|
Жена ми не дойде на този щур купон с мотива:"Заминавай, аз няма да дойда. Няма да дойда, защото нищо ново няма да се случи на този купон. Яко ще се разлива алкохол. Отново ще си разказвате и припомняте какво е било и какво не е било и в един момент, ти ще станеш центърът на събитието. Все едно ти, а не Юлия има юбилей." Жена ми не каза, че умира от страх да не би да се запия. Преди седмица се беше прибрала от Гърция. Аз не казах, че имам притеснението от това, да не би да кача адреналина и да се запукам на този купон. Все пак, щяхме да се съберем около 40 човека. Между тях щеше да има поне 10, с които яко съм пил - бели петна, скандали, простотии...В седмицата преди купона, Х. ми сподели и нещо друго: "Отговори си честно, на себе си, защо искаш да отидеш на този купон?Кое те води, за да отидеш - спомените, носталгията по отминалите пиянски нощи или това, че за теб, Юлия е приятел, истински приятел? Отиваш, за да уважиш празника на Юлия, или отиваш с предизвикателството, че си по - силен от всичко и най - вече, по - силен от алкохола?"Аз търсех отговора и в един момент имах отговор. Но, може би, за първи път се съмнявах. И този път съмнението не ми носеше емоцията, че съм слаб, че съм нерешителен, че не знам какво искам...Без да си давам сметка тогава, истината тогава е една - аз преживявам на знаене съмнение, а на незнаене, на практика аз вече се опитвам да не своеволнича. Трудна работа, но аз вече не бях сам. Х. не ме изкомандва няма да ходиш на купона, нито пък - отиди на купона. Остави ме да избирам. Имах избор. Трябваше да си призная, доколкото мога честно, аджеба пие ли ми се, отивам на купона, за да се запукам и после имам оправданието, че еди какво си се случи там, или отивам на празника на Юлия?!Купонът беше в една самостоятелна зала в "Дипломатическият клуб" на Горнобански път. Преди да вляза, оставам сам за не знам колко време. Точно в това "не знам колко време", може би с всичката честност, която имам тогава си признавам, че у мен няма сила да воювам с алкохола. Но не искам да пия. Не мога да избирам, дали да пия, дали да не пия. Нямам сила да правя такъв избор. Помолих се такава сила да дойде извън мен, не от мен. Но не съм се молил на Бог, или по - точно съм в знанието, че не се моля на Бог, а пък може би точно това съм направил в незнание - молил съм се на Бог, без да Го разбирам, без да си Го представям, без да Го търся... Но, когато "излязох" от това "не знам колко време" не си повярвах, че няма да се запукам на купона, но се доверих, че няма да се запукам. Имах усещането, че аз, все едно, никога не съм пил. Но ме беше страх, да не си повярвам. Аз вече можех да приема, да си призная опита, който имам, когато много, ама адски много си повярвам - интелекта остава, ама здравия ми разум отива на майка си в шортите. И следва първата изпита чаша с алкохол, внезапно и безумно идва - непроумяемо, неконтролируемо, зашеметяващо... до тотално безумие в изключителния ми интелект - натаралянкване, натряскване, запукване. Не исках, обаче и да се страхувам. Преди да вляза се обаждам по телефона на Х.:"Х., всеки момент влизам на купона." и млъквам. Може би, секунди, но на мен ми се сториха цяла вечност, докато чуя гласа на Х. в слушалката:"Сандьо, теб да не те е страх, бе? Ако те е страх, въобще не влизай." и се смее. Страхът изчезна, проработи на секундата "мантрата" на АА - един алкохолик споделя с друг, в моя случай спонсор - спонсориран. Смея се, казвам благодаря ти, Х. и влизам с цялото безразличие към алкохола, но не забравям да не се държа предизвикателно с алкохола по време на купона. Резултатът го споделих вчера.
Лятото на 2013 година отидох в Бургас на среща по случай 20 години от завършването на института - ВХТИ"Проф. Асен Златаров". Не ми се наложи да отделям "не знам колко време" преди да вляза в ресторанта. Направо влязох и през цялото време никой не се сети да дойде да ме пита какво пия, да ми предлага да пия...Сипах си кока - кола в една чаша за вино, казвах "наздраве". Не ми се наложи да забавлявам някого, нямах нужда от адреналин, за да мога да празнувам. Нямах нужда да преживявам възбудата от връхлитащата ме кола, както пише за алкохоликът от безнадеждния тип в Голямата книга...Кеф и радост преживявах, а не трисекунден побъркващ ме оргазъм. . Никой да не се занимава с мен?!Всички да са забравили "зверските" ми дни и нощи, докато следвах в института?!Никой да не иска да чува как рева гръмогласно с високо вдигната ръка с чаша водка:"Ииииииии... водкааааааа"!? Да я изливам жадно цялата до дъно в гърлото. Все едно, това не се случваше с мен тази вечер.
Ама и друго пише в Голямата книга - светът ни доминираше. Е, и това преживях тази нощ в Бургас. След ресторанта, можех да се прибера и да се наспя. Беше вече полунощ. Дааа, като част от болестта алкохолизъм в полунощ се прояви това, че аз съм ненаситен, не искам нищо да има край, зависим съм от хората в дадена ситуация. И продължих с групата в пиано - бара на хотел "Поморие" или "Приморец". Не съм сигурен за името. Трезвен, аз не знам или не мога да си тръгна. Мятах се на дансинга, плувнал в пот да 5 часа сутринта. Повечето бяха пийнали или пияни, но си бяха същите. Развеселени, леко превъзбудени, ама не ненормални като мен, когато аз се запукам. Така ми казваше П. - приятел и колега от института в Бургас:"А бе, човек, ти не можеш да пиеш! Ти не трябва да пиеш! Ставаш друг, не си същият, как да ти го обясня? И защо ги изливаш тези чаши бързо, бързо една след друга? Не можеш ли по - бавно?" Нищо не можех да обясня на П. Първо, защото тогава не знаех какво става с мен и второ и да съм знаел, П. няма как да ме разбере. Защото не е алкохолик от моя тип. В онези времена П. пиеше и по кило водка, ама сега в пиано - бара ми казва, че вече нямал нужда от кило и го гледам как цяла нощ се плюнчи на две водки. Лелеееей, аз да мога да се плюнча на две водки?!Към 10 часа се събуждам и все едно съм пил в пиано - бара не кило, ами две кила водка. Направо съм в махмурлук, тежък махмурлук, а пък грам алкохол не съм пил. Аааа, не! Тази няма да стане. Оттогава вече мога да си тръгвам, където и да съм. В един момент всичко ми е достатъчно и ставам, и си тръгвам.
Ама и друго, и друго пише в голямата книга:"Когато пиехте, вие малко по малко се оттегляхте от живота. Сега се връщате обратно към общуването в този свят. Не започвайте с ново оттегляне..."
За мен е важно и полезно, какъв е отговорът на въпроса, какво точно значи "сега се връщате" и по - точно кога е това "сега"? Кой казва, че всички сме еднакви в АА? Не сме еднакви. Болестта е еднаква, но ние не сме еднакви.
Та, отговорът за мен, понеже съм "сектант" пак е в Голямата книга:"...Но преди да тръгнете, трябва да сте убедени, че стоите на здрава духовна основа и че мотивите ви да отидите са основателни..."
Ама, аз не искам "здрава духовна основа". Ама, и никой насила не ме кара. Като не искам - ще се заплющя, ще се наплющя, ще залудея, ще полудея... и накрая мога и да умра. Точно на това се учудих в един момент, че от алкохолизъм, чак се умирало. Толкоз много пият, че чак мрат?! Да, бе? Забелязал съм, откакто съм в АА, че само трябва да се зачудя, все едно за какво или на кого и щрак, почти веднага - доказателство във видимото. Трима умряха. Разбира се, че в смъртния акт пише от инфаркт, или от инсулт...Не пише от алкохолизъм. Но, ако искам да не се заблуждавам, ако не ми е удобно да се заблуждавам, за да мога да се запукам и да не ми пука причината, истинската причина за диагнозата в смъртния акт е диагнозата болестта "алкохолизъм".
Аз имам изход. Аз намерих решение. Всъщност, вярното и точното е:"Ние намерихме изход. Ние намерихме общо решение."
Господи, радостен съм и благодарен. Амин.
Редактирано от Sandu62 на 10.01.15 08:36.
|
Re: За мантрата и... [re: Sandu62]
