из " Наръчник по саморъчни убийства"

" Есен е, значи е следобед. Есените започват следобед. Следобедите са есенно време. Слънцето се уморява от непрестанно слънцестоене и се приготвя за зимата. Зимата е вечна привечер. Пролетта е разсъмване. Лятото си е бял ден.

След като разпределям старателно сезоните, мога да се ориентирам във времето. Моето време. Ето, денят угасва, значи есента си отива и наближава осемнадесетият час, а с него и зимата. Още една зима в денонощието.

Пуша. Не мога винаги да пуша. Когато мъжът си е вкъщи, нямам права. Аз съм омъжена жена. Принадлежа на някой. Всъщност, принадлежа на всеки, освен на себе си. Душата на омъжените жени прилича на холандско сирене. Тялото на омъжените жени - нива на баир. Чувам как собственикът върви и псува тази крива нива. Нивите на баир изискват усилия. Всеки мрази усилията. И кривата нива се псува. Чувам я. Уморени есенни псувни. ... "



"... Първата среща със страха е незабравима. Не го познаваш, той те спира на улицата и те улавя за ръката. И после, без да те предупреди, те вкарва в някакво свое измерение - в друго време. Не се разбирам с времето от дете. То винаги бърза за някъде. Аз не бързам. Изпреварваш ли времето, винаги става нещо лошо... На масата има попара с прясно мляко. Значи пак съм малка. Изяждам попарата и тръгвам за училище. Никой не ме изпраща. Близките не ми казват "Довиждане". Това не ме учудва. Тъмно е. Хората по улиците не ме поглеждат, но тъмното обяснява много неща. Стигам до прашното място с тополите и тогава усещам, че нещо не е наред. Водата от чешмата не тече. Застинала е. Дърветата се надвесват над мене. Имат много ръце с тънки и дълги пръсти. Опитват се да ме пощипят по дебелите бузи. Тъмно е и съм сама. Тичам към училище, дори забелязвам, че мъкна противната кожена чанта с едната дръжка. Тя успява да ме ритне по глезените, но не спирам да тичам, защото трябва да оцелея. Виждам главния вход и се втурвам към него. Там вече ме очакват. Розите, подредени в редици, се раздвижват и разпълзяват към мене, преплитат бодливи израстъци. Искат да ме прободат в сърцето, да ми бръкнат в окото. Телефончетата се вият неистово да докопат врата ми. Изобщо не искам да разбера какво става. Летя към спасителния циментов двор и се моля сутрешната гимнастика да не е започнала, защото ще ме накажат, на всичко отгоре, да марширувам сама след часовете. Не е започнала никаква гимнастика. Стоя сама в средата на огромен квадрат. Цветът му се променя от сиво към блатнокафяво. Иска да ме погълне. Памучните чорапи се свличат по краката и засилват усещането, че потъвам. Искам да викам, но гласът ми е останал назад. Крие се. Искам да бягам. Не мога да помръдна, сякаш съм вкаменена. През двора преминава улична котка с размери на тигър. Ходи спокойно и се оглежда. Пребледнявам, ставам прозрачна и тигърът не ме забелязва. Не ме ЗАБЕЛЯЗВА! Чувам тропането на стотици мравешки крака. Ще ме оглозгат гигантски мравки. Какво мога да очаквам повече? О, има какво! Образцово четириетажно училище, кръстено на името на геройски загинал партизанин, ме ГЛЕДА! ... "


"... Искаш ли да избягаме?

Къде?

Където падне зарчето.

Добре.

Искаш ли да избягаме в … Банско?

Искам. ...."


Ето и електронната книга на Мария Станкова:

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите