Глава Шеста
Стъпала и кълнове

В къщурката леглата бяха постлани, подовете изметени, а кошът за дърва – напълнен. Върху кухненската маса беше изложен инвентарът – еди колко си лъжици, еди колко си паници, еди колко си чинии, всичките спретнато подредени на бледата светлина. Тифани обаче прибра някои от сирената в багажа си. Все пак нали тя ги беше направила.
Станът беше затихнал в стаята си, като костите на някакъв умрял звяр. Под голямото кресло обаче лежеше пакетът споменат от Госпожица Предалова, увит в черна хартия. Вътре имаше наметало, изтъкано от кафява вълна, толкова тъмна, че беше почти черна. Изглеждаше топло.
Това беше то, значи. Време е да си вървим. Ако легнеше на пода и допреше ухо до някоя миша дупка, щеше да може да чуе хъркане откъм мазето. Според фийгълските убеждения, след наистина добро погребение всички трябва да са изпоналягали. Нямаше да е добра идея да ги будиш сега. Те ще я намерят. Те винаги я намираха.
Това ли беше всичко? А, не, не съвсем. Тя взе Нецензурирания Речник и „Митологията” на Чинкин, тази с „Тцантъ на Сензоите”, и отиде да ги прибере в торбата си под сирената. Докато ги носеше, страниците се разлвяха като тесте карти и някакви книжа изпаднаха. Повечето бяха избледнели стари писма, които тя засега пъхна обратно. Но там беше и каталогът от „Бофо” с ухилен клоун на корицата и думите:
Компания за Шеги и Веселби „Бофо”!!!!!
Шеги, Закачки, Смешки, Задявки до Насита!!!
ЩОМ Е СМЕШНО, ТО Е БОФО!!!
Стани душата на компанията с нашия Весел Подаръчен Комплект!!!
Промоция за този месец: Червени Носове на Половин Цена!!!

Да, може да отделиш години да се учиш да станеш вещица, или пък да отделиш куп пари за г-н Бофо и ей те на – вещица, веднага, щом пристигне пощальонът.
Тифани разгръщаше смаяно страница след страница. Имаше черепи (Светещи на тъмпо, за $8 допълнително), фалшиви уши, цели страници със смешни носове (Гнусен Висящ Сопол - Подарък към носовете над $5) и маски, както биха се изразили от Бофо, до насита!!! Маска №19 например беше: Зла Стара Вещица Де-лукс, със Щръкнала Мазна Коса, Прогнили Зъби и Космати Брадавици (доставка немонтирани, закачете ги, където си поискате!!!). Госпожица Предалова очевидно с мъка се е отказала да купи от тези, може би защото носът приличаше на морков, но по-вероятно, защото кожата беше отровно зелена. Освен това можеше да се купят Ужасни Вещерски Ръце ($8 комплекта, със зелена кожа и черни нокти) и Миризливи Вещерски Крака ($9).
Тифани прибра каталога обратно в книгата. Не можеше да остави Аннаграма да го намери и така да се разчуе Бофовската тайна на Госпожица Предалова.
И това беше то: един живот, свършил и прилежно очистен. Една къщурка, чиста и празна. Едно момиче, чудещо се, какво ли ще стане по-нататък. Щом като имало нещо „Предвид”.
Дрън-дран.
Тя не помръдна и не се огледа. Няма сама да се бофосвам, я, каза си тя. За този шум има обяснение, което няма нищо общо с Госпожица Предалова. Така, да видим... аз изчистих камината, нали? И подпрях ръжена до нея. Но освен ако не го нагласиш съвсем точно, той по някое време все ще намери начин да се катурне. Това е то. Като се озърна, ще видя, че ръженът е паднал върху решетката, поради което шумът изобщо не е бил причинен от никакъв там призрачен часовник.
Тя бавно се озърна. Ръженът лежеше върху решетката.
А сега, каза си тя, няма да е зле да се излезе малко на свеж въздух. Че тук е някак тъжно и задушно. Точно затова искам да изляза, защото е тъжно и задушно. А изобщо не защото съм се била изплашила от някакви си въображаеми шумове. Аз не съм суеверна. Аз съм вещица. А вещиците не са суеверни. Ние сме тези, за които хората имат разни суеверия. И мен просто не ми се седи тук. Тук се чувствах сигурна, докато тя беше жива; беше като да се подслониш под голямо дърво. Но не мисля, че вече е сигурно. А ако Зимеделецът закрещи името ми през дървесните клони, е, тогава ще си запуша ушите. Къщата на усет като че умира, а аз излизам навън.
Нямаше смисъл да се заключва вратата. Местните хора достатъчно се бояха да влизат и докато Госпожица Предалова беше жива. Няма как да пристъпят вътре сега, не и докато тук не се настани друга вещица.
Бледо, като ровко яйце слънце прозираше през облаците, а вятърът отвя студа. Но кратката есен тук горе в планината бързо се обръщаше на зима. Отсега нататък въздухът все ще мирише на сняг. Високо в планината зимата никога не свършваше. Дори и през лятото водата в потоците беше ледено студена от топящия се сняг.
Тифани седна на един стар пън до вехтия си куфар и чувала и зачака онова Предвид.
Аннаграма скоро щеше да довтаса, човек смело можеше да се хване на бас.
Къщурката вече изглеждаше изоставена. Като че ли...
Рожденият и ден. Тази мисъл си проби път най-отпред. Да, днес беше. Смърт не грешеше. Единственият голям ден в годината, който да е само за нея, а тя да го забави покрай всичката суматоха. А ето че две трети от него вече бяха минали.
Беше ли казвала изобщо на Петулия и другите, кога и е рожденият ден? Не можеше да си спомни.
На тринадесет години. Вече от месеци тя беше мислила за себе си като за „почти на тринадесет”. Е, съвсем скоро ще е на „почти четиринадесет”.
Тъкмо щеше да се отдаде на малко хубаво самосъжаление, когато нещо зад нея зашумоля крадешком. Тя се обърна толкова рязко, че сиренето Хорас отскочи стреснато.
- А, ти ли си? – каза му тя – Къде беше, непослушно мо... сирене? Поболях се от притеснение!
Хорас заизглежда гузно, макар че не беше лесно да се разбере как го постига.
- Ще идваш ли с мен? – покани го тя.
Хорас веднага заизлъчва усещане за да.
- Хубаво тогава. Ще трябва да влезеш в чувала, - Тифани го отвори, но Хорас заотстъпва.
- Така ли, ако ще си лошо си... – започна тя и рязко спря. Дланта и изтръпна. Тя вдигна поглед... към Зимеделеца.
Нямаше кой друг да е. Отначало беше просто снежен вихър, но докато пресичаше поляната, някак си се сбра и стана млад мъж с развяващ се плащ и сняг в косата и по раменете си. Този път не беше прозрачен, тоест не съвсем, но през него преминаваха нещо като вълни и Тифани можеше да зърне през него като сенки очертанията на дърветата.
Тя отстъпи припряно няколко крачки заднешком, но Зимеделецът крачеше през сухата трева с бързината на кънкобегач. Тя можеше да хукне да бяга, но това щеше да значи, че тя, ами, е хукнала да бяга, а откъде накъде да прави така? Да не би тя да е писала надписи по прозорците на хората?
Какво да му каже? Какво да му каже?
- Много любезно беше от ваша страна да ми намерите огърлицата, - рече тя продължавайки да отстъпва – А снежинките и розите бяха наистина много... много мило беше. Но... не мисля, че ние... ами, нали вие сте направен от студ, а аз не съм... аз съм човек, направена от... човешки неща.
- Ти трябва да си тя, - заяви Зимеделецът – Ти беше в Танца! А сега си тук, в моята зима.
Гласът не беше правилен. Звучеше някак... фалшиво, като че някой беше научил Зимеделеца как да произнася думите, без да разбира какво значат.
- Да де, аз съм тя, - склони неуверено тя – Но не знам за това „трябва”. Ъ... моля те, наистина извинявай за танца, аз не исках, то просто някак-си...
Очите му са все такива мораво-сиви, забеляза тя. Мораво-сиви, на лице изваяно от ледена мъгла. И хубаво лице, между другото.
- Виж, изобщо не исках да правя така, че да помислиш, че... – започна тя.
- Да си искала? – видимо се изненада Зимеделецът – Но ние не искаме. Ние сме!
- Какво... искаш да кажеш?
- Кривънци!
- О, не... – охна Тифани, когато от тревата заизригваха фийгъли.
Фийгълите не знаят, какво значи „страх”. Понякога на Тифани и се искаше да бяха погледнали в речника. Те се биеха като лъвове, биеха се като демони, биеха се като великани. Оставаше им само да се бият като такива, които да имат поне щипка ум.
Те нападаха Зимеделеца с мечове, глави и крака, и изобщо не ги вълнуваше, че всичко си минаваше през него сякаш той беше сянка. Ако един фийгъл ритне крак от мъгла и накрая сам се уцели в главата, това се броеше за добро попадение. Зимеделецът не им обръщаше никакво внимание, като човек крачещ си по работата през рояк пеперуди.
- Къде ти е силата? Защо си облечена така? – заразпитва Зимеделецът – Не така трябва да бъде!
Той пристъпи напред и стисна Тифани за китката, много по-здраво, отколкото се полагаше на една призрачна ръка.
- Това не е редно! – извика той, докато над поляната бързо прелитаха облаци.
Тифани се опита да си издърпа ръката:
- Пусни ме!
- Ти си тя! – изкрещя Зимеделецът придърпвайки я към себе си.
Тифани не разбра откъде дойде крясъкът, но шамарът дойде от ръката и, сама решила какво да прави. Зашлеви фигурата по бузата толкова силно, че за миг лицето му се размъти, като петно капнало върху картина.
- Не се доближавай до мен! Не ме докосвай! – изкряска тя.
Зад Зимеделеца се мярна нещо. Тифани не можа да види ясно, какво точно, заради ледената пелена и заради собствените си гняв и ужас, но нещо неясно и тъмно се движеше към тях през поляната, промелниво и изкривено, като фигура видяна през лед. За един мрачен миг то надвисна над прозрачния младеж, след което стана на Баба Вихронрав, на същото място, където беше Зимеделецът... вътре в него.
За момент той изкрещя и се развя на мъгла.
Баба залитна напред, примигвайки.
- Ъъъх. Бая време ще мине, докато ми се разкара тоя вкус от главата, - измърмори тя – Я си затвори устата, бе момиче... че да не влети нещо в нея.
Тифани си затвори устата. Че да не влети нещо в нея.
- Какво... какво му направи? – осмели се да попита тя.
- На това! – поправи я рязко Баба, разтривайки си челото – Не е той, а това! Това, което си мисли, че е той! А сега, я ми дай огърлицата си!
- Какво! Но тя е моя!
- Мислиш ли, че ми се иска да се препирам? – настоя Баба Вихронрав – Да не би като ме погледнеш в лицето, изглежда, че искам препирня? Давай я веднага! Не смей да ми противоречиш!
- Няма пък просто да...
Баба Вихронрав понижи глас и, шепнейки пронзително, което беше много по лошо от всякакъв крясък, рече:
- Така то те намира. Искаш ли пак да те намери? Сега е само мъгла. Колко плътно искаш да стане?
Тифани си припомни онова странно лице, мърдащо не както се полага на истинските лица, и онзи чудат глас, редящ думи сякаш бяха тухли...
Тя откопча малката сребърна закопчалка и протегна огърлицата.
Това е само Бофо, каза си тя. Всяка пръчка е вълшебна, всяка локва е кристално кълбо. Това е само... вещ. Тя не ми трябва за да съм себе си.
Не, трябва ми.
- Трябва да ми я дадеш, - продължи меко Баба – Аз сама не мога да ти я взема.
Тя протегна ръка с дланта нагоре. Тифани пусна в нея коня и се помъчи да не види в пръстите на Баба Вихронрав хищно сключващи се нокти.
- Хубаво, - рече удовлетворено Баба – А сега да вървим.
- Ти си ме наблюдавала, - оплака се Тифани.
- Цяла сутрин, - потвърди Баба - Можеше да ме видиш, ако се беше сетила да погледнеш. Но не беше зле, как се оправи на погребението, от мен да знаеш.
- Оправих се добре!
- Аз това казах.
- Не, - не се съгласи Тифани, все още потръпвайки – Не беше това.
- Никога не съм се занасяна по черепи и таквоз, - пренебрегна всичко това Баба – Поне не и по изкуствени. Госпожица Предалова обаче...
Тя спря посред думата и Тифани я видя как взира над върховете на дърветата.
- Пак ли е той? – обезпокои се тя.
- Не, - отвърна Баба, сякаш това трябваше да ги разочарова – Не, това е младата госпожица Ястребска. И г-жа Летиция Уховрътска. Не се помотват, както гледам. А Госпожица Предалова още не е изстинала, - тя изсумтя – Някои можеше поне да имат приличието да не припират.
Двете метли кацнаха малко по-отстрани. Анаграма изглеждаше изпопритеснена. Г-жа Уховрътска пък изглеждаше както винаги: висока, бледа, много добре облечена, натруфена с купища окултна бижутерия и с изражение казващо, че ти леко я дразниш, но е достатъчно милостива да не го показва. И тя винаги гледаше на Тифани, стига изобщо да си дадеше труда да я погледне де, като че Тифани е някаква си чудата твар, която тя не разбира съвсем.
Г-жа Уховрътска беше винаги официално и студено учтива към Баба. От което Баба побесняваше, но така е то с вещиците. Когато наистина не се харесват, те са учтиви като херцогини. Когато новопристигналите се приближиха, Баба се поклони ниско със свалена шапка. Г-жа Уховрътска също, само че нейният поклон беше мъничко по-нисък.
Тифани зърна как Баба вдигна поглед и смъкна своя поклон още по-ниско, с около два пръста.
Г-жа Уховрътска успя някак да изкара още един пръст по-надолу.
Тифани и Аннаграма се спогледаха над безнадеждно опънатите гърбове. Понякога тези неща можеха да траят с часове.
Баба изръмжа и се изправи. Г-жа Уховрътска също, цялата почервеняла в лицето.
- Благословение да е над тая среща, - изрече със спокоен глас Баба.
Тифани потръпна. Това беше откриване на враждебни действия. Викането и ръгането с пръсти беше съвършено нормална вещерска кавга, но внимателното и спокойно говорене си беше открита война.
- Колко мило от ваша страна да ни посрещнете, - отвърна г-жа Уховрътска.
- Надявам се, че ви виждам в добро здраве?
- Добре съм, госпожице Вихронрав.
Аннаграма замижа. Това по стандартите на вещиците си беше удар в корема.
- Аз съм Госпожа Вихронрав, г-жо Уховрътска, - поправи я Баба – Както съм сигурна, че знаеш?
- Ами че да. Разбира се, че е така. Толкова съжалявам.
След размяната на тези свирепи удари Баба продължи:
- Уверена съм, че госпожица Ястребска ще завари всичко според изискванията си.
- Сигурна съм, че... – г-жа Уховрътска изгледа Тифани с питащо изражение.
- Тифани, - услужливо я подсети Тифани.
- Тифани. Разбира се. Какво мило име... Та съм сигурна, че Тифани е сторила всичко според силите си, - рече г-жа Уховрътска – И все пак ние ще очистим и осветим къщурката против... вредоносни влияния.
Ама че аз вече всичко съм изчистила и излъскала! – помисли си ядосано Тифани.
- Влияния ли? – подпита Баба Вихронрав и дори Зимеделецът нямаше да може да докара по-леден глас.
- Както и обезпокоителни вибрации, - добави г-жа Уховрътска.
- А, за тях знам, - сети се Тифани – Една от дъските на дюшемето в кухнята е хлабава. Като я настъпиш, бюфетът се тресе.
- Носят се слухове за демон, - продължи г-жа Уховрътска важно-важно пренебрегвайки тази информация – Както и за... черепи.
- Но... – понечи да заговори Тифани, но ръката на Баба я стисна така силно за рамото, че тя спря.
- Олеле, майчице, - продума Баба все така стискайки я – Черепи значи?
- Говорят се тревожещи неща, - караше нататък г-жа Уховрътска, наблюдавайки Тифани – От най-тъмно естество, Госпожо Вихронрав. Имам чувството, че населението на този участък е било обслужвано изключително зле. Мрачни сили са били пуснати да вилнеят.
На Тифани и се искаше да се разкрещи: Не! Та това са само приказки! Всичко е Бофо! Та тя бдеше над тях! Тя спираше глупавите им кавги, помнеше законите им, четеше им конско за тъпотията им! Нямаше да може да свърши всичко това, ако беше просто крехка старица! Налагаше и се да бъде мит! Но хватката на Баба задържа думите и неизговорени.
- Не ще и дума, странни сили са се развихрили, - рече Баба Вихронрав – Желая ви всичко хубаво във вашите мероприятия, г-жо Уховрътска. Ако ме извините?
- Разбира се, госпож...о Вихронрав. Нека благоприятни звезди ви осенят.
- Нека пътят изчака стъпките ти, - отговори Баба.
Тя вече не стискаше Тифани толкова силно, но все пак почти я завлече от другата страна на къщурката. Там на стената беше облегната метлата на покойната Госпожица Предалова.
- Връзвай си бързо партакешите! – заповяда тя – Трябва да мърдаме!
- Той дали ще се върне? – попита Тифани, докато се мъчеше да натамани чувала и вехтия куфар върху метличината.
- Не още. Няма да е скоро, тъй мисля. Но пак ще те потърси. И ще е по-силен. Опасен за теб, ако питаш мене, както и за тези край теб! Толкова много имаш да учиш! Толкова много имаш да свършиш!
- Аз нали му благодарих! Опитах се да съм мила с него! Защо не ме оставя на мира?
- Заради Танца, - отговори Баба.
- Съжалявам за това!
- Не е достатъчно. Знае ли виелицата, що е жал? Трябва да си предизвикала промени. Наистина ли си мислиш, че онова място е било оставено там за теб? Ех, толкова е заплетено! Как са стъпалата ти?
Тифани, ядосана и смаяна, застина с един крак преметнат над пръта.
- Стъпалата ми ли? Какво за стъпалата ми?
- Сърбят ли? Какво става като си свалиш обувките?
- Нищо! Просто си виждам чорапите! Какво общо имат стъпалата ми?
- Ще видим, - отряза я най-вбесяващо Баба – Айде да вървим.
Тифани се опита да излети, но само едва-едва отлепи от изъхналата трева. Тя се огледа. Отзад на всяка сламка се беше хванал по някой фийгъл.
- Ич ни немай грижа, - успокои я Роб Секигоопрай – Ние че се фанем яко!
- И немой да тръскаш много, оти иначе секаш горнището на чутурата ми че отфръкне, - обади се Прост Уили.
- А нема ли да дават манджа на тоя полет? – поинтересува се Голем Йън – Умрем си я за мънечко пиячка.
- Не мога да ви взема всичките! – отчая се Тифани – Та аз дори не знам, къде отивам!
Баба Вихронрав изгледа строго фийгълите:
- Я да вървите пеш. Пътуваме за град Ланкър. Адресът е Площада, Тир на Ог.
- „Тир на ог”, - замисли се Тифани – това да не е...?
- Значи къщата на Леля Ог, - просвети я Баба, когато фийгълите изпослязоха от метлата – Там ще си в безопасност. Добре де, горе-долу в безопасност. Но по пътя ще трябва да направим една спирка. Ще трябва да разкараме тази огърлица колкото се може по-надалеч. А аз знам, как ще стане това! О, да!

Нак Мак Фийгълите търчаха през гората. Местните горски обитатели вече бяха разбрали, що е Нак Мак Фийгъл, така че всички пухкави горски създания се бяха изпокрили дълбоко в дупките си или високо по дърветата. Но все пак след някое време Голем Йън поиска да спрат и съобщи:
- Нещо е ръгнало подире ни!
- Мо’e ли да си толкова прост? – сопна му се Роб Секигоопрай – У тая гора не е останало нищо толкоз щураво, че да оди на лов за фийгъли!
- Усещам си го я, думам ви, - упорстваше Голем Йън – Честен кръст и честен гъз, усещам го. Дебне ни нещо пра’о ей с’а, бе!
- Епа щом гъзо ти тъй вика, спор нема, - склони морно Роб – Убаво бре момци, а се пръснете у голем кръг!
Фийгълите се разпръснаха с извадени мечове, но след няколко минути всички зароптаха. Нищо не се виждаше, нито пък се чуваше. Само някое друго птиче пееше, от безопасно разстояние. Мир и покой, необичайни в присъствието на фийгъли, царяха навсякъде.
- Че прощаваш, Голем Йън, ма си мислим, дека гъзо ти тоя път май не е бил много у форма, - отсъди Роб Секигоопрай.
И в този миг сиренето Хорас се стовари от един клон право на главата му.

Под големия мост в Ланкър течеше пълноводна река, но от горе тя почти не се виждаше заради пръските вдигащи се от водопада малко по-надолу, пръски изпълващи мразовития въздух. По цялото дълбоко ждрело водата се пенеше и върлуваше, след което реката скачаше във водопада като сьомга и връхлиташе равнините отдолу като гръмотевична буря. От подножието на водопада нататък можеше да се върви по реката до Варовитище и нататък, но тя се виеше на широки, лениви завои, така че беше по-бързо да се лети напряко.
Нагоре от подножието Тифани беше летяла само веднъж, когато госпожица Здравомислова я беше докарала в планината. Оттогава нататък тя винаги беше поемала по обиколния път, следвайки зигзагите на пътя на дилижансите. Това да прелети над ръба на тази беснееща стихия право във внезапната пропаст изпълнена със студен влажен въздух и да насочи метлата право надолу, беше някъде в челото на списъка от неща, които никога, ама никога нямаше да и хрумне да прави.
А сега Баба Вихронрав беше застанала на моста, държейки сребърния кон в ръка.
- Няма друг начин, - каза тя – Ще отиде на морското дъно. Нека Зимеделецът да те търси там!
Тифани кимна. Тя не заплака, което не е същото като, ами, да не плачеш. Хората постоянно си правят какво ли не без да плачат, и то без изобщо да усещат. Тя сега обаче го усещаше. И си мислеше: „Ето, аз не плача...”
Разумно си беше. Разбира се, че беше разумно. Та нали всичко е Бофо! Всяка пръчка е вълшебна, всяка локва е кристално кълбо. В никоя вещ няма сила, която ти да не си я вложила в нея. Бъркотиите, черепите и жезлите бяха като... лопатите, ножовете и очилата. Бяха като... лостове. С лост може да преместиш голям камък, но сам лостът не върши никаква работа.
- Изборът трябва да е твой, - каза и Баба – Не мога да го сторя вместо тебе. Но това е дреболия, а докато е с теб, то ще е опасно.
- Знаеш ли, мисля, че той не е искал да ме нарани. Просто се беше изнервил, - оправда го Тифани.
- Така ли? А искаш ли пак да срещнеш това нещо изнервено?
Тифани се замисли за онова странно лице. Формата му си беше човешка (горе-долу), но беше все едно Зимеделецът беше чувал нещо за това, какво е да си човек, но още не му беше хванал цаката.
- Мислиш, че ще навреди и на други хора ли? – попита тя.
- Че той е Зимата, бре дете. А тя не е само хубавки снежинки, нали?
Тифани протегна ръка:
- Върни ми го, моля.
Баба сви рамене и й го подаде.
И ето го в ръката на Тифани, върху странния бял белег. Това беше първото подарено и нещо, от което да нямаше някаква полза, което да не беше предназначено да се върши нещо с него.
Аз нямам нужда от това, помисли си тя. Силата ми идва от Варовитище. Но що за живот ще е това, ако си нямаш нищо от което да нямаш нужда?
- Ще трябва да го вържем за нещо леко, - каза тя делово – Иначе ще се заклещи някъде по дъното.
След някое време тършуване в треволяка до моста тя намери някаква пръчка и уви сребърната верижка около нея.
Беше пладне. Тифани беше измислила думата „пълнопладние”, защото и харесваше как звучи. Всяка можеше да бъде вещица по пълнолуние, помисли си тя, но трябва да те бива, за да си вещица по пълнопладние. Или поне много да те бива да си вещица, поправи се тя сега докато се връщаше на моста. Не е точно като да те бива да си щастлива.
Тя хвърли огърлицата от моста.
Не придаде голяма важност на тази работа. Щеше да е много мило да се каже, че сребърното конче проблясна за последно на слънчевата светлина и като че зависна за миг във въздуха преди да пропадне в бездната. Може и така да е станало, но Тифани не погледна.
- Добре, - каза Баба Вихронрав.
- И сега всичко свърши ли? – попита Тифани.
- Не! С тоя танц ти заигра цяла приказка, момиче, и то такава, която всяка година разказва себе си на света. Приказка за огън и лед, за лято и зима. Ти я сбърка. И трябва да я довършиш до край и да се погрижиш да се оправи. Конят само ти спечели малко време, нищо повече.
- Колко време?
- Не знам. Това досега не се е случвало. Ако не друго, време да помислиш. Как са стъпалата ти?

Зимеделецът вървеше по света, без изобщо да се движи, поне според както разбират движението човеците. Където и да беше зима, той беше там.
Опитваше се да мисли. Никога не му се беше налагало преди и беше трудно до болка. Досега човеците бяха просто части от света, движещи се по чудноват начин и палещи огньове. Сега обаче той си стъкмяваше ум и всичко започна да изглежда по новому.
Човек... от човешки материал... така беше казала тя.
Човешки материал. Той трябдаше да направи себе си от човешки материал заради любимата. Зимеделецът витаеше във въздуха в мраза на морги и останки от корабокрушения, в търсене на човешки материал. И какво излезе то? Основно кал и вода. Дай му на човека достатъчно време, и дори и водата ще се изпари и няма да остане нищо освен няколко шепи прах, които можеше да се развеят по вятъра.
Значи, понеже водата не може да мисли, цялата работа я върши прахът.
Зимеделецът беше логичен, защото ледът е логичен. Водата е логична. Вятърът е логичен. Има си правила. Значи всичко важно в човека е... правилният вид прах!
А докато търси такъв, той можеше да и покаже, колко е могъщ.

Вечерта Тифани, седнала на края на новото си легло, посред облаците на съня, надигащи се в главата и като наближаваща буря, се прозина и се вгледа в стъпалата си.
Бяха розови и на края имаха по пет пръста. Общо взето, много хубави стъпала си бяха.
Обикновено, когато се срещаш с хората, те ти казват неща като „Здравей, как си?” Леля Ог я беше посрещнала направо с:
- Хайде влизай. Как са стъпалата ти?
Изведнъж всички взеха да се интересуват от краката и. Разбира се, краката си бяха важни, но какво ли може да очакват да им е станало?
Тя поразмърда стъпалата си. Не се случи нищо особено и тя ги прибра в леглото.
Две нощи вече не беше спала нормално. Не беше разбрала това, докато не достигна Тир на Ог, когато мозъкът и заработи някак сам по себе си. Тя разговаряше нещо с Г-жа Ог, но беше трудно да си спомни какво. Гласове кънтяха в главата и. Е, сега поне тя нямаше нищо друго за вършене, освен да спи. А леглото беше хубаво, най-доброто, в което и се беше случвало да спи. И стаята беше най-добрата, в която и се беше случвало да преспи, макар че беше твърде уморена за да я поразгледа. Не че вещиците се престарават по комфорта, особено ако става дума за резервни стаи за гости, но Тифани беше израстнала с вехто легло, чиито пружини дрънчаха всеки път, щом тя се обърнеше, така че с повече мерак можеше да свири на тях песнички.
Тук дюшекът беше дебел и мек. Тя потъна в него като в много пухкави, много меки и доста неподвижни подвижни пясъци.
Бедата е, че дори да си затвориш очите, не можеш да си затвориш ума. Докато тя лежеше в тъмното, умът и превърташе ли превърташе образи в главата и – на часовници казващи „дрън-дран”, на снежинки с нейния лик, на Мис Предалова, крачеща нощем през тъмни гори, търсеща лоши хора с вдигнат в готовност жълт нокът на палеца. Мит Предалова...
Тези разбъркани спомени я понесоха и завлякоха в смътна белота. Която просветля и в нея изникнаха детайли, малки петънца сиво и черно. Които започнаха да се полюшват лекичко натам-насам...
Тифани отвори очи и всичко се проясни. Тя беше на една... лодка, не, на цял голям платноходен кораб. Палубата беше покрита със сняг, такелажът беше целият във висулки. Той плаваше под утринна светлина като пяна след пране, през тихо сиво море, пълно с плаващи ледове и валма мъгла. Такелажът припращяваше, вятърът въздишаше в платната. Никой не се виждаше наоколо.
- А, това май е сън. Дай ми да изляза, моля те, - обади се един познат глас.
- Коя си ти? – изненада се Тифани.
- Ти. Прокашляй се, ако обичаш.
Тифани си помисли: Е и какво, щом като е сън... и се прокашля.
Една фигура изникна от снега. Беше пак тя и се оглеждаше замислено.
- Ти също ли си аз? – попита Тифани.
Странно, но на тази помръзнала палуба това не изглеждаше чак толкова, ами, смахнато.
- Хъммм. О, да, - отвърна другата Тифани все така вглеждаща се в околността – Аз съм твоят Трети Акъл. Нали се сещаш? Онази част от теб, която не престава да мисли? Частицата, която забелязва дребните подробности? Добре е да се поизлезе на чист въздух. Хъммм.
- Нещо не е наред ли?
- Ами, явно това ще да е сън. Ако си сториш труда да погледнеш, ще видиш, че кормчията с жълтия дъждобран на руля е Веселия Моряк от опаковките тютюн, който навремето пушеше Баба Болежкова. Той винаги ти идва наум, щом си помислиш за море, нали?
Тифани се озърна към брадатата фигура, която и помаха приятелски.
- Да, това си е той! – възкликна тя.
- Но все пак не мисля, че това е точно нашият сън, - караше нататък Третият Акъл – Твърде е ... истински.
Тифани се наведе и взе малко сняг.
- На пипане е истински, - отбеляза тя – И студен.
Тя направи снега на топка и го метна по себе си.
- Ще се помоля, да не си правя това, - измърмори другата Тифани бършейки си снега от рамото – Но нали ме разбираш? Сънищата не са чак толкова... несънищни.
- Разбирам, какво имам предвид, - отговори Тифани – Мисля, че като станат така истински, все ще изникне нещо смахнато.
- Точно така. Не ми харесва на мен тая работа. Ако това е сън, значи, ще се случи нещо ужасно...
Те се вгледаха напред пред кораба. Там посред морето се ширеше мътна, мръсна мъгла.
- Там, в мътилката има нещо! – възкликнаха вкупом и двете Тифани.
Те се обърнаха и забързаха нагоре по стъпалата към кърмчията.
- Пази се от мъглата! Моля те, не се приближавай натам! – замоли го Тифани.
Веселият моряк извади лулата от устата си и я изгледа озадачено:
- И в ясно и в бурно време – добро пушене?
- Какво?
- Той друго не може да каже! – обясни Третият и Акъл – Не се ли сещаш? Това той казва на етикетчето!
Веселият моряк внимателно я отбутна.
- И в ясно и в бурно време – добро пушене, - зауспокоява я той – Добро пушене.
- Виж, ние искаме само да... – започна Тифани, но Третият и Акъл без нито дума докосна с ръка главата й и я завъртя настрани.
От мътилката излизаше нещо.
Беше айсберг. Огромен айсберг, поне пет пъти по-висок от кораба, величествен като лебед. Беше толкова голям, че променяше времето наоколо. Като че се движеше бавно, край основанието му се пенеше бяла вода. Сняг валеше околовръст. След него се влачеха була от мъгла.
Лулата на Веселия моряк изпадна от устата му.
- Добро пушене! – изпсува той.
Айсбергът беше Тифани. Една Тифани висока стотина метра, направена от бляскав зеленикав лед, но все пак беше Тифани. По главата и гнездяха морски птици.
- Не може пак Зимеделецът да е сторил това! – тръшна се Тифани – Аз нали изхвърлих коня! – тя събра длани пред устата си и извика - АЗ НАЛИ ИЗХВЪРЛИХ КОНЯ!
Гласът и отекна от зловещо надвисналата ледена фигура. Няколко птици излетяха с крясъци от грамадната студена глава. Зад Тифани корабния рул се завъртя. Веселия Моряк тропна с крак и посочи белите платна над тях:
- И в ясно и в бурно време! – изкомандва той.
- Извинявай! Просто не те разбирам!
Морякът изсумтя и хукна към едно въже, което задърпа припряно.
- Ето че стана смахнато, - отбеляза тихичко Третият Акъл.
- Да, нали, сама нямаше да се сетя, че грамаден айсберг с моя образ няма да...
- Не, това е просто странно. А това е смахнато, - поправи я Третият Акъл – Имаме пътници. Виж, - тя посочи.
Долу, на главната палуба имаше ред люкове с големи железни решетки. Тифани преди не ги беше забелязала. Ръце, стотици ръце, бледи като корени под стар дънер, се подаваха от решетките опипвайки и мятайки се.
- Пътници? – прошепна в ужас Тифани – О, не...
И тогава започнаха писъците. Щеше да е по-добре, макар и не много по-добре, ако крещяха „Помощ!” или „Помогнете!”, но вместо това те само пищяха и ридаеха, звуци на оголена човешка болка и страх.
Не!
- Върни се в главата ми, - отсече тя – Не мога да мисля като те гледам да се размотаваш така навън. Веднага.
- Ще вляза отзаде ти, - склони Третият Акъл – Така няма да изглежда сякаш...
Болка прониза Тифани, както и промяна в ума и, ведно с мисълта: „Е, сигурно можеше и да е много по-гадно”.
Е добре, да помисля. Всичката аз да помисля.
Тя гледаше отчаяните ръце, размятащи се като водорасли под вода и си мислеше: „Аз съм в нещо като сън, но този май не е мой. Аз съм на кораб и сега ще ни убие айсберг, който е гигантски образ на мен самата.
Май повече ми харесваше като бях снежинки...
Чий сън е това?
- Какво ти има, Зимеделецо? – попита тя, а Третият и Акъл, върнал се, където трябваше да си бъде, изкоментира: „Чудна работа, даже и дъха си във въздуха можеш да видиш.”
- Това някакво предупреждение ли е? – провикна се Тифани – Какво искаш?
- Теб да ми станеш жена, - отговори Зимеделецът. Думите просто ей така пристигнаха в паметта и.
Раменете на Тифани се отпуснаха.
Знаеш, че това не е наистина, каза и Третият Акъл. Но пък може да е сянката на нещо истинско...
Не трябваше да давам на Баба Вихронрав да отпраща просто ей така Роб Секигоопрай...
- Кривънци! Кърма да ме утепа! – провикна се някой зад нея, след което се започна обичайната гълчава:
- Оно е „гръм”, бе, мо’е ли да си толкоз прост!
- Епа тъй ли? Де го тоя гръм бе, оно тука има само кърма!
- Пуснете некое дръво на борд, бе! Че Прост Уили падна у водата!
- Брей че кютук с кютук! Рекох ли му я, превръзка само на едното очо?
- Е-бре, йо-хо-хо и хо-йо-йо...
Фийгъли заприиждаха от каютата зад Тифани, плъзвайки по целия кораб, а Роб Секигоопрай спря точно пред нея. И козирува.
- Да прощаваш, че мънечко се позабавииме, че бая зор беше да ги тражим тея ми ти черни превръзки. Оно, найш ли, има таквоз нещо: стил му викат.
Тифани остана без думи, но само за миг. После посочи:
- Трябва да не дадем на този кораб да се удари в онзи айсберг!
- Епа само туй ли? Нема проблема! – Роб се зазяпа покрай нея в прииждащата ледена великанка и се ухили – Ма он нослето ти го е докарал баш убаво, а?
- Просто го спрете. Моля ви се? – заумолява Тифани.
- Епа тъй верно! Аре, момци!
Да гледаш фийгъли вършещи работа беше все едно да гледаш мравки, само че мравките не носят препаски и не крещят неспирно „Кривънци!” Сигурно защото можеха само с една дума за кажат толкова много неща, те май нямаха проблеми със заповедите на Веселия Моряк. Те щъкаха по палубата, теглеха се разни тайнствени въжета, платна се опъваха и плющяха под хор от „Добро пушене!” и „Кривънци!”
И сега значи Зимеделецът иска да се ожени за мен, мислеше си Тифани. Ох, майчице.
Не че досега не и се беше случвало да се замисля, дали ще се омъжи някой ден, но беше твърдо уверена, че до този „някой ден” има още доста време. Да, майка и се беше омъжила още само на четиринадесет, но така е било то в старо време. Имаше купища неща за свършване, преди Тифани изобщо да може да си помисли за омъжване, тук тя беше много, ама съвсем сигурна.
Освен това като си помислиш само... пу. Та той не е човек и дори не е точно „той”. Той ще е твърде...
Пляаас! – каза вятърът в платната, корабът проскърца и се наклони и всичи се развикаха на Тифани. Повечето и крещяха „Колелото! Фащай колелото бе!”, макар че имаше и едно отчаяно „И в ясно и в бурно време – добро пушене!”.
Тифани се озърна към толкова бързо въртящия се рул, че спиците му се размиваха. Пробва се да го сграбчи, но то само я удари по пръстите. Все пак наблизо имаше навито малко въже и тя успя да улови кормилото с примка като с ласо и да го запъне без прекалено много пързаляне по палубата. След това тя хвана кормилото и се замъчи да го обърне на другата страна. Беше все едно да избуташ цяла къща, но все пак то помръдна, отначало бавно-бавно, а после потръгна, когато тя се опря в него с гръб.
Корабът се завъртя. Тя усети движението му, как се обръща малко по-настрани от айсберга, а не както досега право към него. Добре! Нещата най-сетне да почнат да вървят на оправяне! Тя завъртя руля още малко и ето че грамадната мразовита стена вече отминаваше покрай тях изпълвайки въздуха с ледена мъгла. Всичко най-накрая ще свърши добре след като...
Корабът се блъсна в айсберга.
Започна с просто „прас!”, когато някаква рея закачи някакъв леден издатък, но после се затрошиха и други дървении, когато корабът застърга в леда. После някакви неща остро изпращяха, когато корабът заора в нещо отпред и парчетии се разхвърчаха посред стълбове пенлива вода. Върхът на мачтата се отчупи и повлече след себе си платна и такелаж. Буца лед рухна върху палубата на няколко стъпки от Тифани обсипвайки я с ледени иглички.
- Не трябваше да става така! – възкликна задъхано тя, увисвайки на кормилото.
- Омъжи се за мен, - каза Зимеделецът.
Бушуваща бяла вода нахлу в потъващия кораб. Тифани се задържа за още един момент; и тогава прииждащите студени талази я покриха и... само че изведнъж се оказа, че не са студени, а топли. Но все още не можеше да диша. В мрака тя отчаяно се забори да достигне повърхността, докато мракът внезапно не беше отметнат настрани, очите и не се изпълниха със светлина, а един глас не каза:
- Не ще и дума, че тея дюшеци са прекалено меки, но я пробвай да кажеш нещо на Г-жа Ог.
Тифани примигна. Лежеше в легло, до което беше застанала кльощава разчорлена жена с доста червен нос.
- Ти се мяташе ли мяташе като съвсем побъркана, - съобщи и жената, оставяйки на малка масичка до леглото изпускаща пара чаша – Някой ден някой тук ще се задуши, помни ми думата.
Тифани пак примигна. Би трябвало да си мисля: „А, това беше просто сън”. Да, но не беше просто сън. Не беше мой сън.
- Колко е часа? – съумя да попита тя.
- Към седем, - отговори жената.
- Седем! – Тифани отметна одеялото – Трябва да ставам! Г-жа Ог ще си иска закуската!
- Надали. Няма и десет минути откакто аз и я занесох в леглото, - жената я измери с един Поглед – А пък аз съм си взела свободен ден, - тя изсумтя – Изпий си чая преди да изстине, - след което закрачи към вратата.
- Г-жа Ог да не е болна? – попита Тифани, напразно търсейки си чорапите. Досега тя не беше чувала да носят закуската в леглото на някой, който да не е или престарял или болен.
- Болна? Аз откакто се помня, тя и един едничък ден не е боледувала, - отговори жената, успявайки някак да намекне, че ако питат нея, това изобщо не е честно. И тя затвори вратата след себе си.
Дори и подът в тази резервна спалня беше изгладен. Но не от векове наред тъпчещи го крака, които да са отнесли всичките цепки от дъските на дюшемето, а защото някой го беше изстъргал с пясък и лакирал. Босите крака на Тифани лекичко стъпиха отгоре. Не се виждаше никакъв прах, нито паяжини. Стаята беше светла и свежа и изобщо не приличаше на такава, каквато трябваше да бъде която и да е стая в една къщурка на вещица.
- Ще се преобличам, - съобщи тя на празната стая – Има ли тук някакви фийгъли?
- Епа нема, - обади се един глас из-под леглото.
Последва още някое време трескаво шепнене и накрая гласът се поправи:
- Я саках да речем, дека тука нема почти никой от нас.
- Тогава си затворете очите, - разпореди се Тифани.
Тя се облече, сръбвайки си от време на време по малко от чая. Да ти донесат чай до леглото без да си болна? Та такова се случваше само на крале и кралици!
И тогава тя забеляза синините на пръстите си. Изобщо не болеше, но пръстите и бяха посиняли точно където ги беше ударило корабното кормило. Така значи...
- Хей, фийгъли? – повика ги тя.
- Кривънци, нема па да ни метнеш за втори път, - каза гласът из-под леглото.
- Я излез където да мога да те виждам, Прост Уили! – изкомандва Тифани.
- Ей бре, госпо’ице, върло бабоягуване требе е туй, секи път да ‘найш дека съм я.
След още някое време угрижено шепнене из-под леглото се изнизаха Прост Уили, защото това наистина беше той, още двама фийгъли и сиренето Хорас.
Тифани зяпна. Добре де, той си беше синьо сирене, значи на цвят съвсем като фийгъл. И се държеше като фийгъл, тук нямаше никакво съмнение. Защо обаче му беше да увива около себе си мърляв фийгълски кариран парцал?
- Ми он, такова, ни намери, - обясни Прост Уили, прегръщайки с една ръка толкова от Хорас, за колкото му стигаше ръката – Мое ли да остане с нас, а? Он сфаща сека моя дума!
- Да се чуди човек, защото аз не схващам, - каза Тифани – Вижте, снощи бяхме в корабокрушение, нали?
- Епа да, как не. Нещо като такова.
- Нещо като такова ли? Истинско ли беше или не?
- Епа такова, - притесни се фийгълът.
- Какво такова? – настоя Тифани.
- Епа нещо като истинско и нещо като неистинско, ма нещо като истински неистинско, - обясни Прост Уили гърчейки се от вълнение – Я не ги нъм верните думища...
- Добре ли сте всички в клана? – попита Тифани.
- Епа да, госпойце, - просия Прост Уили – Нема проблема. Онуй нали си беше сънищна гемия у сънищно море.
- Ами айсбергът сънищен ли беше?
- Ей, не. Айсберго си беше истински, госпойце.
- Така си знаех! Ама сигурни ли сте?
- Епа да. Бива си ни нас да наеме таквиз ми ти неща, - рече Прост Уили – Тъй ли е, бе момци?
Другите два фийгъла, в пълен страх и трепет от това да стоят пред лицето на големата мънечка бабаяга без защитата на още стотици братя наоколо, само кимнаха на Тифани, след което и двамата се опитаха да се скрият зад гърба на другарчето си.
- Значи истински айсберг с моето лице си плува из морето? – ужаси се Тифани – Пътищата на корабите пресича ли?
- Епа да. Мое би, - отговори Прост Уили.
- В каква беля само ще се вкарам! – възкликна Тифани изправяйки се.
Нещо прещрака и краят на една от дъските на дюшемето изскочи от пода и щръкна поклащайки се като люлеещ се стол. Беше изстръгнала и запратила към стената два дълги пирона.
- А сега и това, - въздъхна морно Тифани.
Фийгълите и Хорас обаче бяха изчезнали. Зад Тифани някой се изсмя, или по-скоро подхихикна, дълбоко, земно, някак си с намек че някой все едно току що е разказал пиперлив виц.
- Тея малки дяволи ги бива да изфирясват, а? – каза Леля Ог влизайки безгрижно в стаята – Айде сега, Тиф, от теб искам да ми се обърнеш бавно-бавно и да ми седнеш на леглото, ама така че краката ти да не докосват пода. Ще се оправиш ли с това?
- Разбира се, Г-жо Ог. Вижте, съжалявам за...
- Пу, малко дюшеме повече или по малко, на кой му пука? – успокои я Леля Ог – Повече ме е грижа за Есме Вихронрав. Та тя каза, че може да стане нещо такова! Ха, тя излезе права, а мис Тик крива! Сега с нея хич няма да може да се живее! Така ще си навири носа, че краката и няма да докосват земята!
С гръмко „пьоуоуоуонк!” още една дъска се откърти от пода.
- Няма да е зле и твоите да не я докосват, госпожичке, - додаде Леля Ог – За нула време ще се върна.
Нула времето се оказа, че трае точно колкото двадесет и седем секунди, когато Леля се върна с чифт крещящо розови чехли на пухкави зайчета.
- Моите резервни, - поясни тя, докато зад гърба и още една дъска каза „хряас!” и метна четири големи пирона в отсрещната стена.
От дъските, които вече се бяха изправили започна да никне нещо, много приличащо на листа. Бяха тънки като тревички, но си бяха листа.
- Аз ли го правя това? – попита притеснено Тифани.
- Бас държа, че на Есме ще и се иска сама да ти разправи всичко, - каза Леля навличайки на Тифани чехлите – Но това твоето, госпожице, е тежък случай на Ped Fecundis.
Някъде в паметта на Тифани д-р Чувствителиян Суетон, D. M. Phil., B. El L. и така нататък, за миг се размърда в дрямката си и се погрижи за превода.
- Плодородни крака? – учуди се Тифани.
- Браво бе! Не че очаквах нещо да му стане на дюшемето, но като се замислиш, връзва се. То в крайна сметка нали е дървено, значи ще иска да расте.
- Г-жо Ог?
- Да?
- Моля ви се? Изобщо не разбирам за какво говорите! Та аз си мия редовно краката! Освен това мисля че съм гигантски айсберг!
Леля Ог я изгледа продължително и благо. Тифани се взря в тези тъмни проблясващи очи. Изобщо не се опитвай да й въртиш номера или да криеш нещо от тези очи, посъветва я Третият Акъл. Всички казват, че тя и Баба Вихронрав са били най-добри приятелки още от момичета. А това значи, че зад всички тези бръчки трябва да има стоманени нерви.
- Чайника долу ей сегичка ще кипне, - каза бодро Леля – Защо пък да не слезеш и да не ми разкажеш всичко, а?
Тифани беше проверила в Нецензурирания Речник за „гювендия” и откри, че то значело „жена живееща по-така, отколкото трябва” и „отличаваща се с леко поведение”. След известен размисъл тя реши, че това ще да значи, че Г-жа Гита Ог е извънредно почтена жена. Щом като и е лесно да се отличава с поведение, тоест да бъде по-добра в това поведение от останалите. И щом като е по-така отколкото трябва, значи превъзхожда дължимото. Някак си тя усещаше, че Госпожица Предалова не беше имала предвид точно това, но как да спориш с логиката?
Ако не друго, Леля Ог умееше да слуша. Тя слушаше като някакво грамаданско ухо и Тифани без да се усети си каза всичко. Ама всичко. Леля седеше отсреща на голямата кухненска маса и попафкваше с лулата си с резбован таралеж. От време на време подпитваше примерно: „А защо така?” или „И после какво стана?” и изповедта течеше ли течеше. Добродушната усмивчица на Леля можеше да изтръгне от теб неща, които дори не си подозирала че знаеш.
Докато си говореха Третият Акъл на Тифани изследваше стаята с крайчеца на зрението. Тази стая беше удивително светла и чиста и навсякъде имаше украшения – евтини и жизнерадостни, от тия, на които пише неща като „На най-добрата Мама на света”. А където нямаше украшения, имаше картинки на бебета, деца и семейства.
Тифани си беше мислила, че само тежкари живеят в такива къщи. Та тук имаше газени лампи! Имаше и тенекиена вана, удобно закачена на кука зад клозета! Имаше си и помпа направо в къщата! Леля обаче си ходеше в доста износената си черна рокля, без изобщо да бъде тежкарка.
От най-хубавото кресло в натруфената стая голям сив котарак гледаше Тифани през полу-отворено око, в което проблясваше абсолютно зло. Леля го беше представила като „Грибо... не се притеснявай от него, той ми е само един голям пухчо”, което на Тифани и стигна знанието да преведе като: „ще забие нокти в крака ти само да припариш близо до него”.
Тифани говореше както не беше говорила на никого досега. Трябва да е някаква магия, реши Третият и Акъл. Вещиците все намират начини да контролират хора с гласа си, а Леля Ог вместо това те слуша.
- Този момък Роланд, дето не е твоят младеж, - подметна Леля, когато Тифани спря да си поеме дъх – Мислиш ли да се омъжиш за него, а?
Не лъжи, настоя Третият и Акъл.
- Аз... ами, какво ли не ти идва на ум като не внимаваш, нали? – отговори Тифани – Не е точно като да мисля. Изобщо, всичките други момчета, които съм срещала, си гледат само в глупавите крака! Петулия казва, че това е заради шапката.
- Е, помага ако си я свалиш, - посъветва я Леля Ог – А да ти кажа, когато аз бях момиче, доста помагаше и по-изрязано деколте на сукмана. Спира ги да гледат в глупавите си крака, от мен да знаеш!
Тъмните и очи уловиха погледа на Тифани. И Тифани избухна в смях. На лицето на Леля Ог изникна такова подхилване, че би трябвало да го затворят в името на общественото благоприличие, и, кой знае защо, Тифани се почувства много по-добре. Беше минала нещо като изпит.
- Ама да знаеш, това със Зимеделеца май няма да мине, няма как, - пак върна нещата в скръбното им положение Леля.
- Това със снежинките, хубаво, - каза Тифани – Но с айсберга... мисля, че това беше малко в повече.
- Перчил се е пред момичетата, - пафна с таралежовата си лула Леля – Да, те все така правят.
- Но той може да убие хора!
- Че той нали е Зимата. Тя, зимата, това прави. Да, но като го гледам аз, май е малко ошашавен, щото досега никога не е бил влюбен в човешко същество.
- Влюбен?
- Добре де, той може би си мисли, че е.
Още веднъж очите и се взряха в Тифани.
- Той е стихия, а те, като ги погледнеш, са прости, - продължи Леля – Той обаче се опитва да бъде човек. А това си е сложничко. Ние сме бъкани с разни неща, дато той не ги разбира... какво говоря, дето не може да ги разбере. Гняв, например. Една виелица никога не се гневи. Бурята не мрази хората, които убива. Няма такова нещо като жесток вятър. Но колкото повече той мисли за теб, толкова повече му се налага да се оправя с разни такива чувства, а няма кой да го научи. Той не е чак толкова умен. Изобщо не му се е налагало да е умен. А интересното е, че ти също нещо се променяш...
На вратата се почука. Леля Ог стана и отвори. Беше Баба Вихронрав, а из-зад рамото и надничаше мис Тик.
- Благословение над този този дом, - поздрави Баба, но с тон, предполагащ, че ако се наложеше някой да разкара това благословение, тя като нищо можеше да се заеме.
- Сигурно, сигурно, - каза Леля Ог.
- Значи има ped fecundis, така ли? - попита Баба.
- И то тежък случай. Дюшемето се разлисти, когато тя мина по него боса.
- Ха! И какво и даде за това?
- Предписах чифт меки чехлички.
- Фактически не виждам как би могло да се стигне до аватаризация, при условие че става дума за природна стихия, тук просто няма... – понечи да се изкаже мис Тик.
- Я престани да ми философстваш, мис Тик, - сряза я Баба Вихронрав – Нещо забелязвам, че като се оплескат нещата, много те избива на философстване, а това не е на полза.
- Аз просто не искам да безпокоя детето, това е, - оправда се мис Тик, хвана ръката на Тифани, потупа я и заговори – Не се безпокой, Тифани, ние ще...
- Тя е вещица, - прекъсна я строго Баба – Трябва просто да и кажем истината.
- Мислите, че се превръщам в... богиня? – досети се Тифани.
Заслужаваше си да им видиш лицата. Единствената уста, която не беше зяпнала беше тази на Баба Вихронрав, която се подхилваше самодоволно. Така се усмихва някой, чието куче току що е направило някой особено хубав номер.
- Как се сети? – попита Баба.
Доктор Суетон ми даде жокер: „Аватар: въплъщение на божество”. Да, но аз няма да ти кажа това, помисли си Тифани. А каза:
- Е, такава ли ставам?
- Да, - отговори Баба Вихронрав – Зимеделецът си мисли, че ти си... е, тя има купища имена. Все завъртяни от рода на Дамата на Цветята. Или Лятната Господарка. Тя прави лятото, също както той прави зимата. Той си мисли, че ти си тя.
- Хубаво, но ние нали знаем, че той греши, нали? – пробва се Тифани.
- Ъ... не чак толкова, колкото би ни се искало, - отвърна мис Тик.

Повечето фийгъли бяха спряли на лагер в плевнята на Леля Ог, където се сбраха на военен съвет, само дето този съвет беше за нещо, което не беше точно пък война.
- Туй нещо, дето че требе да борим тук, момци, - обяви Роб Секигоопрай – е Романтичното.
- Туй па що е, бе Роб? – попита един от фийгълите.
- Епа туй да не е за как се пра’ят мънечките бебешори? – излезе с догадка Прост Уили – Ти миналата година ни разправи. Баш интересно си беше, макар ако питаш мен, тук таме мънечко ни послъгна.
- Ми не е баш онуй, - отрече Роб Секигоопрай – Оно е бая мъчно да се описува. Ма като гледам, Зимеделецо сака да я дава романтично с големата мънечка бабаяга, а па она ич не най що да стори.
- Епа начи оно си е баш както се праят бебещорите? – възкликна Прост Уили.
- Не, оти туй даже сите дзверища го наят, ма само ората требе да го наят Романтичното, - заобяснява Роб – Он, бико, га срещне некоя крава, нема нужда да и вика: „Сърце ми пра’и бум-бум-бум само га го зърнем гиздавото ти личице”, оти оно си е некак турено право у чутурите им. Ма у ората оно е по-мъчно. Романтиката е бая важна, от мен да найте. Най-вече оно е чалъмо за момъко да припари до момето без она да му рипне и да му издращи зъркелите.
- Ми я не видим как ние мо’ем баш на туй да я учим, - изказа се Леко Луд Ангъс.
- Големата мънечка бабаяга чете книги, - обясни Роб Секигоопрай – Она га види некоя книга, не мо’е да трае и я чете. А па я, - добави гордо той – имам План.
Фийгълите си отдъхнаха. Винаги им олекваше, когато Роб имаше План, особено като се има предвид, че повечето му планове се свеждаха до налитането на нещо с крясъци.
- А ни кажи за тоя План, Роб, - примоли се Голем Йън.
- Драго ми е, дека попита, - каза Роб – Плано е: да и намерим книга за Романтичното.
- А как че я намерим тая ми ти книга, бе Роб, - попита неуверено Били Големо Чене, който беше верен гонагъл, но и достатъчно умен да изтръпва всеки път, когато на Роб Секигоопрай му щукнеше План.
Роб Секигоопрай царствено размаха ръка и рече:
- Епа тук жокер не ни требе! Друго не ни требе освен голема капа, палто, закачалка и дръжка от метла!
- Епа тъй ли? – намръщи се Голем Йън – Убаво, ма тоя път пу я да не съм па некое колено!

При вещиците всичко е изпитание. Така че те сега изпитваха стъпалата на Тифани.
Хайде на бас, че няма друг в целия свят, на който да му се налага да прави това, мислеше си тя докато отпускаше крака в тавата с почва насипана там набързо от Леля. И Баба Вихронрав и мис Тик седяха на прости дървени столове, въпреки че сивият котарак Грибо се ширеше сам върху единствения грамаден мек фотьойл. На никой не му трябва да буди Грибо, когато Грибо иска да спи.
- Усещаш ли нещо? – полюбопитства мис Тик.
- Малко е студено, нищо друго... о, нещо става...
Между стъпалата и изникнаха зелени филизи и бързо порастнаха. До корена си те побеляха и набъбвайки заизблъскваха краката на страни.
- Лук? – надигна глас сприхаво Баба Вихронрав.
- Добре де, само тези семена намерих, както бързахме, - обясни Леля Ог ръчкайки лъскавите бели луковици – Добър размер. Само така, Тиф.
Баба я изгледа шокирано.
- Сега нали няма да вземеш да ги ядеш, а Гита? – укори я тя – Ама точно така ще сториш, нали? Ама че ти ще ги ядеш!
Леля Ог, изправила се с по сноп луковици и в двете си дундести ръце я изгледа гузно, но само за миг.
- Че защо не? – отвърна с достойнство тя – То зиме не е работа да си вириш носа от пресен зеленчук. А и, освен друго, краката и са си чистички и спретнати.
- Не е съвсем прилично, - изказа се мис Тик.
- Мен от това не ме боли, - намеси се Тифани – Аз нищо друго не правих, освен да си пусна краката за малко в тавата.
- Ето, тя казва, че не боли, - изтъкна Леля Ог – А, на мен май ми останаха малко семена от моркови в кухненския шкаф... – тя видя израженията на лицата на другите – Добре де, добре, стига толкова. Няма какво да ме гледате така. Просто се опитвах да посоча светлата страна на нещата, нищо друго.
- Но, моля ви се, някой ще ми обясни ли какво ми става? – проплака Тифани.
- Мис Тик щеше да ти даде отговор с премного и предълги думи, - каза Баба – Но като опре до главното, ето какво ти е: случва ти се Приказка. И те пригажда към себе си.
Тифани се помъчи да не изглежда сякаш не е разбрала нито дума от това, което току що са и казали.
- Мисля, че малко подробности хич няма да ми навредят, - увери ги тя.
- А аз мисля, защо да не взема да направя малко чай, - каза Леля Ог.