Да. Започвам.
Заглавието е отказало поне няколко от вас да четат това. В следващите редове смятам да откажа поне още няколко, а останалите ако имат време и желание... каня ги да поплуват в морето на моите налудничави размисли.
Ежедневието на една луда.

Ден 1

Късно е. Звъни телефонът.
- Обичам те.
- Добре.
- Утре ще се чуем.
- Добре.
- И аз те обичам.
- Лека нощ.
Затварям.
Запалвам свещ. Ей така от нямане какво да правя.
Обичам да усещам миризмата на изгорелия фитил когато я загасиш. Паля я и след това я загасявам. Само заради това.
Пушек. Мирише на торта и рожден ден.
На моите рожденни дни винаги вали.
Оставям кибритената клечка настрани. Черна е. И толкова крехка. Лесно се чупи след като през нея е минал огънят.
Мисля си дали и с хората е така. Като мине през тях някаква силна емоция например любов, страст, омраза... дали и те като тази клечка изгарят и след това стават лесно чупливи?
Ще гледам филм. Мисля дълго преди да реша какъв точно. А всъщност не би и трябвало да гледам филм, а да чета. Все пак сесията наближава.
Но хаосът вътре в мен определено иска да гледа филм и след едноминутно келабание му се подчинявам.
Мисля, че копнея да се подчинявам на някой по силен. Което е доста извратено, нали?
Или е така поне според моите представи.
Първо решавам да си направя чай. Жасминов чай. Обичам го. Особено когато започне да горчи нетърпимо. Тогава е най-хубав.
Настанявам се пред компютъра. Аз тук си живея, мисля, творя, дишам. Ако ми вземеш компютъра няма да оживея. Пристрастена съм. Но какво да се прави.
Увивам се с едно одеяло. И сядам да гледам.
Какво ще гледам ли? "Дневниците на червените обувки". Филмът.
Плаче ми се. Хубав филм, но тъжен. Хората го гледат най-вече заради красивата еротика. Но аз винаги съм се чудела какво е преживял човекът, който е пуснал обявата.
Тъжно ми е, защото виждам част и от моите проблеми, от моята история.
Тъжно ми е, защото искам да говоря с някого за това, а няма с кой.
Почва да ме сърби ухото.
Колко е часът? 12.
Какво направих днес? Нищо.
Не е вярно. Дадох 30 стотинки на една циганка с бебе и много се гордея със себе си. Не й ги дадох заради самата нея, а заради бебето. Което си е обида спрямо личността на циганката. Извинявай, циганко! Въпреки, че ти можеш да се обидиш и заради самото название "циганка".
Християнското в мен се обади. Май. По принцип не съм християнка. Все още не съм си избрала от коя религия искам да бъда. Както и не съм решила каква искам да стана като порасна : букинист или фотограф. Ако някой иска да знае какво е букинист да гледа "Изневяра". Мързи ме да обяснявам сега.
Искам да се изкъпя. Влизам под душа и почвам да мисля. Дали пуснах водата?
Да.
Мисля ли, мисля докато водата бавно се стича по мен. Понякога ми се струва малко лепкава. Надявам се това свойство да е заслуга само на болното ми съзнание, а не на услугите на ВиК. Дано.
Студено ми е. Излизам изпод душа и се настанявам пак пред компютъра. Седя си ей така мокра и чатя.
Защо чатя все още не ми е ясно. Чатя с малко хора. Хора, луди колкото мен или поне клонящи към тази точка на лудост.
Студентка съм. Мразя колегите си, а специлността ми за сега е твърде скучна.
Колегите ми се уникални магарета. Нищо не ги вълнува освен пари, ядене и пиене. И секс.
Последното и мен ме вълнува. Признавам си. Напоследък дори твърде често.
Обичам секса. Какво да се прави.
А какво ме вълнува мен... Много неща. И точка.
Но мисля, че точката в интересите ми е най-важна. Нея съм я поставила напълно съзнателно. "До тук искам да се интересувам. По-нататък да ходи на майната си!".
Не съм ли силна личност, а?
Прибрах се пеша от университета. Времето беше някак натрапчиво слънчево. Натрупана с дрехи исках да бъда свободна. Да тичам, да скачам, да се смея, да викам, да пищя. За сега обаче можех само да се спъна и да падна.
Въря си аз и гледам майки с деца. Едно куче спи пред една котка на слънце. Кучето и котката се събуждат едновременно и се протягат едновременно. След това се споглеждат, котката намига на кучето и му се усмихва и пак се настаняват да спят. Май ме боли глава. Защото това съвсем не беше Чеширската котка. Или беше...
Време е за чай.
Чатя си с него. А той все мълчи. Хубаво е някак. Имам чувството, че ме изслушва. А кой знае какво прави той през това време.
И все пак той е тук. От време на време се усмихва, за да покаже, че е жив. Имам чувството, че мога да му кажа всичко и той пак няма да реагира.
Гледам после артове. Картинки, снимки. Обичам такива неща. Обичам да виждам гледните точки на другите. Може би и затова искам да стана фотограф. За да споделям това, което виждам и да не се чувствам толкова самотна.
Днес си мислех какво е да си нормален. Гледам как хората вървят по улиците. Погледи, забити в земята. Не се различават човек от човек. Няма усмивка, няма нищо.
А аз си вървя. Спирам се като видя някоя котка. Не искам да я стресна като минава покрай мен. Слушам как си говорят листата на дърветата с тревите. Спирам се да поговоря на някое улично куче. Те имат много интересни истории и умират да ги разказват. Пък умеят да го правят, гадинките!
Убедена съм, че пак щях да го правя дори и да бях нормална. Но лудостта ми дава кураж да посрещна това, което съм без да рухна под тежеста на общественото мнение и порядки. Майната му на обществото!
Усещам как почва да ми се приспива. Много философствам както винаги. Чувствам се някак ненужна. Сама съм. Тихо е.
Най-вероятно след малко ще се прищтя в голямото празно легло, за да сънувам отново кошмари. Или комари. Зависи дали съм на кеф.
Обичам да се крия в леглото си. Да се завия през глава и да си представя, че нищо няма да се случи. Че Вселената бди над мен. Че не съм сама.
Едно време се криех така от света като се влюбех. Заравях се в леглото и фантазирах за човека когото обичах. След това заспивах и го сънувах. Така в сън и мечти прекарвах няколко дни докато не ми минеше.
Да, влюбването минава. Като всичко.
Лягам си. Мечтая сега до мен да усетя едно топло тяло, което да прегърна. Но то сега е далеч от мен.
Мечтая. Мисля. Внушавам си. И след малко леглото се затопля, а завивката до мен придобива формата на тяло.
Прегръщам го силно, заравям се в него и малко по малко заспивам.
Сънувам сладолед. Сигурно мълчаливецът знае защо...
Последната мисъл е "Дано да се събудя утре, защото искам най-после да хвана юздите на живота си. Искам да почна нещо ново и да го довърша. Искам да успея да изплувам. Искам да живея, радвайки се. А да! Искам да правя и секс. Но това утре...."

Не само, че не ме "отказа от четене" със заглавието, ами го изчетох на един дъх... Хареса ми. Много.
Хмм, мисля си... да не сме от една лудница с теб?
Само, че аз не разполагам с таланта да облека в думи мислите и чувствата си както го можеш ти. Браво Ния!

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

А аз исках да стана Флибустиер...

Само в Пазарджик и Митко Бербатов викат на жената човек

мдааа, много тъжно, много вярно



животът е кратък - трябва само малко да почакаме...

гиди гьостерица неокастрена!

Ако трябваше да живееш с 50 лв. на месец, щях да те видя тогава такива ли ще ги пишеш... че да беше дала 12,5 ст. на циганката, наполовина по-малко щеше да се минеш.
жасминов чай със сладолед
боза,, с една дума.

Добре написано. Много добре даже. Не знам какво друго да кажа. Може би да ти пожелая успехи като писател?

Добре. Даже много добре. Мен точно заглавието ме привлече. И после... ами, после нищо... просто ми хареса.

животът е песен - не пей фалшиво !!!

Днес развих фобия от кламери. Видях какви страхотии може да направи един единствен кламер на човек. Мисля, че трябва да се предложат за внедряване в армията. Ще имат страхотен успех.
За какво иде реч.
Една колежка ми дава лекция за снимане, хваната с кламер. Казва ми "Да ми пазиш кламера, че си го искам." След това се смее.
Отивам аз при обичния ни ксерокс и давам лекцията за снимане. Момичето там в бързината извърши нещо непростимо. Но аз си записах трите й имена и ЕГН-то и ще докладвам в полицията. Та това момиче затри някъде кламера, а нямаха други налични. Захвана двете лекции - оригиналът( който също беше копие) и моето копие с телбод ( как се пише тая дума?! Бягам да проверя в речника... дали идва от "бода" или от "робот"... телбод. Благодаря, дир.бг!).
Връщам се аз горе и й нося лекцията.
Казвам "Извинявай за кламера, но момичето на ксерокса го затри. Хвана ги с телбод. Има ли някакъв проблем? Нямаха кла..."
Това, което се случи след това ще бъде обект на изследвания, проучвания и т.н.
Очите й се разшириха, от устата й се изтръгна писък и тя започна да ме ругае.
- Как можа да ми загубиш кламера?! Колко пъти ти казах да го пазиш? Искам си кламера!
През това време колежката се тресеше, тропаше с крак, сълзи се появиха в очите й, а по устата й изби пяна.
А аз седя там и гледам със зяпнала уста. Чудо! Един тел, а гледай какви неща прави с хората!
Тя продължавам да ми крещи. Псува. Дори се опитва да ме удари.
Времето сякаш за миг спря и настава тишина.
На дисплея се изписва:
Моля, изберете верният отговор:
а) стоиш и чакаш да й мине и след това й се извиняваш;
б) започваш да крещиш и ти докато не я убиеш със звук;
в) тичаш до близката кницарница и купуваш кутия с кламери;
г) хвърляш й един хубав тупаник (това действие има двоен ефект - успокоява теб и разстроената девойка в беда);
д) нито едно от изброените.
Помислих за секунда и веднага избрах последното. Просто се обърнах и си тръгнах, оставяйки горкото момиче да се гърчи в мъки и плюнки.
Мисля, че вече знаете защо мразя колегите си. Просто никога няма да харесвам хора, чийто смисъл в живота е един кламер... Поне да бяха 5. Или 3. Или 2. А той е един.
Утре мисля да й подаря цяла кутия кламери та да може да спи спокойно. Кой знае как ще изкара тази нощ без кламера си...
А после мен наричат луда.
Разстроих се. Прибрах се пеша от университета. Забравих да спомена, че днес ми писаха 6 по английски и ми завериха семестъра. Забравих да кажа и, че си падам малко по даскала по английски. Малко по-възрастен от мен. И доста по-тъп. Не може да си инсталира един кодек на bsplayer - а, но май там му е чара.
Какво да се прави...
Стоях в тази стая, пълна с животни (колегите ми), които се щипеха, псуваха се, един наплю друг, удряха се, смееха се и един куп други дейности. Чакаха да им заверят книжките.
А даскалът стои там и се усмихва. Има хубави очи. Бих преспала с него ако не бях обвързана. Не че нещо ме спира и сега, но аз съм луда с принципи. Май...
Дава ми книжката, а аз му давам диск с програми и малко артове. Той ме гледа доста неразбиращо докато обяснявам какво трябва да направи с този кодек. Пък аз си мисля дали изглежда добре гол. Съмнявам се.
Не мога да стоя повече в тая пролета стая! Не ми е мястото тук. Просто се задушавам.
Взимам си книжката и излизам.
Отивам да пия кафе с гаджето.
Закъснява както винаги. А аз после трябва да се връщам на скапания анализ.
Пием набързо по нещо и тръгваме към университета. Срещаме по пътя даскала по английски.
Усмихва ми се. Може пък и да изглежда добре. Все пак ходи на фитнес. Пък и май ми е навит. Един - два пъти ме сваля.
Усмихвам се. Майната му на даскала!
Прибрах се вбесена. Заради кламера. Мисля, че има някакво влияние и над мен тая пущина.
Завих се с едно одеало и седнах пак на компютъра да гледам филм. Гледам и плача. Плача и гледам. И в един момент започваш да имаш усещането, че седиш в кола в автомивка. ПО стъклото се стича вода и не можеш да видиш нищо отвън. Но вътре става някак по-уютно.
Сетих се, че една от много популярните еротични фантазии е да правиш секс в автомивка. Докато миеш колата.
Защо все такива работи се сещам...
Като се прибирах минах покрай един от ония сиви, стари блокове, които ги има навсякъде. Вървя покрай него, стигам до ъгъла и виждам една пътека, огряна от слънцето. А по нея натрошение стъкла. Всяко от тях блестеше с такава сила, с такава топлина, че направо ти идеше да се наведеш и да ги събираш. За да събереш малко топлина и за себе си. Приличат на диаманти. Навеждам се и те пак стават стъкла. Изправям се и пак са диаманти.
Засмивам се. Повторих процедурата с навеждането няколко пъти и се вече се смеех. Малко му трябва на човек, за да забрави кламерите в живота си.
Вчера видях една табела. "Зъболекар Д-р Жасмина Скакалечкова". Ако въпросната дама прочете това някога да ме извини за цитата. Но доста се посмях на името й. Не от злоба или тъпа мисъл, а от радост. Представих си какъв човек трябва да е с такова приказно име. Жасмина Скакалечкова. Прекрасно!
Чак ми се прииска да вляза да си проверя зъбите, за да я зърна. Но не го направих. Не обичам зъболекарите. Дори и да носят фамилията Скакалечкови.
Сега ми е тъжно. Тъжно ми е, защото не разбирам хората с кламери. Тъжно ми е, защото чувствам студ. Защото виждам много неща, но не виждам смисъла в тези кламери.
Понякога тялото ми отеснява. Има толкова много сила и енергия, затворена в него, а аз все още не съм се научила как да я използвам. И тя си стои така затворена, а аз съществувам. От време на време ме кара да вършу чудеса, за да избие нанякъде. Иначе ще се пръсна.
Защо когато се родих някой не ми даде упътване към това тяло как се използва?! А за ума би трябвало да има ръководство, дебело поне 20-30 сантиметра! Помощ!
Сега ми се спи. Уморена съм. Но няма да си легна. Ей така, заради идеята. Ще пия чай и ще гледам някой филм.
Сърцето ме боли. Днес беше ранено с кламер. Но някак си е привикнало вече.
Утре ще бъде по-добре. Нали? Искам, искам, искам... Искам да бъде по-добре от днес. Имам нуждата.
Ще гледам филм. И може да помисля как би изглеждал даскалът ми по английски в разни ситуации. О, забравих! Майната му!

<P ID="edit"><FONT class="small"><EM>Редактирано от Hия Hичия на 14.01.05 16:21.</EM></FONT></P>

Редактирано от Hия Hичия на 14.01.05 16:25.

Интересна идея Н..ия.
Разсмя ме с тези кламерени истории / май така трябва да е, или "кламерни"...Няма значение, разбра ме:))/. От доста време като че ли не бях изпадала в подобна ситуация. Може би защото затварям очи и ги отварям чак когато задмина човека с кламера. Или той задмине мен. Все тая. Хареса ми. А ти опитай да не позволяваш кламерите да те раняват. По-добре се смей... / не подигравателно имам предвид, а от сърце/ на колежката и нейните ценности. И не се задълбавай в разбиране на това защо са.. и какъв е смисълът им. Само ще те заболи главата. Опитвала съм. При мен така се получава.

"От какво се прави ливада?
Нима не знаеш?
Трева и една пчела, и да мечтаеш!..."Е.Д.

хехе, току виж някоя чеширскa ти минaлa път
aре, чaкaм "ден трети" почти с нетърпение


Тук идвa крaя нa товa пътувaне.
И нaчaлото нa всяко следвaщо

Нееее, какво да кажа на това?!...." Не хвърляй бисерите си на свините"?...Ако го кажа, някой ще вземе да се бъзне и да ме набие." Приличаш ми на една, дето я познавам от близо 25 години, ей я в огледалото ми се прави на важна" ?...Не, това е жалко, натрапващо се и тъпо."Радвай се, че НЕ си луда, а използваш тази дума за себе си заради романтичното, различно и артистично внушение...щото истински лудите пускат лиги по пижамите си, докато мед-сестрата се мъчи да им пъхне хапчето в устите...и изглеждат гнусно, грозно и гротескно като черупки без ядка".И това няма да кажа, щото е ясно и без да го казвам.Аз пък гледах "Червената цигулка" и също плаках.Пих червено вино, защото от чай късно вечерта ми се допикава и правя манифестации по коридора час по час, вместо да нанкам спокойно.Нота бене : ти с този проблем как се справяш, с памперс ли?...Университетския двор е много шарен и като отделно градче, забелязала ли си? Оттам минават всякакви интересни хора.Ти да си забелязала някого/някоя особено впечатляващ/а?..Сега ще ме хване параноята и ще си мисля коя ли си точно ти сред цялата тази гмеж и зоологическа градина...Е, не вирвай нос много, само като се сетя ще го правя, всъщност...
Много ме кефи как обличаш думите си, как рисуваш с тях и как жонглираш и си ги навиваш около пръстите, така като къдрици или като гирлянди.
Като стана въпрос за гирлянди, тази Коледа си бях купила един такъв красив, лъскав и златен,но по едно време се потурчи нейде и аз изпаднах в дълбок афект, който тук е мястото да бъде определен като "кламерен синдром".Приятелят ми ме гушна, издуха ми носа и взе да ме милва и да вика "Ооо-о, на батко олигофренчето, няма да плачем сега за един глупав гирлянд (кламер), аз ще ти купя още по-хубав!"...След малко намерихме гирлянда повърнат в банята.Кучето ни, мъстия ниедна, празнувало кучешка Коледа! Като го видя (гирлянда, не кучето) гаджето ми, възкликна: "Айде сега го окачи на елхата и се успокой!"
Такива ми ти...
подпис: натрапваща се, мразена от почти всички, отчайващо хедонистична женска без съвест и капка срам.А, да не забравя - и правеща се на оригинална без покритие.


video meliora proboque, deteriora sequor

Едно приятелско гуш за "гирляндения синдром". Много е хубав!
Да карам подред.
Проблемът с притичването до онуй място при мен хич не е проблем. Справям се много добре. И памперс не е нужен. Подувам се като балон и после се дотъркалвам до мястото за внос. После излизам с щастлива усмивка на уста, предала литър-два на пункта за изкупуване.
Не знам какво да ти кажа за университетския двор. Никога не съм виждала някой различен. Което почва силно да ме безпокои. Може би не гледам в правилната посока. Не знам. Сигурно трябва да проверя и прашните ъгълчета, за да открия някой по-такъв... луд.
Относно класификацията на лудостта... тя е най-разнообразна, шарена, весела и тъжна. Според последното проучване в България над 95% от населението е с някакви психически отклонения в различни степени. Така че всички сме в кюпа. Кеффф. Както се пееше в една песничка "Ние сме на всеки киломтър". (Ако изчислиш гъстотата на лудото население на двадратен километър площ в България сигурно ще се получи по-малко от километър. )
Поздрави, шантавелке!
И продължавай да плачеш на филмите. Това ни държи живи и луди.

Поздрави Ния.
Продължавай да пазиш котките. Те са крехки създания...

Слънцето е планета, на която всички са запалили по една свещ искрено, от сърце.

Ден 3

Днес The Queen and King of Far Far Away a.k.a. Mom and Dad ( за незнаещите аглийски превод: Кралицата и Кралят на Далече Далече още известни като Мама и Татко) откриха топлата вода в интернет пространството т.е. чата.
О, ужас! Тя ми пипна компютъра! О, ужас на квадрат! Не мога да седна от нея!
А той припира да го уча как се чати...
Започвам да треперя, потя се... Искам си компютъра! Не ви ли прилича на онази история с кламера?
Стоя си аз в хола, а майка ми, която се прибира един път в месеца чати в другата стая. Баща ми чати в хола. Чувам само трак-трак-трак... ПОМОЩ!!!
Плаче ми се днес повече от обикновено. Може би защото не съм се чувствала толкова сама с хора в стаята.
Баба ми се материализира вкъщи на обяд днес. Странно. Изглежда ми различна. Може и тя да е почнала да чати. Да обсъждат сериали и плетки в icq.
Днес говорих с онзи, който мълчи. Попита ме как съм. За пръв път. Чувствам се горда със себе си. Провокирах някаква нестандартна за него реакция. Щастлива съм. Поне за малко. За миг. За едно махване на крилцата на пеперуда (или пипируда).
Имам нужда от нещо, но все още не съм определила какво. Изпадам в депресия, защото родителите ми се вдетиняват, а аз ставам все по-голям сухар.
Сутринта майка ми изпадна в поредния си истеричен пристъп. Навика ми се едно хубаво. Пък аз от нямане какво да правя се разревах. Тъжно ми беше. Но не ми се плачеше. По принцип плача пред хора, за да им покажа, че бъркат когато не искат да ме чуят. Мисля, че се справям добре. Майка ми спря да вика след малко и тръгна да ми се извинява. Но ако само с едно извинение всичко минава... защо сърцето все още боли?
Сигурно си мислите, че всичко изби някак към меланхолия и скоро ще спрете да четете. Случва се. Случва се. Макар, че не ми се иска.
За кой ли път ще повторя, че се чувствам самотна. Мъничко.
Снощи спах от 1 до 3. Само два часа. Станах и седнах пред компютъра. Щях да решавам задачи. Как мразя да м гони безсънието...
Нямаше го в чата. Пък ми се искаше да беше тук. И аз не знам защо. Може би, за да помълчи разбиращо. Мечко-катерица.
Искам си компютъра. Сега друго не искам. Да седна на удобно, в моето си леговище, да загася лампата и да пусна някой хубав филм. Да е тихо и топло. Да няма мама и татко чатъри. Да има някой да помълчи разбиращо.
В такива моменти винаги в ума ми изплува една сцена от "Последният самурай".
Преди да започне финалната битка Алгрен излиза, облечен в червената броня. И един от ония извисените пичове отива при него и проверява бронята му. Дръпва я силно и кимва одобрително. Сещате ли се?
В моменти като този имам нужда от едно такова одобрително подръпване на бронята. Поради липсата на извисен пич аз поемам и тази роля.
Какво правя, за да постигна желания афект?
1. Подстригвам си косата. Оставям я само няколко сантиметра. - не помага винаги тъй като косата расте прекалено бавно.
2. Опитвам се да се удавя в банята, но поради липса на вана е малко невъзможно. Накрая излизам пречистена и уж осъзнала най-важното в живота.
3. Вредя си по някакъв начин - пуша, ям много, не спя два-три дни, въобще самонаказвам се някак си.
4. Всичко, което се сетя на момента.
Нищо особено не се случи днес. Освен, че поисках да имам четири стомаха и четири тави с баница, за да се натъпча до забрава. Надявах се, че толкова ще преям, че няма мога да отговарям на въпроси от рода на "Как да си пусна icq-то?", "Защо това мига?", "Защо това не мига?", "Защо той/тя не ми отговаря?" и т.н.
А аз съм в сесия. Не ми е нужно много. Само малко внимание. А не притичващи Queen and King of Far Far Away от една стая в друга само защото чатът им дрънка. По дяволите! Майната му на чата!
Иска ми се да пукна от преяждане с баница. Трагизъм и мизерия.
Поне едно същество в тази къща ми обръща внимание - котката ми парашутист. Защо парашутист? Защото два пъти доброволно скача от седмия етаж и нищо й няма. Така и не разбрах каква беше причината за скоковете и дали беше в депресия. Може пък да е прозряла в бъдещето, че чатът ще изпие мозъка на старото поколение вкъщи и е решила да се лиши от мъките на момента. Или пък някой котарак й е отказал як, здравословен секс. А може и да не е намерила отговора на въпроса "Да бъдеш или не" й е решила да го реши по бързата процедура. Като Жак Майол от "The Big Blue", който няма причина да изплува от дълбините на морето.
Както и да е. Тя сега е при мен. Хапе ме по ахилесовото сухожилие, а аз вия като ранено животно (което си е факт). Така изразяваме любовта и почитта си една към друга. След като ме дари с чудесни, нови белези тя се настанява в скута ми и заспива. Поне знае, че имам нужда от мен. И не ми казва "Върви си".
Обикновено тя си тръгва. Но аз затова я обичам.
Следобед поспах. Завих се през глава. Обичам да правя така. Чувствам се защитена и обичана от одеалото. Кефффф!
Преди да заспя си мислех за скапания даскал по английски. Май ще минат няколко дни докато си го избия от главата. Разиграх малка сценка на прелъстяване в ума си и докато се усетя бях заспала.
Събудих се, а навън беше тъмно. 18.30. Огледах се. В хола няма никой. Майка ми пак чати на моя компютър. Лиспва ми машинката! А майката още повече.
Оставих я. Нека се занимава. Седнах да пия кафе. Обичам кафе. Обичам да вдишвам аромата му, да усещам вкуса в устата си. Обичам топлата пара да се плъзга по лицето ми и да го гали. Пак съм се разнежила. Или разгонила. Не знам.
Седя си в тъмната стая. Запалих една свещ и седнах на пода. Някак... свещено е. Колко много спомени! Вглеждам се в пламъка. Черно езерце от восък отдолу. А на свещта пише с японски йероглифи "Обичам те". Има нещо страховито в това черно езерце с пламък отгоре, което ме обича. Някак всепоглъщащо е.
Бих искала той да беше останал заради мен снощи. Бих искала да съм птица. Бих искала да съм делфин. Бих искала да съм лъжица. Последното не знам защо.
Никой не ме заговори днес. Mom and Dad сега се карат кой да седне на другия компютър. А аз съм направила барикада пред моя и не си го давам. Мой си е.
Това е свят. Добре дошли! След малко ще сложа и изтривалка с надпис "Welcome".
Спи ми се...

"заспиваш, спиш... сънуваш може би?"

....
лирично отклонение :
"Тъй размисълът прави ни пъзливци
и руменият цвят на дързостта ни
повяхва под отровното белило
на многото мъдруване. И ето,
мечти високи, почини с размах
на нейде кривват и така си гаснат,
не станали дела!... Но тихо!"

Ех, даскале... Ех, мамо... Ех, любими...

Ти трябва да пишеш.И да те чете много по-обширна аудитория от дадена форумна такава.Нещата ти трябва да се четат нощем...Представям си ги като малки писма в бутилка, запечатани с восък и с прикрепено етикетче – „взима се вечер при състояние на остра нужда от нежност”.Страхотно.Запазвай нещата си, моля те.
За компютрите...
Познато ми е усещането, когато те лишат от PC-то твое насъщно:)С гаджето ми постоянно се караме като цигани кой кога е седял цял ден на него, пък сега е мой ред, аз върша работа на негооо! – пък аз досега върших работа и имам право да се позабавлявам чрез негооо!С една дума – цирк.Властва корупция, (срещу едно измиване на чинии и чистене на стаята – 3 часа компютър), вече си мисля, че е време един ценоразпис да лепнем на стената.
За мъжът, който мълчи...
Как той смее да мълчи точно на теб?!С тези твои думи, които са като нарисувани, как смее да мълчи?!Предай му от мен, че ако продължава да се прави на серсемин, ще дойда и ще му прочета един цял вестник „Шок” от-до и той ще трябва да слуша!Съдба, по-страшна от смъртта!:)Ако продължава да мълчи, ще трябва да понесе наказанието в пълна сила, за да види, че аз не се шегувам!...Ще гледа цял ден и цяла нощ Канал 2001, като на един час се сменя на „Дързост и красота”.Ама-ха!!!
А ти....Ти заслужаваш нещо, нещо много готино, какво, какво....Да, сетих се!
Един „Summertime” на Джанис Джоплин...
Ако трябва да оприлича написаното от тебе на песен, то това ще е именно тази.
Пожелавам ти и котарак, който може да се превръща в мъж, също като Грибо на леля Ог на Тери Пратчет.Пожелавам ти да можеш да се погледнеш в огледалото и, щом протегнеш ръка, да изтеглиш себе си оттам, да седнете двете на пода, да си сварите кафе,да палнете по цигарка, да си поприказвате, да се посмеете и да си поплачете и да се чувствате най-добрите приятелки на света, най-разбиращите се една друга...

video meliora proboque, deteriora sequor

- Малко съм объркана...
- От?
- От себе си.

Тату - 30 минут. Или както там се пише. Едва ли ще забравя тази вечер. Дъждът вали бавно и тихо. Обичам дъжд. Защо? Успокоява ме.
Мисля си за летата когато ходехме на любимото ни място край морето. Арапя.
Там има едно местенце. Само мое си е.
Скали, а нагоре гора. Обожавам това място. Част от душата ми е. От мен.
Там ходех когато бях най-разстроена и когато бях най-щастлива. Споделях с морето проблемите, скърбите. Не исках да ги кажа на човек. Хората някак не умеят да разбират и да пазят тайните.
Ела и седни до мен. Искам да ти разкажа какво е там.
Има една огромна каменна тераса. Като седнеш там морето спокойно мие краката ти. Ако отидеш по залез слънце можеш да видиш как водата бавно и някак тъжно променя цвета си - от наситено синьо, през сиво, до черно.
Но най-хубаво е когато морето е бурно. Тогава дори да седнеш на най-високото място водните пръски те застигат. Колкото и да се прикриваш пак ще се намокриш. Става ти едно весело... Леко. Прекрасно.
Искаш ли да отидем там? Хайде.
Усещаш ли тази особена миризма: бор и морска вода? Кара сърцето ми да бие учестено.
След малко вече сме там, на скалите. Усмихвам се. Господи!
То е като да видиш любимия след дълга и мъчителна раздяла.
Протягам ръка и ти показвам как последните лъчи на слънцето танцуват по повърхността на водата. Днес е спокойно. Тихо е. Подухва лек ветрец, който от време на време предизвиква тръпки, но нищо повече.
Как ми се иска да видиш онова място така както го виждам аз всяка нощ в сънищата... Липсва ми. Липсва ми и нежната, майчина прегръдка на морето.
Отпускаш се във водата и се оставяш да те носи. Не чуваш нищо. Някак странно е. И трудно. Защото трябва да се довериш.
Странно е, че когато хората се учат да плуват по-лесно се доверяват да се отпуснат в чуждите ръце отколкото в прегръдката на водата. Според мен е малко глупаво.
Когато аз се учех да плувам сама реших, че трябва да се доверя на водата. Някак интуитивно. Без мисъл. Без граници.
Много хора потъват като камъни. "Too many minds" ще каже самураят. Сигурно е прав.
Виждаш ли плажовете? Те са два. Единият е по-голям, а другият е по-малък и закътан. Там ходят да играят волейбол. Мисля, че там се влюбих за пръв път.
Малко по-нататък има един остров - Докторският остров.
Искаш ли да се разходим? Дай ръка и да тръгваме.
От скалите може да се излезе на една пътека, която минава покрай боровата гора. Тук се криехме като деца и се плашехме един друг. Вървим известно време... Надясно е друга пътека, която води към града. От двете страни е изолирана от дървета. Високи, силни дървета. Като вървиш по нея виждаш само светлината по самата пътека. И наоколо е такава тишина и спокойствие. Сякаш няма нищо друго на света освен тази огрята пътека и ние. Нищо.
Надолу има път, а покрай него има засадени стари тополи. Като малка си мислех кой ли ги е засадил и преди колко години, за да са станали толкова големи. Там разпъват палатки. Там прекарах най-щастливите дни от живота си. Там израстнах, там за пръв път плаках горко заради самотата, която ме ядеше всяка нощ. Там разбрах, че не е толкова страшно и че "в началото винаги е тъмно".
Мълчиш. Както винаги. Но това няма значение. Исках да ти покажа, да ти разкажа. Исках да споделя нещо, което е мое, съкровено и истинско.
----------

Плува ми се. Искам да се потопя в морето и никога да не изплувам. Като Жак Майол. Много плаках на този филм. "The Big Blue". Той е първият филм, който си спомням, че ми е направил впечатление. Обичам го като онова място. Обичам го като... теб. Може би.
Усмихваш се. Малко ти е неловко, нали? Не е страшно. Скоро и аз ще замълча. Така е редно. Май.
Навън продължава да вали. Хубаво е. След дъжд е прекрасно. Земята е чиста и усмихната. А когато се появи слънцето и се огледа във всяка водна капка Земята става толкова ослепителна, че ти се иска ако се наложи някога да загубиш зрението си то нека е сега. Нека запечаташ тази картина в съзнанието си докато си жив и тя те крепи във вечния мрак.
След малко ще си легна. Няма да мисля за теб. Обещавам. Поне ще положа усилие. Ако не друго.
Ще се сгуша в голямото легло така че да заема най-малко място. Ще се свия като ембрион в корема на майка си и ще се опитам да спя. Да забравя. А дъждовните капки навън ще почукват тихо по прозореца, за да ми напомнят, че те има, че животът продължава, че дишам, че мога да се справя с всичко, че ако кажа едно "искам" всичко е възможно...
Топлина.

На Мълчаливеца

Редактирано от Hия Hичия на 17.01.05 00:36.

Cold,
Just to feel that I’m alive,
Just to feel the guilt on skin.
Your blood,
Your flesh makes me crave for this.
This rush that I’ve already killed, the lust that I’ve already spilled on
you.
Your eyes made me crave for this.

Станах рано. Трябваше да уча по физика. Имах колоквиум днес и както винаги бях оставила всичко за последния момент. Винаги правя така. Хаосът някак ме привлича. Не знам защо и търся хаоса у другите хора. Може би така ми изглеждат по познати.
Седнах да чета и си пуснах музика. Charon - Guilt on Skin. И пак. И пак. И пак.
Няма спиране. Защо? Харесва ми. Някак отчайващо-завладяваща е. Научих текста почти наизуст. Опитвам се да се съсредоточа, но мислите ми тичат пак обратно към снощи.
Събудих се в 3. Тъмно е. Подскочих от страх. В леглото ми имаше тяло. Топло, живо, истинско. Защо ме хвана страх? Не знам.
Събудих се в 3.15. Предното е било сън. Въздъхнах и се опитах пак да заспя.
Сънувах отново. Сънувах, че се давя в море от мляко. Беше хубаво. Въпреки,че умирах всичко беше наред. Събудих се окончателно в 4.
Днес ми е Млечен ден. Обичам мляко. Обожавам мляко. Може би заради детството, млечното дете, млечния бог... Не знам. Напоследък обаче то малко ме депресира. Странно, нали?
Отидох да правя колоквиум. Вървях пеша. И пеех. Хората се обръщаха да ме гледат, но на мен не ми пукаше много. Пеех с пълно гърло. Смутих съня на няколко котки. Избягаха панически от близките контейнери за сън. Ако прочетат това някога - извинявам се! Не съм искала. Чувствах се горчиво-щастлива.
Влязох в лабораторията където трябваше да се проведе мъчението. И пак пеех. Колегите наоколо ме гледат шашнато, а психарката с кламера пак се нерви за нещо. А аз си пея... Какво пък. Не ме е страх. Вече не ме е и срам.
Изкарах 5. Гордея със себе си. Смях се много. Радвах се.
Един колега ме докара до вкъщи. Пак пях. Защо всички ме гледат толкова подозрително? Вярно е, че пея лошо, но все пак е от сърце...
Вкъщи съм си. Гаджето се обади и в този момент в чата влезе Мълчаливеца. Попретупах разговора с гаджето, за да говоря с него. Не съм ли жалка?
След това гледах филм. Vanilla Sky. Хубав филм, силен филм. Замислих се как аз бих реагирала ако узная, че това, което преживявам е само един сън, създаден от собственото ми подсъзнание. Усмивка. Доколкото се познавам съм напълно способна сама да се подложа на тези мъки. Обичам да си вредя. Един приятел преди време ми беше казал, че ужасно обичам вкуса на собствената кръв. Сега знам, че освен това обичам вкуса и на чуждата кръв.
Не че обичам болката, самотата и другите гадости. Мисля, че все още не знам как да използвам възможностите си за другото, доброто, хубавото. То е като да имаш страхотен, нов, бърз компютър и да не го използваш за нищо друго освен дребните глупости като чат и т.н.
И всичко това само от един филм. Затова ги обичам. Карат ме да мисля, да анализирам себе си... и да се обърквам повече.

( тук дневникът прекъсва за малко)

---------

Преди малко се събудих. Легнах си в 4 следобед и се събудих в 7. Седнах пред компютъра. Не можех да си отворя очите. Ужасно ми се спеше. А се бях разнежила... Може би от топлината на леглото или от съня. Това е едно особено усещане. Все едно душата ти е изтъкана от струни, които издават звук дори от полъха на вятъра. Така деликатни и нежни са. А ако някой ги докосне зазвучава тиха, спокойна музика. Като песента на поток.
Събудиха ме бързо и звучно. Като внезапна, силна приятелска прегръдка.
- Виж това. За теб е.
Въпросното чудо, което все още ме кара да се треса от смях е това:
http://info.datacom.bg/vde/gaa.swf
Дълго време се пулих в екрана на монитора докато информацията стигне до заспалия ми мозък. Но после какъв смях му дръпнах.
Това постави началото на еуфорията. Започна Млечната фиеста.
Пихме мляко, пяхме, гъделичкахме се, гушкахме се. Все още се усмихвам като се сетя за това. Надпивахме се с мляко. Накрая чух името си - Ния.
Излязох от вкъщи като отново пеех. Този път друга песен на Charon - Little Angel.
LITTLE ANGEL YOUR WORLD CAN BE SO CRUEL
I SET YOUR WINGS ON FIRE EVERY NIGHT
I DIE FOR YOU EVERYTIME
I SEE YOU CRY
Тичах по стълбите надолу и пеех. Прегърнах го и пак пеех. Целунах го и започнах да се смея. А той стоеше и гледаше. Чудеше се какво става. Беше свикнал да ме гледа мрачна, угрижена и тъжна.
Чакахме в студа да дойде автобус. А аз подскачах, пеех, танцувах, радвах се. Той ми направи забележка. Хората гледали и се чудели какво става. Покрай нас мина някаква дама, която ме изгледа укорително. Попитах я:
- Какво има? Не сте ли виждали жив човек до сега?
А тя отмина. Засмях се. Смехът ми се понесе волен и щастлив наоколо, удари се в съседната сграда и се върна при мен на вълни. Потръпнах. Чудесно!
Автобусът дойде и ние се качихме. Имаше малко хора. Аз пак подскачах радостно. Седнахме, а той ми каза да се спра. Вместо това аз направих друго:
- Little Angel... - изпях аз силно.
В тихия полу-тъмен автобус песента прозвуча наистина ненормално. Чак аз усетих това. Но на кого ми пука.
Продължих да си пея, а той се чудеше къде да се скрие от срам.
- Престани! Излагаш се!
Аз продължих. Изпях си цялата песен. Тишина. И двайсетина човека с оцъклени очи, втренчени в мен. А аз се усмихвам. Ето я нашата спирка. Отиваме към вратата, а всички ни следят с поглед. Чувам как една баба казва зад гърба ми:
- Тая младеж много се друса.
Обърнах се рязко, а тя ме погледна ужасено.
- Приятна вечер, мадам! Извинете ме. Аз съм малко жива. Наистина се извинявам.
След това се врътнах и слязох от автобуса. А той стои там на спирката и гледа втренчено. Автобусът заминава. От прозорците гледат двайсетина загубени души, мъртвешки бледи, изпити. Приличат на трупове в моргата на неоновата светлина на лампите. Заминават в мрака.
Той се обръща към мен.
- Little Angel... - измрънквам тихо.
Той стисна устни.
- Little... - последно промърморих.
Той ме изгледа строго и... избухна в смях. Прегърна ме силно.
- Ти си луда!
След това тръгваме към близкото кафене. И двамата промрънкваме от време на време. Пях пак. Той май започна да свиква. След три години не му остана друг избор май.
Мислеше си, че съм такава заради заветната петица по физика. Но не беше. Беше заради събуждането, заради гушкането, заради млякото, заради радостта, че съм жива, заради промяната, която настъпва в мен дори и сега.
На него му беше студено. Беше омърлушен. Стоплих ръцете му, нацелувах бузите му, смуках студените му уши докато не почна да се смее от гъдел.
Прибрах се вкъщи вечерта.
Получих снимка с мен и даскала. Беше хубава. Художествено произведение от неизвестен автор. Прекрасна беше!
Сега се усмихвам. Въпреки, че преди час плаках. Щастлива и спокойна съм. Защо? Защото не съм сама. Защото ги усещам. Поне сега. Поне в този миг. Едно помахване на крилца на пеперуда. Повече не искам.
Лягам си. Усмихната. Котката, която днес прекръстих на Уцли Пуцли благоволи да спи при мен тази нощ. Леглото бавно се затопля. Унасям се. С последни усилия промърморвам :
- Little Angel...

Господи, колко си хубава...Обичам те.Събирам нещата ти и си ги чета, когато ми е тъпо.Няма да пиша повече, за да не оставям усещане в теб, че се натрапвам.Но не мога да се въздържа да не ти кажа още само това, и се скривам като котето на Microsoft Word, когато затваряш програмата :
БЛАГОДАРЯ ТИ,ЧЕ СИ ЖИВА,НЕПОЗНАТА!

video meliora proboque, deteriora sequor

Пиши всичко, което ти се върти в главата ти. Не се натрапваш. Хубаво е да видиш, че някой все пак чете каквото пишеш и по-важното, разбира за какво става дума. Повече от хубаво е. :)
Надявам се да има още продължения. Стига да имам силите и желанието да продължа. :)

Аз те чета и се радвам.... Слушам те....Продължавай......








П.П. Мисля, че копнея да се подчинявам на някой по силен. Което е доста извратено, нали? Всъщост не е извратено... всички го правят, я осъзнато, я не....

Много се чудех дали да продължа да пиша. Стоях пред монитора и слушах музика. Amy Lee - Broken, Keane - Somewhere Only We Know, Massive Attack.
Гледам как стрелките на часовника пълзят по циферблата, след това ускоряват ход, а накрая тичат.
Пия чай. Пия мляко. Пия кафе.
Имам чувството, че стоя на тоя стол и пред този компютър часове, дни, години.
Очите ми парят. Протягам се и ставам да се поразтъпча. Краката ми са изтръпнали. Пускам филм и започвам да се разхождам из стаята, подскачам наоколо, удрям мекото кресло. Обичам да го правя. Колкото бой е изяло от мен.
Какво ще гледам ли? "Интервю с вампир". Пак.
Обичам книгите на Ан Райс и филмите, правени по тях. "Кралицата на прокълнатите".
Гледам как Луи се гърчи, как протестира срещу собствената си природа на убиец, как не иска да признае истината за това, в което се е превърнал и си мисля "Искам да вампирясам.".
Той ме попита защо. Как да обясня, че искам често да съм нещо зло, мрачно и тъжно?
Вампирите са едни от най-тъжните и самотни същества. Както се казва във филма "нямат силите да понесат безсмъртието".
Защо искам да вампирясам?
Хората се променят само, защото осъзнават,че пилеят малкото време, което им е дадено. (в това изречние има прекалено много запетаи, чието място не знам къде точно е. Извинете ме.) Ако един човек е в тежка депресия, инертен е, не му се прави нищо и по цял ден иска само да се крие от света и нищо друго единственото, което го изкарва от това състояние е страхът от смъртта. Ако той имаше безконечното време, което вампирите имаха пред себе си сигурно щеше да прекара вечност в това състояние. На място топло и уютно като в бърлога. Значи е хубаво да си смъртен. Май.
Ако бях вампир щях да мога да прекарам поне 100 години в криене в топлото легло, 100 години в четене, 100 години в гледане на филми, 100 години в сън. 100 години в мечти, 100 години в плуване. Но нямам това време...
Ако някой чете това може да си помисли "Добре де, защот точно вампир? Трябва само да поискаш да бъдеш безсмъртна? Защо трябва да се набутваш между шамарите и да искаш всички неприятности?".
Нека да отговоря на този, който би питал. Останалите моля за извинение за прекъсването.
Знам, че съм силна. Знам, че мога всичко. Но не знам как да използвам тази силна. Мисля си, че ако е за нещо лошо тя някак сама ще изтече от мен и ще облекчи вечното главоболие и лошите сънища. А може би ще е точно обратното... Някак е по-лесно да твориш зло отколкото добро. Искам да вампирясам. Искам, искам, искам. Дълго време смятах себе си за някакво чудовище, а хората ме наличаха Лечителка, Ангел, Светлина. Вече и идея си нямам какво съм. Нито коя съм.
Мисля си, че вампирите са толкова самотни, меланхолични и тъжни, защото са това зло. Аз имам първата част от това уравнение. Ако вампирясам поне ще имам обяснение защо съм такава. Защо съм това, което съм.
Ненормално, нали?
Вампири не съществуват. Така ми казаха. Добре.
Продължавам да подскачам наоколо и да гледам. Ето, че Лестат дава Клаудия ( или Клодия) на Луи, за да го задържи до себе си. След това Арманд отнема Клаудия (или Клодия) от Луи, за да го задържи до себе си...
Любовта прави вампирът човек. А какво прави човека вампир? Липсата на любов?
Дали е по-добре да си обичал и да си изгорял отколкото да не си обичал изобщо? В духа на моите вечни философствания е ясно, че ще избера първото.
Някак блудкаво и предсказуемо е.
Клаудия става вампир и казва "I want some more". Мисля си, че ако Лестат или Луи ме направят вампри и аз бих казала това. И аз бих захапала ръката, даваща утеха и забрава. И аз бих пила кръвта, даваща спасение.
В този момент Мълчаливеца казва:
- Искаш ли да захапеш моята ръка?
- Може ли?
- Може.
Ако той беше тук до мен аз наистина бих захапа ръката му. Може би, за да му покажа, че не трябва толкова лесно да се отдава на болката. Особено за същество като мен.
Искам да го видя усмихнат. Хубава, широка усмивка и малко светлина в очите. Не тъга.
Вечер е. Отпускам се назад в удобния стол и гледам, написаното в чата. Затварям очи за момент. Какво съм аз...
Свих се в стола и оставих умът ми да върши това, което иска. Нямах желание да го направлявам.
А той ме отведе в някаква тъмна стая. Навън валеше, а аз се бях сгушила в леглото. Студено е. Някой влиза, намърдва се до мен в леглото и ме прегръща. Вече е топло.
Хубаво е да можеш да си представиш това.
Нетът ми прекъсна. Мразя го.
Пускам си един душ и излизам. Не ми се излиза. Но трябва. Трябва да направя усилие да изплувам. Като онзи Майол. Нали се сещате...
Искам да изплувам. Искам да се махна. Искам един ден да се събудя с усмивка и да няма лоши сънища, да не искам да вампирясвам, да искам да творя добри неща. Не че сега не иска. Просто не мога. Както не мога и злини да върша. Какво мога изобщо...
Смях се много докато гледах с гаджето "Крал Артур". Да ме питате не мога да ви отговоря какво смешно намерих. Беше ми весело. Махалото се връщаше в другата крайност след като е било в едната. От тъга и меланхолия към безмерна радост. Някой ден тези емоции ще ме убият. Крайностите ме убиват.
Влизам вкъщи. Късно е. Знам, че Мълчаливецът няма да е в чата. Просто усещам.
Но все пак аз съм там. Заговорих се с един непознат. Говорихме дълго. Реших да си лягам.
- Не си лягай. Моля те!
Но аз си легнах, а той написа "Може ли да те гушна".
Не може. Не искам. Нищо не искам. Искам да спя сама. Защото искам да ме гушне някой. Идиотщина, нали?
Уцли Пуцли се настанява при мен. Явно усеща, че съм тъжна. Клъвна ме по носа за лека нощ и отнесохме.
Сънувам. Чувам позната песен в съня.

I'm trapped in this world
Lonely and fading
Heartbroke and waiting
For you to come
We are stuck in this world
That's not meant for me
For me...

Пак няма да се спи. Тежка нощ...

trapped by love...

Не бих казала...

мдаа, предполагам...
просто се сетих за една песен
уффф

Тук е мястото да кажа, че Дневникът ще прекъсне за неизвестен период от време. Не знам дали ще продължи изобщо някога. Благодаря ви, че бяхте с мен тези 6 дни и четохте глупостите ми. :) Благодаря.

То така е с продълженията, мдаммм. Моля.

Хахаха. Ако следвам холивудската филмова традиция може да се пръкне едно начало след време. А може и предистория. :) Няма да ви тормозя повече. :)

Ще те набия, ей, момичее!Ами сега кво ще си чете вечер?!Лоша такава!Кажи поне в кой чат се подвизаваш, че да си полафим някога, а?...Хайде,откачалке, пожелавам ти да си пролетна!

video meliora proboque, deteriora sequor

Не, това не е честно!
Аз прочетох всичко, което си написала,Ния, но нямах подходящите думички, затова не се обадих пак...
Сега, наистина ми е тъжно, че ни изоставяш така...
Недей да спираш да пишеш, моля те! Пиши за всичко, което помисляш и чувстваш... Ти си една...Вселена от емоции!
Благодаря ти за всичко, което написа и ме хвърли в дълбок размисъл за...за ...за страшно много неща от живота.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Пиши ни още, госпожо/госпожице! Ти казваш, че ни тормозиш, но няма такова нещо. Само погледни броя посещения, и ще видиш, че всеки е влизал по повече от 1 път, да прочете има ли нещо ново

Непременно прочети някоя и друга книга на ОШО!
След това ще говорим-ако искаш.

Ъм... Нали разбираш, че четенето на някоя и друга книга изисква време... Но ще прочета.

Един след полунощ е. До преди малко ми се спеше ужасно. Вече не. Колко от вас са усещали как стигнали предела на сънливостта изведнъж се почувстват невероятно бодри?
И сега какво да правя? Не мога да спя, не ми се гледа филм, чете ми се, но в този момент не искам да чета. Запалих свещ ( така ме посъветваха).
Шопен. Слушам Шопен вече час. Магия.
Nocturne in C-sharp minor. Любимото ми. Тъмно е и само пламъкът на свещта мъжделее. Гасне бавно, потъва, губи се. Красиво е.
В тъмната тишина музиката се лее леко и еферично. Реалността става размита и далечна. Топло е. Хубаво е.
В такива моменти човек се чувства цял, спокоен и умиротворен.
Пламъкът преодоля кризата си и отново се изправя силен и горд. Странно. Вече не е толкова красив. Или може би красотата му се е променила. Станала е друг вид. Да. Така го чувствам.
Мисля за последните два дни. Бях изключително ядосана на себе си. Защо? Защото сама се докарах до това състояние. Тази сладка тъга, тази любима болка от несподеленото, от отритнатата привързаност или нещо подобно. Не знам защо го правя. Обичам да показвам на хората, които са важни за мен, че те наистина са нещо изключително. Иначе не би ме било грижа. Малко е надуто. Знам. Но на кого му пука.
Мисля, че тормозя хората, които считам за важни. Мисля, че се опитвам да ги обсебвам. Когато усетя, че става така (или така си мисля, че става) се дръпвам назад. А колко ми се иска да не го правя. И все пак... обичам ги. Много. Искрено. Всеотдайно. Няма значение.
Толкова се бях ядосала на себе си, че в пристъп на яд изтрих половината си музика от харда на компютъра. Както и няколко филма. Ако ме познавахте поне малко щяхте да знаете, че това е нещо голямо за мен. Нещо като... катастрофа. Изтрих половината от малкия си добре подреден свят. И аз не знам защо точно го направих. Имах нужда да разчупя границите, които сама си поставям, да направя нещо, което не бих се осмелила да направя по принцип. Изтрих и онзи френски филм, който търпеливо чаках да сваля близо два месеца с еMule. От това ме заболя малко. Но го преживях. И без това нямаше свястни субтитри.
Плачеше ми се. Но нямаше да плача. Плачат само феите, нежните същества, онези, които мечтаят за Принц, светло бъдеще за Кралството и хубави деца.
Нямах правото да плача. Сълзите ми са кървави. Сълзите ми са безполезни.
Влязох да се къпя. Толкова бях ядосана, че едва на петата минута осъзнах, че съм с дрехите под душа. Този факт ме ядоса още повече тъй като бях загуба всякакъв самоконтрол заради яда. Порочен кръг.
Имах нужда от почивка. Не ми се мислеше, не ми се мърдаше, не ми се дишаше. Мислех дали да убия онази част от мен, която е Ния. Да сложа край на тези размисли, на тази драма.
Пишейки тези шест дни аз бях Ния и Ния беше аз. Чувствах се разголена и ранима. Открита рана. Всеки полъх на вятъра причиняваше болка. И все пак...
Все пак Ния е част от мен и независимо от всичко аз я обичам. Нищо, че понякога е лигла, плаче за няма нищо и се поддава на провокациите на Живота. Дръпвам силно бронята на Ния. Тя трябва да се стегне, аз трябва да се стегна.
Обичам те. И теб. И другите. Всички ви обичам. Така както мога. Така както наистина искам.
Колкото и войнствената половина в мен да говори, че не бива да се доверявам, че не бива да давам сърцето си тук и там аз не мога да спра да го правя. Не е в природата ми да ампутирам чувствата си. Дори ако понякога те ви пречат.
Мразя това, в което се превърнах. Хленчещо и слабо същество. Мразя и човекът, който ме превърна в това. Но той не е виновен. Той знаеше така да обича.
Единственото, което мога да направя сега е да възкръсна. От пепелта. Като Феникс.
Нещо вътре в мен ме кара да продължа това, което започнах. Нещо вътре в мен ме кара да се изправя. Като в " Последният самурай". Отново. И отново. И отново.
Днес не правих нищо. Гледах филми цял ден. Затворих се в една стая, затъмних прозорците и се свих на дивана. Покрих се с много лилави одеала, за да не трепера и гледах. Гледах и се смях. Гледах и плаках.
Животът ми винаги е бил донякъде наблюдение. Иска ми се да бъда по-дейна, по-жизнена, по-борбена. Иска ми се да бъда повече... нещо. Сега съм повече нищо.
Шопен. И спокойствие. И мир. Много обич. И малко тъга.
Но всичко е наред. Аз съм тук и съм жива. И все още имам шанс да се променя, да се превърна в това, което искам. Да бъда... нещо.
Свивам се на дивана. Малко ми е студено. Свещта догаря. Гледам как пламъка се полюшва насам-натам, после за последно се изправя и бавно угасва.
Дим. Шопен. Тъмнина. Мирише на сантименталност.
Лека нощ, любими същества! Аз още не съм умрела.

Обичам да гледам филми- 1 след друг, но повече обичам електронните игри. Определено когато си грохнал срлед 10 - 20 игри стратегии, не можеш да не заспиш. По - добре е, отколкото да си триеш харда. Бас държа, че в един момент после си съжалила, защото и аз съм правил подобни изпълнения.
Завършваш с лека нощ.

Лека нощ и на теб, жива и здрава!

не си различна от другите, напълно обикновена.... като всички, на които им се иска да са луди, но уви....
и ти се усмихваш на хората, точно толкова, колкото и те....
звучи .... до болка познато и ясно...
но си е твоя живот или не, не знам
просто няма нищо ново и оригинално, уви....
всички сме така, това не е лошо

Ела....

Изненада!
Събудих се рано. Към 7 беше. Събота сутринта. Изтягам се, прозявам се и провесвам единия крак от леглото. Включвам телевизора лежейки и почвам да поклащам крак в такт с песента по Мтв. Не помня вече коя.
Обръщам се на една страна, за да ми е по-удобно.
Изведнъж усещам нещо меко под бузата ми. Изправям се и виждам... о, ужас!!!
По възглавницата ми се въргалят десетина дебели кичура коса от моята собствена. Втурвам се панически към огледалото в банята, стисвам здраво очи и се надявам, че като ги отаворя всичко ще е наред, а цялата тази история ще излезе глупав сън. Напразни надежди!
Гледам се в огледалото и не вярвам. Не вярвам и се гледам в огледалото. На иначе прилично изгледащата ми тиква се мъдрят десетина голи петна. Помощ!!! Перушината ми я няма! Аз съм гола патица.
Ами сега? Ами сега?! Ами сега. Уаааааа!
Единственото, което ми остана беше да седна и да се нарева в банята. Съседите сигурно вече си мислят, че отглеждам някой морж там. Такова нечленоразделно мучене се разнасяше. Котката и кучето стоят на вратата и се чудят аджеба какво става.
Като се наревах едно хубаво седнах да мисля. Мислех ли мислех. Излязох да се разходя едно хубаво, ама преди това сложих една шапка. Живеем до болница и не исках да убия някой пациент с вида си.
Като не можах да измисля нищо святсно се прибрах. Седнах пред компютъра и като зомби пуснах Металика. Седя и гледам. Няма я.
- Сега ще затворя очи и като ги отворя ти ще си там.
Няма я.
Мисля. Часовникът цъка. Мисля. Котката ме хапе по крака. Мисля. Телефонът звъни.
Абе я майната на всичко!
Хващам ножицата и орязвам каквото е останало. След това заминавам в банята.
Бая време се мъчих докато се обръсна сама. Бръсна се и рева. Да знаете от мен, че хич не е полезно да правите двете неще едновременно. Защо? Защото се нарязах жестоко. Е, ще мине.
Най-накрая успях с триста зора да се обръсна. Седя и се гледам. Приличам на късния Нео и бебе едновременно.
Влизам да се изкъпя. Много е странно усещането когато нямаш коса. И доста ти е студено.
Излязох от банята. Кучето ми спеше и без да исках го събудих. Почна да лае, тъпчото. Не ме позна без коса. Като почнах да му говоря ококори очи и се свря в ъгъла със скимтене. И на него ще му мине.
Съобщих на майка ми, на познатите из чата и на Мълчаливеца какво е станало. Паника, ужас и истерия. Айде стига де!
Повиках гаджето да пием кафе. Дойде да ме вземе от вкъщи.
Слизам аз с една супер неадекватна шапка.
- Защо си с шапка?
- Студено ми е.
Той повдига ръба на шапката и се ококорва.
- Къде ти е косата?
Аз вадя едно пликче от чантата и го подавам. Бях си събрала подстриганото там.
- Защо ли си знаех...
Видях Мълчаливеца днес. Бях с шапка. Не се уплаши много.
Ходихме двамата с гаджето да си купя нова шапка. Някоя, която ми отива повече.
Влизаме в шапкарницата. Продавачката го познава от малък, защото магазинът е на тяхната улица. Казваме какво търсим и тя почва да подава разни шапки.
Барети, барети, барети, каскети. Как пък не.
Свалих моята да пробвам и жената изпада в ужас. Как да пита сега какво ми има? Да, госпожо. Аз съм извънземно. Сега можете да вдишате и издишате пак.
Мерих един куп шапки.
- Нямате ли нещо по-диво? Какви са тия сухарски шапки?
- Ама вие на колко години сте, госпожице? - казва тя укорително.
- Спокойно, мадам. Нося си личната карта.
След това нахлупвам една шапка, която има отгоре нещо приличащо на червеи и почвам да се смея.
Защо трябва да приемам трагично факта, че нямам коса?
- Не се безпокойте, госпожице. Тя пак ще порасне.
- Да ви изглеждам обезпокоена? - продължавам да се заливам от смях.
Забавно е. Особено като си пипна голата тиква. Грапава е и много топла. Не знаех, че главата може да излъчва толкова топлина. Спокойно можеш да си опържиш поне едно яйце на нея. Кеффф.
Накрая си избирам една що-годе симпатична шапка. Права е и има гънки по нея. Доволни излизаме от магазина.
- Много ти отива, знаеш ли?
Той се усмихва.
- Нали ще се справим с това? - питам аз.
- Докато продължаваш да се усмихваш, да.
Прибрах се вкъщи. Трябва да чета, защото в понеделник съм на изпит.
Как ли ще реагират колегите и професора?М?
Хич не ми и пука!
Важното е, че се чувствам добре.
Силна съм. Спокойна съм. Без коса съм. Ния стана скинар. Само по гола тиква де. Не по убеждения.
Радвай, народеееее!

...ако пчелата не пристига-
мечтата стига!
Емили Дикенсън

Именно. Не се събра цялото, затова го написах до там.
Много обичам Емили Дикинсън. Съчетава често философията и поезията.

Утре съм на изпит. Математически анализ. Нищо не знам. Нищо не разбирам. И хич ама хич не ме е срам от това.
Знате ли, приятели, до сега в живота си съм се провалила точно един път и това беше когато се опитах да кандидатствам медицина. До този момент аз никога ама никога не бях изпитвала онова ужасяващо усещане на провал, недоволство от себе си и размислите, че си неудачник. Винаги до тогава нещата се случваха така, че аз печелех по един или друг начин. И не че го правех нарочно. Просто някой там горе наистина ме обича и държи на мен. Дори понякога и да не искам.
Провалих се. Депресирах се. Разбрах, че и аз съм човек. И какво от това?
Защо обаче се депресирах все още остава непонятно за мен.
Я си представете, че сте се излегнали удобно на дивана, пийвате си нещо и се отдавате щастливо на мързела. И изведнъж детето ви бутне нещо и го счупи, омаже ви новия килим с мед или пък види сметката на кристалните чаши, пстанали от баба ви. Как ще реагирате вие?
а) побеснявате, наказвате детето, дори може да му дарите един як шамар.
б) прегръщате го едно хубаво, казвате му, че нищо непоправимо не е станало и че другия път трябва да внимава повече.
Хайде сега си представете изражението на личицето на детето ви (ако нямате такова използвайте въображението си) в двата случая.
Представете си го навело глава, засрамено, наранено от виковете ви и обидено. Уплашено. Стреснато. И какво ли още не.
Я си представете сега как вие изглеждате когато се страхувате от някой провал или пък се провалите. Лично аз си направих експеримента да погледна на себе си като на дете. И осъзнах едно простичко нещо. Ако се проваля и се почувствам виновна, неудачница или нещо такова аз ще постъпя като във вариант а) със себе си. Защото ние всички сме деца колкото и да не искаме да го признаем.
Ако искате ми вярвайте, но аз искам да се проваля утре. Искам да не си взема изпита. Защо? Защото искам да видя, че небето няма да се сгромоляса, няма да настане Края на света, няма да ме разпънат на кръст. Защото няма нищо лошо в провала стига да знаеш как да го използваш след това.
Прегръщам детето в себе си и му казвам, че нищо непоправимо няма да се случи утре. И то/аз се успокоява.
Усмихвам се. Знате ли колко по-леко се диша когато осъзнаеш всичко това?
Седя и мисля. Майка ми сигурно ще е разочарована от моя провал. И какво от това? И тя ще трябва да приеме, че аз се боря като всички останали, че често правя грешни стъпки, но вървя, не се отказвам.
Сега си мислите "Защо стоя тук и чета тая простотия?". Не мога да ви дам отговор на този въпрос. Може би, защото и вас ви е страх да не се провалите и този страх бавно и сигурно ви изяжда. Милиметър по милиметър. Като разяздаща плътта бактерия.
Днес излязох на разходка. Вън е натрупало сняг. Слънчевите лъчи проблясват по снега и заслпяват очите. Но аз няма да ги затворя. Няма. Искам да виждам ясно истината.
"А каква е Истината?" са ме питали някои. Истината, е че там навън няма нищо, което да е толкова страшно, че да те накара да спреш полета си. Само трябва да отвориш широко очи и да видиш. Нищо, че слънцето те заслепява.
"Това ли е всичко?" продължават те.
Не. Това не е всичко. The Truth is out there. И аз летя право към нея. Без страх, без срам и без капка съмнение.

/me иска още :о)

And when the rain begins to fall I'll be the sunshine in your life ... :o)

Днес искам да споделя нещо с вас. Една песен. Нека поседнем в топлата и уютна стая и да послушаме. Бихте ли отделили тези 5 минути за мен?

Curtis Stinger (Dawson Creek OST) - To be loved

Mind your manners

Watch your weight

Be a good boy

Just behave

What's wrong with you?

Settle down.

Keep your two feet on the ground.

Stand up straight

Sit up tall

Never falter

Never fall

Stay in school

Make the grade

Never fail

And never fade

Be a hero

Be a star

Anything but what you are

Find a girl to possess

Always pay, pursue, protect

Be a master

Be a slave

Work your ass into an early grave

But you deserve to be loved

You deserve something real

Time to heal

Time to feel

Daddy's favorite little girl

Dress up in your momma's pearls

Serve us breakfast in her bed

Heard a little kiss on the forehead

You are sugar

You are spice

You are growing up so nice

Paint your nails

Paint your face

Paint around the empty space

Find a man that can provide

Try and fill the hole inside

With a family and a home

Tell yourself you're not alone

Keep your memories of yourself

In a shoebox on a closet shelf

But you deserve to be loved

You deserve something real

Time to heal

Time to feel

But you deserve to be loved

You deserve something real

Time to heal

Time to feel

You deserve to be loved

You deserve to be loved

You deserve to be loved

Благодаря ви. Прегръщам ви всички...

Не знаех как да ти кажа колко много съжалявам за всички главоболия, които съм ти причинила. Не знаех как да ти кажа каква вина изпитвам от това, което ти сторих и какъв камък тежи на сърцето ми. Може би това е моят начин да ти кажа.
Луда съм. Луда съм, защото все намирам поводи да се радвам когато другите тъжат. Луда съм, защото все намирам поводи да тъжа когато другите се радват.
Чувствам се самотна. Не е лесно да си луд. И все пак... аз не съм сама.
Обичам те. Така както мога, така както ми позволяват сърцето и душата.
Често седя и си мисля колко много съм ти крещяла, вдигала съм ти скандали, обвинявала съм те в най-различни простотии, които ти дори не си и помислял. Съжалявам.
Знам, че това няма да върне всички тежки думи, всички сълзи, всички злобни забележки. И въпреки това... обичам те.
Ти си моята причина да изплувам всеки ден от дълбините на моето море. Ти си причината да се изправя въпреки, че ме боли. Тръгвам уверена, че имам гръб зад себе си. Че съм защитена. Че съм обичана.
Затова и често се стъписвам и дори изпадам в ярост когато ти не си там. Прости ми. Забравям, че си човек. Че и ти се уморяваш. Че и ти имаш нужда да почувстваш подкрепа и разбиране.
Прости ми. За всичко, което знаеш и не знаеш. За всичките тези глупости, с които бавно те тровя всеки ден.
Защо пиша всичко това сега? Може би, защото е Свети Валентин и тогава хората се сещат колко много значат любимите същества за тях. Един Господ знае защо им е нужен специален ден, в който да се сетят за това. И аз не знам за мен самата защо е нужен този ден.
Всяка година на Свети Валентин се заричам, че от днес нататък няма да мине и ден без да ти кажа "обичам те", "до теб съм", "вярвам в теб". И всяка година нарушавам това обещание към себе си и теб.
Обичам те. До теб съм. Вярвам в теб.
Ще продължа да го казвам дори и ако не сме заедно. За мен не е важно. За мен е важно, че ти съществуваш. Че сърцето ми все още тупти забързано когато те чакам да дойдеш. Нищо, че минаха три години.
Обичам те. Безусловно. Нежно. Всеотдайно. Панически. Забързано. Задъхано. Загрижено. Пролетно. Тихо. Крещящо. Цветно. Бистро. Магично...
И ако някой ден ти просто си отидеш животът ми няма да свърши. Няма да крещя. Няма да страдам. Защото ще знам, че си жив. Че търсиш нейде щастието. Че те има. И че аз все още те обичам.
Спи сега, съкровище. А аз ще мисля. Ще мисля как да те обикна дори повече.
Ще те прегърна здраво, ще се сгуша в теб и ще заспя с убеждението, че повече от това не може. А на сутринта ще разбера, че е било заблуда.
Аз съм море от любов. И то цялото е твое.

Великолепно е, Ния!
Твоят талант да намираш точните думи...ме оставя ...без думи!
Радвам се на всяко твое творение и чакам всяко следващо с нетърпение! Я! Има и рима...

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

чудесно е!
:)))

- Тази вечер гледах "Александър".
- О, моля ти се! Само не казвай, че ти хареса! Някъв рус пикльо, че и гей отгоре на това! Поредната боза на Холивуд!
Замълчах си. Какво мога да кажа. Срещу такава здрава бетонна стена не можеш да тръгнеш. Отказах се.
Гледах филма късно вечерта. Поплаках си малко. И за себе си и за Александър. Трудно е да осъзнаеш, че великите личности също са били хора. Че имат слабости. Че страдат. Че умират в самота. В такъв момент си мислиш колко незначителен си ти самия, защото и ти си човек и ти имаш същите проблеми, но не можеш (или не искаш) да достигнеш величието на тези хора.
Като се замислиш обаче и те не са много на далавера. Това си е казано и в самия филм. Ако не сте го гледали препоръчвам ви го. Но го гледайте с очите на човек, а не на филмов критик или на някое мизерно човешко създание, което може да вижда само грозното, лошото и тъмното. Гледайте го със състрадание, разбиране и милост. Това пречиства душата. Кара те да се успокоиш и да се замислиш какво си всъщност ти и защо бягаш от човешкото в себе си след като то може да бъде и такова - милосърдно.
Филип Македонски казва на сина си Александър, че великите хора винаги завършват земния си път трагично (не е цитат, извинявайте).
Замислих се. Дали на хората, дарени с необикновена сила са дадени и необиковени слабости? Един вид да се постигне баланс.
Опитът ми показва, че колкото един човек е по-добър в една област толкова повече страда в друга. Как да дръзнеш да бъдеш необикновен тогава? Как да бъдеш силен и да извършваш подвизи когато след това ще бъдеш наказан заради това?
Филип Македонски: "В началото боговете са с теб, но накрая ти взимат всичко."
Опитвам се да приложа всичко това към себе си. И някак започвам да се обърквам.
Един Приятел ми каза днес, че всички велики личности не са наред в даден аспект. Дали ще са малко луди ( или много) или ще имат разни други проблеми, които при обикновения човек липсват, но все нещо не е наред с тях.
Защо? Нима необикновената сила или ум повреждат човешката същност? Или тези повреди някак предизвикват феномените?
Твърде много философия. Твърде много въпроси без отговори.
Знам само едно. Плаках много, защото страдах заедно с Александър. И това ме накара да се почувствам отново човек. Катарзис.
Или е това или на мен вече съвсем ми хлопа дъската. И все пак...
Дали една балансирана личност може да стане велика?
Важното е да вярваш. Пък за другото... все ще се случи нещо, за да ти помогне Вселената. Нали Ричард Бах твърди, че ако следваш желанията си неотклонно цялата Вселена те подкрепя. Иска ми се да му вярвам. Иска ми се. И му вярвам.
Друго май не ми остава. Вяра. Нищо повече. И състрадание. Към другите и себе си. И после мир в душата. И тишина.
And there was silence...

Редактирано от Hия Hичия на 17.02.05 15:19.

Дали една балансирана личност може да стане велика? , а в какво се крие величието на личността? Не е ли в това да бъде повече полезна за околните отколкото са те? И бил ли е точно Александър такъв?
Не мисля че само чапрашъците могат да са велики или че всички "велики" са чапрашъци. Просто те са под "светлините на прожекторите" повече от другите.

Nia, mnogo mi prilichash na men

koia zodia si?

Аве защо всички все за таз чеширска котка говорят , пък аз не съм я и чувала ?
Разкажи ми за нея , моооля.

Рак.

mersi

Еееебаси историята, ебаси дневника. То и аз съм малко луд ама като го прочетъх.... напрао зааеби. Все още съм афектиран от прочетеното и това ми е първата реакция, иначе не е лошо.

Да, филма наистина си струва да се гледа.
От написаното от теб / поне в началото/ разбрах, че "велика личност" определяш личности като Александър. Всъщност... за мен самата такива са и "обикновените" хора. За които никои не е чувал, освен близките им може би. Хора, които със силата и волята са преодолявали изпитания. И да, великите личности имат проблеми. Защото са човеци. Като каза състрадание.. за мен например майка Тереза също е велика личност, какво и още милионите майки Терези по света. Защото и тях ги има. И те по нищо не се различават от нея. Може би единствено по неизвестността си.
А дали на "великите" е съдено да платят накрая.. може би.
И.. едва ли някой сам избира дали да е необикновен. Той или е или не е такъв.

Великите личности страдат.. И тези известните и другите- останали в анонимност. Разликата според мен понякога е една- едните страдат много също така заради отговорността към другите хора, която поемат.
Хубава тема. Хубав филм. На някои от въпросите ти едва ли би могло да се отговори. Но е хубаво да си ги задаваме все пак. Водят до отговори, независимо, че не винаги на самите тях.

"От какво се прави ливада?
Нима не знаеш?
Трева и една пчела, и да мечтаеш!..."Е.Д.

Редактирано от diana^^ на 05.03.05 23:09.

Всъщност след като написах това (което след време ми се видя не толкова добро) реших да реализирам една отдавнашна идея. Мисля, че вече си чела "Мирише на портокали". Ето ти велик човек. Величието му е в обикновеността му.

Да. И аз това исках да кажа, че величието не се измерва с извесността и необикновеността. И обратното.
Между другото учудващо е колко "велики" личности съществуват- реално, тук и сега... И колко много ни заобикалят всъщност, без да ги забелязваме.

"От какво се прави ливада?
Нима не знаеш?
Трева и една пчела, и да мечтаеш!..."Е.Д.

da tova e dobro. prodaljavai da zapisva6 takiva 6antavi istoriiki

ние сме много, които го правим, но няои се пазим в тайна...

Елате повече...

ти ако си луда аз съм бен джонсън

Здрасти, Бен

но ние сме дошли повече...

тук сме...

кой бен

Джонсън. Щото тя е луда.

йес

Ния, струва ми се, че те познавам от отдавна.Така е,защото много приличаш на моя Приятелка-Веселина-която е сега в Хайделберг,Германия,да дири щастието си по широкия свят.Припознавам нея в теб,защото пишеш много изкусно,не се криеш и не се страхуваш да разголиш душата си,думите ти са точни,сочни,всяка на мястото си и носят образи,картини...Мога сякаш да почуствам с всяка фибра какво си почувствала,когато си го писала.Не се бориш с думите,за разлика от мен."Дневникът на една луда" е шедьовър за мен.Прочетох го, както пия джин-бавно,наслаждавам се на всяка глътка,прекарвам го през всичките си вкусови рецептори и дори когато стигна до състоянието,в което умът ми казва "не",устата ми казва "да!".
Същата духовност.Същата вътрешна красота,скрита под булото на сърдитостта,самотата,неразбраността от другите.Същото богатство на фантазията,на мечтите.И ти си говориш с всичко.Имаш красиви и интересни сънища,но и жестоки кошмари.И двете си сменяте настроението често и бързо изпадате от едната крайност в друга.Веси е зодия Риби,сигурно и ти,нали?Обичаш да се самосъжеляваш.Малко.
И добре де, защо имате толкова много енергия,защо сте така интересно различни от нас,сивата маса?Къде си пропилявам енергията?Може би защото пия много?Вярно е. Или пък защото слушам много агресивна и брутална музика.Отде да знам.
Със женското във теб явно по-добре усещаш непознатото,имаш много по-изострена чувственост.Като че ли целият си живот ние живеем в един влак и аз,примерно,толкова съм привикнал,толкова са ми закърнели сетивата,че съм престанал да чувам непрестанното тракане на колелата.Но ти ги чуваш отчетливо и се питаш:"Това ли истината?Мога ли да сляза?"И най-накрая ще слезеш,убеден съм,защото си упорита и смела.Или бъркам?
След всичко прочетено ми се иска да ти се присмея,че гледаш живота отстрани,че не го живееш.Но всичко това важи извънредно за мен,не за теб,това е истината.Което е жалко,но никакво самосъжаление,нали?
Нищо не знаеш за самотата.Но знаеш за състраданието.Знаеш за това,че животът е кратък и че всяка секунда е безценна;и ти се стремиш да я изживееш пълноценно,с наслаждение,не се свиваш в черупката си,не ти пречат другите.Много неща научих от теб,но ми е трудно да ги живея,имам много комплекси.Но се боря всяка секунда със звяра във мен;вече не лъжа;изкорених предрасъдъците;страха обаче е много труден за преборване.Но...животът продължава.Може би в това е неговият смисъл?
Благодаря Ти!

P.S."Топката е кръгла.Играта е 90 минути.Дотук ясно.Всичко останало...е теория.Полувремето почва!" [вж."бягай лола! реж.том тиквер]

Знаеш ли... не се бях надявала някой да напише коментар на този Дневник. Да не говорим за коментар като този. В момента ми се иска да напиша това, което мисля, но не знам дали е възможно да го направя. То е едно усещане, че искаш да кажеш страшно много и знаеш какво искаш да кажеш, но всичко е прекалено много, за да успееш да се справиш.
Опитай се например да уловиш всяка една мисъл, която преминава през мозъка ти за една минута. Аз никога не успях да го направя.
За теб имам много мисли. И нито една май не мога да изкажа.
Не знам дали женското ми помага да усетя нещата по начина по който ги усещам. Все си мисля, че е нещо над това.
И аз като теб се боря със себе си. Всеки ден, всеки час, всяка минута. Дори и сега.
Има една песен, в която се пее "Everything I had from life were scars made by myself.
Everything I made were lies 'cause I can't love myself."
Не знам ти как се бориш, не знам ти какво преживяваш, не знам за какво мечтаеш и къде искаш да отидеш. Знам обаче, че съвсем не ти е лесно.
Представи си обаче да можеше да не се бориш със себе си, а за себе си. Колко по-лесно би било. И къде би бил сега.
За себе си съм установила, че ако успея един ден да обърна тази саморазрушителна сила в обратната посока ще постигна всичко. Това е моята рецепта за тотално и незабавно излекуване от страданието, самотата и каквото се сетиш още. Може би.
Упорита съм. Често като магаре на лед. А ти? И упорит ли си в посоката, която искаш?
Аз не. Но това е само още едно ново предизвикателство.
Нищо повече. Или го приемам и продължавам по пътя или си стоя мирно и кротко отстрани и само гледам. Изборът е твой. Изборът е мой. И на всеки.
Въпреки, че изглежда толкова ужасно тъпо лесно и елементарно на практика се оказва, че не е. И колкото и да си казваш, че от утре ще е различно в крайна сметка нещата си продължават по стария начин. Нищо не се променя.
Ще се откажеш ли тогава?
Аз не. Защото съм магаре.
Спри да пиеш. Ще се почувстваш по-добре. Ще се почувстваш по-силен. Може би. Ако, разбира се, можеш да живееш без да вредиш на себе си. Аз понякога не мога.
Самосъжалявай се колкото искаш. Аз ще ти съчувствам в мислите си. И с това не е лесно да се справиш.
Страх. Страхуваш ли се да живееш? Страхуваш ли се да приемеш факта, че всичко в действителността ти зависи само и изключително от теб? Мен ме е страх. Ужасно много. И какво от това? Няма да спра да се боря.
Моля те, не спирай и ти. Караш ме да се усмихвам. :)

Поздрави на приятелката ти. И благодаря.

П.С. Не спирай да се ослушваш.

Редактирано от Hия Hичия на 18.03.05 19:34.

Прочети "Алиса в страната на чудесата". Там е тая прословута котка, която се усмихва. :)

От много ама много дълго време не бях отваряла дневника си. Седеше си забутан в един ъгъл на шкафа и хич не ми беше до него. Имах нова страст.
Започнахме да играем една игра. Role play. Втасахме я. Изяде ни повечето време и ме накара да се чувствам като пълен идиот, защото прекарвах повечето си време пред компютъра. А нали точно това исках да променя.
Все пак от една страна е добре, защото отказах чата. Изчезнах за доста дълъг период от време. Не знам дали е по-добре да замениш една мания с друга. Но все пак е временно решение.
Но се случи неизбежното! Господи, няма сървър! Какво да правя?!
Потя се, гледам в празното пространство и през 5 минути проверявам дали гръцките админи са пуснали смисълът на живота ми.
Късно вечер е. Към 12. Скучно ми е. Искам да играя. Нищо повече.
Изкъпах се набързо. Седнах пред компютъра все още по халат. Дали пък да не початя малко?
Влязох в чата като се надявах да намеря един дарк елф от Полша. Май си падам малко по дарк ефлите. Не за друго ами защото мрачното у мъжете често привилича. Ама глупости!
Седя и търся. Лепна ми се някакъв. Грък. Я си ходи на майната! Един сървър не можете да поддърждате! Искам си сървъра!!!!!
Откъде си, какво правиш, какво търсиш в чата. Търся баничка с боза.
Що за тъпи въпроси?
Бил ходил в армията, но след това баща му починал и трябвало да се прибере. 10 минути мълчание след това. Мрак ли усещам тук? Тъга?
Да! Ти си моят тип човек.
После пак кажете, че не съм извратена.
Чатим ли чатим. Започна да ми се приспива. Ама да взема поне да се облека де.
Попитах го какво би искал да прави сега, а той ми казва, че иска да ме целуне.
Почна се. 98% от разговорите в icq между представител на мъжкия пол и представител на женския пол завършват с виртуален секс. Какво е туй чудо, по дяволите!
Няма да се правя сега на много срамежлива и неразбираща, защото просто не ми отива. Пък и не ми пука особено какво бихте помислисли за мен. Това съм аз. Ако не ви харесва спрете да четете.
Да, да. Тъкмо стана интересно, нали?
Хората винаги са се интересували от чуждите сексуални преживявания и фантазии. То сякаш е интегрирано в съзнанието им. Не можеш да го спреш.
Да продължавам ли? Колко процента от хората, които четат сега това биха искали да продължа с подробности? Може би ще разберем по-късно.
Реших да си направя експеримент. Твърдо решена съм, че няма да изневеря на приятеля ми, но тък като никога не съм била с друг мъж и се очертава да не бъда (може би даскалът по английски... неее) защо да не помечтаем малко?
Тъкмо ще проверим как се справям все още, а може пък и да науча нещо ново.
Експериментът започна.
Да, можеш да ме целунеш.
Нека да преценим сега кой тип поведение да изберем. Дали да бъда срамежлива или настойчива? Та това си е role play game online пак.
Забавно. Дори започнах да си записвам какво трябва да пробвам на моя приятел. Може да остане приятно изненадан.
Никога не бил правил това преди. Чувствал се така все едно ме познава.
Я погледни тук! В очите. Другите очи! Плува ли корабче?
Цял Титаник направо.
Да използваме въображението, което ми е дадено по природа. О, да. Това мога перфектно.
Има нещо особено странно в това да наблюдаваш какво можеш да правиш само с думи. Започваш да се замисляш дали по-голямата част от секса не протича в ума ти. Тялото реагира така както реагира на докосване.
Той се пали все повече. Аз седя и гледам монитора с интерес.
Експериментът върви добре.
Жестока ли съм? Може би малко. Или пък много. Да... да накараш едно тяло да се гърчи на 500 км от теб само с думи, да накараш едно съзнание да се нуждае от теб и да иска да почвуства, че не е само в цялата тая история... жестоко е.
Дожаля ми. Дожаля ми за този човек.
Замислих се колко много хора на тоя свят просто имат нужда от нежност, ласка, малко разбиране и съпричастност. Имат нужда от едно топло тяло до своето, което да ги кара да се чувстван не толкова сами.
А аз седя и се гавря с една душа, която иска да се слее с друга, но не може.
Сега си мислите, че пак ме изби на поетичност и меланхолия. Или че съм наивна.
Напълно възможно е този просто да прилага техниката си на всички. "Никога не съм го правил, имам чувството, че те познавам" и т.н. Вероятността е към 99%. Няма проблем. И все пак... дори и в рутината искаше да има нежност. Може би го кара да се чуства по-добре. Повече мъж. Повече човек. Знам ли...
Това е неговият избор.
"Искам да си до мен. Да те усещам."
Дава ли ми някой право да се занасям така с хората? Не. Но аз си го присвоих.
Ако времето беше друго, а пространството изчезнеше щях да го прегърна. Може би от чувство за вина. Може би, защото знам какво е да си сам. Може би, защото искам да продължа с експериментите с човешки ресурси.
Не мога да си отговоря на този въпрос.
Той не издържа и излезе.
Седя и гледам монитора. Чувствам се някак... зла. Стана ми кофти.
След десетина минути той се върна.
" Не те познавам. Но искам. Накара ме да се чувствам обичан."
Сега аз не издържах и си легнах. Беше 7 часа сутринта.
Преди да загася монитора видях написаното от него:
"Бих искал сега да си до мен, да заспя до теб и да се събудя до теб".
"Точно зад мен има легло. Хайде да заспим заедно. Моля те".
Лека нощ, препарат номер 1. Лека нощ, човеко. Лека нощ, любов моя. Лека нощ, самотна душа.
Прости ми.

Нийо!
Нали уж дневникът беше спрял да се излъчва?
И се бях обнадеждила... Но уви!
И друго - замести прилагателното "луда"
с някое друго, с различен смисъл.
Ти не си луда. Ти си най-малкото досадна.
Имам усещането, че отскоро чатиш и
досегът ти с това, как да кажа, необятно
неразорано (ха-ха, в кавички) поле те е
въодушевил повече от необходимото
Прочети постингите на АС - неговия дневник -
човекът е трижди, да не кажа и отгоре по-оригинален
от теб, а и чувството му за хумор залужава внимание.
Ти скучаеш, може би ежедневието те отегчава.
Едно скромно предложение - забий се с "даскала"
по английски - но не поствай преживяното тук,
а в клуб "Споделено", да речем. А защо не опиташ
да пишеш кратки разказчета за известни дамски
списания? Талантът все пак трябва да се насочва
и развива.
Май това беше... И успех!

Никой не те е вързал да четеш. Чувствай се свободна да не четеш повече. Ако можеш.
Хора като теб винаги ще има. Не ме трогва особено. А по въпроса дали съм досадна... всъщност ми е абсолютно все тая дали някой чете написаното или не. Правя го за себе си. Не за теб или за някой друг. Ако на другите им харесва да го четат го правят. Мисля, че 6000 прочитания внушават поне малко респект.
Остани си със здраве. И научи значението на израза "градивна критика".


<P ID="edit"><FONT class="small"><EM>Редактирано от Hия Hичия на 04.04.05 10:58.</EM></FONT></P>

Редактирано от Hия Hичия на 04.04.05 11:00.

всичко мога аз. Дано можеш и ти. Успех, скучаеща!

Все пак обърни вниамние на редакцията на първото ми мнение. Моята градивна критика е да научиш значението на израза "градивна критика".
Благодаря за пожеланията!

значението на израза. Както вече споменах,
желая ти успех. Ама доста навътре взимаш
градивната ми критикаКакво ли ще
бъде, ако не бе такава?Не ми
репликирай повече, вкарваш по този начин
махленски нотки. И пак успех!

успех, свидна :)

- Днес няма да пия лекарствата си. Няма. Стига! Не искам повече!
Тя крещеше истерично и се въртеше в кръг. Цял живот го беше правила. Какво от това? Има ли нещо лошо в това да си безсилен и да не можеш да поемеш контрол над живота си?
Толкова много хора го правеха всеки ден. Проваляха се, нараняваха други хора, убиваха, крадяха, друсаха се, стояха безцелно във времето и пространството, очаквайки един ден да дойде сладката, избавяща смърт и да сложи край на скуката, в коята бяха попаднали от момента, в който са се родили. Но те никога не казваха на висок глас „Аз съм неудачник! Аз се провалих! Аз изпуснах шанса си!”. Не. Те предпочитаха да се крия в сенките и да бягат от тия мисли. Защото те биха ги измъчвали дори повече.
Но ето я нея. Горда и непримирима. Била е силна някога. Вече не. Но е честна. Признава си веднага всички грешки и несгоди. Не крие. Иначе не би била тя.
Проблемът беше, че беше луда. Не в онзи смисъл, който хората влагат всеки ден за щяло и нещяло. Тя беше сериозно и неизлечимо психично болна. Голяма работа.
Взимаше лекарства, предписани й от някакъв доктор. Но те само я правеха спокойна и примирена. Иначе си беше също толкова луда колкото и без тях. Лошото беше, че когато пиеше лекарствата можеше само да седи и да наблюдава как Лудостта се гаври с нея. Без тях можеше да направи нещо... да крещи, да блъска, да реагира по някакъв начин. Искаше да противодейства. Но хората не разбираха това и смятаха, че е по-добре за нея просто да си глътне хапчетата и да бъде спокойна.
- Искам да й покажа! Искам да се боря! Искам поне да опитам! Защо не ми дават шанс?
Тя ходеше напред назад , очаквайки пристъпите. Страхуваше се. Трепереше. Започна да се гърчи от леден ужас. Болеше.
Седна на ръба на стола, събра плътно колене и ги обви с ръце.
- Господи, Господи, Господи.... Помогни ми!
Изведнъж пред нея се отвори пропаст. Долу нещо дишаше тежко. Стенеше и молеше за помощ. Прах. Мъгла. Пушек.
Тя гледаше и не можеше да повярва. Чу се детски плач. Стон на загина;л живот. Спри!
Огледа се наоколо. Тя стоеше на ръба на тая пропаст и гледаше хора как се гърчат долу.
Една разчорлена жена седеше на земята и бавно смъкваше парцали кожа от гърба си. Със всяко дръпване пищеше, а след това разглеждаше с внимание и интерес парчето кожа в ръцете си. Кръвта капеше.
Баща повдигаше поличката на малката си дъщеря. Момиченцето плачеше от болка. А той се хилеше. Обърна рязко поглед към Лудата и лицето му се изкриви, придоби демонски вид, кожата изпада, а от устата му стърчаха жълти, криви зъби.
Тя отмести поглед бързо. Вече беше виждала това.
Нататък бяха любовник и любовница. Приклекнали над хубав, бял труп. А те черни, черни. Но трупът беше жив и стенеше. А любовниците обикаляха около него, диво се кикотеха и от време на време късаха плът с мръсните си зъби. Трупът пищеше. Трупът кървеше.
Лудата седна на ръба и започна да клати краката си така както правят малките деца когато им е скучно. Това я спасяваше. Донякъде. Полите на бялата й тънка нощница се вееха над тая чернота. Бледото чело беше покрито с капки бисерна пот, а тънката косица се вееше безпомощно насам натам.
- Господи, Господи, Господи! Защо позволяваш това да се случи!
Нови писъщи я изтръгнаха от унеса.
Група наркомани се боричкаха за една спринцовка. Един от тях успя в бъркотията да я грабне и щастлив като куче, намерило заветния кокал, седна на земята и заби мръсната игла в разпадаща се вена. Миг на блаженство се разля по лицето му. И тогава ръката, в която все още стоеше забитата игла започна да вехне. Посиня, посивя и накрая се разпадна.
Но наркоманът само стоеше и тъпо се усмихваше. Погледна към сивото парче на земята и започна истерично да се кикоти.
А глутницата наоколо се нахвърли върху парчето месо. На него все още беше забодена заветната игла.
Тя вече плачеше. Воплите и се разнесоха над пропастта. Отначало тихи, а после като вълни. Пищеше, тръскаше глава, мяташе се. Полите на нощницата се виеха около краката й и разкриваха бледата плът. Опита се да затисне главата си с ръце. Но воплите и стенанията продължаваха.
Тогава усети топлият й дъх зад себе си.
- Искаш да спре, нали?
Знаеше кой е това. Бяха се срещали много пъти и Лудата все беше губила битката срещу Лудостта.
- Искам.
Лудостта кротко се усмихна.
„Ако се замисли човек тя дори изглежда нормална. Ето, има си дрехи, косата е фризирана, сигурно и на работа ходи. Може би й любим си има.”
- Тогава... – тя изсъска. По лицето й се появиха дълбоки бръчки, които след това преминаха в рани. От раните изпълязаха червеи.
- Тогава ме приеми и спри да се бориш. Обикни ме и болката ще спре. Ако ме целунеш всичко замира и изчезва. И ти пак ще бъдеш добре.
Лудата започна да трепери силно.
Лудостта наведе черното си лице към нея. Вече можеше да чуе как шумолят червеите. Усещаше злокобния топъл дъх. Усещаше края на своята съпротива.
- Приеми ме – просъска тя и сграбчи бледото, крехко тяло.
От разкривената й уста се провеси дълъг, мазен език който се опитваше да достигне кристалото лице пред него.
- Откажи се. Нямаш шанс. Много хора са ме преборили, но ти си слаба. Ти не можеш. Трябва да спрещ, защото пречиш на много хора.
Защо си мислиш, че някой би искал да се грижи за теб? Та ти си луда. Никой не те обича. Никой не иска дори да те вижда. Остави се на целувката ми.
Лудата панически се опитваше да се измъкне от мазната, черна прегръдка. Мяташе се, дърпаше се, крещеше.
- Не!
Изведнъж някаква адска сила я завладя. Тя отблъсна Лудостта. Но къде можеше да иде?
Лудостта падна на земята и започна със съскане да пълзи към нея.
Очите й се напълниха с ужас.
Пълзеше бързо. Стига белите и тънки глезени и захапа бавно единия.
Лудата запищя от болка и ужас.
Вече ръфаше месото. Кръв хвърчеше наоколо.
Лудата се успокои. Болката заливаше тялото й. Погледна надолу към пропастта. Нещастните твари бяха замряли с вперени погледи нагоре, към ръба. А тя стоеше там с развети коси, с бялата нощница в кървави петна. Лудостта вече ядеше подбедрицата й.
Една сълза се спусна тихо по бялата буза. Завъртя се по кожата и стигна до ъгълчето на устата. Там вече имаше капка кръв. Двете се смесиха и Лудата усети вкуса на собветната кръв и собвената сълза.
След това кротко се усмихна. Отблъсна Лудостта с последни сили и се хвърли долу в пропастта.
В чернотата полетя крехък, бял цвят. Полите на нощницата се разтвориха и тя заприлича на малка феичка устремена към недрата на Ада.
- Сссс... не можеш да се справиш. Откажи се. Има по-добри от теб. Ти си слаба.
Лудостта злобно се хилеше и мяташе.
А долу в пропастта лежеше белият цвят, обагрен в кръв.
Нещастните души това и чакаха. Нахвърлиха се отгоре му и започнаха да ядат плътта му с надеждата, че това ще ги спаси, ще ги извади от тая дупка.
Плът при плътта...
Но тя не усещаше вече нищо.
Събуди се на леглото си. Бяха я вързали с каиши отново. В ръката й беше забита игла, с която се опитваха да я хранят. Може би с тая игла пак са й дали лекарствата. Те са влезли в тялото й, обезсилили са мускулите, спряли са всяка мисъл и сега тя е тук. Отново. Безсилна да се бори. А Лудостта стои до леглото й и злобно се хили.
Отново беше загубила. На устните й се смесиха кръв и сълзи отново. Нейните.
След седмица я пуснаха с уговорката, че ще си взима лекарствата.
Първото нещо, което направи когато се прибра у дома беше да изхвърли всички шишенца в коша за боклук.
След това пак седна на ръба на креслото и зачака поредната битка. Този път нямаше да загуби.

*hug*

Имаше нужда :)

:)

Ей ако спреш да пишеш, ще те намеря и лично ще се саморазправям с теб!!!!!!

Супер си!!!!!

Искренни приятелски поздрави и прегръдки

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Редактирано от lunabg на 08.04.05 18:33.

zdravey Niq,
syvsem sluchaino popadnah na post-a ti.. i iskam da ti kaja, che sym prosto wyzhitena ot tova, koeto prochetoh. Prochetoh wsichko wkl. i mneniqta na edin dyh, ei taka, nemojeh da stana ot pc-to i samo molih priqtelq mi da mi nosi razni neshta, zashtoto ahnah..
Ne iskam da wlizam w podrobnosti, zashtoto w momenta se chustwam taka sqkash iskam da kaja navednyj mnogo neshta... ponqkoga mi se iska misylta mi da teche malko po-bavno...

Blagodarq ti, za tova, koeto me nakara da pochustvam chetejki napisanoto ot teb :")

Защо?
Защо когато идвам вечер в съня ти приемаш ме без укор и съпротива?
Защо когато плаче ме караш да заровя глава в гърдите ти все едно ме пазиш от света?
Защо когато удрям те и наранявам ти настояваш да ме обичаш?
Защо когато изневерявам, късам от плътта ти, забивам острието на жлъчта си в любимото сърце ти стоиш смирен и понасяш болката? Наричаш я свещена, желана може би. Защото е от мен. А не от някой друг.
Защо когато вечер съм заспала усещам как сълзите ти се стичат по гърба ми, чувам хлиповете ти в съня си, усещам болката ти ниско долу в стомаха – раздираща, пареща, убиваща? Завърта се бавно и започва да те яде отвътре като тумор. И ти въртиш се с нея, за да не усетя, за да ме предпазиш, за да я пуснеш близо до мен. Заключил си я в клетката на собственото тяло, за да не нарани моето.
Защо търпиш неоснователни упреци, кавги, обиди, злоба когато най-просто е да тръгнеш и да не се върнеш никога. И знаеш, че така ще се запазиш, ще спре и болката и сълзите и слънцето ще грее пак за теб.
Защо когато искам отчаяно да остана сама и блъскам те и ритам те и викам и крещя ти сякаш никога не чуваш и винаги си там, до мен, мълчиш и чакаш. Да те повикам.
Защо когато се разкайвам за всичко сторено преди ти казваш, че миналото не е важно и че аз съм тук до теб сега. Това придава някак смисъл на всички останали неща. И в крайна сметка ти кървиш дори тогава когато даваш ми своята светлина.
Закърпвам с нея собствените рани, а твоите с хищен поглед наблюдавам как сълзят. И тези сълзи някак се загнездват и в моите очи. Но аз не знам какво е да плачеш от любовна мъка, защото никога не съм обичала така както обичаш ти.
Защо когато казвам ти в лицето, че жалък си и недодялан и мразя те и искам да се махнеш ти ме гледаш и не вярваш, търсиш оправдания за моята вина. Изброяваш всичко – стрес, тревоги, собствена вина и в крайна сметка винаги завършвам бясната тирада в любящите ти прегръдки.
А вечер когато заспивам в прегръдките ти ти целуваш лед, държиш го силно и отказваш да го пуснеш макар, че вече очите ти плуват в сълзи от леденото изгаряне.
Защо не си тръгнеш? Защо не избягаш? Защо не можещ да бъдеш свободен и щастлив?
Защо не можеш да живееш без лед, омраза, страст, гняв и злоба? Защо не можеш да живееш без мен?
Един ден ще си тръгна. Защото знам, че ти никога няма да посмееш.
И вечер ще заспивам с мисълта, че нещо липсва. Че загубила съм половината от себе си и самотата ще скърца със зъби в ъгъла на стаята и аз ще плача. От любовна мъка. Защото разбрала съм какво е да обичаш и какво е да загубиш туй, което имал си.
А ти какво ли мислиш в леглото когато се мъчиш да заспиш? Ще прегръщаш кубче с лед и мислите ти пак ще са при мен – дали добре съм, какво сънувам, усмихвам ли се, гледам ли напред.
Влизам в стаята ти. Ти заспал си. А по бузите ти незасъхнали сълзи. Навеждам се и те целувам и ситен скреж засиява по лицето ти. Настанявам се до теб, а ти в просъница усмихваш се и ме прегръщаш здраво.
- Обичам те, мой лед.
А аз замирам за момент. И мисля, мисля, мисля.
Заспивам. Замирам. Усещам сладката ти болка.
Но вече знам, че от утре ще се опитам да грея. Поне за миг, поне за теб, поне мен, поне за нас.

Редактирано от Hия Hичия на 10.04.05 20:35.

Защото те обича въпреки и именно заради теб. Каквато си. Научи се и ти да се обичаш..

i az te obicham :") Niq :")

kradla

по6егувах се
сори

:")

ей маймуно .. много яко пишеш .. що не се зарибиш да пишеш кратки разказчета!
изкефих се много :)

Аз пиша кратки разказчета...

bih ti kazala no ne e krasivo
i e taina

Хей, Ния,....наистина пишеш страхотно....Не се отказвай. Зная, че няма да го направиш. Не обръщай внимание на тези, които те критикуват и не го правят по най-градивния начин....Нали си даваш сметка, че в пространството винаги ще паразитират и някакви такива "корективчета", които и без това не могат да си намерят друго място.....Всъщност, защо не разкажеш някои от твоите сънища...те са интересни, вълнуващи, цветни, удивителни....Нали няма да сложиш огромна табела "Забранена територия" ?
Или "Ничия територия" ?????

Не знам колко от вас са чели "Малкия принц". Да си призная честно аз май никога ама никога не съм я прочитала до края макар, че много пъти съм я започвала. Сигурно така трябва да е било, защото нямам абсолютно никакъв спомен, че Малкия принц накрая умира.
Денят, в който най-сетне прочетох докрай книгата, беше един от най-депресиращите.
Може би цялата работа е заради моя Малък Принц и неговата роза. И идея си нямам. Знам само, че не е приятно да се привързваш към хора, които някак объркват добре подредения ти живот.
Така се случи и с Малкия Принц, който срещнах. И аз се опитвах да поправя един самолет, с който преди летях. И аз трябваше да го направя бързо, защото това застрашаваше живота ми.
И ето... една вечер го срещнах.
От тази вечер аз получих названието "роза", а той "Малък принц".
И така всяка вечер аз се разхождам сред пустинята с една единствена цел - да го видя на някой хълм как стои и ме чака търпеливо.
- Здравей, да си виждала една роза?
- Каква роза търсиш в пустинята? Не виждаш ли, че тук няма ни капка вода? Как може нещо да вирее тук?
- Но ти вирееш тук.
- Е, да... но аз не съм роза. Аз съм обикновено цвете с четири листенца.
- А моята роза? Къде е? Не си ли я виждала?
- Не съм. И аз търся нещо.
- Какво търсиш?
- Търся моя Малък Принц.
- Принцове не съществеуват!
- Разбира се, че съществуват! Ти не го познаваш и не можеш да знаеш.
Той наведе глава някак засрамено.
- И какво ще правим сега?
- Аз ще те чакам, не знам за теб.
- И аз ще те чакам.
Всяка нощ аз вървя в пустинята. Понякога има лек ветрец. Вдига пясъчна пелена. Тънка и прозрачна. Навяваща тъга и самота.
Минават часове откакто усещам твърдия пясък под ходилата си. Мъчи ме жажда. Как искам да видя моя Малък Принц! Да бъда роза отново...
След всяка следваща дюна си казвам, че няма да го видя никога повече. Става ми тъжно понякога. Но и някак радостно. Защото знам, че някъде там Малкият принц се усмихва, смее се. А смехът се лее и аз го усещам по кожата си, с устните си, с всички сетива поотделно и заедно.
- Какво прави цял ден?
Стреснах се. Малкият принц стоеше там и се смееше.
Една хубава усмивка цъфна на устните ми.
- Цял ден слушах музика, стоях и мислех.
- Ааа, разбирам. Медитация май.
- Не.
- Ами?
- Дълбока, нежна и горчива любов.
- Горчива любов? Звучи интересно. Разкажи ми за нея. Какъв вкус има точно?
- Това е... Твоят вкус късно вечер, докосвайки те през студен екран, шепнейки нежни думи... думи, които не могат да бъдат чути.
- Ооо, опитвал съм вече от нея. Харесва ли ти?
- Ще вали.
- Хайде да си легнем тогава. Ще спим заедно, един до друг. Ти до мен и аз до теб. Ще сънуваме тези, които обичаме и ще се утешаваме взаимно.
- Да спим. Ще я сънуваш ли?
- Аз вече я сънувам. Иначе не бих разговарял с теб.
- Добре, заспивай.
- Ами ти?
Ами аз... Ами аз... Аз вече сънувам. Дълбока, нежна, горчива любов.

към теб:)
нищо повече от 2-3 реплики драснати от теб
не съм прочело(повече от 3 "изречения" не чета...във форумното "хайку" общество;) 0
но понеже заряд не ти липсва;)
пробвай в литература(верно доста са изостанали "асоциативно";)...)
някой чЕталец ще те оцени и сподели...търсещите слабови-любви моменти
на липсваща хармония!

п.п. ако не те е гнус - включвай се към нашите скромни думички...пръцнати от стомашно-чревният извор
(дано освен да драскаш;)...разбираш и от прочетено!)

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

кефиш :) *rock on*

- Здравей, мило цвете, с четири листенца! Добре дошла в пустинята!
- Здравей, в твоят сън!
- Наистина ти е било студено зад тъмния екран.... Сега тук е само пустиня. И нищо повече от това. Дори не е студено. Можеш да останеш колкото поискаш.
- Зная, че тук ще намеря всичко, което търся. Зная, че ще намеря дори теб.
- А ти искаш ли да ме откриеш....пустинята е толкова голяма ???
- Да.
- И как ще разбереш, че си ме открила?
- Това е нещо, което ти ще искаш да ми покажеш, нали ? Ти пак ще имаш вкус на горчива любов....аз пак ще бъда дълбока и нежна...Дори няма да се страхувам от миражите в теб....Ще се страхувам само от вятъра, който може да ме отвее от теб....толкова, толкова далече, че няма да мога да стана дори твой мираж....
- А ти ще ми помогнеш ли да открия моята роза?
- Обещавам.
- Събуди се тогава. Разкажи ми за съня си, в който беше обикновено цвете с четири листенца. Време е за твоята дълбока, нежна, горчива любов.... Време е за теб, моя красива, пустинна роза... Време е да чуеш всичко, което не можа да чуеш зад студения екран...Време е да видиш мен.... Не се страхувай от вятъра....той ще се разкъса във бодлите ти, за да се превърне в полъх, който ще довее до мен нежният ти аромат...
- Здравей, мой Малък принц ! Бях необикновено цвете, което те търсеше в пустинята.....
- Здравей! Обичам те така, както се обича една роза....
- ......!!!!!


.... МОЖЕ БИ ГРЕША В ДРУГ СЪН...

TEMPORAL FLUX.
FLAX & REFLUX

Това не се беше случвало. Някъде там допуснах грешка. Но я поправих. Няма значение. Трябваше да е ясно..

TEMPORAL FLUX.
FLUX & REFLUX

Zdraweyte,

po poslednoto Reply.. ima nqkakyw smisyl, no mnogo powtoreniq,

a otnosno samata posledna tema: kym Niq..
Iskam da ti kaja che si strahotna i .....ako...sluchaino profesiqta ti e swyrzana s towa, koeto ni pozwolqwash da pochustwame shte mi byde adski priqtno da mi pishesh i ..ako imash mynichko jelanie.. ...tuk spriah malko da si pochina i ..da resha kak tochno da se izrazq i nemojah.. zatova mislq da ostawq wyprosa otworen ....do nqkoga

Хей, Pell-mell, благодаря ти за страничния поглед, който хвърли....
Все пак, защо реши, че това е повторение към теб ?
Това е едно от хилядите вероятни разклонения, отвеждащи към розата на Малкия принц....Какво пък, ти също успя да уловиш смисъла...Може би има път и към Pell-mell........Надявам се, че все някога ще се възползваш от отворения въпрос....А това някога може да бъде сега, но може да бъде и после...

TEMPORAL FLUX.
FLUX & REFLUX

kojto me e razbral, e da! ob!

Dead as dead can be
The doctor tells me
But I just can't believe him
Ever the optimistic one
I'm sure of your ability
To become my perfect enemy

Wake up and face me
Don't play dead 'cause maybe
Someday I’ll walk away and say
You disappoint me
Maybe you're better off this way

Leaning over you here
Cold and catatonic
I catch a brief reflection
Of what you could and might have been
It's your right and your ability
To become my perfect enemy

Всеки един ден съдържа в себе си кратък момент, в който животът ти може да се промени коренно. Знаеш, че е там - съществува. Усещаш го когато преминава покрай теб, чувстваш дъха му във врата си и някак неусетно го оставяш да си замине. След това се сгушваш в леглото си и плачеш, плачеш, плачеш... Молиш се и утре да има такъв миг. И си казваш "Този път ще го грабна за косите, ще го дръпна силно към себе си и ще го целуна, ще го прегърна... И всичко ще е друго. Зеленото ще е друго." Но вътре в себе си знаеш, че ще го пропуснеш отново и тази ситуация ще се повтори отново и отново, и отново.
Колко ли такива моменти съм пропуснала?
Владея изкуството на казването "От утре всичко се променя". И сега вече се познавам. Казвам го някак по навик, за да не е тихо. И за да има с кого да говоря по въпроса.
Седя си и сега тук и се чудя как да реша безкрайните си проблеми, как да въведа малко ред.
Паля цигара и слушам музика. Ама аз нали ги отказах...
Вървя сред руини. Огън. Вятър. Прах. Това е животът ми.
Не се оплаквам. Дори някак ми харесва бледността на лицето, измъчения вид, безсънието, нещастието. Как тогава може всичко да се промени?
Една фраза от един филм. "Аз може да не съм най-щастливият човек, живял някога, но Ти не си виновен за това".
Ходя в черно, мисля в черно, сънувам черно, а димът от цигарата се стеле около мен и ме скрива.
Може би затова пуша - за да се крия в дима.
Усещам, че мигът на промяната е близо. Ето... усещам топли пръсти по врата си, любовно нашепване, нежна прегръдка.
А аз седя там - бледо, изпито копие на себе си, дим и огледала, треперя, умирам, отчаяно се нуждая да се променя.
Той е зад гърба ми. Ела по-близо. Ела. Влез в мен ако трябва. В сърцето ми, в душата ми, в ума ми. Обладай ме така, че никога да не искам да вървя сред пепел и огън, страдание и самоизтезание. Прегърни ме.
- Но аз те прегръщам! Не виждаш ли, не чуваш ли, не усещаш ли?
Дръпвам от цигарата. Димът ме обгражда като плътна бетонна стена и аз потъвам в него.
- Не! Не бягай! Не се крий! Прегърни ме! Целуни ме! Приеми ме в себе си!
Чувам го, но не го виждам. А очите ми плуват в сълзи. Може би е заради пушека.
Усещам го как се отдръпва и тихо си тръгва.
Секунда само... Потрепване на крилцата на пеперуда.
Протягам ръка...
Smoke and mirrors.

Не е само един мигът, в който всичко може да се промени коренно. Ето защо не можеш да го хванеш за косите и докато не го разбереш- ниюо няма да е друго.

Секунда само...

Прегръщам те

Не, не, не... Това не помага вече. Стига примирение.

Топлина и подкрепа.

Няма и капчица примирение в тая прегръдка.

Всички сте ходили на море, предполагам. Плаж, барове, гаджета, това-онова...
А на Море ходили ли сте? Не само за да се изфукате с новите си бански и да придобиете тен. Долавяте ли пулса на Морето, оставяйки се на ласките му? Питали ли сте се какво има там, където погледът ви не стига? Не ви ли се е искало да се гмурнете в дълбокото, където дори Слънцето не смее да погледне? Заради тръпката, за да докажете нещо, или просто ей така, от любопитство?
Аз съм ходил на Море. И ти си ходила, нали, Ния? Разбира се. Обичаш дълбокото.

Вървя.
Вървя и мисля.
А насреща ми - море от хора. Плацикат се на плиткото. Един си ближе сладоледа, друг зяпа навалицата, трети просто се шляе насам-натам. Понякога им завиждам. Понякога искам да съм като тях. Понякога ме е страх от дълбокото. И също като теб, гледам да се скрия някъде. Начини все се намират. Казваш си - мамка му, няма да го правя, този път ще се преборя... ама айде, от утре. А утре всичко се повтаря. Мигът идва, а ти се правиш на разсеян... Някак... уютно е зад стената от тютюнев дим, нали? Не ти се иска да я разбиеш. Сладко самоизтезание. Това го умея.
Поглеждам Небето. Облаци се стелят надлъж и нашир. Забулват синевата както цигареният дим теб. Красиво е.
Неволно блъскам някого в насрещното течение.
- Гледай къде вървиш бе, идиот! - възмущава се потърпевшия.
- Извинете - усмихвам се и продължавам. Оня бълва ругатни след мен. Ще му мине.

Вървя.
Вървя и мисля.
Нещата все пак се променят. Неумолимо, неизбежно. Не бягам вече. Трудно е. Изкушавам се да се скрия, но така или иначе съм го правил досега... нека бъде нещо различно. Не е вдъхновението, което съм искал и очаквал, наистина... може би не му е дошло времето. Може би е нещо съвсем дребно, което или съм пренебрегвал, или с което по някаква причина съм се разминавал. Една дума, един поглед, една прегръдка, примерно. Понякога вършат чудеса. Знам ли... Веднъж четох в някаква книга, че увлечен по целта, човек често губи пътя. Може би трябва просто да следвам тоя проклет път и да си гледам в краката, вместо Небето?!
Ще разбера.
Пожелавам ти промяна. Не от утре. От Сега.

Хайде, Ния. Морето ни чака.

Вървя.
Вървя и мисля.
Мисля на какво е способна една Дълбока, нежна, горчива Любов. Може би да направи щастливи двама души.
Тази мисъл ме кара да се усмихвам.

Мирише на портокали.

Someday I’ll walk away and say
You disappoint me
Maybe you're better off this way

Stay back...

I am off.

The only thing I do is supporting you. That's all.

Molq te PISHI ...........molq te..........

Поставете машините за контрол над сърцето на слънцето

Малко по малко нощта си отива
Усеща- треперят листата в зората.
Лотос с копнеж към друг се навежда
Лястовица под стряхата сви уморено крилата.
За контрола над сърцето на слънцето да монтираме апарата.

Над планината то бди и пази пазача.
Тъмнината разплита, събужда лозата.
Един инч любов и един инч тъга вървят си ръка за ръка.
Любовта е духа, с който лозата узря.
Да обуздаем сърцето на слънцето- да издигнем, братя, стена!

Ето виж- ръкомаха човек към стената
И отправя своите въпроси към Бога.
Вечерта ще залезе ли слънцето?
Ще запомни ли той, че да даваш- това е урока?
Над сърцето на слънцето е важен надзора, бе хора.
Уреди да монтираме за контрол над сърцето на слънцето.

Проблем?

Hello! It`s me, the Red Guy

аз, ние ли?

да

мерси че си сети

ти сигурно само в Пазарджик си живял
и само с Митко Бербатов си си играл

иначе щеше да знаеш, че жената не е човек а е богочовек-само някои де
обади се и ще те разведа да ти покажа


ха ха
маймуни с червени задници
ха ха ха

Ния Ничия, имаш ли icq ?

мога ли да те помоля да ми го дадеш.

345785418

mersi
za 1 vupros se otnasia po-specialen

..да ме развеждаш - аз в психиатрията съм ходил, когато си писах дипломната работа. Най силно си спомням двамата Наполеон-овци, човека птица и теб - жената богочовек..

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Събудих се рано тази сутрин с една тъпа болка в корема. Сякаш трябва да свърша нещо важно, но не знам какво точно.
Протегнах се лениво, докопах пакета с цигари (пак пропуших) и провесих крака от леглото. Стоя си така, люлея ги и пуша. Мисля. Или поне се опитвам. Не съм пила още кафе.
Коя дата сме? Колко е часа? Къде съм?
Погледнах календара над леглото. Минал е Великден. Бях ли там? Празнувах ли?
Празниците у дома протичат винаги по един и същи начин. Ежедневно. Имам спомен за болка в ръката от месенето на великденски курабии. Следователно е имало някакъв празник.
Стоя си така, клатя крака и гледам как котката се опитва да ме захапе по пръста. Скапан живот.
Прекарах последните три дни в игра. Имам 24 часа в денонощието и аз прекарах средно по около 20 пред компютъра в игра. Мъчно ми е за мен самата. Просто няма на кой друг да му е мъчно. Дрън дрън.
Ще пия кафе. Турско. С мед.
Сложих кафето и мързеливо го зачаках. След няколко минути почна да се надига. Ще изкипи. Гледам го и нищо не правя. Изкипя.
Обичам хаоса. Съзнателно създавам хаос в живота си и то не за друго, а за да се тествам дали мога да се оправя с него после. Може би е от скука, от глупост или от лудост. Не знам.
Иска ми се един ден много яко да се трясна в дъното. Онова тоталното дъно. И да полежа там за няколко секунди. А над мен тонове и тонове вода да ме притискат. Да е тъмно и да не мога да дишам. Да умирам. Разпъната като Христос, затисната, унижена, почти унищожена.
И тогава... тогава да изплувам. Нова жажда за живот, нови мисли, нов човек. Да изплувам и да поема въздух с тия два бели дроба, които са създадени за дишане, а не за пушене.
Дали съм достатъчно силна да изплувам след това? Дали няма да умра там на дъното? Ще поема риска.
А колко по-лесно би било просто да се спра по средата на пътя надолу и да си кажа "Чакай бе, мадам! Защо отиваш надолу когато искаш да отидеш нагоре? Я вземи да обърнеш."
Искам ли?
Хората около мен изчезват. Стопяват се в мъглата на моята болезнена самота. Помните ли "експеримента"? Е, той е все още наоколо. Звъни, изисква, пристиска, опитва се да притежава. Майната му. Аз съм ничия.
Казва ми "обичам те". Защо мразя да чувам това? Защо имам отчайваща нужда да го чувам? И защо след всички тия главоблъсканици искам само да избягам?
Сънувам. Много сънувам. Бягам през някакво поле с трупове. А под краката си чувствам разкашкана плът и кръв. Мирише на печено месо. Крещя. Мое дело ли е всичко това? Кръв по мен. По дрехите, по лицето, по сърцето...
Сетих се за една от онези табели, които поставят на прелезите. Не знам дали сте ги забелязвали : "Спри, ослушай се и ако няма приближаващ влак премини".
Винаги прочитам само първите две. "Спри, ослушай се".
Имам странното усещане за загуба на време и пространство. Някак не усещам къде съм и кога съм. Спирам и се ослушвам. Чувам само биенето на сърцето си. Нищо друго.
Цялата какафония, писъците, пушекът... изчезват. Аз съм тук. Сега. Дишам. Бях ли на дъното?
Откъде да започна пътя си нагоре? На какво да стъпя?
Дай ми нещо, за което да се хвана!
В този момент един глас ми нашепва "Дишай".
Нищо повече. Дишам. Това е началото. С това започна тоя шибан живот. Дишам. Дишам. Дишам.
Дърветата са като дробове, пълни с въздух. Аз съм дърво. Не искам да правя нищо друго освен да дишам. Бавно, дълбоко, с наслада, с облекчение.
Не искам да мисля, не искам да изплувам, не искам да потъвам. Искам за миг поне да забравя всичко и да мога да дишам без никакви угризения, без никакви терзания и болка.
Захвърлям брони, мечове, мечти. Дишам.
Сама съм. Дишам.
На дъното съм. Дишам.
Боли ме. Дишам.
Господи! Благодаря ти, че дишам!

Why bleeding is breathing
You’re hiding , underneath the smoke in the room
Try , bleeding is believing
I used to

Редактирано от Hия Hичия на 05.05.05 11:17.

Написаното от теб в Дневника, все ме подтиква да кажа нещо, но то- "нещото", ми засяда в гърлото и не иска да излезе облечено в думи. В мои думи.
Изникват ми чужди в съзнанието напоследък.
ще използвам тях.

"Всичко това, което сме ние, е резултат от нашите помисли. То е основано на нашите помисли. То е създадено от нашите помисли."- Дхаммапада

'Светът- това е твоето въображение. Ти си това, което мислиш." -Р. Б.

Дано бъдеш щастлива Ния. Дано си.

"От какво се прави ливада?
Нима не знаеш?
Трева и една пчела, и да мечтаеш!..."Е.Д.

Niq is dead! Long live the madness!

Добре де , всичко помислено от нас .... и с какво по точно, помислено и написано от нея не си съгласна ?

Дори и най-красивата сладкопойна птичка може да ти се изцвъка на главата!

Не, не.:)
Тук изобщо не става дума за мен. С какво съм съгласна и с какво не.
Казах каквото имах да кажа.
Мисля, че ще ме разбере.:)

"От какво се прави ливада?
Нима не знаеш?
Трева и една пчела, и да мечтаеш!..."Е.Д.

Е па не е тъпа... чак толкоз

Напротив! Искам да ти кажа Ния , че пишеше страхотно , рядко се разчувсвам, но ти успя да го направиш със твоите разкази ! Моля те ,продължавай в същия дух !

Дори и най-красивата сладкопойна птичка може да ти се изцвъка на главата!!

Е па знам.
Точно за това не и говоря като на такава.
Защо иначе щях да пиша каквото и да било

"От какво се прави ливада?
Нима не знаеш?
Трева и една пчела, и да мечтаеш!..."Е.Д.

vsi4ki kotki sa pi4ki (i pi4ove razbira se)
kogato vidq ludi hora obiknoveno spiram se
i kefq se za6toto ima drugi kato men
koito mislqt pliuskat i se hilqt vseki den
az sam inat i kogato me prosnat na zemqta
izpravqm se i udrqm po glavata (sas lopata)
a moqta glava stava o6te po zdrava
ponikvat mi roga kato na tlusta selska krava
tupiq svqt mnogo burzo se varti
znam 4e nqma spirka ,no svqt,molq ti se spri
iskam da slqza 6tot pe6a mi se varvi!

айде глупости, всеки от специален по-специален - котки и кучета виждала, студентка, искала фотография, и лети.

ha hah

Бъди и ти специален/специална. Ако можеш. Ама малко трудно. :) Намирисва на средностатистическа мърмореща обикновеност.

ostai go de
i toi ima pravo da si napi6e mnenieto vse pak

Дишам просто.

харесвам защитничките си, еле па таквиз еротични :)

lol

Вдъхнових се - падали другарчета снежинки, но снежинки май не били, а градушки две набъбнали; но става нещо - замай ми се кратуна - защо ли мен избра-улучи - О, Атмосферо! Ти, Непредвидима...

Усетила си нещо? Харесало ти е? Сега се смееш. И ми намигваш ;)

Но какво ли да се прави - не винаги сме прави... ;)

az sum za6titni4ka, za6toto imame shodni misli s teb
zatova te haresvam tolkooova mnooogo
a vseki ima pravo na svoeto mnenie

наблегнала си на една буквичка :)

na koia?

о, пременила се в ново име :)
чувствам, че отвличам нещо, но това не си ти, а темата на момичето...
впрочем, заедно го правим :)

da ti e sladko oba4e si glupak
ti si edno strahlivo, tupo i ne6tastno su6testvo
idi v klub psihologia za da pi6e6 za sebe si
stoi v gnoiasalia si zadnik
v mrusnite si smurdia6ti djuki
i si pii
i si prikazvai

moje i da si zavrej kura v zadnika, a sled tova i v ustata za6toto tova dava6 ti na drugite
za6toto kolkoto i da se mu4i6 da bude6 ne6to
niama da si
ti si onova, ot koeto nikoi niama nujda
ti se podigrava6 s vs na tozi sviat bez da otbira6 ot ni6to
ne znae6 dori za6to se podigrava6
igrae6 bezsmisleni roli
pi6e6 4e uvajava6 vs tezi ne6ta v priatelkata si
no niama polza nito smisul ot prikazkite ti
produljavai da pi6e6 kakuv si ti i kolko si samoten, kakvo si 4uvstval i kakvo ne si
takuv 6te si ostane6 - pust, sku4en, dosaden i nenujen
tova e istinata
be6e me gnus da ti pokaja
i da probvam
ot ni6to drugo,
no ot tvoia smotania6ki, egoisti4en nrav i zapomni 1- nikoi ne te mrazi
prosto na nikoi ne mu puka za teb
i go e jal 4e e izgubil ot cennite si 5 minuti vreme za di ti kaje dori edna duma
haresva ti onova, koeto ti opliuva6
ti niama6 smelost da zaiavi6 i otstoiava6 mnenieto si
silata za teb e da ne se sramuva6
edno vle4ugo, koeto jivee samo za sebe si
a uvajavalo sustradatelnite
v kakvo se izraziava tvoiata sustradatelnost?
blagodari i na men- no nikoi niama da te 4ue
dori da mi blagodari6
za6toto vs ste edni ligni
reve6 si slu6aki krasivi dumi
a posle se izsira6 vurhu tiah
ti si edno laino nedulgove4no
i ti pravia usluga, 4e ti go kazvam
uvajava6 jenskoto- uvajenie li e tvoito?
radvai se na jivota
radvai se na tvoia rezultat
radvai se na sebe si i na neznanieto si
no si samo prostak i ni6to dr
budi dobur pone s tiah-kakuvto si v momenta
a ubii vs drugi, koito ne ti dopadame
sega te molia- ostavi me namira-ne iskam da te 4uvam nito da te vijdam
gluposttati neka bude s teb
az sum 6tastliv i iskam 6tastie
az ne ponasiam glupostite, napisani ot Nia Ni4ia, za6toto sa lainivi kato teb
i 6tom si postvate tuk glavobluskanicite
6te se naloji da 4etete i moite misli
subirai se na kup s vs tezi, kato teb- budete silni zaedno
budete 6tastlivi taka
organiziraite se i opusto6ete vsi4ko drugo, koeto ne vi haresva
no posle 6te sujalite
davaite
zapo4vaite
mn se radvam da vi go napi6a
budi takuv kakuvto si
haresvai tova, koeto poiska6
no dano ne stane tvoeto
za da ne izgubi ot tova svetut
i az te psuvam su6to v momenta
ne ot omraza a ot gniav 4e ima hora kato teb sega na tozi sviat
za6toto naraniava6 tvoite blizki,dokato vsu6tnost smu4e6 vinagi ot tiah
posle tvurdi6 4e gi uvajava6
6te vidi6 kolko si prav
zapoviadai
mnogo ti pomognah znam
tova e tvoeto 6tastie- edno mirizlivo laino
jivei

spri da otvli4a6 togava

знам защо ми се сърдиш, но чак като пристигнем, мило :)

ех - едвали знаеш скъпи
сигурно не

ако знаеше действително- щеше да бъде различно
ти щеше да бъдеш различен нали?

важното е че сега ми харесваш
това е
чисто
и
просто
...а темата не е на момичето
момичето е написало всичко това тук и няма права вече над темата
тя е обща
всички сме тук
всички можем да напишем каквото поискаме
докато някой не ни отстрани
уви
но ще дойде време когато аз ще имам права да отстранявам
и тогава не знам дали ще отстраня някого-може би не
аз не отстранявам
само защитавам
вс е решено и има отговор
аз го зная

самоче...няма как да ти кажа :[

Редактирано от нeя на 12.05.05 04:31.

Мъжко съм. :) Ама айде стига флууд. Време е темата да падне. Ния няма да пише повече. Радвай. :)

Темата няма да падне. Полезни неща има вътре.

луна

Луни- все както тази
луна от мукава.
Ах, как духът я мрази:
тя сластната трева
на мойта злачна песен
като овца пасе.
и на гнева ми бесен
сама налита все,
и с вид един сърдит е...
На бой, на бой, слова!
Убивам аз луните,
човек от мукава.

Ален Боске

Всички хейтъри и флуудъри да се чувстват поздравени.

Трион - глупон
мн важно
бати лигнята
ти си си гневно животно по природа

Е, погребахте ме.
Ма аз няма да спра. За да ви е гадно. :)
Като видях що чудо се изписало в моя чест се почувствах... Нея. Много благодарим на таз писателка. Талант има, акъл предполагам също. Смях се от сърце. Ма плагиати не обичаме. Измисли си собствен образ и подобие пък ходи да претендираш за идентичност. Като не можеш - взимай чуждите.
И кво сега?
Нов ден, нов късмет. Птичките греят, слънцето пее и сесия наближава. Лестат расте. Един грък по-малко в тефтера на Ния.
Не ми е интересно вече да се правя на милата и любвеобилна девойка. А насреща ми застанал съдята в тога и ме сочи с пръст:
- Ама той страда!
Грънци.
Карлин, да ти кажа... права беше. Хубаво е да пиеш от чашата с чужди сълзи и кръв по устните. Ама пак чужда. И малко съчувствие от време на време та съвсем да не затъпееш и да не станеш говедо като повечето хора. Дали ми харесва? И питаш!
Да. Малко хора могат да се наслаждават на това, което причиняват. Ама това ни прави силни и необикновени, нали? Или пък не? Или часовникът ми е спрял.
Наливам си чай. За спорта. И за да се посмея пак малко. Сетих се за катерицата от "Алиса", която заспиваше непрекъснато и смъркаше чай през носа си. И за Шапкаря. И за Белия заек.
Всъщност с Белия заек започна всичко. Безобидна среща с imaginary friend - че. И дверите на Ада за обикновените хорица се отвориха. Изкокнаха отвътре едни черни дяволици с рога, опашки и копита. И викаха силно "Луди смеее, луди смее".
И хората се разбягаха, блъскаха се из стените на къщята си и трепереха нощем под юрганите си. Защо?
Идваха лудите. Идваха различните. И крехките стени на добре шлифованото обикновено съзнание се срутиха и хорицата побесняха. Заблъскаха. Грабнаха сопи и лопати и тръгнаха на стачка срещу дяволиците.
В това време те пиели чай на близката полянка и обсъждали коя с кого искала да спи, с колко кламера се била преборила и колко часа сън спели хората в Африка.
И дошла тълпата и видяла Дяволиците да пият чай. Възмутили се хората на неприличното време за пиене на чай, че и на марката и решили да ги унищожат. Излязъл един напет момък начело с менче със светена вода и високомерно казал:
- Не ви щем тука! Вий сте неудобни! Вий се скучни! Вий сте ненормални!
И плиснал момъка водата по лицето на Дяволицата предводителка.
А тя примигнала няколко пъти като мишка в брашно и казала с благ тътен:
- Благодаря ти, момко, че ми изми очите. На ти 5 лева да ми умиеш и краката.
Възмутил се момъка, врътнал се на пети и си тръгнал. Не бил толкова евтин. Да беше предложила 6 щеше да се навие.
Ама Дяволицата още вярвала в човещинката. Нищо, че твърде често идвала под формата на Бай Ганьо ама... човещинка си е. Ще извиняваш.
Разотишло се множеството като видяло, че Дяволиците не се трогнали. Решили, че някоя от тях ще се влюби, ще се депресира и ще се самоубие. А другите в знак на солидарност ще я последват. Ама такива са хората де. Никога не искат сами да свършат нещо.
И уж не ги интересувало какво става с Дяволиците, а всеки ден идвали на полянката и ги гледали какво правят. Дали играели карти, говорели, пиели чай или скачали на въже. Може би спели. Мразели ги, че им мърсят полянката. И че са различни. Не копали на нивата. И всеки ден идвали да ги мразят.
Ела, Карлин. Дай да дръпнем по един липов чай, да изиграем един белот и да видим хората, които са дошли в наша чест. Да пием сълзите и кръвта им! Наздраве, душице! Да си ми все такава хубава, зла Дяволица! Дълги години да раняваш и да унищожаваш! И да дишаме, дишаме, дишаме...
А аз ще дишам в твоя чест. :)

Чела ли си на Пауло Куельо "Вероника решава да умре" . Препоръчвам ти я върховна книга

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Преди много луни когато исках да си гледам крава на терасата щото си мислех, че млякото излиза на пакети от нея.
И един мармот...

тука Взе да ми харесваш
Още повече в сравнение с "нея"
А и понеже уважавам хора, които правят нещо
напук на общоприетото

"А и понеже уважавам хора, които правят нещо
напук на общоприетото"
е то пък точно за това би трябвало нея да ти харесва

О, брадата Музо! Хвани го за червата и плети, плети венци...

флуди доста
а и някак..не знам точно

Както винаги е било нали...и както винаги ще бъде:) Отнемай дъха ми, дишай за мен, а аз ще взема техния...и кръвта и сълзите...А защо ли да не го правим като дори да ни прокълнат нямат сили...Наздраве!

ния....
сега прочетох дневника
и не знам какво да кажа може би освен
талантите имат право на всичко, могат да правят всичко и трябва да го правят,за да бъдат себе си
и за да има литература

Веднъж бях излязъл на патрул в джунглата, налагаше се. Носех само походното снаряжение, кой ли пък е измислил ежедневното, никога не върши работа. Не обичам джунглата, много е тъмна, влажна, бъка от насекоми, да не споменавам за постоянният дъх на потна похот, която вечно се събира в низините, особено след залез. Но се налагаше. Беше на здрачаване, започваше да вали, бях завършил обиколката на периметъра и бързах да се прибера. И всичко можеше да приключи благополучно, ако дявола не ме беше дръпнал да се отклоня от утъпканите рутинни трасета.
Дали от бавно гаснещата светлина или защото бях уморен и нервен, станах невнимателен и не забелязах предупредителните знаци навреме. А такива имаше в изобилие, просеката беше буквално задръстена с неподтижни тела. От разстояние приличаше на сечище, реших, че е безопасно и излязох на открито. И налетях право на проклетата пехотна мина.
Лежеше си невинно в тресавището, на Ничия земя, и самодоволно чакаше наивници. Или заслепени. Даже не се прикриваше.
Изобщо не вярвайте на холивудските митове за това как героят стои на един крак, стъпил на детонатора, поти се на фона на титанична музика и със свободната си трета ръка се бори за демокрацията и живота си. Може и в Universal Studios да произвеждат такива залъгалки, но тази си беше истинска. Старомодна на пръв поглед, но натъпкана с наскоро произведена висококачествена експлозивна смес, чувствителен детонатор, перфектно настроена. Мислех, че такива не се произвеждат вече. Но явно някой беше отворил Кутията на Пандора без дори да се е запознал с Хартата за правата на човека.
Преди дори да успея да мигна вече се издигах шеметно към прихлупеното небе, обгърнат от розов облак, останките от собствените ми крака. В един момент ги движиш, в следващият ги няма. Гравитацията инстинктивно се включи, грабна ме и ме трясна обратно на подтизналата земя. Лежах си така по гръб, гледах света от дъното на кладенеца, в който се озовах, в ушите ме ехти експлозията, в гърлото ми тупти сърцето, а в мозка ми бавно се премята глупост някаква:
O, how I wish for soothing rain
All I wish is to dream again …
После ненадейно си спомних една история, която някой разказваше за един от съседния взвод. Прякора му беше Мълчаливеца. Та мълвата разказваше как са му го лепнали. Веднъж, докато бил на рутинен обход, попаднал в засада. На една просека го затиснал огъня на тежката артилерия. Притиснали го към земята и започнали методично да го засипват. В началото се опитвал да противостои, но какво е можел да противопостави на 150кг-овите връхлитащи снаряди, само кинетичната енергия на които е в състояние с лекота да го погребе под тонове пръст. Да не говорим, че 90% от масата им се състои от доста нервен и високо енергиен коктеил. Затова скоро се отказал и просто се притискал към земята, чакал канонадата да секне. И се молил да няма пряко попадение. От тогава го наричаха Мълчаливеца.
Всъщтност, мислех си, извадих късмет този път, можеше да е много, много по-лошо. От друта страна – под обстрел има шанс да оцелееш, дявол го взел ...

Не е нужно да споменавам, че всичко е измислица и всяка прилика с лица и събития е случайна. Моля да се приеме като една импресия, последното, което авторът е искал е да обиди някой ...

Не, не си. И няма. И недей приемай съсловието инцидентно появило се за определител. Богатството (спорно) на душевността е неопределимо в тесни рамки. Нека усмивката по-рядко те избягва. Щение има за осъществяване на връзка... по таз причина ограничавани са те. Нежен поздрав

Най-хубавото нещо, което съм чел. Не написано от българин. По принцип най-хубавото.

Разбира се, но най-първо право на талантите е здравото йебане. Да уважим човека - всичките на колене. Това грижа моя първа е, откак деня, що притеснение едно неукротимо, мен споходи, в моето сърце: Как ще пръкнат се талантчетата млади, ако подсигуровка ний не спретнем, още отсега.

А колко по-добре ли ще ни дойдат, по двайсе-трийсе талантчета-та наведнъж. Повечко да има. Що е радост за душата. Вместо този тлъст тълант сега.

В полза на културата, бе хора. Мобилизирайте се вий! Прогресът человешки е в ръцете наши (ъхм) - светът най-древен от основата държим - към утре вдигаме го ний!.. Но.... да не губим време.... много работа ни чака..... талантите на бъдещето също трябва да се наебът. :)

Пълен бълвоч!

Написаното от Ния Ничия не е нищо особено, дори е досадно за четене. Не е никак дълго, просто е досадно. Някой беще отбелязал досега - не бих казал, че има нещо, което да ме влечатби изобщо, пък за талант да не говорим. Нямам предвид , че не е талантливо момичето, но ако съдя по това - с нищо не ме впечатлява. Глупаво е написаното.

Много величия, много нещо! Авторката трябва да се гордее само заради знаменитата публика.Нищо, че се опитват да я умият с мазни храчки. Плати им, бре моме!

Евалата моме!
Още един глас за теб и за написаното от теб!

който не му понася да се изнася!

Браво
Много е добро направо не е истина

Не е истина титаничният flood. :) Long live the Hate! Hate leads to the Dark Side! Кхъ, кхъ, кхъ... астматик съм.

понякога дебеланковците се оплакват, че храната does not feel the same anymore, is not as good as it used to be.... а ти се оплакваш от? :)

Липсата на дъжд :)

5 стотинки не струва всичко написано

бахти тъпотията
ние затова се изнасяме колкото се може по-бързо

ха ха ха ха ха

Абе знаех си, че все до 5-то ще опираме. Ама на 6 всеки е навит. :) Батка, на примоция е днес!

Преди всичко е важно редовното поливане. За опрашването.. на кого му пука?!

фригидно дърво и да поливаш.. се тая :)

Явно имаш повече опит от мен. :) Айде да си чешеш езика другаде. Става ли? Че почна да ми става скучно. Нищо ново от теб.

Разбира се, че имам опит, нали те гледам как растеш в саксия :) Затова ти дъжд ще видиш само кога домашната котка получи нервно разстройство :) Сега обиди ли се, в кръгова защита ли преминаваш? :) Ще ти трябват живителни силки доста. Наблегни на флуидите дето смучеш от торта - кръв, сълзи и други работи - това са хората. :) Боже, аз съм завършен егоист. :)

Възможно. Ти за част от хората ли се смяташ? Легни тук на кушетката и си излей душата. Явно имаш си проблем. А за терапията ще да говорим по-късно. Бонбонки имаме всякакви. :)

Проблеми може да имам, дори сигурно имам проблем, но на твоя кушетка не смятам да лягам, много мерси. Там ти си полагай Мълчаливци, Глухонеми, Слепци и Глупци.

И гърци. Безинтересен си ми вече. Що ли..
Спи спокойно :)

:-) А ти защо не спиш? :-)

Имаш нещо против да съм ти безинтересен ли :)
Кой ли пък се интересува от твоя безитерес :)
Мадамата, на която и бил безинтересен света :)
Шматка се шмоткала, докато не дошло вереме да излети като патица :)
Лети лети патицио, ти си същински орел :)

Ако не те интересуваше моя безинтерес изобщо нямаше да пишеш тук. Хубаво го каза една човечка по-горе. Нещата преминаха в лигавата гама на махленската разправия. Беше ми... безинтересно да си чеша езика с теб. Дори и в това не те бива. Благодаря за отделеното време и внимание. Заповядай всеки ден да ме мразиш. Аз съм си тук и чакам помията ти. Забавно е понякога.
Пък и не виждам смисъл да ти отделям повече време. Твърде обикновен си. Не се засягай. Нищо лично. :) Природа.

Редактирано от Hия Hичия на 30.05.05 02:31.

Да съм обикновен за мен е достатъчно, драга. И не пиша за теб, а за другите. Защо да не прекръстим клуба на "Ния с нейните ексхибиционизми". Остани си с претенциите :)