Дневникът на една луда / Хоби, Развлечения / Шантав клуб

Е, погребахте ме.
Ма аз няма да спра. За да ви е гадно. :)
Като видях що чудо се изписало в моя чест се почувствах... Нея. Много благодарим на таз писателка. Талант има, акъл предполагам също. Смях се от сърце. Ма плагиати не обичаме. Измисли си собствен образ и подобие пък ходи да претендираш за идентичност. Като не можеш - взимай чуждите.
И кво сега?
Нов ден, нов късмет. Птичките греят, слънцето пее и сесия наближава. Лестат расте. Един грък по-малко в тефтера на Ния.
Не ми е интересно вече да се правя на милата и любвеобилна девойка. А насреща ми застанал съдята в тога и ме сочи с пръст:
- Ама той страда!
Грънци.
Карлин, да ти кажа... права беше. Хубаво е да пиеш от чашата с чужди сълзи и кръв по устните. Ама пак чужда. И малко съчувствие от време на време та съвсем да не затъпееш и да не станеш говедо като повечето хора. Дали ми харесва? И питаш!
Да. Малко хора могат да се наслаждават на това, което причиняват. Ама това ни прави силни и необикновени, нали? Или пък не? Или часовникът ми е спрял.
Наливам си чай. За спорта. И за да се посмея пак малко. Сетих се за катерицата от "Алиса", която заспиваше непрекъснато и смъркаше чай през носа си. И за Шапкаря. И за Белия заек.
Всъщност с Белия заек започна всичко. Безобидна среща с imaginary friend - че. И дверите на Ада за обикновените хорица се отвориха. Изкокнаха отвътре едни черни дяволици с рога, опашки и копита. И викаха силно "Луди смеее, луди смее".
И хората се разбягаха, блъскаха се из стените на къщята си и трепереха нощем под юрганите си. Защо?
Идваха лудите. Идваха различните. И крехките стени на добре шлифованото обикновено съзнание се срутиха и хорицата побесняха. Заблъскаха. Грабнаха сопи и лопати и тръгнаха на стачка срещу дяволиците.
В това време те пиели чай на близката полянка и обсъждали коя с кого искала да спи, с колко кламера се била преборила и колко часа сън спели хората в Африка.
И дошла тълпата и видяла Дяволиците да пият чай. Възмутили се хората на неприличното време за пиене на чай, че и на марката и решили да ги унищожат. Излязъл един напет момък начело с менче със светена вода и високомерно казал:
- Не ви щем тука! Вий сте неудобни! Вий се скучни! Вий сте ненормални!
И плиснал момъка водата по лицето на Дяволицата предводителка.
А тя примигнала няколко пъти като мишка в брашно и казала с благ тътен:
- Благодаря ти, момко, че ми изми очите. На ти 5 лева да ми умиеш и краката.
Възмутил се момъка, врътнал се на пети и си тръгнал. Не бил толкова евтин. Да беше предложила 6 щеше да се навие.
Ама Дяволицата още вярвала в човещинката. Нищо, че твърде често идвала под формата на Бай Ганьо ама... човещинка си е. Ще извиняваш.
Разотишло се множеството като видяло, че Дяволиците не се трогнали. Решили, че някоя от тях ще се влюби, ще се депресира и ще се самоубие. А другите в знак на солидарност ще я последват. Ама такива са хората де. Никога не искат сами да свършат нещо.
И уж не ги интересувало какво става с Дяволиците, а всеки ден идвали на полянката и ги гледали какво правят. Дали играели карти, говорели, пиели чай или скачали на въже. Може би спели. Мразели ги, че им мърсят полянката. И че са различни. Не копали на нивата. И всеки ден идвали да ги мразят.
Ела, Карлин. Дай да дръпнем по един липов чай, да изиграем един белот и да видим хората, които са дошли в наша чест. Да пием сълзите и кръвта им! Наздраве, душице! Да си ми все такава хубава, зла Дяволица! Дълги години да раняваш и да унищожаваш! И да дишаме, дишаме, дишаме...
А аз ще дишам в твоя чест. :)