Непременно прочети някоя и друга книга на ОШО!
След това ще говорим-ако искаш.

Ъм... Нали разбираш, че четенето на някоя и друга книга изисква време... Но ще прочета.

Един след полунощ е. До преди малко ми се спеше ужасно. Вече не. Колко от вас са усещали как стигнали предела на сънливостта изведнъж се почувстват невероятно бодри?
И сега какво да правя? Не мога да спя, не ми се гледа филм, чете ми се, но в този момент не искам да чета. Запалих свещ ( така ме посъветваха).
Шопен. Слушам Шопен вече час. Магия.
Nocturne in C-sharp minor. Любимото ми. Тъмно е и само пламъкът на свещта мъжделее. Гасне бавно, потъва, губи се. Красиво е.
В тъмната тишина музиката се лее леко и еферично. Реалността става размита и далечна. Топло е. Хубаво е.
В такива моменти човек се чувства цял, спокоен и умиротворен.
Пламъкът преодоля кризата си и отново се изправя силен и горд. Странно. Вече не е толкова красив. Или може би красотата му се е променила. Станала е друг вид. Да. Така го чувствам.
Мисля за последните два дни. Бях изключително ядосана на себе си. Защо? Защото сама се докарах до това състояние. Тази сладка тъга, тази любима болка от несподеленото, от отритнатата привързаност или нещо подобно. Не знам защо го правя. Обичам да показвам на хората, които са важни за мен, че те наистина са нещо изключително. Иначе не би ме било грижа. Малко е надуто. Знам. Но на кого му пука.
Мисля, че тормозя хората, които считам за важни. Мисля, че се опитвам да ги обсебвам. Когато усетя, че става така (или така си мисля, че става) се дръпвам назад. А колко ми се иска да не го правя. И все пак... обичам ги. Много. Искрено. Всеотдайно. Няма значение.
Толкова се бях ядосала на себе си, че в пристъп на яд изтрих половината си музика от харда на компютъра. Както и няколко филма. Ако ме познавахте поне малко щяхте да знаете, че това е нещо голямо за мен. Нещо като... катастрофа. Изтрих половината от малкия си добре подреден свят. И аз не знам защо точно го направих. Имах нужда да разчупя границите, които сама си поставям, да направя нещо, което не бих се осмелила да направя по принцип. Изтрих и онзи френски филм, който търпеливо чаках да сваля близо два месеца с еMule. От това ме заболя малко. Но го преживях. И без това нямаше свястни субтитри.
Плачеше ми се. Но нямаше да плача. Плачат само феите, нежните същества, онези, които мечтаят за Принц, светло бъдеще за Кралството и хубави деца.
Нямах правото да плача. Сълзите ми са кървави. Сълзите ми са безполезни.
Влязох да се къпя. Толкова бях ядосана, че едва на петата минута осъзнах, че съм с дрехите под душа. Този факт ме ядоса още повече тъй като бях загуба всякакъв самоконтрол заради яда. Порочен кръг.
Имах нужда от почивка. Не ми се мислеше, не ми се мърдаше, не ми се дишаше. Мислех дали да убия онази част от мен, която е Ния. Да сложа край на тези размисли, на тази драма.
Пишейки тези шест дни аз бях Ния и Ния беше аз. Чувствах се разголена и ранима. Открита рана. Всеки полъх на вятъра причиняваше болка. И все пак...
Все пак Ния е част от мен и независимо от всичко аз я обичам. Нищо, че понякога е лигла, плаче за няма нищо и се поддава на провокациите на Живота. Дръпвам силно бронята на Ния. Тя трябва да се стегне, аз трябва да се стегна.
Обичам те. И теб. И другите. Всички ви обичам. Така както мога. Така както наистина искам.
Колкото и войнствената половина в мен да говори, че не бива да се доверявам, че не бива да давам сърцето си тук и там аз не мога да спра да го правя. Не е в природата ми да ампутирам чувствата си. Дори ако понякога те ви пречат.
Мразя това, в което се превърнах. Хленчещо и слабо същество. Мразя и човекът, който ме превърна в това. Но той не е виновен. Той знаеше така да обича.
Единственото, което мога да направя сега е да възкръсна. От пепелта. Като Феникс.
Нещо вътре в мен ме кара да продължа това, което започнах. Нещо вътре в мен ме кара да се изправя. Като в " Последният самурай". Отново. И отново. И отново.
Днес не правих нищо. Гледах филми цял ден. Затворих се в една стая, затъмних прозорците и се свих на дивана. Покрих се с много лилави одеала, за да не трепера и гледах. Гледах и се смях. Гледах и плаках.
Животът ми винаги е бил донякъде наблюдение. Иска ми се да бъда по-дейна, по-жизнена, по-борбена. Иска ми се да бъда повече... нещо. Сега съм повече нищо.
Шопен. И спокойствие. И мир. Много обич. И малко тъга.
Но всичко е наред. Аз съм тук и съм жива. И все още имам шанс да се променя, да се превърна в това, което искам. Да бъда... нещо.
Свивам се на дивана. Малко ми е студено. Свещта догаря. Гледам как пламъка се полюшва насам-натам, после за последно се изправя и бавно угасва.
Дим. Шопен. Тъмнина. Мирише на сантименталност.
Лека нощ, любими същества! Аз още не съм умрела.

Обичам да гледам филми- 1 след друг, но повече обичам електронните игри. Определено когато си грохнал срлед 10 - 20 игри стратегии, не можеш да не заспиш. По - добре е, отколкото да си триеш харда. Бас държа, че в един момент после си съжалила, защото и аз съм правил подобни изпълнения.
Завършваш с лека нощ.

Лека нощ и на теб, жива и здрава!

не си различна от другите, напълно обикновена.... като всички, на които им се иска да са луди, но уви....
и ти се усмихваш на хората, точно толкова, колкото и те....
звучи .... до болка познато и ясно...
но си е твоя живот или не, не знам
просто няма нищо ново и оригинално, уви....
всички сме така, това не е лошо

Ела....

Изненада!
Събудих се рано. Към 7 беше. Събота сутринта. Изтягам се, прозявам се и провесвам единия крак от леглото. Включвам телевизора лежейки и почвам да поклащам крак в такт с песента по Мтв. Не помня вече коя.
Обръщам се на една страна, за да ми е по-удобно.
Изведнъж усещам нещо меко под бузата ми. Изправям се и виждам... о, ужас!!!
По възглавницата ми се въргалят десетина дебели кичура коса от моята собствена. Втурвам се панически към огледалото в банята, стисвам здраво очи и се надявам, че като ги отаворя всичко ще е наред, а цялата тази история ще излезе глупав сън. Напразни надежди!
Гледам се в огледалото и не вярвам. Не вярвам и се гледам в огледалото. На иначе прилично изгледащата ми тиква се мъдрят десетина голи петна. Помощ!!! Перушината ми я няма! Аз съм гола патица.
Ами сега? Ами сега?! Ами сега. Уаааааа!
Единственото, което ми остана беше да седна и да се нарева в банята. Съседите сигурно вече си мислят, че отглеждам някой морж там. Такова нечленоразделно мучене се разнасяше. Котката и кучето стоят на вратата и се чудят аджеба какво става.
Като се наревах едно хубаво седнах да мисля. Мислех ли мислех. Излязох да се разходя едно хубаво, ама преди това сложих една шапка. Живеем до болница и не исках да убия някой пациент с вида си.
Като не можах да измисля нищо святсно се прибрах. Седнах пред компютъра и като зомби пуснах Металика. Седя и гледам. Няма я.
- Сега ще затворя очи и като ги отворя ти ще си там.
Няма я.
Мисля. Часовникът цъка. Мисля. Котката ме хапе по крака. Мисля. Телефонът звъни.
Абе я майната на всичко!
Хващам ножицата и орязвам каквото е останало. След това заминавам в банята.
Бая време се мъчих докато се обръсна сама. Бръсна се и рева. Да знаете от мен, че хич не е полезно да правите двете неще едновременно. Защо? Защото се нарязах жестоко. Е, ще мине.
Най-накрая успях с триста зора да се обръсна. Седя и се гледам. Приличам на късния Нео и бебе едновременно.
Влизам да се изкъпя. Много е странно усещането когато нямаш коса. И доста ти е студено.
Излязох от банята. Кучето ми спеше и без да исках го събудих. Почна да лае, тъпчото. Не ме позна без коса. Като почнах да му говоря ококори очи и се свря в ъгъла със скимтене. И на него ще му мине.
Съобщих на майка ми, на познатите из чата и на Мълчаливеца какво е станало. Паника, ужас и истерия. Айде стига де!
Повиках гаджето да пием кафе. Дойде да ме вземе от вкъщи.
Слизам аз с една супер неадекватна шапка.
- Защо си с шапка?
- Студено ми е.
Той повдига ръба на шапката и се ококорва.
- Къде ти е косата?
Аз вадя едно пликче от чантата и го подавам. Бях си събрала подстриганото там.
- Защо ли си знаех...
Видях Мълчаливеца днес. Бях с шапка. Не се уплаши много.
Ходихме двамата с гаджето да си купя нова шапка. Някоя, която ми отива повече.
Влизаме в шапкарницата. Продавачката го познава от малък, защото магазинът е на тяхната улица. Казваме какво търсим и тя почва да подава разни шапки.
Барети, барети, барети, каскети. Как пък не.
Свалих моята да пробвам и жената изпада в ужас. Как да пита сега какво ми има? Да, госпожо. Аз съм извънземно. Сега можете да вдишате и издишате пак.
Мерих един куп шапки.
- Нямате ли нещо по-диво? Какви са тия сухарски шапки?
- Ама вие на колко години сте, госпожице? - казва тя укорително.
- Спокойно, мадам. Нося си личната карта.
След това нахлупвам една шапка, която има отгоре нещо приличащо на червеи и почвам да се смея.
Защо трябва да приемам трагично факта, че нямам коса?
- Не се безпокойте, госпожице. Тя пак ще порасне.
- Да ви изглеждам обезпокоена? - продължавам да се заливам от смях.
Забавно е. Особено като си пипна голата тиква. Грапава е и много топла. Не знаех, че главата може да излъчва толкова топлина. Спокойно можеш да си опържиш поне едно яйце на нея. Кеффф.
Накрая си избирам една що-годе симпатична шапка. Права е и има гънки по нея. Доволни излизаме от магазина.
- Много ти отива, знаеш ли?
Той се усмихва.
- Нали ще се справим с това? - питам аз.
- Докато продължаваш да се усмихваш, да.
Прибрах се вкъщи. Трябва да чета, защото в понеделник съм на изпит.
Как ли ще реагират колегите и професора?М?
Хич не ми и пука!
Важното е, че се чувствам добре.
Силна съм. Спокойна съм. Без коса съм. Ния стана скинар. Само по гола тиква де. Не по убеждения.
Радвай, народеееее!

...ако пчелата не пристига-
мечтата стига!
Емили Дикенсън

Именно. Не се събра цялото, затова го написах до там.
Много обичам Емили Дикинсън. Съчетава често философията и поезията.

Утре съм на изпит. Математически анализ. Нищо не знам. Нищо не разбирам. И хич ама хич не ме е срам от това.
Знате ли, приятели, до сега в живота си съм се провалила точно един път и това беше когато се опитах да кандидатствам медицина. До този момент аз никога ама никога не бях изпитвала онова ужасяващо усещане на провал, недоволство от себе си и размислите, че си неудачник. Винаги до тогава нещата се случваха така, че аз печелех по един или друг начин. И не че го правех нарочно. Просто някой там горе наистина ме обича и държи на мен. Дори понякога и да не искам.
Провалих се. Депресирах се. Разбрах, че и аз съм човек. И какво от това?
Защо обаче се депресирах все още остава непонятно за мен.
Я си представете, че сте се излегнали удобно на дивана, пийвате си нещо и се отдавате щастливо на мързела. И изведнъж детето ви бутне нещо и го счупи, омаже ви новия килим с мед или пък види сметката на кристалните чаши, пстанали от баба ви. Как ще реагирате вие?
а) побеснявате, наказвате детето, дори може да му дарите един як шамар.
б) прегръщате го едно хубаво, казвате му, че нищо непоправимо не е станало и че другия път трябва да внимава повече.
Хайде сега си представете изражението на личицето на детето ви (ако нямате такова използвайте въображението си) в двата случая.
Представете си го навело глава, засрамено, наранено от виковете ви и обидено. Уплашено. Стреснато. И какво ли още не.
Я си представете сега как вие изглеждате когато се страхувате от някой провал или пък се провалите. Лично аз си направих експеримента да погледна на себе си като на дете. И осъзнах едно простичко нещо. Ако се проваля и се почувствам виновна, неудачница или нещо такова аз ще постъпя като във вариант а) със себе си. Защото ние всички сме деца колкото и да не искаме да го признаем.
Ако искате ми вярвайте, но аз искам да се проваля утре. Искам да не си взема изпита. Защо? Защото искам да видя, че небето няма да се сгромоляса, няма да настане Края на света, няма да ме разпънат на кръст. Защото няма нищо лошо в провала стига да знаеш как да го използваш след това.
Прегръщам детето в себе си и му казвам, че нищо непоправимо няма да се случи утре. И то/аз се успокоява.
Усмихвам се. Знате ли колко по-леко се диша когато осъзнаеш всичко това?
Седя и мисля. Майка ми сигурно ще е разочарована от моя провал. И какво от това? И тя ще трябва да приеме, че аз се боря като всички останали, че често правя грешни стъпки, но вървя, не се отказвам.
Сега си мислите "Защо стоя тук и чета тая простотия?". Не мога да ви дам отговор на този въпрос. Може би, защото и вас ви е страх да не се провалите и този страх бавно и сигурно ви изяжда. Милиметър по милиметър. Като разяздаща плътта бактерия.
Днес излязох на разходка. Вън е натрупало сняг. Слънчевите лъчи проблясват по снега и заслпяват очите. Но аз няма да ги затворя. Няма. Искам да виждам ясно истината.
"А каква е Истината?" са ме питали някои. Истината, е че там навън няма нищо, което да е толкова страшно, че да те накара да спреш полета си. Само трябва да отвориш широко очи и да видиш. Нищо, че слънцето те заслепява.
"Това ли е всичко?" продължават те.
Не. Това не е всичко. The Truth is out there. И аз летя право към нея. Без страх, без срам и без капка съмнение.

/me иска още :о)

And when the rain begins to fall I'll be the sunshine in your life ... :o)