Дневникът на една луда / Хоби, Развлечения / Шантав клуб

Вървя си аз из зала пълна с хора. Много хора. Всякакви. Приглушена светлина. Хора с маски. Хора без истински лица. Минавам покрай една стена. Огледало. И моето лице е изчезнало. Имам маска. Имам много маски. За този и онзи. За непознатия, за любовника, за родителя, за приятеля, за човекът когото бих искала да обичам, за човека, който бих искала да ме обича...
Понякога забравям коя всъщност съм. Понякога се обърквам. Понякога искам да спра.
Шумна музика, хора се блъскат в мен, опитвам се да не губя самообладание, но усещам как всеки удар е някак на място, премерен, болезнен, безкраен.
Свивам се във себе си. Навътре и навътре. Представи си, че можеш така да се свиеш в себе си, че да изчезнеш в себе си. Де да можеше.
Един мъж минава покрай мен. Поглежда маската ми, спира се, усмихва се. След това започва да реди мили думи. Оглеждам се. Нима е за мен?
Не вярвам. Поредният. Маскиран. Неистински. Фалшив.
И все пак... иска ми се да вярвам, че маската понякога скрива рана, или душа твърде крехка, за да бъде изложена на показ. Като малко, бяло, нежно цвете, което би повехнало от допир, би се пречупило твърде лесно и загинало.
Понякога толкова ми се иска да вярвам, че започвам наистина да виждам в хората крехкият цвят.
Жабче, и в теб го видях. Нищо, че после се оказа фантазия. Радвам се, че успях да върна усмивката ти поне за малко.
Той ме удря. Маската ми пада. Всеки удар вече е фатален. Бягам, крия се. Коридори, лабиринти от коридори.
Къде да отида, какво да направя, откъде да започна. Нямам маска. Не мога да се скрия. Не мога да се защитя.
Намирам си един тъмен ъгъл, в който се сгушвам и чакам някой да дойде да нанесе последният удар.
Той идва. Подава чаша мляко и ме кара да стана. Носи ми маска и не ме поглежда в очите докато не я сложа. Знае, че е болезнено дори да те погледнат преди да си решил какъв си сега и да си приел съответното поведение. Знае го, защото и той е бил в този ъгъл. И той е чакал последният удар. И той е получил чаша мляко. Знам, че някой ден и аз ще намеря някой нещастник в ъгъла и ще му дам маска, опора ако трябва дори мляко. Трябва да го направя. Да дам нещо за полученото.
Изправям днес гордо глава. Нищо, че по лицето ми се стичат сълзи. Те са от наранена гордост, малко вина и много болка. Но аз съм тук. И се опитвам да продължа напред. И да стигна финалната права.
А сълзите са заради промяната. Мразя когато хората се променят мигновено. Днес срещаш човек, харесваш го, усещаш го, имате какво да си кажете, казваш си наум "Ето, намерих приятел". Прекарвате няколко дни заедно. Радост, че е наоколо. След няколко дни той коренно се променя и вече нищо не е същото. Опитваш се да говориш, да достигнеш до него, напомняш ваши си закачки, шеги, случки. Няма ответен отговор. Пред теб стои камък без чувства, без мисъл, без искра.
В такива случаи предпочитам да си внуша, че човекът, който е бил скъп за мен е заминал някъде далеч и аз никога няма да го видя. Но той съществува, аз имам в какво да вярвам все още, имам по какво да се водя по пътя си напред. Игнорирам настоящето. В една частица от времето и пространството той беше такъв. Беше приятел. Беше любим. Беше всичко. И той е все още такъв някъде там, далече. Съществува и диша. Тези хора ми липсват много, но предпочитам да усещам липсата им отколкото да разбера, че те са само маски, само измама и фалш. Искам да ги помня такива, с тия маски. И маските им да сраснат здраво с лицата. Да станат едно.
Всеки един от тях взима частица от мен и влага частица от себе си в мен. Някой ден ще бъда пъстра мозайка от скъпи хора, от парченца любов, привързаност и разбиране. Друго не оставям от тях. Не смея. Иначе това ще ме съсипе.
Слагам маската на масата. Най-после ще спя. Тук, у дома няма кой да ме нарани. Сама съм както винаги. Усещам, че съм сама и в душата си. Там няма никой. Става ми малко мъчно. Там винаги е имало някого. Но съм и странно спокойна. Смирена. Цяла.
Лягам си и след минута усещам как потъвам в прегръдка. Сън. Сладък сън. Забрава. Разбиране. Топлина. Сепвам се само след минути. Ставам и слагам отново маската. Заспивам с нея. Не се знае кой може да те посети насън...
Лека нощ, жабче. Съжалявам, че не съм с маската, която искаш. Съжалявам, че и ти смени твоята. Скоро ще ми мине и ще забравя за болката, която вложи в мен. И ще остане само оная частичка - хубавата.
Обичам те. Спи.

От около седмица зачетох темата. Чета я както се чете интересна книга- мнение след мнение...все още не съм изчел всичките, но видях нов пост/този за маските/, съвсем актуален и не се сдържах да го зачета макар че още не съм стигнал хронологически до него, тоест не му беше дошло времето...
аз от малък правя така, щом зачета книга, която ми хареса бързам да отлистя края и да проверя дали свършва така както ми се иска. Това естествено убива удоволствието от последващото четене, но човек не може да измени на природата си.
И така с леко угризение изчетох този пост макар да не му беше дошло времето, сякаш правя нещо нередно:)...но установих две неща, от които ми олекна:)
1. това едва ли е финала
2. това не е книга
Книгите имат добър или тъжен край...а живота е един такъв какъвто е, няма варианти в случването му...има варианти само в начина по който гледаме на него....
освен това живота както клиширано казват нерядко е кратък и края му е неизбежен...в този смисъл често се укорявам когато мисля с тъга за живота защото така или иначе няма да имам втори опит за да погледна на него с усмивка...
Разбира се една от тъжните теми е тази за маските и ти по много фин начин си я доловила....тези покривала на лицата ни, които по една или друга причина, в една или друга ситуация смятаме, че трябва да носим, за да бъдем възприемани по начина, по който вярваме, че искаме. Естествено те никога не са това което мислим. Да смяташ, че си напипал правилната маска е все едно да мислиш че знаеш смисъла на живота. От друга страна...когато се замисля прекалено кахърно за маските и за начина, по който те скриват това, което съжаляваме, че другите не виждат и ме напушва смях...винаги когато се взема твърде насериозно в съзнанието ми изплува нещо което с цялата ирония на съществуването ни идва да ми покаже колко е нелепа тази драма :)...ето например в един от последните случаи когато слепоочията ми пулсираха, а сърцето ми се свиваше заради нещо което не мога да променя и нещо което така или иначе никой няма да помни след като изчезна, случайно попаднах на едно предаване по “анимал планет” беше за маймуните ленивци. Лежаха си тези маймуни по клоните на гигантски тропически дървета, блажено провиснали крайниците си във въздуха, обградени от зеленина, топлина, песен на птички и аромата на джунглата и си казах “ето тези същества живеят в рая” и то не само заради това което ги обкръжава, а заради това което е в съзнанията им...нищо – тишина...нищо което да не могат да променят или да не могат да постигнат....може би това е рая...и може би ние хората сме прогонени от него не физически, а духовно – когато ни е даден разум...може би разума- тази енергия затворена в кутийка и блъскаща се с вечни въпроси на които дори да си отговори никога не може да знае със сигурност че отговора е правилен...както и да е отдалечих се от маймуната, а тя наистина заслужи възхищението ми – спокойна самосъзерцателна, щастлива, съвършена . Прииска ми се да бъда маймуната ленивец, не го казвам пресилено. Наистина го поисках. Та това животинче дори не знае какво означава “маска” но няма никакви терзания относно съществуването си и отношенията си с околните – “пълна хармония”. Може би голямата ни трагедия е в това, че смятаме, че мислейки можем да го измислим- да измислим истината, да измислим правилното, да измислим идеалната маска...но не е така. Можем да измислим компютри автомобили машини всякакви които да ни обкръжават...но не можем да измислим какво сме, не можем да измислим това което е в нас. По някога си мисля, че ако разберем истината за себе си живота ще се обезсмисли...ама не знам защо :)
Идеята ми беше за маските. Понякога когато съм щастлив или когато съзнанието ми е умиротворено от няколко чашки от подходящата течност си мисля, че маски няма. Че ни харесва да се мислим за по-комплицирани от колкото сме, че ни изнася да смятаме че нещо не се е получило или че някой не се е държал с нас така както вярваме че заслужаваме, само защото не е прозрял същността ни през маската. Затова решаваме, че имаме маски – това необходимо зло, което сме създали за да предпазим нежните си души от жестокия свят, но видиш ли именно това необходимо зло ни пречи да се съобщим с хората, пред които искаме да бъдем истински. “А дали е така кой ще ни каже?” :). А може би не можем да преглътнем факта, че сме маймуни с мозък в които няма кой знае каква мистерия освен собствената им суета....
но разбира се такива неща си мисля рядко...през повечето време аз самия предпочитам да се възприемам като по-комплициран индивид-отражение на Божественото начало на човека, рицар на духовността в свят на неразбрани :):):), макар и с цената да драматично терзание на душевността ми