флуди доста
а и някак..не знам точно

Както винаги е било нали...и както винаги ще бъде:) Отнемай дъха ми, дишай за мен, а аз ще взема техния...и кръвта и сълзите...А защо ли да не го правим като дори да ни прокълнат нямат сили...Наздраве!

ния....
сега прочетох дневника
и не знам какво да кажа може би освен
талантите имат право на всичко, могат да правят всичко и трябва да го правят,за да бъдат себе си
и за да има литература

Веднъж бях излязъл на патрул в джунглата, налагаше се. Носех само походното снаряжение, кой ли пък е измислил ежедневното, никога не върши работа. Не обичам джунглата, много е тъмна, влажна, бъка от насекоми, да не споменавам за постоянният дъх на потна похот, която вечно се събира в низините, особено след залез. Но се налагаше. Беше на здрачаване, започваше да вали, бях завършил обиколката на периметъра и бързах да се прибера. И всичко можеше да приключи благополучно, ако дявола не ме беше дръпнал да се отклоня от утъпканите рутинни трасета.
Дали от бавно гаснещата светлина или защото бях уморен и нервен, станах невнимателен и не забелязах предупредителните знаци навреме. А такива имаше в изобилие, просеката беше буквално задръстена с неподтижни тела. От разстояние приличаше на сечище, реших, че е безопасно и излязох на открито. И налетях право на проклетата пехотна мина.
Лежеше си невинно в тресавището, на Ничия земя, и самодоволно чакаше наивници. Или заслепени. Даже не се прикриваше.
Изобщо не вярвайте на холивудските митове за това как героят стои на един крак, стъпил на детонатора, поти се на фона на титанична музика и със свободната си трета ръка се бори за демокрацията и живота си. Може и в Universal Studios да произвеждат такива залъгалки, но тази си беше истинска. Старомодна на пръв поглед, но натъпкана с наскоро произведена висококачествена експлозивна смес, чувствителен детонатор, перфектно настроена. Мислех, че такива не се произвеждат вече. Но явно някой беше отворил Кутията на Пандора без дори да се е запознал с Хартата за правата на човека.
Преди дори да успея да мигна вече се издигах шеметно към прихлупеното небе, обгърнат от розов облак, останките от собствените ми крака. В един момент ги движиш, в следващият ги няма. Гравитацията инстинктивно се включи, грабна ме и ме трясна обратно на подтизналата земя. Лежах си така по гръб, гледах света от дъното на кладенеца, в който се озовах, в ушите ме ехти експлозията, в гърлото ми тупти сърцето, а в мозка ми бавно се премята глупост някаква:
O, how I wish for soothing rain
All I wish is to dream again …
После ненадейно си спомних една история, която някой разказваше за един от съседния взвод. Прякора му беше Мълчаливеца. Та мълвата разказваше как са му го лепнали. Веднъж, докато бил на рутинен обход, попаднал в засада. На една просека го затиснал огъня на тежката артилерия. Притиснали го към земята и започнали методично да го засипват. В началото се опитвал да противостои, но какво е можел да противопостави на 150кг-овите връхлитащи снаряди, само кинетичната енергия на които е в състояние с лекота да го погребе под тонове пръст. Да не говорим, че 90% от масата им се състои от доста нервен и високо енергиен коктеил. Затова скоро се отказал и просто се притискал към земята, чакал канонадата да секне. И се молил да няма пряко попадение. От тогава го наричаха Мълчаливеца.
Всъщтност, мислех си, извадих късмет този път, можеше да е много, много по-лошо. От друта страна – под обстрел има шанс да оцелееш, дявол го взел ...

Не е нужно да споменавам, че всичко е измислица и всяка прилика с лица и събития е случайна. Моля да се приеме като една импресия, последното, което авторът е искал е да обиди някой ...

Не, не си. И няма. И недей приемай съсловието инцидентно появило се за определител. Богатството (спорно) на душевността е неопределимо в тесни рамки. Нека усмивката по-рядко те избягва. Щение има за осъществяване на връзка... по таз причина ограничавани са те. Нежен поздрав

Най-хубавото нещо, което съм чел. Не написано от българин. По принцип най-хубавото.

Разбира се, но най-първо право на талантите е здравото йебане. Да уважим човека - всичките на колене. Това грижа моя първа е, откак деня, що притеснение едно неукротимо, мен споходи, в моето сърце: Как ще пръкнат се талантчетата млади, ако подсигуровка ний не спретнем, още отсега.

А колко по-добре ли ще ни дойдат, по двайсе-трийсе талантчета-та наведнъж. Повечко да има. Що е радост за душата. Вместо този тлъст тълант сега.

В полза на културата, бе хора. Мобилизирайте се вий! Прогресът человешки е в ръцете наши (ъхм) - светът най-древен от основата държим - към утре вдигаме го ний!.. Но.... да не губим време.... много работа ни чака..... талантите на бъдещето също трябва да се наебът. :)

Пълен бълвоч!

Написаното от Ния Ничия не е нищо особено, дори е досадно за четене. Не е никак дълго, просто е досадно. Някой беще отбелязал досега - не бих казал, че има нещо, което да ме влечатби изобщо, пък за талант да не говорим. Нямам предвид , че не е талантливо момичето, но ако съдя по това - с нищо не ме впечатлява. Глупаво е написаното.

Много величия, много нещо! Авторката трябва да се гордее само заради знаменитата публика.Нищо, че се опитват да я умият с мазни храчки. Плати им, бре моме!

Евалата моме!
Още един глас за теб и за написаното от теб!

който не му понася да се изнася!