|
Всичко, което продължавам да споделям се случва през моите първи два месеца в АА. И го споделям не с идеята и очакването, че на всяка цена ще помогна и ще бъда полезен на всеки, който чете, да не казвам на целия свят; и ще се започне едно стълпотворение от хора с моя проблем по сбирки на групи на АА, едно неистово четене на Голямата книга на АА, една работа по Програмата на АА със спонсор... Може на никого, на нито един да не съм полезен, но го правя, защото на мен ми е полезно, защото аз оставам "буден", аз оставам трезвен - това, за мен е единственият егоистичен момент или елемент от Програмата на АА, ако имам правото изобщо да го нарека по този начин и ако въобще го има. Може и само на един човек с моя проблем да помогна и това, пак за мен, е достатъчно. Каквото и да значи това.
Постоянно чувам, освен всичко друго, Програмата, Програмата, Програмата... И веднага след това, иска се много работа, работа, работа и много е трудно, много е трудно, много е трудно... В тези приказки за мен "нямаше проблем". Аз съм алкохолик, на всяка сбирка сядах срещу стената, на която върху голям винил беше написана Програмата на АА - 12 - те стъпки. Проста работа. И всичко тръгва в моята логика, в логиката на изречението от "Как действа програмата":"Управлявани от стотици форми на страхове, САМОЗАБЛУДИ, себелюбие..." В стъпките, където има думата Бог и Сила по - Висша от мен не ме интересуват. Те не се отнасят за мен. Който има нужда от тях да си ги чете, да си ги прави, да умува върху тях и каквото и ще да е друго там. Първият месец не можех да си купя Голямата книга на АА, защото нямах пари. Това "защото нямах пари", обаче не е в моята логика. Винаги мога да намеря 12 лева,а защо не търсех, защо не се тръшках да намеря, да отделя 12 лева? Нещо друго ме е спирало, за да не си купя Голямата книга. Нещо, което е знаело без аз да знам, че точно на мен няма да ми бъде полезно да имам Голямата книга, че точно на мен няма да ми бъде полезно веднага да започна да чета и веднага да мога много да знам, много да разбирам, много да схващам.. "Амбицията, понякога се бърка с нетърпението."Аз тази мъдрост мноооогооо отдавна я знам, ама в последно време я преживявам в действията си, благодарение на всичко, което ми предлага и има за мен Братството на АА. И така на всяка сбирка на АА сядам срещу стената и "потъвам" в Първа стъпка. "Потъвам" в моята логика, разбира се. "Признахме, че сме безпомощни/безсилни/ пред алкохола - че животът ни е станал неуправляем." Още на първата сбирка казах, че съм алкохолик. Щото има и такива хора, които доста време не могат да го кажат. И ставам леко важен, щото съм много честен, щото аз веднага казвам, че съм алкохолик.. Всичко можеше да приключи с това, че си казах - аз съм алкохолик. И в деня "Х", вероятно отново да се запукам, както аз си знам - не ми се пие и понеже не ми се пие, този път мога да изпия само едно малко уиски, или само едно малко джинче/точно така умалително "джинче" е в главата ми, щото като е "джинче" става още по - мъничко, още по - безобидничко и нищо лошичко няма да ми се случи/ и ще си остана само с едно джинче, този път ще мога да остана само с едно джинче, този път само с едно джинче ще мога да си махна главата, този път ще мога като другите, като "нормалните", като умерените пиячи, даже няма да направя като тежките пиячи - да изпия пет - шест джинчета и да мога да спра внезапно по зависещи единствено и само от моята силна и изключителна воля причини. Закиркинечих се на Първа стъпка, по - точно - закиркинечих са на тази част от Първа стъпка, която е преди тирето - "Признахме, че сме безпомощни/безсилни/ пред алкохола". Не виждах нищо лошо да си призная, че съм безсилен, безпомощен пред алкохола. Не беше в моята логика, ей така, без бой, без да воювам, без да искам да побеждавам алкохола, да не си губя времето в безсмислени битки с алкохола... Но съм го направил.Без да го казвам, без дори да си го помислям просто съм приел поражението си, но само пред алкохола и затова Първа стъпка след тирето "потъна" в мен половинчато. Животът ми е неуправляем, ама като спирам алкохола, като си признавам, че съм победен от алкохола, в един момент, аз/ "моето аз"/, пак ще започна да управлявам живота си. Но тогава извън моята логика и защото ми е полезно, без аз да знам, съм закиркинечен в Първа стъпка до тирето. Нещото извън моята логика/аз не го познавам това нещо, щото не искам да го познавам/ работи за мен по този начин, защото честно не искам да пия повече и по - важното дошъл е моментът и нещото да има това за мен. Нищо, че не искам да го познавам това нещо. Нещото има за мен цялата любов, грижа, толерантност, милост, изразени в поведението на тези хора, с които се срещам на всяка сбирка в групата на АА. Тези хора, които ме търпят, които ме разбират, без изобщо да вдявам в началото, че се случва точно това. И какво става в един момент? И какъв беше резултатът, като факт, безпорен, безусловен факт във видимото - чух, светна, закова ме и се закиркинечих в думите "един вид алергия".
За това, друг път. Да не бъркам амбицията с нетърпението, в действие, а не на знаене..
Господи, благодаря Ти! Буден съм и имам готовността да изпълнявам волята Ти и днес. Амин.
<P ID="edit"><FONT class="small"><EM>Редактирано от Sandu62 на 14.12.14 08:01.</EM></FONT></P>Редактирано от Sandu62 на 14.12.14 08:05.
|
Re: За мантрата и... [re: Sandu62]
