Все пак обърни вниамние на редакцията на първото ми мнение. Моята градивна критика е да научиш значението на израза "градивна критика".
Благодаря за пожеланията!

значението на израза. Както вече споменах,
желая ти успех. Ама доста навътре взимаш
градивната ми критикаКакво ли ще
бъде, ако не бе такава?Не ми
репликирай повече, вкарваш по този начин
махленски нотки. И пак успех!

успех, свидна :)

- Днес няма да пия лекарствата си. Няма. Стига! Не искам повече!
Тя крещеше истерично и се въртеше в кръг. Цял живот го беше правила. Какво от това? Има ли нещо лошо в това да си безсилен и да не можеш да поемеш контрол над живота си?
Толкова много хора го правеха всеки ден. Проваляха се, нараняваха други хора, убиваха, крадяха, друсаха се, стояха безцелно във времето и пространството, очаквайки един ден да дойде сладката, избавяща смърт и да сложи край на скуката, в коята бяха попаднали от момента, в който са се родили. Но те никога не казваха на висок глас „Аз съм неудачник! Аз се провалих! Аз изпуснах шанса си!”. Не. Те предпочитаха да се крия в сенките и да бягат от тия мисли. Защото те биха ги измъчвали дори повече.
Но ето я нея. Горда и непримирима. Била е силна някога. Вече не. Но е честна. Признава си веднага всички грешки и несгоди. Не крие. Иначе не би била тя.
Проблемът беше, че беше луда. Не в онзи смисъл, който хората влагат всеки ден за щяло и нещяло. Тя беше сериозно и неизлечимо психично болна. Голяма работа.
Взимаше лекарства, предписани й от някакъв доктор. Но те само я правеха спокойна и примирена. Иначе си беше също толкова луда колкото и без тях. Лошото беше, че когато пиеше лекарствата можеше само да седи и да наблюдава как Лудостта се гаври с нея. Без тях можеше да направи нещо... да крещи, да блъска, да реагира по някакъв начин. Искаше да противодейства. Но хората не разбираха това и смятаха, че е по-добре за нея просто да си глътне хапчетата и да бъде спокойна.
- Искам да й покажа! Искам да се боря! Искам поне да опитам! Защо не ми дават шанс?
Тя ходеше напред назад , очаквайки пристъпите. Страхуваше се. Трепереше. Започна да се гърчи от леден ужас. Болеше.
Седна на ръба на стола, събра плътно колене и ги обви с ръце.
- Господи, Господи, Господи.... Помогни ми!
Изведнъж пред нея се отвори пропаст. Долу нещо дишаше тежко. Стенеше и молеше за помощ. Прах. Мъгла. Пушек.
Тя гледаше и не можеше да повярва. Чу се детски плач. Стон на загина;л живот. Спри!
Огледа се наоколо. Тя стоеше на ръба на тая пропаст и гледаше хора как се гърчат долу.
Една разчорлена жена седеше на земята и бавно смъкваше парцали кожа от гърба си. Със всяко дръпване пищеше, а след това разглеждаше с внимание и интерес парчето кожа в ръцете си. Кръвта капеше.
Баща повдигаше поличката на малката си дъщеря. Момиченцето плачеше от болка. А той се хилеше. Обърна рязко поглед към Лудата и лицето му се изкриви, придоби демонски вид, кожата изпада, а от устата му стърчаха жълти, криви зъби.
Тя отмести поглед бързо. Вече беше виждала това.
Нататък бяха любовник и любовница. Приклекнали над хубав, бял труп. А те черни, черни. Но трупът беше жив и стенеше. А любовниците обикаляха около него, диво се кикотеха и от време на време късаха плът с мръсните си зъби. Трупът пищеше. Трупът кървеше.
Лудата седна на ръба и започна да клати краката си така както правят малките деца когато им е скучно. Това я спасяваше. Донякъде. Полите на бялата й тънка нощница се вееха над тая чернота. Бледото чело беше покрито с капки бисерна пот, а тънката косица се вееше безпомощно насам натам.
- Господи, Господи, Господи! Защо позволяваш това да се случи!
Нови писъщи я изтръгнаха от унеса.
Група наркомани се боричкаха за една спринцовка. Един от тях успя в бъркотията да я грабне и щастлив като куче, намерило заветния кокал, седна на земята и заби мръсната игла в разпадаща се вена. Миг на блаженство се разля по лицето му. И тогава ръката, в която все още стоеше забитата игла започна да вехне. Посиня, посивя и накрая се разпадна.
Но наркоманът само стоеше и тъпо се усмихваше. Погледна към сивото парче на земята и започна истерично да се кикоти.
А глутницата наоколо се нахвърли върху парчето месо. На него все още беше забодена заветната игла.
Тя вече плачеше. Воплите и се разнесоха над пропастта. Отначало тихи, а после като вълни. Пищеше, тръскаше глава, мяташе се. Полите на нощницата се виеха около краката й и разкриваха бледата плът. Опита се да затисне главата си с ръце. Но воплите и стенанията продължаваха.
Тогава усети топлият й дъх зад себе си.
- Искаш да спре, нали?
Знаеше кой е това. Бяха се срещали много пъти и Лудата все беше губила битката срещу Лудостта.
- Искам.
Лудостта кротко се усмихна.
„Ако се замисли човек тя дори изглежда нормална. Ето, има си дрехи, косата е фризирана, сигурно и на работа ходи. Може би й любим си има.”
- Тогава... – тя изсъска. По лицето й се появиха дълбоки бръчки, които след това преминаха в рани. От раните изпълязаха червеи.
- Тогава ме приеми и спри да се бориш. Обикни ме и болката ще спре. Ако ме целунеш всичко замира и изчезва. И ти пак ще бъдеш добре.
Лудата започна да трепери силно.
Лудостта наведе черното си лице към нея. Вече можеше да чуе как шумолят червеите. Усещаше злокобния топъл дъх. Усещаше края на своята съпротива.
- Приеми ме – просъска тя и сграбчи бледото, крехко тяло.
От разкривената й уста се провеси дълъг, мазен език който се опитваше да достигне кристалото лице пред него.
- Откажи се. Нямаш шанс. Много хора са ме преборили, но ти си слаба. Ти не можеш. Трябва да спрещ, защото пречиш на много хора.
Защо си мислиш, че някой би искал да се грижи за теб? Та ти си луда. Никой не те обича. Никой не иска дори да те вижда. Остави се на целувката ми.
Лудата панически се опитваше да се измъкне от мазната, черна прегръдка. Мяташе се, дърпаше се, крещеше.
- Не!
Изведнъж някаква адска сила я завладя. Тя отблъсна Лудостта. Но къде можеше да иде?
Лудостта падна на земята и започна със съскане да пълзи към нея.
Очите й се напълниха с ужас.
Пълзеше бързо. Стига белите и тънки глезени и захапа бавно единия.
Лудата запищя от болка и ужас.
Вече ръфаше месото. Кръв хвърчеше наоколо.
Лудата се успокои. Болката заливаше тялото й. Погледна надолу към пропастта. Нещастните твари бяха замряли с вперени погледи нагоре, към ръба. А тя стоеше там с развети коси, с бялата нощница в кървави петна. Лудостта вече ядеше подбедрицата й.
Една сълза се спусна тихо по бялата буза. Завъртя се по кожата и стигна до ъгълчето на устата. Там вече имаше капка кръв. Двете се смесиха и Лудата усети вкуса на собветната кръв и собвената сълза.
След това кротко се усмихна. Отблъсна Лудостта с последни сили и се хвърли долу в пропастта.
В чернотата полетя крехък, бял цвят. Полите на нощницата се разтвориха и тя заприлича на малка феичка устремена към недрата на Ада.
- Сссс... не можеш да се справиш. Откажи се. Има по-добри от теб. Ти си слаба.
Лудостта злобно се хилеше и мяташе.
А долу в пропастта лежеше белият цвят, обагрен в кръв.
Нещастните души това и чакаха. Нахвърлиха се отгоре му и започнаха да ядат плътта му с надеждата, че това ще ги спаси, ще ги извади от тая дупка.
Плът при плътта...
Но тя не усещаше вече нищо.
Събуди се на леглото си. Бяха я вързали с каиши отново. В ръката й беше забита игла, с която се опитваха да я хранят. Може би с тая игла пак са й дали лекарствата. Те са влезли в тялото й, обезсилили са мускулите, спряли са всяка мисъл и сега тя е тук. Отново. Безсилна да се бори. А Лудостта стои до леглото й и злобно се хили.
Отново беше загубила. На устните й се смесиха кръв и сълзи отново. Нейните.
След седмица я пуснаха с уговорката, че ще си взима лекарствата.
Първото нещо, което направи когато се прибра у дома беше да изхвърли всички шишенца в коша за боклук.
След това пак седна на ръба на креслото и зачака поредната битка. Този път нямаше да загуби.

*hug*

Имаше нужда :)

:)

Ей ако спреш да пишеш, ще те намеря и лично ще се саморазправям с теб!!!!!!

Супер си!!!!!

Искренни приятелски поздрави и прегръдки

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Редактирано от lunabg на 08.04.05 18:33.

zdravey Niq,
syvsem sluchaino popadnah na post-a ti.. i iskam da ti kaja, che sym prosto wyzhitena ot tova, koeto prochetoh. Prochetoh wsichko wkl. i mneniqta na edin dyh, ei taka, nemojeh da stana ot pc-to i samo molih priqtelq mi da mi nosi razni neshta, zashtoto ahnah..
Ne iskam da wlizam w podrobnosti, zashtoto w momenta se chustwam taka sqkash iskam da kaja navednyj mnogo neshta... ponqkoga mi se iska misylta mi da teche malko po-bavno...

Blagodarq ti, za tova, koeto me nakara da pochustvam chetejki napisanoto ot teb :")

Защо?
Защо когато идвам вечер в съня ти приемаш ме без укор и съпротива?
Защо когато плаче ме караш да заровя глава в гърдите ти все едно ме пазиш от света?
Защо когато удрям те и наранявам ти настояваш да ме обичаш?
Защо когато изневерявам, късам от плътта ти, забивам острието на жлъчта си в любимото сърце ти стоиш смирен и понасяш болката? Наричаш я свещена, желана може би. Защото е от мен. А не от някой друг.
Защо когато вечер съм заспала усещам как сълзите ти се стичат по гърба ми, чувам хлиповете ти в съня си, усещам болката ти ниско долу в стомаха – раздираща, пареща, убиваща? Завърта се бавно и започва да те яде отвътре като тумор. И ти въртиш се с нея, за да не усетя, за да ме предпазиш, за да я пуснеш близо до мен. Заключил си я в клетката на собственото тяло, за да не нарани моето.
Защо търпиш неоснователни упреци, кавги, обиди, злоба когато най-просто е да тръгнеш и да не се върнеш никога. И знаеш, че така ще се запазиш, ще спре и болката и сълзите и слънцето ще грее пак за теб.
Защо когато искам отчаяно да остана сама и блъскам те и ритам те и викам и крещя ти сякаш никога не чуваш и винаги си там, до мен, мълчиш и чакаш. Да те повикам.
Защо когато се разкайвам за всичко сторено преди ти казваш, че миналото не е важно и че аз съм тук до теб сега. Това придава някак смисъл на всички останали неща. И в крайна сметка ти кървиш дори тогава когато даваш ми своята светлина.
Закърпвам с нея собствените рани, а твоите с хищен поглед наблюдавам как сълзят. И тези сълзи някак се загнездват и в моите очи. Но аз не знам какво е да плачеш от любовна мъка, защото никога не съм обичала така както обичаш ти.
Защо когато казвам ти в лицето, че жалък си и недодялан и мразя те и искам да се махнеш ти ме гледаш и не вярваш, търсиш оправдания за моята вина. Изброяваш всичко – стрес, тревоги, собствена вина и в крайна сметка винаги завършвам бясната тирада в любящите ти прегръдки.
А вечер когато заспивам в прегръдките ти ти целуваш лед, държиш го силно и отказваш да го пуснеш макар, че вече очите ти плуват в сълзи от леденото изгаряне.
Защо не си тръгнеш? Защо не избягаш? Защо не можещ да бъдеш свободен и щастлив?
Защо не можеш да живееш без лед, омраза, страст, гняв и злоба? Защо не можеш да живееш без мен?
Един ден ще си тръгна. Защото знам, че ти никога няма да посмееш.
И вечер ще заспивам с мисълта, че нещо липсва. Че загубила съм половината от себе си и самотата ще скърца със зъби в ъгъла на стаята и аз ще плача. От любовна мъка. Защото разбрала съм какво е да обичаш и какво е да загубиш туй, което имал си.
А ти какво ли мислиш в леглото когато се мъчиш да заспиш? Ще прегръщаш кубче с лед и мислите ти пак ще са при мен – дали добре съм, какво сънувам, усмихвам ли се, гледам ли напред.
Влизам в стаята ти. Ти заспал си. А по бузите ти незасъхнали сълзи. Навеждам се и те целувам и ситен скреж засиява по лицето ти. Настанявам се до теб, а ти в просъница усмихваш се и ме прегръщаш здраво.
- Обичам те, мой лед.
А аз замирам за момент. И мисля, мисля, мисля.
Заспивам. Замирам. Усещам сладката ти болка.
Но вече знам, че от утре ще се опитам да грея. Поне за миг, поне за теб, поне мен, поне за нас.

Редактирано от Hия Hичия на 10.04.05 20:35.