Може и да се имам за средно интелигентен, но за някои неща нещо дава накъсо в мозъка ми, някой неща ме блокират, някои неща направо си ме карат да се чувствам тъп в моята логика, без грам идея, че за определено време зациклям в арогантна самокритичност, резултат от перфекционизма ми навсякъде и във всичко, който пък е следствие, все едно, на каква форма интелектуална и всякаква друга гордост.

Та, поне месец, постоянно мислите ми се въртят в следното:"А бе, каква алергия? А бе, каква един вид алергична реакция на тялото ми, когато поема "някакво" количество алкохол - може да е една капка, може да е 50 мл, може да е 150 мл и аз не мога и не знам кога да спра да пия?" Моята логика в средна интелигентност упорито сочеше:"Сандьо, щом си алергичен, щом ЗНАЕШ, че си алергичен, ти просто няма да пиеш алкохол! А пък ти пиеш бе, Сандьо?! В един момент ти се допива, започваш и няма спиране, "и няма край, и няма край на шир и длъж"?! Не ми помагаше и примерът с алергичният към ягодите - той знаел, че не може да яде ягоди и не яде. Убягваше ми тънкия момент, че той, алергичният не само знае, но и никога не му идва на ума да си каже:"А бе, аз съм алергичен към ягодите, ама днес ще си отхапя само от крайчето на една ягодка и нищо няма да ми стане, щото е само крайчето на ягодката и нищо няма да ми стане." С днешна дата/в моите първи два месеца на АА просто съм го преживявал, не съм се изразявал, не съм се обяснявал/го казвам просто:"Алергичният има здрав разум и зобщо не мисли да опитва никакво крайче на ягодка. И ако, да му влезе тази мисъл в главата, не зацикля в тази мисъл, не го обсебва тази мисъл, не полудява от тази мисъл и накрая да вземе и да отхапе крайчето на ягодката, казвайки си:"Е... съм му мамата, отхапвам крайчето, пък каквото ще да става!!!" Щото при мен така ставаше с алкохола от един момент нататък в алкохолната ми кариера - отхапвам крайчето, т.е. изпивам едно малко джинче/изпивам едно малко "крайче"/ и не мога да мисля за последствията и се натаралянквам кога до безпаметност, кога до шеметни скандали, побоища, нараняване на близки и не толкова близки хора... И на следващият ден започвам "да ближа рани" - самосъжаление, оплакване, обети, църкви, свещи, тамяни... с една едничка мисъл - КРАЙ, ПОВЕЧЕ и КАПКА АЛКОХОЛ НЯМА ДА БЛИЗНА ДО КРАЯ НА ЖИВОТА СИ. И в незнаен час, в незнаен ден, без да го искам, в бяло петно в съзнание аз вече съм поел първата капка. И все започвах живота си отново. А когато в АА ми казваха, че досега не съм живял, веднага у мен се надигна вълна от негодувание - как бе, аз ли не съм живял, бе?!Аз ли бе?! Че аз имам висше образование, учил съм аспирантура/ама не ми идва на ума, че не съм я доучил/!!! Че аз имам семейство! Имам жена/а пък нея я няма, щото отиде в Гърция, не можеше повече да ми издържа запоите,все едно, колко ме обича или не ме обича/!!! Имам дъщеря/а пък нея я няма, щото след поредния запой и скандал в бяло петно и до ден днешен не знам точно какво съм плямпал и правил, се изнесе на квартира и преди да тръгне ми каза:"Ти, вече нямаш дъщеря. Аз вече нямам баща. Ти не си ми "тате", ти си Сандьо!"/ И толкова мъка, толкова болка имаше в думите й. И какво от това? Не я спрях. Нищо, ама нищо не й казах, но бях сигурен, че този път вече и грам няма да близвам. Още същият ден, в късният следобяд, отново се заплющях. И единствената причина, единственият мотив тогава за мен бяха - неразбран съм, нещастен съм, отхвърлен съм, забравен съм, прецакан съм...А пък то, щото съм алкохолик. Болест - алкохолизъм - 1. Зависимост на ума да пия, което ме обрича на лудост и 2. Един вид алергия на тялото, която ме обрича на смърт.

За днес, само 1. и 2. Има и 3.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите