Когато Тифани се събуди със сепване и разпръсквайки карти за игра от роклята си на пода, студената сивкава утринна светлина вече изпълваше стаята.
Тя се озърна предпазливо към Госпожица Предалова, която хъркаше като прасе. Колко ли беше часа? Вече ще е поне шест! Какво да се прави?
Нищо. Не беше останало нищо за правене.
Тя вдигна Асо Жезли и някое време го гледаше втренчено. Значи това било то, покерът? Е, излезе, че нея я бива в него, веднъж като схвана, че важното беше лицето ти да лъже. Повечето време картите бяха само за да ти са заети с нещо ръцете.
Госпожица Предалова продължаваше да си спи. Тифани се зачуди, дали пък да не закуси, но пък това изглеждаше толкова...
- Древните царе на Джелибейби, тея дето са ги погребвали в пирамиди, - обади се от леглото си Госпожица Предалова – са вярвали, че могат да вземат със себе си на оня свят разни неща. Като злато, скъпоценни камъни и даже роби. Предвид което, моля те, направи ми сандвич със шунка.
- Ъ... искаш да кажеш...? – сепна се Тифани.
- Дълъг път има да се измине след смъртта, - изтъкна Госпожица Предалова сядайки – Може пък да огладнея.
- Но вие ще сте само душа!
- Добре де, може пък и сандвичът да си има душа, - възрази Госпожица Предалова, смъквайки кльощавите си крака на пода – Е, за горчицата не съм толкова сигурна, но си струва да се опита. Я стой мирно!
Това последното беше, защото тя беше взела четката си за коса и взе Тифани за огледало. Този свирепо съсредоточен поглед само на няколко пръста от нея беше нещо, което точно тази сутрин Тифани едва-едва успя да понесе.
- Благодаря... сега може да вървиш да ми направиш сандвича, - Госпожица Предалова остави четката за коса – А аз ще се облека.
Тифани се изнесе на бегом и си изми лицето в легена в нейната стая. Тя винаги се плакнеше след тези взирания очи в очи, но досега така и не беше събрала кураж да протестира, а сега определено не му беше времето тепърва да започва. Докато се бършеше, като че дочу някакъв приглушен звук отвън и отиде до прозореца.
Беше се заскрежил....
Ох, не... ох... не... не! Пак ли той!
Игличките на скрежа изписваха думата „Тифани”. Отново и отново.
Тя грабна парцал и ги забърса, но те изникнаха наново, че и по-плътни.
Тя хукна надолу. Всичките прозорци бяха в скреж, а когато тя понечи да ги избърше, парцалът замръзна за стъклото. Като го задърпа, запращя.
Нейното име, направо на прозореца. По всички прозорци. Може би по всички прозорци из планината. Навсякъде.
Той се беше завърнал. Това беше ужасно!
Но също и, съвсем мъничко... жестоко...
Тя не помисли тази дума, защото доколкото Тифани знаеше, тя значеше „гадно и злобно”. Но мисълта все пак я помисли. Една такава страхотна мисълчица.
- А по мое време младежите само изрязваха инициалите на момичето на някое дърво, - отбеляза Госпожица Предалова, слизайки много внимателно по стълбите, стъпало по стъпало. Твърде късно Тифани забеляза потръпването зад очите си.
- Не е смешно, Госпожице Предалова! Какво да правя?
- Знам ли. Доколкото е възможно, бъди себе си.
Госпожица Предалова се наведе с проскърцване и разтвори дланта си. Мишлето и за виждане изскочи оттам на пода, и за миг я погледна с мъничките си черни очички. Тя го подбутна с пръст:
- Върви си, хайде. Благодаря ти, - сбогува се с него тя и то се шмугна в някаква дупка.
Тифани и помогна да се изправи и старата вещица и каза:
- Ти сега да не вземеш да се разревеш?
- Ами, всичко е малко така... – започна Тифани. Мишлето изглеждаше така самотно и изоставено.
- Не плачи, - каза и Госпожица Предалова – Да живееш толкова дълго, не е чак такава благина, каквато си я мислят хората. Сиреч, получаваш също толкова младост, колкото и всички други, а пък грамадно допълнително от старост, глухота и болежки. А сега, вземи си издухай носа и ми помогни с прелката за гарваните.
- Той може би е все още отвън... – измърмори тя, докато нагласяше прелката на кльощавите и рамене.
После пак забърса прозореца и видя фигури и движение.
- О... те дойдоха..., - съобщи тя.
- Какво? – сепна се Госпожица Предалова – Ама че отвън е пълно с хора!
- Ъ... да, - потвърди Тифани.
- Ти да знаеш нещо повече за това, момичето ми?
- Ами, виждате ли, те все питаха ли питаха, кога...
- Донеси ми черепите! Те не бива да ме виждат без черепите! Как ми е косата? – засуети се Госпожица Предалова трескаво навивайки часовника си.
- Хубаво изглежда...
- Хубаво ли? Хубаво? Ти да не си луда? На минутата да ми я разрошиш! – заповяда Госпожица Предалова – И ми донеси най-разръфаното наметало! Това е твърде чисто! Мърдай бре, дете!
Няколко минути минаха в привеждането на Госпожица Предалова в готовност, като доста от това време отне убеждаването и, че изнасянето на черепите на дневна светлина може да е опасно, в случай че тя ги изпусне и някой вземе да забележи етикетчетата. И тогава Тифани отвори вратата.
Шумът от множество разговори се срина в оглушителна тишина.
Народът се тълпеше плътно пред вратата. Когато Госпожица Предалова пристъпи навън, те се разстъпиха пред нея.
За свой ужас Тифани забеляза от другата страна на поляната прясно изкопан гроб. Това тя не го беше очаквала. Не че беше сигурна, какво беше очаквала, но не и това.
- Кой изкопа...?
- Нашите сини приятели, - отговори Госпожица Предалова – Аз ги помолих.
И тогава тълпата се разрази в приветствия. Жени се впуснаха напред с големи китки от тисови, зеленикови и имелови клонки, единствените зелени листа в това време на годината. Хора се смееха. Хора плачеха. Те се занатискаха по-близо до вещицата, избутвайки Тифани към края на навалицата. Тя притихна и се вслуша.
- Не знаем, какво ли ще правим без вас, Госпожице Предалова...
- Не вярвам, че някога ще имаме толкова добра вещица като вас, Госпожице Предалова!...
- Изобщо не сме си представяли, че ще си идете, Госпожице Предалова. Та вие сте израждали дядо ми...
И тя шества към гроба си, помисли си Тифани. Ей това ако не е стил. Това е... Бофо от чисто злато. Всичките ще го помнят до края на животите си.
- В такъв случай може да запазите всичките кутрета освен едно... – беше спряла да поорганизира тълпата Госпожица Предалова – Обичаят е да се даде едно на собственика на кучето. Трябваше да си държите кучката затворена, в крайна сметка, оградите за какво са ви? А вашият въпрос какъв е, г-н Блинкхорн?
Тифани гневно се изправи. Та те и досаждаха! Дори и тази сутрин! Вярно, тя... искаше да и досаждат. Това да и досаждат си беше нейният живот.
- Госпожице Предалова! – надигна глас тя провирайки се през гъчканака – Не забравяйте, че имате насрочена среща!
Не беше това най-доброто възможно нещо за казване, но все пак беше доста по-добре от „Нали казахте, че щяхте да умрете до пет минути време!”
Госпожица Предалова се обърна и за миг изглеждаше объркана.
- А, да, - сети се тя – Да, вярно. По-добре да тръгвам.
След което все още разяснявайки на г-н Блинкхорн някакъв усукан проблем с някакво паднало дърво и нечия плевня, тя се остави на Тифани да я поведе полекичка до гроба. Останалата тълпа се мъкнеше подире им.
- Е, поне накрая ви дойде щастлив край, Госпожице Предалова, - прошепна и Тифани.
Глупаво беше да се казва такова нещо и си заслужаваше отговора:
- Ние сме тези, които правят щастливите краища, дете, ден след ден. Но за вещицата, видиш ли, няма щастлив край. А просто край. А, ето го и него...
Най-добре не се замисляй, мислеше си Тифани. Недей да се замисляш за това, че се спускаш по съвсем истинска стълба в съвсем истински гроб. Опитай се да не мислиш, че помагаш на Госпожица Предалова да слезе и да се настани върху листата, струпани от едната страна. И не оставяй себе си да осъзнаеш, че се намираш в гроб.
Тук долу ужасният часовник като че се раздрънча още по-силно: дрън-дран, дрън-дран...
Госпожица Предалова поутъпка малко листата и рече жизнерадостно:
- Да, тук мога да си легна доста удобно, вярно си е. Слушай, дете, нали ти казах за книгите? А има и още един малък подарък за теб под креслото ми. Да, това ще да е уместно. Ох, щях да забравя...
Дрън-дран, дрън-дран... гърмеше часовникът, отеквайке все по-гръмко тук долу.
Тя застана на пръсти и подаде глава над ръба на изкопа:
- Г-н Непукистски! Дължите два месеца наем на вдовицата Лангли! Разбрано ли е? Г-н Изобилски, прасето принадлежи на г-жа Грис и ако не и го върнете, ще се върна и така ще завия под прозореца ти, че ще се видиш в чудо! Госпожо Прекалявкова, семейство Догли има Право за Преминаване през Попосочната ливада откакто дори и аз не мога да си спомня и трябва... трябва...
Дрън-ц.
За един миг, един дълъг предълъг миг, внезапната тишина от престаналия да тика часовник изпълни поляната като гръм.
Госпожа Предалова се отпусна бавно върху листата.
На мозъка и отне няколко ужасяващи секунди докато не заработи пак, след което Тофани се разкряска на народа струпал се наоколо:
- Дръпнете се всичките! Дайте и малко спокойствие!
Когато те заотстъпваха припряно, тя бързо клекна долу.
Мирисът на прясна пръст се усещаше остро. Е, поне Госпожа Предалова май беше умряла със затворени очи. Не всички го правеха. Тифани мразеше да им ги затваря; беше все едно ги убива още веднъж.
- Госпожице Предалова? – прошепна тя.
Това беше първата проба. Оставаха още много и трябваше да ги минеш всичките: да им говориш, да вдигнеш ръката им, да провериш пулса, включително този зад ухото, да провериш за дъх с огледалце... А тя всеки път толкова се безпокоеше, да не обърка нещо, че първия път когато и се наложи да иде да се оправи с някой като че ли мъртъв (един млад мъж, пострадал при ужасен инцидент в дъскорезница), тя напради всичките проби от начало до край, нищо че и се наложи да повърви малко докато намери главата му.
В къщурката на Госпожица Предалова нямаше огледала. В такъв случай тя...
... трябва да помисли! Та това тук е Госпожица Предалова! А аз само преди броени минути я чух как си навива часовника!
Тя се усмихна.
- Госпожице Предалова! – каза тя направо в ухото на старицата – Знам че сте си тук!
И в този момент сутринта, която досега беше тъжна, чудата, шантава и ужасна, стана ... Бофо до дупка.
Госпожица Предалова се усмихна.
- Те тръгнаха ли си? – запита тя.
- Госпожице Предалова! – скара и се Тифани – Това, което направихте беше ужасно!
- Спрях часовника с нокътя си, - похвали се Госпожица Предалова – Не можех да ги разочаровам, я. Не може без шоу!
- Госпожице Предалова, - продължи строго Тифани – тази история с часовника сама ли я измислихте?
- Разбира се, как иначе! И си е фолклор за чудо и приказ, автентичен отвсякъде. Госпожица Предалова и нейното сърце с часовников мехаизъм! Може пък и мит да стана, ако извадя късмет. Те ще ми запомнят Госпожица Предалова за хиляда години!
Тя пак затвори очи.
- Аз със сигурност ще ви запомня, Госпожице Предалова, - увери я Тифани – Ама наистина, защото...
Светът посивя и продължи да посивява. А Госпожица Предалова съвсем затихна.
- Госпожице Предалова? – подбутна я Тифани – Госпожице Предалова?
- ГОСПОЖИЦА ПРЕДАЛОВА, СТО И ЕДИНАДЕСЕТ ГОДИШНА?
Тифани чу този глас направо в главата си, без да е минал през ушите и. А го беше чувала и преди, което беше доста необичайно. Повечето хора чуват гласа на Смърт само по веднъж.
Госпожица Предалова се изправи без да проскърца нито с една става. И си изглеждаше точно като Госпожица Предалова, солидна и усмихната. Това, което остана да лежи върху мъртвата шума, на тази странна светлина беше просто сянка.
Но до нея стоеше много висока тъмна фигура. Самият Смърт. Тифани вече го беше виждала, в собствената му страна, отвъд Тъмната Порта, но нямаше нужда да си го срещала преди, за да разбереш, кой е той. Косата, дългата роба с качулката и, разбира се, връзката животомери, бяха все жокери за да отгатнеш.
- Къде са ти маниерите, дете? – смъмри я Госпожица Предалова.
Тифани вдигна поглед и поздрави:
- Добро утро.
- ДОБРО УТРО, ТИФАНИ БОЛЕЖКОВА, ТРИНАДЕСЕТГОДИШНА, - каза Смърт с неговия не-глас – ВИЖДАМ, ЧЕ СТЕ В ДОБРО ЗДРАВЕ.
- Едно реверансче ще е съвсем на място, - продължи да я поучава Госпожица Предалова.
Пред Смърт ли? – помисли си Тифани. На Баба Вихронрав това няма да и хареса. Никога не подвивай коляно пред тирани, би казала тя.
- И НАЙ-НАКРАЯ, ГОСПОЖИЦЕ ЕВМЕНИДА ПРЕДАЛОВА, ЩЕ ТРЯБВА ДА ИЗЛЕЗЕМ ЗАЕДНО, - Смърт я взе деликатно под ръка.
- Ей, чакайте малко! – извика им Тифани – Госпожица Предалова е на сто и тринадесет години!
- Ъ... аз малко ги понагласих по професионални причини, - призна Госпожица Предалова – Сто и единадесет звучи толкова ... младежки.
Като че за да прикрие призрачното си смущение, тя бръкна в джоба си и извади духа на сандвич с шунка.
- О, получи се, - зарадва се тя – Знаех си... къде се е дянала горчицата?
- С ГОРЧИЦАТА ВИНАГИ Е ТРУДНО, - успокои я Смърт докато започнаха да избледняват.
- Значи без горчица ли? Ами мариновани лукчета?
- С МАРИНАТИ И ТУРШИИ ОТ ВСЯКАКВИ ВИДОВЕ ИЗГЛЕЖДА НЕ СЕ ПОЛУЧАВА. СЪЖАЛЯВАМ.
Зад тях се появиха очертанията на врата.
- Никакви мезета ли няма на оня свят? Отвратително! Ами люти чушлета? – продължи да разпитва чезнещата Госпожица Предалова.
- МАРМАЛАД. С МАРМАЛАДА СЕ ПОЛУЧАВА.
- Мармалад ли? Как така мармалад! На шунка?
И те изчезнаха. Светлината пак стана нормална, звуковете се завърнаха. Времето отново тръгна.
И отново, това, което трябваше да се направи, беше да не се замисляш твърде надълбоко, а да си държиш ума на ниво и съсредоточен върху каквото трябва да се свърши.
Наблюдавана от хората все още омотаващи се по поляната, Тифани отиде да вземе одеяло, така че докато се връщаше към гроба, никой да не забележи, че е увила в одеялото двата черепа на Бофо и машината за паяжини. После, веднъж прибрала на сигурно място тайната на Бофо, тя започна да заравя гроба, в който момент двама мъже притичаха да и помогнат... И така до мига, когато из-под пръстта се дочу:
- Дрън-дран. Дрън.
Мъжете се смразиха. Тифани също, но Третият и Акъл се намеси с: „Не се паникьосвай! Спомни си, че тя го спря! Някое паднало камъче или още нещо трябва да го е освободило!”
Тя се успокои и рече сладко-сладко:
- Това сигурно беше просто за сбогом.
Гробът беше дозарит наистина бързо.
А сега вече и аз съм част от Бофо, - помисли си Тифани, докато хората се юрнаха да се прибират по селата си. Но Госпожица Предалова се изтрепа от работа заради тях. Тя заслужава да стане мит, щом като това иска. А се обзалагам, обзалагам се че в по-тъмните нощи те ще я чуят...
Но сега наоколо не остана нищо, освен вятъра в клоните на дърветата.
Тя се загледа в гроба.
Някой трябва да каже поне нещо. Е, и какво? Нали в крайна сметка тя е вещицата.
Нито на Варовитище нито по планината нямаше много религия. Веднъж годишно идваха омнианци и правеха молитвено събрание, а понякога наминаваше на магаре някой жрец от Чудаците от Деветия Ден или от Паството на Верицата Му, или от Църквата на Малките Богове. Народът идваше да послуша, ако жрецът звучеше интересн или ако се разкрещяваше почервенял, а ако песнопенията случеха на мелодичност, подпяваха. След което се прибираха по къщите си.
- Дребни хорица сме ние, - беше казал веднъж баща и – Неразумно ще е да се изтъпанчиме пред очите на боговете.
Тифани си спомни думите му над гроба на Баба Болежкова, като че преди цял живот време. Тогава, посред лятото на торфището на Рида, докато ястреби кряскаха в небето, това беше всичко, което имаше да се казва. И тя го каза сега:
- Ако има Осветена земя, тази е осветена.
Ако има Свещен ден, този е свещен.
Тя зърна движение и ето, Били Големо Чене, гонагълът, се изкатери върху натрупаната пръст върху гроба. Той хвърли един сериозен поглед на Тифани, нагласи мишата си гайда и засвири.
Човеците не могат да чуят мишата гайда както трябва, защото тоновете са твърде високи, но Тифани ги усещаше в главата си. Един гонагъл може да вкара в музиката си много нещо и тя почувства залези, есени, мъглата по склоновете и мириса на толкова червени рози, че бяха почти черни...
Като свърши свирнята, гонагълът постоя още за миг в мълчание, пак погледна Тифани и изчезна.
Тифани седна на един пън и поплака малко, защото това трябваше да се свърши. След което отиде да издои козите, защото и това също трябваше все от някого да се свърши.