Е, щом казваш.

Най обичам да чета, ама не мога.

Като четох темата, нямаше как да не се присетя за теб, но не очаквах, че случайността ще се погрижи да надникнеш.
Радвам, че те виждам и тук. Ние сме си все същите, по- апатични и пасивни.

Интересно ми бе да те прочета, не подозирах за тези реакции и последствия.
Но както се казва "Не питай старило, а патило".
Абсолютна съм съгласна с казаното от теб.
На чужд гръб и сто години жалене са малко - ще излезе.

Аз имах първа братовчедка, която загуби 7 годишен син на, а наближаваше 40. И затова, въпреки мъката побързаха да си имат друго дете. И на отбелязване годината на починалото се роди бебето.
И братовчедка ми чу коментари от рода " Уж жали, мъка, а се секси".
Това без коментар - но е факт.

По принцип имам чувството, че това ни е национална черта- да искаме хората да страдат, да се мъчат. Едва ли не колкото повече се мъчат, толкова повече се извисяват. Съответно трябва да се чувстват виновни, когато им се живее, все едно е някакво престъпление.

Най обичам да чета, ама не мога.

Извинявай, Лия, но тази тема ми прозвуча странно: Аз мисля, Аз чувствам, Аз страдам, Аз се чудя, Аз съм недоволна, Аз съм имала планове, Аз, Аз, Аз...

Защо нито за миг не се постави на мястото на "приятелката" ти?

Ти си я закопала заедно с мъжа и.

Напук на тежкия контекст се е получила много хубава тема със страхотни мнения. Точно с този личен отенък заради който винаги съм твърдял, и то си е истина, че заради това съм в интернет.
За приятелката ти нищо не мога да кажа, ти си усещаш човека, но мога да кажа за мен. Аз изглежда съм от хората, които трудно продължават напред. Татко, вуйчо ми и малката ми братовчедка, тежко и дълго фиксиране в миналото. И сега като пиша изпитвам онова усещане за нереалност, и ми изтръпва носа та гледам дали ще ме види някой наоколо.

Има, обаче и друга гледна точка на този същия проблем, за продължаването. Възхищение изпитвам към едни млади хора, които с огромно, свръхестествено самообладание успяха да стиснат зъби, да съберат натрошената си същност и да продължат напред не само заради себе си и семейството си, но заради малкото си дете. Трагедията беше огромна, но не стига това което се случи, не стига армията от баби и дядовци от провинцията с безумните си съвети и обичаи, които бъркаха ден след ден и седмица след седмица в жива рана, не стига дори и приятели и колеги, които се чувстаха длъжни да излъчват гробовно настроение месеци наред или да реват на всеослушание в момента в който срещнат погледа на момчето или момичето, а в днешно време към всичко това се добавя и фейсбук който докарва нещата до неподозирани висоти и дълбини едновременно. За повечето неща забраних на знаещите категорично да ме информират.
Започнах да пиша за душевното им стояние но от това няма смисъл. Хората се оказаха от най-високо качество, те си бяха такива и априори, то си личше, но начина по който заживяха отново, беше огромен подвиг. Момичето не мина без лекарства, но ги спря. Уникални хора.

И това го има.

Явно сте имали много силна връзка и жалко, че не сте успели да бъдете заедно по-дълго.

Това, което си описала много живо, е доста близко до моята представа, а и преживяване, за загуба на близък... Няма как да е лесен този период... Аз дори хващах телефона и звънях на изключения номер на сестра ми.

За мен жалеенето на обичан човек преминава точно по подобен начин, няма нищо по-нормално и човешко от това и дори смятам, че човек трябва да бъде оставен сам с емоциите си в такива моменти.

Вярвам ти... Имам разни опасения все пак дали тази ми приятелка не се е впуснала като удавник за сламка и дали няма да има още негативни емоции от друг сорт, но животът ще покаже. С малко по-дълго поизчакване можеше да понамали тази вероятност.

Добре дошла обратно, Хубавке!
Зная, че си минала през това и ти благодаря за мнението.

Това, което казваш за реакцията на приятелите важи на 100% при развод – неудобството да се споменава другия, това, че си единична, а другите в двойка, както и евентуална враждебност от страх за потенциално отмъкване на нечий партньор.

Нямах никаква идея, че по подобен начин може да се чувства и при този тип загуба, странно ми е. Специално нашата компания е разнородна и имаме всякакви – семейства, друга вдовица, която никога не се е чувствала неудобно с нас, разведена и друга разделена с мъжа си самостоятелна дама. Заедно сме от много години и някои са преминали от един статус в друг. Освен това сме на различни възрасти. Повече не мога да кажа по обясними причини, но не мисля, че горното важи за тази наша групичка приятели. Иначе ти вярвам, че не теоретизираш, а така си го почувствала.

Нахвърлях просто теми за разсъждение.
Много интересни аспекти даваш, за които не бихме се сетили, а никой не е застрахован, а и тук сме хора, които не заклеймяват ей така с лека ръка – затова че тенкс за включването и не ни изоставяй пак!

Всъщност, забравих да кажа, че има едно съвсем естествено желание да живееш, което се проявява още по-силно след смърт на партньора. Предполагам, че природата така се грижи за това да останеш жив, за да си отгледаш децата. Като някакъв инстинкт за самосъхранение е.
Съгласна.
Чувала съм дори за смърт от разбито сърце при загуба на партньор и съм убедена, че трябва след като си изживееш емоцията и си стъпиш на краката, да бъдеш проактивен.

Извинявай, Лия, но тази тема ми прозвуча странно: Аз мисля, Аз чувствам, Аз страдам, Аз се чудя, Аз съм недоволна, Аз съм имала планове, Аз, Аз, Аз...

Защо нито за миг не се постави на мястото на "приятелката" ти?

Ти си я закопала заедно с мъжа и.

Естествено, че АЗ, Кити! Давам своята гледна точка, няма как да давам нечия чужда!
Тия със закопаването на някой друг плс!

Не си права, че не се опитвам да разбера чувствата й, напротив – постоянно сме й казвали, че не можем да го върнем и – Гледай себе си! Но сега ми се струва, че малко избърза с тази история и отново съм притеснена за нея и развитието.

Можеше малко по-постепенно да се впусне в това, да даде време на себе си, както и на нас дори да приемем липсата на Миро и през същото това време щеше да се разбере що за човек е новият й избор на партньор. Ако щеш, ние също заслужаваме постепенност до приемане на друг или и това ти се струва егоистично? Кои сме ние, видиш ли! Нашта роля е само или да успокояваме, или да мълчим!

Точно с този личен отенък заради който винаги съм твърдял, и то си е истина, че заради това съм в интернет.
Мани, мани, то човек да не сподели тука

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Редактирано от Liya на 15.10.18 21:13.