Клубове Дир.бг
powered by diri.bg
търси в Клубове diri.bg Разширено търсене

Вход
Име
Парола

Клубове
Dir.bg
Взаимопомощ
Горещи теми
Компютри и Интернет
Контакти
Култура и изкуство
Мнения
Наука
Политика, Свят
Спорт
Техника
Градове
Религия и мистика
Фен клубове
Хоби, Развлечения
Общества
Я, архивите са живи
Клубове Дирене Регистрация Кой е тук Въпроси Списък Купувам / Продавам 04:28 23.11.19 
Клубове/ Фен клубове / Тери Пратчет Пълен преглед*
Информация за клуба
Тема глава 9 [re: de Cyrvool]
Автор de Cyrvool (новак)
Публикувано17.01.12 17:43  



Глава Девета
Зелени кълнове

Следващата сутрин беше много по-студено, унил вцепеняващ студ, който можеше да смрази ако ще и пламък.
Тифани приземи метлата между дърветата малко настрани от къщурката на Леля Ог. Тук преспите не бяха дълбоки, но все пак снегът и стигаше до коленете, а мразът го беше вкоравил, така че пращеше под снозете и като трошлив сухар.
На теория тя беше излязла в гората да поразучи Рога на Изобилието, но всъщност тя го беше взела тук да не става беля. Не че Леля Ог беше сърдита за кокошките. Все пак сега тя имаше петстотин носачки, запълнили цялата и плевня. Но пък подовете бяха станали на нищо, курешки имаше дори по парапетите на стълбището, а както отбеляза (шепнешком) Баба, ами ако някой вземе да каже „акули”?
Тя седеше на един пън посред заснежените дървета, а Рогът лежеше в скута и. Някога гората беше хубава. Сега беше станала омразна. Тъмни стволове посред преспите, свят оголен само до черно и бяло, като тъмнична решетка. Тя копнееше за хоризонти.
Чудна работа... Корнукопията винаги беше леко топла, дори и тук, навън, и май винаги се догаждаше занапред, колко голяма трябва да бъде. „Увеличавам се, смалявам се”, - спомни си Тифани. Аз пък се чувствам доста малка.
И какво после? Ами сега какво? Тя все се беше надявала, че това... силата някак си ще и падне, също както и беше паднал Рогът на Изобилието. Да, но силата не дойде.
Под снега имаше живот. Тя го усещаше с върховете на пръстите си. Някъде там долу, където не можеше да я достигнеш, се спотайваше истинската Лято. Тя заразгребва снега с Корнукопията като с черпак, докато не достигна окапала шума. Отдолу, в белезникавата мрежа от мухъл и бледи тънки корени, имаше живот. Полу-замръзнал червей отпълзя бавно настрани и се зарови под скелета на старо листо, фино като дантела. До него имаше един жълъд.
Гората не беше тиха. Тя беше спотаила дъх. И чакаше Тифани, която не знаеше какво да стори.
Аз не съм Господарката на Лятото, напомни си тя. Никога няма да бъда. На нейното място съм, но не съм нея. Може и да успея да накарам да порастнат няколко цветенца, но никога няма да съм нея. Тя ще мине през света и океани от сок ще зашуртят в тези сухи дървета, а милиони тонове трева ще изникнат за няма и секунда. Мога ли аз така? Не. Аз съм глупаво дете с шепа номера, нищо повече. Аз съм само Тифани Болежкова и до болка ми се иска да се прибера у дома.
Чувствайки се гузно заради червея, тя постопли малко пръстта с дъха си и пак я покри с шумата. И тогава се чу тихо влажно изпукване, като че щракване с жабешки пръсти, и жълъдът се пропука. От него се измъкна белезникав кълн и направо пред очите и порастна с повече от сантиметър.
Тя припряно изрови с пръсти дупка в пръстта, натика в нея жълъда и заравни земята отгоре му.
Някой я наблюдаваше. Тя скочи на крака и бързо се огледа. Никой не се виждаше, но това не значеше нищо.
- Знам че си тук! – обяви тя продължавайки да се озърта – Който и да си!
Гласът и отекна сред черните дървета. Дори и на самата нея и прозвуча писклив и уплашен. Тя се усети че е надигнала Рога.
- Покажи се, - заповяда с треперлив глас тя – или...
Или какво? – зачуди си се сама тя. Или ще те засипя с плодове, що ли?
Сняк падна от някакъв клон с тежко тупване и тя подскочи, от което се почувства още по-глупаво. Така да се стресне от падането на шепа снежинки! Вещицата не бива да се плаши от нищо и в най-тъмната гора, и беше казала веднъж Баба Вихронрав, защото тя трябва да е сигурна до дъното на душата си, че най-ужасното нещо в гората е самата тя.
Тя надигна Корнукопията и малко неуверено обяви:
- Ягода...
Рогът пуфна, нещо се изстреля от него и остави червено леке на кората на едно дърво на около двадесет стъпки от нея. Тифани не си загуби времето да провери; Рогът винаги даваше това, което му поискат.
С каквото тя самата май не можеше да се похвали.
И отгоре на всичко, днес беше неин ред да ходи при Аннаграма. Тифани въздъхна дълбоко. Може би и с това беше сгрешила.
Кацнала на метлата си тя бавно се изниза посред дърветата.
След около минута или две от пръстта, която тя беше стоплила с дъха си, изникна зелен кълн, издигна се на около петнадесет сантиметра и му покараха две зелени листенца.
Зададоха се стъпки. Които не пращяха както обикновено пращят стъпки на замръзнал сняг. После все пак нещо изхрущя, все едно някой коленичи на смръзналата се шума. Чифт кльощави, но силни ръце нежно занатрупваха сняг и шума в тънка висока стена около филиза, правейки му на завет, обгръщайки го като войник в крепост.
Малко бяло коте се опита да го побутне с нос, но беше внимателно вдигнато и отместено.
След което Баба Вихронрав си тръгна пеш, но без да оставя следи в снега. Никога не учиш другиго чак пък на всичко, което знаеш.



Дните минаваха. Аннаграма се учеше, но със страшна мъка. Никак не е лесно да учиш някого, който не ще да признае, че има нещо което да не знае, така че разговорът вървеше примерно така:
- Знаеш ли как се приготвя корен от плацебо?
- Разбира се. Всеки го знае.
И не беше работа тук да попиташ: „Добре де, покажи ми тогава”, защото тя само някое време ще ръчка унило нещо и накрая ще се оплаче от главоболие. Трябваше да и кажеш: „Добре, гледай дали аз го правя правилно”, след което го правиш точно както трябва. И добавяш нещо от рода на:
- Както знаеш, Баба Вихронрав казва, че вместо корен от плацебо можеш да сложиш каквото ти скимне, но най-добре е да използваш истинския корен, ако го имаш де. Сиропът от него е отлично средство срещу леки болести, но разбира се ти вече знаеш това.
И Аннаграма ще каже:
- Разбира се.
Следващата седмица в горите толкова застудя, че нощем някои стари дървета почнаха да се пукат. Такова нещо от много време не било виждано, казваха старите хора. Това се случваше, когато дървесният сок замръзнеше и вземеше да се разширява.
Аннаграма беше суетна като канарче в стая пълна с огледала и мигом се паникьосваше, щом се изправеше срещу нещо, което не знаеше, но я биваше да схваща нещата, покажеш ли и ги веднъж и беше много добра в изглеждането, че знае повече, отколкото знае всъщност, което за вещица си е ценна дарба. Веднъж Тифани завари каталога на Бофо отворен на масата и някои неща бяха отбелязани с молив. Но тя не разпита Аннаграма. Защото беше твърде заета.
След още една седмица замръзнаха кладенците.
Тифани няколко пъти обиколи селата с Аннаграма и реши, че тя малко по малко ще се справи. Аннаграма си имаше нещо като вградено Бофо. Беше висока и надменна и се държеше все едно знае всичко, дори когато и бъкел не разбираше. С това щеше да стигне далече. Хората я слушаха.
А им се налагаше да я слушат. Всички пътища бяха затрупани. От къща до къща хората бяха изровили тунели, пълни с мразовита синкава светлина. Всичко, което трябваше да се кара нанякъде, се караше на метла. Включително старите хора. Качваха ги на метлата, со се чаршафи, завивки и бастуни, и ги откарваха в други къщи. Като се съберяха повече хора заедно, те се топлеха взаимно, а и можеха да си прекарват времето като си напомняха, че колкото и да е студено сега, все пак не е чак толкова студено, колкото когато са били млади.
След някое време престанаха да си казват такива неща.
Понякога почваше да се топи, съвсем мъничко, колкото после пак да замръзне. По всички стрехи изникнаха висулки. След някое друго стопяване, те се забучиха в земята като кинжали.
За Тифани нямаше сън; или поне нямаше лягане. За никоя от вещиците нямаше. В снега се утъпкаха пъртини, вкоравили се в лед като яка скала, така че малко коли можеха и да минат от тук таме, но за всичко вещиците просто не стигаха. Нито пък стигаха часовете в деня. Нито даже часовете в деня и нощта взети заедно. Петулия веднъж заспа на метлата докато не се блъсна в едно дърво на две мили нататък. Тифани веднъж падна от метлата и се заби в една пряспа.
В тунелите влязоха вълци. Бяха изтощени от глад и отчаяни. Баба Вихронрав прекрати тази работа и не каза на никого как го е направила.
Студът беше все едно да пребиват от бой, отново и отново, ден след ден, нощ след нощ. Снегът беше осеян с малки черни петънца – умрели птици, замръзнали направо във въздуха. Други птици намериха подслон в тунелите и се разчуруликаха, а хората ги хранеха, защото това носеше лъжлива надежда, че пак идва пролет...
... защото имаше храна. О да, храна имаше. Рогът на Изобилието не спираше да работи ден и нощ.
А Тифани си мислеше: „Трябваше да кажа не на снежинките...”

Ето един стар изоставен сайвант. И там, в прогнилите дъски - един пирон. Ако Зимеделецът имаше пръсти, те щяха да се разтреперят.
Това беше последната съставка! Толкова неща трябваше да се научат! Беше толкова трудно, толкова трудно! Кой можеше да си помисли, че човекът бил направен от неща като вар, сажда, газове, отрови и метали? Но ето че сега под ръждясалия пирон занабъбва лед, дървото изстена и изпращя, когато ледът се разду и изтръгна пирона и въздухът го понесе. А във вятъра смразил върховете на дърветата се чу гласът на Зимеделеца:
- ЖЕЛЯЗО, КОЛКОТО ДА НАПРАВИШ ЧОВЕК!
Високо в планината снегът изригна. Заиздига се, сякаш под него играеха делфини, заизникваха форми, които после пак се губеха...
И тогава, също толкова внезапно, колкото се беше зазвилнял, снегът пак окапа на земята. Но сега там се появи кон, бял като сняг, а на гърба му имаше ездач, покрит с бляскав скреж. Ако на най-великия скулптор, живял някога на света, му бяха поръчали да направи снежен човек, той щеше да изглежда така.
Нещо продължаваше да се случва. Фигурите на коня и ездача все още се оформяха, ставайки все повече и поовече жизнеподобни. Очертаваха се детайли. Заразливаха се цветове, всичките бледи, нито един ярък.
И ето ездач на кон, сияещи под унилата светлина на зимното слънце.
Зимеделецът протегна ръка и сви пръсти. Цветът в крайна сметка се свежда само до пречупване на светлината; и пръстите приеха цвета на плът.
Зимеделецът проговори. По-точно излязоха най-разнообразни шумове, от рева на ураган, до шумоленето на вълните по чакълест бряг след морска буря. Някъде сред тях се намери нещо като че звучащо както трябва. Той го повтори, усили го, понастрои го и го превърна в реч, донагласяйки я докато не зазвуча правилно:
И той рече:
- Тъзбнлерицвипф? Ггокюзиофвва? Уисвип? Нанананана... Нямп... няп... А... О! Това било значи да говориш!
Зимеделецът отметна глава и запя увертюрата от „Юбервалдска зима” от композитора Уотуа Дойнов. Веднъж той я беше дочул случайно, докато подкарваше една буйна фъртуна покрай купола на една опера, и беше изумен, как едно човешко същество, тоест фактически нищо повече от торба мръсна вода на два крака, може така прекрасно да разбере снега.
- Снооова пахаладааало! – изпя той на премръзналия небосвод, подкарвайки коня си в тръс между боровете.
Единствената дребна грешка, допусната от Зимеделеца беше в избора между вокала и партиите на инструментите. Всъщност той изпя всичко наведнъж, като цял пътуващ на кон оркестър, с певците, хора, тимпаните и всички останали оркестранти едновременно.
Да подушиш мириса на дърветата! Да усетиш как те притегля земята! Да си плътен! Да почувстваш тъмнината зад клепачите ти и да осъзнаеш, че това си ти! Да бъдеш човек и да знаеш че си такъв!
Никога досега той не се беше чувствал така. Беше главозамайващо. Толкова много от... всичко, идващо му отвсякъде наведнъж. Това нещо със земята например. Тя го притегляше, ама непрестанно. Само за да стоиш изправен трябваше постоянно да си нащрек. А пък птиците! За Зимеделеца досега те не бяха нищо повече от дребни дефекти във въздуха, смущаващи течението на въздушните маси, но сега те бяха живи същества, също като него. И те си играеха с тягата на вятъра, и господстваха над небесните простори.
Зимеделецът досега нищо не беше виждал, нито чувал, нито усещал. Не може да правиш тези неща, освен ако не си... отделен, там, в тъмнината зад очите. Досега той не е бил отделен; беше неделима част от вселената с всичкото и притегляне и налягане, звуци и светлина, течение и игра. Цяла вечност той беше стоварвал бури върху планини, но до днес не беше знаел, що е планина.
Тъмнината зад очите... какво безценно нещо. Даваше ти твойта... твойност. Ръката ти, с тези смехотворни гърчещи се израстъци по нея, ти даваше осезание; дупките от двете страни на главата ти пускаха в нея звук; дупките от предната страна пускаха чудни миризми. Колко умни дупки – да знаят какво да правят! Възхитително!
Когато си стихия, всичко се случва наведнъж, както отвътре така и отвънш, сляти в едно голямо... нещо.
Нещо. Много полезна дума беше това... „нещо”. Нещо беше всичко, което Зимеделецът не можеше да опише.
А всичко беше пълно с ... неща, и всичките бяха зашеметяващи.
Прекрасно е да си човек! Е, беше направен основно от мръсен лед, но това в крайна сметка нали е само по-добре организирана форма на мръсната вода.
Да, той беше човек. Беше толкова лесно. Стига само да организираш нещата. Той имаше сетива, можеше да се движи сред хората, можеше да... търси. Това беше то – начинът да търсиш хора: и ти ставаш човек! А за стихия беше толкова трудно; тогава той не можеше дори да различи човеците в шеметната нещност на физическия свят. Човеците обаче можеха да говорят с други човеци посредством дупките си за звук. Той можеше да говори с тях и те нямаше да заподозрат!
И сега, като беше човек, нямаше да има връщане назад. Цар Зима!
Всичко от което се нуждаеше той, беше царица.

Тифани се събуди защото някой я разтърсваше.
- Тифани!
Тя беше заспала в къщурката на Леля Ог с Рога на Изобилието до главата си. Отнякъде съвсем наблизо се чуваше някакво странно шумолене, все едно нещо по малко се сипеше. Бледо-синкава задушена от снега светлина изпълваше стаята.
Когато тя отвори очи, Баба Вихронрав тъкмо се облягаше на стола си.
- От девет часа насам все спиш, момичето ми, - каза тя – Време е да се прибираш вкъщи, да ти кажа аз.
Тифани се огледа.
- Аз нали съм си вкъщи? – изломоти просънено тя.
- Не, тук е къщата на Леля Ог. А това е паница супа...
Тифани се събуди. Пред нея смътно се виждаше нещо като паница супа. Изглеждаше... познато.
- Кога за последно си спала в легло? – попита я някаква размазана, неясна фигура.
Тифани се прозина:
- Кой ден сме?
- Вторник, - отговори Баба Вихронрав.
- Ммм... какво е това вторник?
Тифани се събуди за трети път и този път я хванаха и я издигнаха до изправено положение.
- Така, - чу се гласът на Баба Вихронрав – Този път остани будна. Изяж си супата. И загрей. Ще трябва да се връщаш у дома.
Този път стомахът на Тифани успя да вземе под контрол една ръка и една лъжица и, лека полека, тя загря. Баба Вихронрав беше седнала срещу нея с котето Ти в скута си, и следеше Тифани докато супата не свърши.
- Очаквах от теб твърде много, - каза тя – Надявах се, че като се удължат дните, ще порастне и силата ти. Вината за това не е твоя.
Шумоленето позачести. Тифани погледна надолу и видя просо сипещо се по малко от Корнукопията. Докато гледаше, зърната се посипаха по-често.
- Като си заспала, си го оставила на просо, - обясни Баба – Като се умориш, то се забавя. И хубаво, че е така, щото иначе кокошките живи щяха да ни изядат.
- Това май е единственото нещо, което изкарах както трябва, - въздъхна Тифани.
- А, не знам. От Аннаграма Ястребска комай ще да излезе нещо. Късмет извади на приятелки, поне колкото чух аз.
Ако Госпожица Предалова беше рекла да играе покер срещу Баба Вихронрав с това нейно лице, тя щеше да загуби. Трополенето на просените зърна изведнъж стана някак по-силно в тишината.
- Виж, аз... – понечи да каже Тифани.
Баба изсумтя.
- Не ще и дума, никой няма нужда да се оправдава точно пък пред мен, - рече милостиво тя – Обещай ми, че ще се върнеш у дома. Една-две каляски се добраха до нас тая сутрин, и както дочух, там долу в равнината, още не било чак толкова зле. Значи се връщаш във Варовитището. Освен теб те друга вещица си нямат.
Тифани въздъхна. Искаше и се да се прибере в къщи, искаше и се повече от всичко на света. Обаче щеше да е все едно е побягала.
- Може пък да е все едно да се прибегнеш на помощ, - подметна Баба, връщайки се към стария си навик да отговаря на така и не зададени въпроси.
- Тогава заминавам утре, - реши Тифани.
- Добре, - Баба стана – Ела с мен. Ще ми се да ти покажа аз нещо.
Тифани я последва по един тунел в снега, който ги изведе до края на гората. Тук снегът беше утъпкан от хората мъкнещи дърва за вкъщи, а навлезеш ли малко по-навътре, и преспите ставаха по-поносими; много от снега се беше натрупал по дърветата, изпълвайки въздуха с хладни синкави сенки.
- Какво търсим? – попита Тифани.
Баба Вихронрав посочи.
Посред белотата и сивотата се мярна нещо зелено. Младите листа на няколко стъпки висока дъбова фиданка. Когато Тифани додрапа до нея през заледилия се сняг и посегна да я докосне, въздухът там се оказа топъл.
- Знаеш ли как си съумяла това? – попита Баба.
- Не!
- Нито пък аз. Аз това не го мога. Ти обаче можеш, момиче. Тифани Болежкова.
- Това е само едно дърво, - изтъкна Тифани.
- Добре де. С малко се започва, така е то с дъбовете.
Още някое време те гледаха мълчаливо дръвчето. Зеленината като че отразяваше снега около себе си. Зимата отнемаше цветовете, дървото обаче сияеше.
- А сега всички имаме работа за вършене, - разруши вълшебството Баба – Ти, както разбрах, по това време обикновено вече да си тръгнала за към Госпожица Предалова. Аз от тебе по-малко не очаквам...

Това се случи в един хан по пътя на дилижансите. Дори и в този ранен утринен час там беше оживено. Колата на Бърза Поща беше на кратка спирка за смяна на конете след дългото си катерене нагоре в планините, а друга, за надолу, за равнините, чакаше пътниците си. Дъхът на конете изпълваше въздуха с пара. Кочияшите се разтъпкваха. Товареха се чували и колети. Мъже шетаха наоколо със зоб за конете. Няколко кривокраки типа просто се мотаеха наоколо пушейки и клюкарствайки. След петнадесет минути дворът на хана пак щеше да се опразни, но засега всички бяха твърде заети за да обърнат внимание на поредния непознат.
Впоследствие всички разказваха случката различно, противоречейки си най-гръмогласно. Вероятно най-точният разказ беше на госпожица Димфния Муш, дъщерята на ханджията, която помагаше на баща си със сервирането на закуската:
„Ами той, такова, като влезе, и още тогава видях, че е един такъв странен. Той ходеше, нали, някак особено, ами, дигаше си краката като кон в лек тръс. И още, беше един такъв някак лъскав. Да, ама тука нали ни идват всякакви, а да се одумват клиентите, то то не е работа. Оная седмица ни се бяха стоварили една сурия върколаци, а те са досущ като мен и теб, освен че трябваше да им сервираме на пода... Ами да, за оня човек... ами, сяда значи той и казва: „Аз съм човек, също като теб!” Ей направо така си го изръси!
Разбира се, никой друг не обърна внимание, а пък аз му казах, че ми е приятно да го чуя, ама какво ще обича да си поръча, щото кренвиршите нея сутрин ни бяха особено добри. А той каза, че ял само студена храна, което си беше за чудене, както всички тогава се оплахваха, колко студено било в столовата, нищо че огъня си гореше яко. Както и да е... то ни бяха останали малко студени кренвирши в килера, малко попрестояли, ако ме разбирате какво ви казвам, така че му ги донесох, а той отхапва и после ми казва с пълна уста, моля ви се: „Не е каквото очаквах. И сега какво да го правя?”, а аз му казвам да гълта, а той казва: „Да гълтам?”, а аз казвам, точно така, гълтате и право в стомаха ви, а той казва пръскайки навсякъде парчета кренвирш: „А, в онова кухото!”, и после като че се разбълника и после каза: „О, аз съм човек. Успешно изядох човешки кренвирши!”, а аз му казвам да не ми ги разправя такива, щото те са предимно от свинско, както винаги.
А после той ме пита, какво да правел с тях сега, а аз му казвам, че не ми влиза в работата да му казвам и че всичко е два пенса, ако обича, а той вади цяла жълтица и аз му направих реверанс, щото, нали разбирате, знае ли човек.
И тогава той казва: „Аз съм човек също като теб. Къде са островърхите човеци, които летят във въздуха?”, което, ако питате мен, си е щуро да го кажеш, но му казвам аз, че ако обича вещици, оттатък Ланкърския мост ги има колкото му душа иска, а той пита: „На име Предалова?”, а аз му казвам, че чух, че тя била умряла, но с вещиците казва ли ти някой, пък и смее ли човек да пита. И тогава той си замина. И цялото време имаше една такава, усмивчица, една такава лъскава, и леко не на ред. И с дрехите му нещо не беше на ред, бяха, нали, все едно залепнали по него, такова нещо. Ама нали в нашия бизнес не може да си гнуслив. Ей още вчера като дойдоха едни тролове. Те, нали знаете, не могат да ядат нашта храна, щото, нали, са си все едно ходещи камъни, но им стъкмихме манджа от счупени грънци и грес. Тоя обаче, да ви кажа, си беше сбъркан. И още, като си тръгна, стана много по-топло.”

„От теб по-малко не очаквам”...
Тези думи топлеха Тифани в полета и над дърветата. Гордост подклаждаше огъня в главата и, но не е да не се намираха и една-две корави цепеници гняв.
Баба е знаела! А дали не го е и планирала? Защото нима не изглежда добре като за нея? Всички вещици ще разберат. Че ученичката на Г-жа Уховрътска нямаше начин справи, но Тифани Болежкова взела и организирала всички останали момичета да помогнат и да не казват на никого. Разбира се, за вещиците, да не казваш на никого, беше сигурен начин всички да разберат. Вещиците много ги бива да чуват каквото не казваш. Така че Аннаграма си запазва къщурката, Г-жа Уховрътска се излага яко, а Баба ще си злорадства. Целият труд, всичкото трепане и за какво, за да може Баба да позлорадства? Добре де и заради прасето на г-жа Тъпкачева и заради всички останали, разбира се. Което усложняваше нещата. Ако можеш, правиш каквото трябва. А да си пъхаш носа в чуждите работи си е в основата на вещерството. Тя знаеше това. Баба знаеше, че тя знае. Та затова Тифани хвърчеше натам-насам като навивна играчка...
Ще има равносметка!
Поляната беше цялата в преспи и поледица, но за нейна радост до къщурката беше утъпкана пътека.
Но имаше и нещо ново. Хора стояха до гроба на Госпожица Предалова, и част от снега там беше разгребан.
О не, мислеше Тифани докато кръжеше за кацане, дано само да не е тръгнала да разкопава черепите!
Оказа се обаче нещо, в известен смисъл, още по-лошо.
Тя позна хората до гроба. Бяха селяни, които проследиха Тифани с непокорните и притеснени погледи на хора уплашени до смърт от малката но може би ядосана островърха шапка точно пред тях. И имаше нещо в много подчертания начин, с който те не гледаха гроба, което незабавно привлече нейното внимание към него. Той беше заринат от хартишки, набодени в земята с клечки. Хартишките трепкаха на вятъра.
Тя погледна няколко:
Госпожице Предалова, моля ви, пазете мойто момче Джо в морето.

Госпожице Предалова, оплешивявам, моля помогнете.

Госпожице Предалова, моля намерете нашто момиче Беки, която избяга. Извинявайте.

Имаше и други. И точно когато се канеше да се скара на селяните, че продължават да досаждат на Госпожица Предалова, Тифани си спомни пакетчетата тютюн „Веселия Моряк”, които овчарите и досега оставят на торфа, където някога е била подвижната колибка. Те не записваха техните прошения, но във въздуха там се рееше пак същото:
„Бабо Болежкова, ти която пасеш облаците в синьото небе, моля те наглеждай и моите овчици”, „Бабо Болежкова, излекувай сина ми”, „Бабо Болежкова, намери ми агънцата”.
Това бяха молитвите на бедни хорица, страхуващи се да безпокоят боговете някъде във висините им. Те се доверяваха на тези, които познаваха. Това не беше до правота и неправота. А просто до... надежда.
Е, госпожице Предалова, каза наум тя, сега вече си мит, от сигурно по-сигурно. Може даже и до богиня да я докараш. Не че е много забавно, да ти кажа.
- А Беки намери ли се? – попита тя обръщайки се към селяните.
Един мъж избягвайки погледа и отговори:
- То комай Госпожица Предалова ще разбере, защо момичето не ще да се прибере вкъщи.
А, помисли си Тифани, една от онези причини.
- А да има някакви новини от момчето?
- О, това се получи, - възкликна една жена – Майка му вчера получи писмо, казващо, че бил в ужасно корабокрушение, но го извадили жив и здрав, което само показва.
Тифани не попита, какво точно показва. Това, че показва, стигаше.
- Е, това е добре, - каза само тя.
- Но пък много бедни морячета потънали, - продължи жената – Ударили в мъглата някакъв айсберг. Грамадна плаваща планина от лед и тя, казват, приличала на жена. Какво ще кажете за това?
- Аз да ви кажа, - намеси с подсмихвайки се един мъж – те, ако са били много дълго в открито море, каквото ще да е, все на жена ще им мяза.
Жената го изгледа накриво.
- А да е казал случайно дали тя... да не би тя случайно да е приличала на, нали знаете... на някого? – разтревожи се Тифани мъчейки се да звучи безгрижно.
- То зависи къде са я гледали... – започна весело мъжът.
- Да вземеш да си изпереш мозъка със сапун, - сръга го ядно в ребрата жената.
- Ъ, не, госпожице, - поправи се той свеждайки очи – Каза само, че главата и била цялата о... покрита с аки от чайки, госпожице.
Този път Тифани се помъчи да не звучи твърде облекчено. Тя погледна пак трепкащите на вятъра хартишки, и отново жената, която се опитваше да скрие зад гърба си нещо можещо да е и прясна молба.
- Вие в тези неща вярвате ли, г-жо Картър?
Жената изведнъж много се смути.
- О не, госпожице, разбира се че не. То аз просто... ами, нали знаете...
Така се чувстваш по-добре, завърши на ум Тифани. Това е нещо, което можеш да направиш, когато вече не ти остава нищо друго. И кой знае, може пък да вземе да се получи. Да, знам. Това е...
Ръката и сърбеше. И сега тя се усети, че беше засърбяла вече от известно време.
- Така значи? – промърмори полугласно тя – Посмя, а?
- Добре ли сте, госпожице? – обезпокои се мъжът.
Тифани не му обърна внимание. Зададе се един ездач, а снегът го следваше, вихрейки се и ширейки се след него като плащ, беззвучен като желание, гъст като мъгла. Без да отмества поглед от него Тифани бръкна в джоба си и извади малката корнукопия. Ха!
Тя закрачи напред.
Зимеделецът слезе от снежно-белия си кон, когато се изравни със старата къщурка. Тифани с разтуптяно сърце спря на пет-шест метра от него.
- Господарке моя, - приветства я с поклон Зимеделецът.
Той изглеждаше... по-добре и попорастнал.
- Предупреждавам те! Държа Корнукопия и не се боя да я използвам! – заяви Тифани.
Но нещо я разколебаваше. Той изглеждаше почти като човек, като не се брои замръзналата му чудата усмивка.
- Как ме намери? – попита тя.
- Заради теб аз се учих, - похвали се фигурата – Научих се да търся. Аз съм човек!
Нима? В устата обаче не изглежда като хората, отбеляза Третият Акъл. Отвътре тя е бледа, като сняг. Това тук не е момче. Това тук само си мисли че е такова.
Някоя голяма тиква, подкани я Вторият Акъл. По това време на годината те нали са такива корави. Стреляй де!
Самата Тифани, тази отвън, тази която можеше да усеща въздуха по лицето си, помисли: Не мога просто да го застрелям! Той не ми прави нищо, само разговаря с мен. Цялата вина за това е моя!
Той иска зима, която да не свършва, - изтъкна Третият Акъл. Всички които познаваш, ще умрат!
Тя беше сигурна, че очите на Зимеделеца могат да четат направо ума и.
Лятото убива зимата, настояваше Третият Акъл. Това му е работата!
Но не и по този начин, възрази наум Тифани. Знам, че не бива да е така! На усет е неправилно. Не е точната... приказка. Царят на зимата не може да бъде убит от някаква си хвърчаща тиква!
Зимеделецът я наблюдаваше внимателно. Хиляди снежинки с образа на Тифани се вихреха около него.
- Да завършим Танца? - покани я той – Аз съм човек, също като теб! – той протегна ръка.
- Знаеш ли какво е да си човек? – опъвана му се Тифани.
- Да! Лесно е! Желязо, колкото да изковеш пирон! – отговори с готовност Зимеделецът и просия, сякаш беше успял да направи сложен фокус – А сега, моля те, да танцуваме...
Той пристъпи напред. Тифани отстъпи.
Ако се хванеш на танца сега, предупреди я Третият и Акъл, това ще бъде краят. Ти ще си повярваш и ще се довериш на звездата си, а на големите трепкащи неща на хиляди мили оттук в небето изобщо няма да им пука, дали ще трепкат над нескончаем сняг.
- Аз... не съм готова, - измънка Тифани, тихо-тихо, почти като да го прошепне.
- Но времено минава, - настояваше Зимеделецът – Аз съм човек, знам ги тези неща. Ти не си ли богиня в човешки образ?
Погледът му се заби в нея.
Не, не съм, помисли си тя. Винаги ще бъда просто... Тифани Болежкова.
Зимеделецът пристъпи по-наблизо, със все така протегната ръка.
- Време е за танц, Господарке. Време да довършим Танца.
Мислите се заизплъзваха от хватката на Тифани. Очите на Зимеделеца преизпълниха ума и с чиста белота, като безкрайно снежно поле...
- Ааайййеее!
Вратата на къщурката на Госпожица Предалова се отвори с трясък и ... нещо излезе и се запрепъва напред през снега.
Беше вещица. Нямаше как да се сбърка, че е вещица. Тя... (най-вероятно това беше „тя”, макар че има неща толкова ужасяващи, че е глупаво да се безпокоиш, с каква граматична форма да се обърнеш към тях) носеше шапка с връх извит като змия. Която се мъдреше върху разчорлени кичури гнусна мазна коса, стърчаща от лице излязло от кошмар. То беше зелено, също както и ръцете бясно размахващи наистина страховити черни нокти.
Тифани зяпна. Зимеделецът зяпна. Насъбралите се хора зяпнаха.
Когато кошмарната, кряскаща твар понаближи, се видяха по-ясно и подробностите, като например кафявите прогнили зъби и брадавиците. Купища брадавици. Брадавици имаше дори по онези брадавици, които стърчаха от други брадавици.
Аннаграма се беше решила на всичко от каталога. Частица от Тифани си умираше да се разсмее, дори и в този момент, но Зимеделецът сграбчи ръката и...
... а вещицата го хвана за рамото.
- Да не си посмял да я хващаш така! Да не си дръзнал! Аз съм вещица, така да знаеш!
Гласът на Аннаграма не бе приятен за ухото дори и в най-добрите времена, но когато се случеше тя да е изплашена или гневна, в него имаше вой, забиващ се в главата като свредел.
- Казах да я пуснеш, бе! – изврещя Аннаграма.
Зимеделецът я гледаше зашеметен. Да слушаш Аннаграма в ярост хич не беше лесно за някой съвсем наскоро сдобил се с уши.
- Пускай я! – изкреща тя. След което метна огнено кълбо.
Не уцели. Може това да и е било и целта. Кълбо пламтящ газ профучаващо покрай ухото ти кара повечето хора да престанат да правят каквото и да са правили. Повечето хора обаче не се топят.
Краката на Зимеделеца окапаха.
По-късно, по време на полета си през виелицата, Тифани се чудеше, как ли изобщо се е справил Зимеделеца. Той беше направен от сняг, а пък можеше да ходи и говори. Което изглежда да значи, че постоянно трябваше да мисли за тази работа. На него му се налагаше. Хората нямаха нужда да мислят за телата си, защото телата им си знаеха какво да правят. Снегът обаче не знае дори как да стои изправен.
Аннаграма го гледаше ядно, сякаш беше направил нещо особено вбесяващо.
- Е добре сега, - каза накрая тя – какво стана тук? Това ли се предполагаше да направи?
- Аз идвах да те видя и... това е Зимеделецът! – беше единственото, което успя да допринесе към разговора Тифани.
- Да не искаш да кажеш самият... Зимеделец? – шашна се Аннаграма – Той нали е само приказка? И какво ще да търси той точно пък от теб? – добави обвинително тя.
- Това е... той... аз... – започна Тифани, но откъде по-напред – Той е истински! Трябва да се махна от него! – избълва тя – Трябва да му избягам! Твърде дълго е за обясняване!
За един ужасен миг и се стори, че Аннаграма все пак ще настоява да чуе всичко, но тя само се протегна и хвана Тифани за ръката с зелената си гумена ноктеста лапа.
- Тогава бягай веднага от тук! О не, та ти си все още с вехтата метла на Госпожица Предалова! Та тя не става за абсолютно нищо! Вземи моята!
Тя задърпа Тифани към къщурката под усилващия се снеговалеж.
- „Желязо, колкото да се изкове пирон!” – рече Тифани мъчейки се да не изостава. Не можеше да се сети, какво още да каже, а това изведнъж се оказа страшно важно – Той си мисли, че е човек...
- Аз съборих неговия снежен човек, бе глупачке. Той ще се върне!
- Да, но желязо, колкото, нали разбираш, да...
Зелена ръка и зашлеви шамар, но болеше по-малко отколкото можеше иначе, защото ръката беше гумена.
- Стига си бръщолевила! А аз мислех, че си умна! Изобщо не разбирам, какво става тук, обаче ако онова нещо беше подгонило мен, аз нямаше да се размотавам тук и да бръщолевя! – Аннаграма попритегли Де-лукс Маската на Зла Вещица с Подарък Развяващ се Сопол, намести Развяващия се Сопол под правилен ъгъл и се извърна към селяните, които се бяха заковали на място – Какво сте зяпнали бе? Вие вещица досега не сте ли виждали? - разкрещя им се тя – Прибирайте се по къщята си! А да, утре ще сляза с малко медикаменти за момченцето ви, г-жо Картър!
Те погледнаха зеленото лице, гнилите зъби, вонящата коса и грамадния сопол, всъщност направен от стъкло, и хукнаха да бягат.
- Метлата, Тифани. Метла, лети, - рече Аннаграма – Лети надалече! Чуваш ли ме? До някъде, където е безопасно!
- Но той... горкичкият си мисли, че...
- Да, да, не се и съмнявам, че това е страшно важно, - прекъсна я Аннаграма, влачейки я към стената на къщурката, където беше облегната метлата.
После донякъде натика, донякъде преметна Тифани отгоре й и погледна към небето. Което вече бълваше сняг като водопад.
- Той се връща! – викна рязко тя, после каза полугласно няколко думи.
Метлата изхврърча право нагоре и се изгуби в слабата светлина всред гъстия сняг.



Цялата тема
ТемаАвторПубликувано
* Зимаджията (Wintersmith) - превод de Cyrvool   27.02.11 20:03
. * Re: Зимаджията (Wintersmith) - превод ...   27.02.11 23:18
. * Re: Зимаджията (Wintersmith) - превод petia8   28.02.11 19:04
. * Re: Зимаджията (Wintersmith) - превод Pagerist   01.03.11 16:38
. * Re: Зимаджията (Wintersmith) - превод natispain   01.03.11 20:49
. * Re: Зимаджията (Wintersmith) - превод Aulus Vitellius Celsus   02.03.11 00:45
. * глава 2 de Cyrvool   14.03.11 20:29
. * Re: глава 2 kahani   15.03.11 10:13
. * Re: глава 2 de Cyrvool   17.03.11 15:51
. * Re: глава 2 ГPИБO   02.05.11 06:44
. * Re: глава 2 TaняT   10.04.11 16:37
. * Re: глава 2 ylkom   21.04.11 11:47
. * Re: глава 2 Noc   01.05.11 14:16
. * Re: глава 2 ...   01.05.11 22:16
. * Re: глава 2 ГPИБO   02.05.11 06:51
. * Re: глава 2 Diletanta   02.05.11 07:02
. * Re: глава 2 ylkom   02.05.11 08:30
. * Re: глава 2 Иcyc*   03.05.11 14:51
. * Re: глава 2 Aulus Vitellius Celsus   03.05.11 14:58
. * Re: глава 2 Noc   03.05.11 18:37
. * Re: глава 2 Noc   03.05.11 18:45
. * Re: глава 2 TaняT   09.05.11 01:45
. * Re: редакция de Cyrvool   28.05.11 17:18
. * Re: редакция n   28.05.11 17:49
. * Re: редакция ylkom   28.05.11 20:23
. * Re: глава 2 Иcyc*   04.05.11 00:31
. * Re: глава 2 petia8   04.05.11 11:22
. * Re: Зимаджията (Wintersmith) - превод natispain   14.03.11 22:37
. * Re: Зимаджията (Wintersmith) - превод ylkom   20.03.11 09:58
. * глава 3 de Cyrvool   25.05.11 23:59
. * краят на глава 3 de Cyrvool   26.05.11 00:00
. * Re: краят на глава 3 ylkom   26.05.11 08:33
. * Re: Зимаджията (Wintersmith) - превод natispain   27.05.11 18:04
. * Re: Зимаджията (Wintersmith) - превод Trol   13.07.11 14:15
. * Re: Зимаджията (Wintersmith) - превод petia8   13.07.11 18:37
. * Сърцето ми вече се къса... deimiana   29.07.11 13:30
. * Муа-ха-ха, I'm back! de Cyrvool   14.08.11 20:33
. * Re: Муа-ха-ха, I'm back! ylkom   15.08.11 08:27
. * Re: Муа-ха-ха, I'm back! petia8   15.08.11 11:46
. * Зимеделец, Зимоделец Глишeв   16.08.11 20:15
. * Re: Муа-ха-ха, I'm back! нaив   17.08.11 21:03
. * Re: Муа-ха-ха, I'm back! deimiana   30.08.11 14:34
. * глава 4 de Cyrvool   18.08.11 11:46
. * останалото от глава 4 de Cyrvool   18.08.11 11:47
. * Re: останалото от глава 4 ylkom   18.08.11 16:33
. * файл в pdf de Cyrvool   18.08.11 12:05
. * Re: файл в pdf ...   19.08.11 08:59
. * Re: файл в pdf natispain   21.08.11 15:06
. * Re: файл в pdf Jivotnoto   28.08.11 09:24
. * глава 5 de Cyrvool   07.09.11 00:02
. * останалото от глава 5 de Cyrvool   07.09.11 00:03
. * Re: останалото от глава 5 petia8   08.09.11 09:13
. * Re: останалото от глава 5 ylkom   11.09.11 09:29
. * глава 6 de Cyrvool   31.10.11 14:56
. * Re: глава 6 ylkom   31.10.11 16:27
. * Re: глава 6 hladnika   01.11.11 15:16
. * Re: глава 6 petia8   02.11.11 09:54
. * Re: Зимаджията (Wintersmith) - превод deimiana   15.12.11 20:27
. * глава 7 de Cyrvool   17.12.11 12:47
. * останалото от глава 7 de Cyrvool   17.12.11 12:48
. * Re: останалото от глава 7 ylkom   17.12.11 15:43
. * Re: останалото от глава 7 deimiana   18.12.11 10:34
. * Re: останалото от глава 7 Cъgбaтa   30.12.11 22:40
. * :) Mъглишeв   18.12.11 23:07
. * Re: :) petia8   25.12.11 18:01
. * Глава 8 de Cyrvool   31.12.11 18:53
. * Re: Глава 8 hladnika   31.12.11 23:32
. * Re: Глава 8 Cъgбaтa   03.01.12 14:37
. * Re: Глава 8 ylkom   03.01.12 17:40
. * глава 9 de Cyrvool   17.01.12 17:43
. * Re: глава 9 ylkom   17.01.12 18:06
. * Re: глава 9 Cъgбaтa   17.01.12 18:40
. * Re: глава 9 ...   18.01.12 12:35
. * Льо Цървулееее! deimiana   19.01.12 13:52
. * глава 10 de Cyrvool   20.01.12 14:40
. * Re: глава 10 ylkom   20.01.12 22:46
. * глава 11 de Cyrvool   21.01.12 11:58
. * Re: глава 11 ...   21.01.12 12:13
. * Re: глава 11 ...   21.01.12 12:19
. * Re: глава 11 ylkom   21.01.12 12:42
. * Re: глава 11 petia8   21.01.12 13:15
. * Re: глава 11 ДeTpИтъ3   27.01.12 23:13
. * глава 12 de Cyrvool   29.01.12 19:00
. * Re: глава 12 ylkom   29.01.12 21:31
. * Re: глава 12 Cъgбaтa   07.02.12 23:52
. * и последна глава! de Cyrvool   04.03.12 23:46
. * Re: и последна глава! ylkom   05.03.12 08:26
. * Re: и последна глава! ...   05.03.12 15:54
. * Re: и последна глава! Cъgбaтa   05.03.12 23:48
. * Re: и последна глава! petia8   06.03.12 13:00
. * Re: и последна глава! pesheck   07.03.12 08:36
. * Re: и последна глава! ...   12.03.12 22:18
. * Re: и последна глава! de Cyrvool   18.03.12 17:37
. * Re: и последна глава! Jivotnoto   01.04.12 08:22
. * Страхотна книга! petia8   15.04.12 20:28
Клуб :  


Clubs.dir.bg е форум за дискусии. Dir.bg не носи отговорност за съдържанието и достоверността на публикуваните в дискусиите материали.

Никаква част от съдържанието на тази страница не може да бъде репродуцирана, записвана или предавана под каквато и да е форма или по какъвто и да е повод без писменото съгласие на Dir.bg
За Забележки, коментари и предложения ползвайте формата за Обратна връзка | Мобилна версия | Потребителско споразумение
© 2006-2019 Dir.bg Всички права запазени.