Нееее, какво да кажа на това?!...." Не хвърляй бисерите си на свините"?...Ако го кажа, някой ще вземе да се бъзне и да ме набие." Приличаш ми на една, дето я познавам от близо 25 години, ей я в огледалото ми се прави на важна" ?...Не, това е жалко, натрапващо се и тъпо."Радвай се, че НЕ си луда, а използваш тази дума за себе си заради романтичното, различно и артистично внушение...щото истински лудите пускат лиги по пижамите си, докато мед-сестрата се мъчи да им пъхне хапчето в устите...и изглеждат гнусно, грозно и гротескно като черупки без ядка".И това няма да кажа, щото е ясно и без да го казвам.Аз пък гледах "Червената цигулка" и също плаках.Пих червено вино, защото от чай късно вечерта ми се допикава и правя манифестации по коридора час по час, вместо да нанкам спокойно.Нота бене : ти с този проблем как се справяш, с памперс ли?...Университетския двор е много шарен и като отделно градче, забелязала ли си? Оттам минават всякакви интересни хора.Ти да си забелязала някого/някоя особено впечатляващ/а?..Сега ще ме хване параноята и ще си мисля коя ли си точно ти сред цялата тази гмеж и зоологическа градина...Е, не вирвай нос много, само като се сетя ще го правя, всъщност...
Много ме кефи как обличаш думите си, как рисуваш с тях и как жонглираш и си ги навиваш около пръстите, така като къдрици или като гирлянди.
Като стана въпрос за гирлянди, тази Коледа си бях купила един такъв красив, лъскав и златен,но по едно време се потурчи нейде и аз изпаднах в дълбок афект, който тук е мястото да бъде определен като "кламерен синдром".Приятелят ми ме гушна, издуха ми носа и взе да ме милва и да вика "Ооо-о, на батко олигофренчето, няма да плачем сега за един глупав гирлянд (кламер), аз ще ти купя още по-хубав!"...След малко намерихме гирлянда повърнат в банята.Кучето ни, мъстия ниедна, празнувало кучешка Коледа! Като го видя (гирлянда, не кучето) гаджето ми, възкликна: "Айде сега го окачи на елхата и се успокой!"
Такива ми ти...
подпис: натрапваща се, мразена от почти всички, отчайващо хедонистична женска без съвест и капка срам.А, да не забравя - и правеща се на оригинална без покритие.


video meliora proboque, deteriora sequor

Едно приятелско гуш за "гирляндения синдром". Много е хубав!
Да карам подред.
Проблемът с притичването до онуй място при мен хич не е проблем. Справям се много добре. И памперс не е нужен. Подувам се като балон и после се дотъркалвам до мястото за внос. После излизам с щастлива усмивка на уста, предала литър-два на пункта за изкупуване.
Не знам какво да ти кажа за университетския двор. Никога не съм виждала някой различен. Което почва силно да ме безпокои. Може би не гледам в правилната посока. Не знам. Сигурно трябва да проверя и прашните ъгълчета, за да открия някой по-такъв... луд.
Относно класификацията на лудостта... тя е най-разнообразна, шарена, весела и тъжна. Според последното проучване в България над 95% от населението е с някакви психически отклонения в различни степени. Така че всички сме в кюпа. Кеффф. Както се пееше в една песничка "Ние сме на всеки киломтър". (Ако изчислиш гъстотата на лудото население на двадратен километър площ в България сигурно ще се получи по-малко от километър. )
Поздрави, шантавелке!
И продължавай да плачеш на филмите. Това ни държи живи и луди.

Поздрави Ния.
Продължавай да пазиш котките. Те са крехки създания...

Слънцето е планета, на която всички са запалили по една свещ искрено, от сърце.

Ден 3

Днес The Queen and King of Far Far Away a.k.a. Mom and Dad ( за незнаещите аглийски превод: Кралицата и Кралят на Далече Далече още известни като Мама и Татко) откриха топлата вода в интернет пространството т.е. чата.
О, ужас! Тя ми пипна компютъра! О, ужас на квадрат! Не мога да седна от нея!
А той припира да го уча как се чати...
Започвам да треперя, потя се... Искам си компютъра! Не ви ли прилича на онази история с кламера?
Стоя си аз в хола, а майка ми, която се прибира един път в месеца чати в другата стая. Баща ми чати в хола. Чувам само трак-трак-трак... ПОМОЩ!!!
Плаче ми се днес повече от обикновено. Може би защото не съм се чувствала толкова сама с хора в стаята.
Баба ми се материализира вкъщи на обяд днес. Странно. Изглежда ми различна. Може и тя да е почнала да чати. Да обсъждат сериали и плетки в icq.
Днес говорих с онзи, който мълчи. Попита ме как съм. За пръв път. Чувствам се горда със себе си. Провокирах някаква нестандартна за него реакция. Щастлива съм. Поне за малко. За миг. За едно махване на крилцата на пеперуда (или пипируда).
Имам нужда от нещо, но все още не съм определила какво. Изпадам в депресия, защото родителите ми се вдетиняват, а аз ставам все по-голям сухар.
Сутринта майка ми изпадна в поредния си истеричен пристъп. Навика ми се едно хубаво. Пък аз от нямане какво да правя се разревах. Тъжно ми беше. Но не ми се плачеше. По принцип плача пред хора, за да им покажа, че бъркат когато не искат да ме чуят. Мисля, че се справям добре. Майка ми спря да вика след малко и тръгна да ми се извинява. Но ако само с едно извинение всичко минава... защо сърцето все още боли?
Сигурно си мислите, че всичко изби някак към меланхолия и скоро ще спрете да четете. Случва се. Случва се. Макар, че не ми се иска.
За кой ли път ще повторя, че се чувствам самотна. Мъничко.
Снощи спах от 1 до 3. Само два часа. Станах и седнах пред компютъра. Щях да решавам задачи. Как мразя да м гони безсънието...
Нямаше го в чата. Пък ми се искаше да беше тук. И аз не знам защо. Може би, за да помълчи разбиращо. Мечко-катерица.
Искам си компютъра. Сега друго не искам. Да седна на удобно, в моето си леговище, да загася лампата и да пусна някой хубав филм. Да е тихо и топло. Да няма мама и татко чатъри. Да има някой да помълчи разбиращо.
В такива моменти винаги в ума ми изплува една сцена от "Последният самурай".
Преди да започне финалната битка Алгрен излиза, облечен в червената броня. И един от ония извисените пичове отива при него и проверява бронята му. Дръпва я силно и кимва одобрително. Сещате ли се?
В моменти като този имам нужда от едно такова одобрително подръпване на бронята. Поради липсата на извисен пич аз поемам и тази роля.
Какво правя, за да постигна желания афект?
1. Подстригвам си косата. Оставям я само няколко сантиметра. - не помага винаги тъй като косата расте прекалено бавно.
2. Опитвам се да се удавя в банята, но поради липса на вана е малко невъзможно. Накрая излизам пречистена и уж осъзнала най-важното в живота.
3. Вредя си по някакъв начин - пуша, ям много, не спя два-три дни, въобще самонаказвам се някак си.
4. Всичко, което се сетя на момента.
Нищо особено не се случи днес. Освен, че поисках да имам четири стомаха и четири тави с баница, за да се натъпча до забрава. Надявах се, че толкова ще преям, че няма мога да отговарям на въпроси от рода на "Как да си пусна icq-то?", "Защо това мига?", "Защо това не мига?", "Защо той/тя не ми отговаря?" и т.н.
А аз съм в сесия. Не ми е нужно много. Само малко внимание. А не притичващи Queen and King of Far Far Away от една стая в друга само защото чатът им дрънка. По дяволите! Майната му на чата!
Иска ми се да пукна от преяждане с баница. Трагизъм и мизерия.
Поне едно същество в тази къща ми обръща внимание - котката ми парашутист. Защо парашутист? Защото два пъти доброволно скача от седмия етаж и нищо й няма. Така и не разбрах каква беше причината за скоковете и дали беше в депресия. Може пък да е прозряла в бъдещето, че чатът ще изпие мозъка на старото поколение вкъщи и е решила да се лиши от мъките на момента. Или пък някой котарак й е отказал як, здравословен секс. А може и да не е намерила отговора на въпроса "Да бъдеш или не" й е решила да го реши по бързата процедура. Като Жак Майол от "The Big Blue", който няма причина да изплува от дълбините на морето.
Както и да е. Тя сега е при мен. Хапе ме по ахилесовото сухожилие, а аз вия като ранено животно (което си е факт). Така изразяваме любовта и почитта си една към друга. След като ме дари с чудесни, нови белези тя се настанява в скута ми и заспива. Поне знае, че имам нужда от мен. И не ми казва "Върви си".
Обикновено тя си тръгва. Но аз затова я обичам.
Следобед поспах. Завих се през глава. Обичам да правя така. Чувствам се защитена и обичана от одеалото. Кефффф!
Преди да заспя си мислех за скапания даскал по английски. Май ще минат няколко дни докато си го избия от главата. Разиграх малка сценка на прелъстяване в ума си и докато се усетя бях заспала.
Събудих се, а навън беше тъмно. 18.30. Огледах се. В хола няма никой. Майка ми пак чати на моя компютър. Лиспва ми машинката! А майката още повече.
Оставих я. Нека се занимава. Седнах да пия кафе. Обичам кафе. Обичам да вдишвам аромата му, да усещам вкуса в устата си. Обичам топлата пара да се плъзга по лицето ми и да го гали. Пак съм се разнежила. Или разгонила. Не знам.
Седя си в тъмната стая. Запалих една свещ и седнах на пода. Някак... свещено е. Колко много спомени! Вглеждам се в пламъка. Черно езерце от восък отдолу. А на свещта пише с японски йероглифи "Обичам те". Има нещо страховито в това черно езерце с пламък отгоре, което ме обича. Някак всепоглъщащо е.
Бих искала той да беше останал заради мен снощи. Бих искала да съм птица. Бих искала да съм делфин. Бих искала да съм лъжица. Последното не знам защо.
Никой не ме заговори днес. Mom and Dad сега се карат кой да седне на другия компютър. А аз съм направила барикада пред моя и не си го давам. Мой си е.
Това е свят. Добре дошли! След малко ще сложа и изтривалка с надпис "Welcome".
Спи ми се...

"заспиваш, спиш... сънуваш може би?"

....
лирично отклонение :
"Тъй размисълът прави ни пъзливци
и руменият цвят на дързостта ни
повяхва под отровното белило
на многото мъдруване. И ето,
мечти високи, почини с размах
на нейде кривват и така си гаснат,
не станали дела!... Но тихо!"

Ех, даскале... Ех, мамо... Ех, любими...

Ти трябва да пишеш.И да те чете много по-обширна аудитория от дадена форумна такава.Нещата ти трябва да се четат нощем...Представям си ги като малки писма в бутилка, запечатани с восък и с прикрепено етикетче – „взима се вечер при състояние на остра нужда от нежност”.Страхотно.Запазвай нещата си, моля те.
За компютрите...
Познато ми е усещането, когато те лишат от PC-то твое насъщно:)С гаджето ми постоянно се караме като цигани кой кога е седял цял ден на него, пък сега е мой ред, аз върша работа на негооо! – пък аз досега върших работа и имам право да се позабавлявам чрез негооо!С една дума – цирк.Властва корупция, (срещу едно измиване на чинии и чистене на стаята – 3 часа компютър), вече си мисля, че е време един ценоразпис да лепнем на стената.
За мъжът, който мълчи...
Как той смее да мълчи точно на теб?!С тези твои думи, които са като нарисувани, как смее да мълчи?!Предай му от мен, че ако продължава да се прави на серсемин, ще дойда и ще му прочета един цял вестник „Шок” от-до и той ще трябва да слуша!Съдба, по-страшна от смъртта!:)Ако продължава да мълчи, ще трябва да понесе наказанието в пълна сила, за да види, че аз не се шегувам!...Ще гледа цял ден и цяла нощ Канал 2001, като на един час се сменя на „Дързост и красота”.Ама-ха!!!
А ти....Ти заслужаваш нещо, нещо много готино, какво, какво....Да, сетих се!
Един „Summertime” на Джанис Джоплин...
Ако трябва да оприлича написаното от тебе на песен, то това ще е именно тази.
Пожелавам ти и котарак, който може да се превръща в мъж, също като Грибо на леля Ог на Тери Пратчет.Пожелавам ти да можеш да се погледнеш в огледалото и, щом протегнеш ръка, да изтеглиш себе си оттам, да седнете двете на пода, да си сварите кафе,да палнете по цигарка, да си поприказвате, да се посмеете и да си поплачете и да се чувствате най-добрите приятелки на света, най-разбиращите се една друга...

video meliora proboque, deteriora sequor

- Малко съм объркана...
- От?
- От себе си.

Тату - 30 минут. Или както там се пише. Едва ли ще забравя тази вечер. Дъждът вали бавно и тихо. Обичам дъжд. Защо? Успокоява ме.
Мисля си за летата когато ходехме на любимото ни място край морето. Арапя.
Там има едно местенце. Само мое си е.
Скали, а нагоре гора. Обожавам това място. Част от душата ми е. От мен.
Там ходех когато бях най-разстроена и когато бях най-щастлива. Споделях с морето проблемите, скърбите. Не исках да ги кажа на човек. Хората някак не умеят да разбират и да пазят тайните.
Ела и седни до мен. Искам да ти разкажа какво е там.
Има една огромна каменна тераса. Като седнеш там морето спокойно мие краката ти. Ако отидеш по залез слънце можеш да видиш как водата бавно и някак тъжно променя цвета си - от наситено синьо, през сиво, до черно.
Но най-хубаво е когато морето е бурно. Тогава дори да седнеш на най-високото място водните пръски те застигат. Колкото и да се прикриваш пак ще се намокриш. Става ти едно весело... Леко. Прекрасно.
Искаш ли да отидем там? Хайде.
Усещаш ли тази особена миризма: бор и морска вода? Кара сърцето ми да бие учестено.
След малко вече сме там, на скалите. Усмихвам се. Господи!
То е като да видиш любимия след дълга и мъчителна раздяла.
Протягам ръка и ти показвам как последните лъчи на слънцето танцуват по повърхността на водата. Днес е спокойно. Тихо е. Подухва лек ветрец, който от време на време предизвиква тръпки, но нищо повече.
Как ми се иска да видиш онова място така както го виждам аз всяка нощ в сънищата... Липсва ми. Липсва ми и нежната, майчина прегръдка на морето.
Отпускаш се във водата и се оставяш да те носи. Не чуваш нищо. Някак странно е. И трудно. Защото трябва да се довериш.
Странно е, че когато хората се учат да плуват по-лесно се доверяват да се отпуснат в чуждите ръце отколкото в прегръдката на водата. Според мен е малко глупаво.
Когато аз се учех да плувам сама реших, че трябва да се доверя на водата. Някак интуитивно. Без мисъл. Без граници.
Много хора потъват като камъни. "Too many minds" ще каже самураят. Сигурно е прав.
Виждаш ли плажовете? Те са два. Единият е по-голям, а другият е по-малък и закътан. Там ходят да играят волейбол. Мисля, че там се влюбих за пръв път.
Малко по-нататък има един остров - Докторският остров.
Искаш ли да се разходим? Дай ръка и да тръгваме.
От скалите може да се излезе на една пътека, която минава покрай боровата гора. Тук се криехме като деца и се плашехме един друг. Вървим известно време... Надясно е друга пътека, която води към града. От двете страни е изолирана от дървета. Високи, силни дървета. Като вървиш по нея виждаш само светлината по самата пътека. И наоколо е такава тишина и спокойствие. Сякаш няма нищо друго на света освен тази огрята пътека и ние. Нищо.
Надолу има път, а покрай него има засадени стари тополи. Като малка си мислех кой ли ги е засадил и преди колко години, за да са станали толкова големи. Там разпъват палатки. Там прекарах най-щастливите дни от живота си. Там израстнах, там за пръв път плаках горко заради самотата, която ме ядеше всяка нощ. Там разбрах, че не е толкова страшно и че "в началото винаги е тъмно".
Мълчиш. Както винаги. Но това няма значение. Исках да ти покажа, да ти разкажа. Исках да споделя нещо, което е мое, съкровено и истинско.
----------

Плува ми се. Искам да се потопя в морето и никога да не изплувам. Като Жак Майол. Много плаках на този филм. "The Big Blue". Той е първият филм, който си спомням, че ми е направил впечатление. Обичам го като онова място. Обичам го като... теб. Може би.
Усмихваш се. Малко ти е неловко, нали? Не е страшно. Скоро и аз ще замълча. Така е редно. Май.
Навън продължава да вали. Хубаво е. След дъжд е прекрасно. Земята е чиста и усмихната. А когато се появи слънцето и се огледа във всяка водна капка Земята става толкова ослепителна, че ти се иска ако се наложи някога да загубиш зрението си то нека е сега. Нека запечаташ тази картина в съзнанието си докато си жив и тя те крепи във вечния мрак.
След малко ще си легна. Няма да мисля за теб. Обещавам. Поне ще положа усилие. Ако не друго.
Ще се сгуша в голямото легло така че да заема най-малко място. Ще се свия като ембрион в корема на майка си и ще се опитам да спя. Да забравя. А дъждовните капки навън ще почукват тихо по прозореца, за да ми напомнят, че те има, че животът продължава, че дишам, че мога да се справя с всичко, че ако кажа едно "искам" всичко е възможно...
Топлина.

На Мълчаливеца

Редактирано от Hия Hичия на 17.01.05 00:36.

Cold,
Just to feel that I’m alive,
Just to feel the guilt on skin.
Your blood,
Your flesh makes me crave for this.
This rush that I’ve already killed, the lust that I’ve already spilled on
you.
Your eyes made me crave for this.

Станах рано. Трябваше да уча по физика. Имах колоквиум днес и както винаги бях оставила всичко за последния момент. Винаги правя така. Хаосът някак ме привлича. Не знам защо и търся хаоса у другите хора. Може би така ми изглеждат по познати.
Седнах да чета и си пуснах музика. Charon - Guilt on Skin. И пак. И пак. И пак.
Няма спиране. Защо? Харесва ми. Някак отчайващо-завладяваща е. Научих текста почти наизуст. Опитвам се да се съсредоточа, но мислите ми тичат пак обратно към снощи.
Събудих се в 3. Тъмно е. Подскочих от страх. В леглото ми имаше тяло. Топло, живо, истинско. Защо ме хвана страх? Не знам.
Събудих се в 3.15. Предното е било сън. Въздъхнах и се опитах пак да заспя.
Сънувах отново. Сънувах, че се давя в море от мляко. Беше хубаво. Въпреки,че умирах всичко беше наред. Събудих се окончателно в 4.
Днес ми е Млечен ден. Обичам мляко. Обожавам мляко. Може би заради детството, млечното дете, млечния бог... Не знам. Напоследък обаче то малко ме депресира. Странно, нали?
Отидох да правя колоквиум. Вървях пеша. И пеех. Хората се обръщаха да ме гледат, но на мен не ми пукаше много. Пеех с пълно гърло. Смутих съня на няколко котки. Избягаха панически от близките контейнери за сън. Ако прочетат това някога - извинявам се! Не съм искала. Чувствах се горчиво-щастлива.
Влязох в лабораторията където трябваше да се проведе мъчението. И пак пеех. Колегите наоколо ме гледат шашнато, а психарката с кламера пак се нерви за нещо. А аз си пея... Какво пък. Не ме е страх. Вече не ме е и срам.
Изкарах 5. Гордея със себе си. Смях се много. Радвах се.
Един колега ме докара до вкъщи. Пак пях. Защо всички ме гледат толкова подозрително? Вярно е, че пея лошо, но все пак е от сърце...
Вкъщи съм си. Гаджето се обади и в този момент в чата влезе Мълчаливеца. Попретупах разговора с гаджето, за да говоря с него. Не съм ли жалка?
След това гледах филм. Vanilla Sky. Хубав филм, силен филм. Замислих се как аз бих реагирала ако узная, че това, което преживявам е само един сън, създаден от собственото ми подсъзнание. Усмивка. Доколкото се познавам съм напълно способна сама да се подложа на тези мъки. Обичам да си вредя. Един приятел преди време ми беше казал, че ужасно обичам вкуса на собствената кръв. Сега знам, че освен това обичам вкуса и на чуждата кръв.
Не че обичам болката, самотата и другите гадости. Мисля, че все още не знам как да използвам възможностите си за другото, доброто, хубавото. То е като да имаш страхотен, нов, бърз компютър и да не го използваш за нищо друго освен дребните глупости като чат и т.н.
И всичко това само от един филм. Затова ги обичам. Карат ме да мисля, да анализирам себе си... и да се обърквам повече.

( тук дневникът прекъсва за малко)

---------

Преди малко се събудих. Легнах си в 4 следобед и се събудих в 7. Седнах пред компютъра. Не можех да си отворя очите. Ужасно ми се спеше. А се бях разнежила... Може би от топлината на леглото или от съня. Това е едно особено усещане. Все едно душата ти е изтъкана от струни, които издават звук дори от полъха на вятъра. Така деликатни и нежни са. А ако някой ги докосне зазвучава тиха, спокойна музика. Като песента на поток.
Събудиха ме бързо и звучно. Като внезапна, силна приятелска прегръдка.
- Виж това. За теб е.
Въпросното чудо, което все още ме кара да се треса от смях е това:
http://info.datacom.bg/vde/gaa.swf
Дълго време се пулих в екрана на монитора докато информацията стигне до заспалия ми мозък. Но после какъв смях му дръпнах.
Това постави началото на еуфорията. Започна Млечната фиеста.
Пихме мляко, пяхме, гъделичкахме се, гушкахме се. Все още се усмихвам като се сетя за това. Надпивахме се с мляко. Накрая чух името си - Ния.
Излязох от вкъщи като отново пеех. Този път друга песен на Charon - Little Angel.
LITTLE ANGEL YOUR WORLD CAN BE SO CRUEL
I SET YOUR WINGS ON FIRE EVERY NIGHT
I DIE FOR YOU EVERYTIME
I SEE YOU CRY
Тичах по стълбите надолу и пеех. Прегърнах го и пак пеех. Целунах го и започнах да се смея. А той стоеше и гледаше. Чудеше се какво става. Беше свикнал да ме гледа мрачна, угрижена и тъжна.
Чакахме в студа да дойде автобус. А аз подскачах, пеех, танцувах, радвах се. Той ми направи забележка. Хората гледали и се чудели какво става. Покрай нас мина някаква дама, която ме изгледа укорително. Попитах я:
- Какво има? Не сте ли виждали жив човек до сега?
А тя отмина. Засмях се. Смехът ми се понесе волен и щастлив наоколо, удари се в съседната сграда и се върна при мен на вълни. Потръпнах. Чудесно!
Автобусът дойде и ние се качихме. Имаше малко хора. Аз пак подскачах радостно. Седнахме, а той ми каза да се спра. Вместо това аз направих друго:
- Little Angel... - изпях аз силно.
В тихия полу-тъмен автобус песента прозвуча наистина ненормално. Чак аз усетих това. Но на кого ми пука.
Продължих да си пея, а той се чудеше къде да се скрие от срам.
- Престани! Излагаш се!
Аз продължих. Изпях си цялата песен. Тишина. И двайсетина човека с оцъклени очи, втренчени в мен. А аз се усмихвам. Ето я нашата спирка. Отиваме към вратата, а всички ни следят с поглед. Чувам как една баба казва зад гърба ми:
- Тая младеж много се друса.
Обърнах се рязко, а тя ме погледна ужасено.
- Приятна вечер, мадам! Извинете ме. Аз съм малко жива. Наистина се извинявам.
След това се врътнах и слязох от автобуса. А той стои там на спирката и гледа втренчено. Автобусът заминава. От прозорците гледат двайсетина загубени души, мъртвешки бледи, изпити. Приличат на трупове в моргата на неоновата светлина на лампите. Заминават в мрака.
Той се обръща към мен.
- Little Angel... - измрънквам тихо.
Той стисна устни.
- Little... - последно промърморих.
Той ме изгледа строго и... избухна в смях. Прегърна ме силно.
- Ти си луда!
След това тръгваме към близкото кафене. И двамата промрънкваме от време на време. Пях пак. Той май започна да свиква. След три години не му остана друг избор май.
Мислеше си, че съм такава заради заветната петица по физика. Но не беше. Беше заради събуждането, заради гушкането, заради млякото, заради радостта, че съм жива, заради промяната, която настъпва в мен дори и сега.
На него му беше студено. Беше омърлушен. Стоплих ръцете му, нацелувах бузите му, смуках студените му уши докато не почна да се смее от гъдел.
Прибрах се вкъщи вечерта.
Получих снимка с мен и даскала. Беше хубава. Художествено произведение от неизвестен автор. Прекрасна беше!
Сега се усмихвам. Въпреки, че преди час плаках. Щастлива и спокойна съм. Защо? Защото не съм сама. Защото ги усещам. Поне сега. Поне в този миг. Едно помахване на крилца на пеперуда. Повече не искам.
Лягам си. Усмихната. Котката, която днес прекръстих на Уцли Пуцли благоволи да спи при мен тази нощ. Леглото бавно се затопля. Унасям се. С последни усилия промърморвам :
- Little Angel...

Господи, колко си хубава...Обичам те.Събирам нещата ти и си ги чета, когато ми е тъпо.Няма да пиша повече, за да не оставям усещане в теб, че се натрапвам.Но не мога да се въздържа да не ти кажа още само това, и се скривам като котето на Microsoft Word, когато затваряш програмата :
БЛАГОДАРЯ ТИ,ЧЕ СИ ЖИВА,НЕПОЗНАТА!

video meliora proboque, deteriora sequor

Пиши всичко, което ти се върти в главата ти. Не се натрапваш. Хубаво е да видиш, че някой все пак чете каквото пишеш и по-важното, разбира за какво става дума. Повече от хубаво е. :)
Надявам се да има още продължения. Стига да имам силите и желанието да продължа. :)

Аз те чета и се радвам.... Слушам те....Продължавай......








П.П. Мисля, че копнея да се подчинявам на някой по силен. Което е доста извратено, нали? Всъщост не е извратено... всички го правят, я осъзнато, я не....