Дневникът на една луда / Хоби, Развлечения / Шантав клуб

Събудих се рано тази сутрин с една тъпа болка в корема. Сякаш трябва да свърша нещо важно, но не знам какво точно.
Протегнах се лениво, докопах пакета с цигари (пак пропуших) и провесих крака от леглото. Стоя си така, люлея ги и пуша. Мисля. Или поне се опитвам. Не съм пила още кафе.
Коя дата сме? Колко е часа? Къде съм?
Погледнах календара над леглото. Минал е Великден. Бях ли там? Празнувах ли?
Празниците у дома протичат винаги по един и същи начин. Ежедневно. Имам спомен за болка в ръката от месенето на великденски курабии. Следователно е имало някакъв празник.
Стоя си така, клатя крака и гледам как котката се опитва да ме захапе по пръста. Скапан живот.
Прекарах последните три дни в игра. Имам 24 часа в денонощието и аз прекарах средно по около 20 пред компютъра в игра. Мъчно ми е за мен самата. Просто няма на кой друг да му е мъчно. Дрън дрън.
Ще пия кафе. Турско. С мед.
Сложих кафето и мързеливо го зачаках. След няколко минути почна да се надига. Ще изкипи. Гледам го и нищо не правя. Изкипя.
Обичам хаоса. Съзнателно създавам хаос в живота си и то не за друго, а за да се тествам дали мога да се оправя с него после. Може би е от скука, от глупост или от лудост. Не знам.
Иска ми се един ден много яко да се трясна в дъното. Онова тоталното дъно. И да полежа там за няколко секунди. А над мен тонове и тонове вода да ме притискат. Да е тъмно и да не мога да дишам. Да умирам. Разпъната като Христос, затисната, унижена, почти унищожена.
И тогава... тогава да изплувам. Нова жажда за живот, нови мисли, нов човек. Да изплувам и да поема въздух с тия два бели дроба, които са създадени за дишане, а не за пушене.
Дали съм достатъчно силна да изплувам след това? Дали няма да умра там на дъното? Ще поема риска.
А колко по-лесно би било просто да се спра по средата на пътя надолу и да си кажа "Чакай бе, мадам! Защо отиваш надолу когато искаш да отидеш нагоре? Я вземи да обърнеш."
Искам ли?
Хората около мен изчезват. Стопяват се в мъглата на моята болезнена самота. Помните ли "експеримента"? Е, той е все още наоколо. Звъни, изисква, пристиска, опитва се да притежава. Майната му. Аз съм ничия.
Казва ми "обичам те". Защо мразя да чувам това? Защо имам отчайваща нужда да го чувам? И защо след всички тия главоблъсканици искам само да избягам?
Сънувам. Много сънувам. Бягам през някакво поле с трупове. А под краката си чувствам разкашкана плът и кръв. Мирише на печено месо. Крещя. Мое дело ли е всичко това? Кръв по мен. По дрехите, по лицето, по сърцето...
Сетих се за една от онези табели, които поставят на прелезите. Не знам дали сте ги забелязвали : "Спри, ослушай се и ако няма приближаващ влак премини".
Винаги прочитам само първите две. "Спри, ослушай се".
Имам странното усещане за загуба на време и пространство. Някак не усещам къде съм и кога съм. Спирам и се ослушвам. Чувам само биенето на сърцето си. Нищо друго.
Цялата какафония, писъците, пушекът... изчезват. Аз съм тук. Сега. Дишам. Бях ли на дъното?
Откъде да започна пътя си нагоре? На какво да стъпя?
Дай ми нещо, за което да се хвана!
В този момент един глас ми нашепва "Дишай".
Нищо повече. Дишам. Това е началото. С това започна тоя шибан живот. Дишам. Дишам. Дишам.
Дърветата са като дробове, пълни с въздух. Аз съм дърво. Не искам да правя нищо друго освен да дишам. Бавно, дълбоко, с наслада, с облекчение.
Не искам да мисля, не искам да изплувам, не искам да потъвам. Искам за миг поне да забравя всичко и да мога да дишам без никакви угризения, без никакви терзания и болка.
Захвърлям брони, мечове, мечти. Дишам.
Сама съм. Дишам.
На дъното съм. Дишам.
Боли ме. Дишам.
Господи! Благодаря ти, че дишам!

Why bleeding is breathing
You’re hiding , underneath the smoke in the room
Try , bleeding is believing
I used to