Глава Осма
Рогът на изобилието

Тази нощ, след като Леля Ог си легна, Тифани си взе баня, както си беше наумила. Което не беше проста работа. Първо, трябваше да се вземе тенекиената вана закачена на куката зад на клозета, който беше чак в дъното на градината, и да се довлече през тъмната мразовита нощ до почетното си място пред огъня. После трябваше да се сложат котлите с вода на огъня в огнището и на черната кухненска печка, а осигуряването дори и на две педи топла вода си беше зор. След това всичката вода трябваше да бъде излята в мивката, а ваната оставена в ъгъла, в готовност да бъде изнесена навън сутринта. А щом като и без друго ти се налага да правиш всичко това, разбира се, че ще изтъркаш всеки милиметър.
Тифани този път направи и още нещо: Тя написа на едно картонче „МОЛЯ, НЕ БЕЗПОКОЙТЕ!!” и го заклещи на фенера висящ от тавана на стаята, така че да може да се прочете само от горе. Не че беше сигурна, че това ще отпъди по-любопитните богове, но като го направи, се почувства по-добре.

Тази нощ тя спа без сънища. Сутринта снегът беше минал преспите с още една ръка, а две от внучетата на Леля Ог правеха снежен човек на моравата. След малко минаха да искат морков за носа и два въглена за очи.
Леля я взе до отдалеченото селце Резена, където за хората винаги беше добре дошла изненада да видят някого, който да не им е роднина. Леля Ог обикаляше колиба след колиба през изровените във снега пъртини, изпивайки достатъчно чай, че да удави и слон, и твореше ту тук ту там по някое дребничко вещерство. Най-често то като че се състоеше само от клюки, но хванеш ли му веднъж цаката, можеше да чуеш как се случва магията. Леля Ог променяше начина на мислене на хората, ако ще и само за броени минути. След нея хората си мислеха, че са малко по-добри. Вярно, не ставаха такива, но, както казваше Леля, така има към какво да се стремят.
После още веднъж нощта мина без сънища, но този път Тифани се събуди към пет и половина стресната от нещо ... странно.
Тя изчегърта скрежа от прозореца и видя отвън на лунната светлина снежния човек.
Защо ли ги правим? – зачуди се тя. Завали ли сняг и веднага правим снежни човеци. Като че някак си почитаме Зимеделеца. Правим от снега човек... Даваме му очи от въглени и нос от морков за да оживее. Я, децата са му сложили и шал. Точно от това има нужда един снежен човек, шалче да го топли...
Тя слезе в смълчаната кухня, и поради липса на нещо друго за правене се зае да излъска масата. Правенето на нещо с ръцете и, и помагаше да мисли.
Нещо се беше променило и това беше тя. Тя се беше страхувала, какво ли ще направи той и какво ли ще си помисли, сякаш тя беше листо отнесено от вятъра. Беше тръпнала от ужас да не чуе пак гласа му в главата си, където хич не му беше мястото.
Така беше преди, но не и сега.
Сега беше време той да се плаши от нея.
Да, тя беше сгрешила. Да, нейна беше вината. Но нямаше пък да се оставя да я подкарват както им скимне. Не може да оставяш момчетата да валят наляво надясно по лавата ти и да зяпат чужди акварели.
Търси приказката, казваше винаги в такива случаи Баба Вихронрав. Тя беше убедена, че светът е пълен с калъпи за приказки. И ако им позволиш, те ще правят с теб каквото си поискат. Но ако ги разучиш, ако разбереш за тях... можеш да ги използваш, да ги променяш...
Госпожица Предалова знаеше всичко за приказките, нали така? Тя ги тъчеше като паяжина, и те и даваха власт. И вършеха работа, защото на хората им се искаше да им вярват. И Леля Ог също разправяше приказка. За дебелата веселячка Леля Ог, която не отказва пиене (и още едно моля, много мило от ваша страна) и беше любимата баба на всекиго... да, но тези святкащи очи можеха да проникнат в главата ти и да прочетат всичките ти тайни.
Дори и Баба Болежкова си имаше приказка. Тя живееше в старата овчарска колибка, високо на рида и слушаше как вятърът вие над торфищата. Тя беше сама и тайнствена ... и приказките се навяваха и струпваха около нея, всичките онези приказки как тя намирала загубени агънца дори след смъртта си, всичките приказки как тя все така продължава да бди над хората...
Хората искаха светът да бъде приказка, защото в приказките не може да няма усещане за правда и смисленост. А хората искат светът да е смислен.
Добре тогава, нейната приказка няма да е за малко момиченце подмятано натам-насам от съдбата. В това няма смисъл.
Освен само че... той всъщност не е лош. Боговете от „Митологията” май бяха хванали цаката как да са човеци, понякога даже попрекаляваха с човешкото, но как изобщо да разбере нещо една снежна виелица? Да, той беше опасен, страховит... но как да не ти стане жал за него...
Някой затропа на задната врата на Леля Ог и се оказа, че този някой е закачулен в черно.
- Сгрешил сте къщата, - рече да го отпрати тя – Тук никой даже не е настинал.
Ръка отметна черната качулка и от дълбините и глас прошепна:
- Това съм аз, Аннаграма! Тя вътре ли е?
- Г-жа Ог още не се е върнала, - каза Тифани.
- Добре. Може ли да вляза?
Зад кухненската маса, на чаша сгряващ чай, Аннаграма си каза всичко. Животът вдън горите изобщо не вървеше добре.
- Двама мъже дойдоха при мен заради някаква глупава крава, която и двамата си мислят че била тяхна! – сподели тя.
- Това трябва да са били Джо Метловръз и Хитреца Адамс. И за тях също ти бях оставила бележка, - обясни и Тифани, - Всеки път когато някой от тях вземе да се напие, те пак вземат да се дърлят за тази крава.
- И аз какво мога да направя?
- Да кимаш и да се усмихваш. И да чакаш, докато не умре кравата, както казваше Госпожица Предалова. Или пък някой от двамата мъже, - каза Тифани – Няма друг начин.
- А една жена ми дойде с едно болно прасе!
- А ти какво направи?
- Казах и, че с прасета не се занимавам! Но тя като се разрева, аз се пробвах с Универсалния Нострум на Гръмтрясов.
- Използвала си това върху прасе? – шокира се Тифани.
- Добре де, нали свинската вещица ползва магия, така че защо пък и аз да не... – заоправдава се Аннаграма.
- Тя обаче знае, какво върши работа! – отсече я Тифани.
- Нищо му нямаше, като го свалих от дървото! И тя нямаше защо да ми оревава орталъка заради такава дреболия! И съм сигурна, че четината му пак ще порастне! Като му дойде времето!
- Прасето да не беше едно такова петнисто? – подпита Тифани – А жената кривогледа ли беше?
- Да! Струва ми се де! Има ли значение?
- Г-жа Тъпкачева е много привързана към това прасе, - каза укорително Тифани – Тя го води до къщурката горе-долу веднъж седмично. Най-често е само разстроен стомах. Тя го храни прекалено много.
- Така ли било? Значи следващия път няма да и отворя вратата, - заяви твърдо Аннаграма.
- Не, пусни я. В интерес на истината, тя идва просто защото е самотна и си умира да си побъбри.
- Е, аз пък си мислех, че имам и по-добри начини да си оползотворя времето от това да слушам някаква си дъртофелница, която просто иска да си бъбри, - рече възмутено Аннаграма.
Тифани се вгледа в нея. Откъде да започнеш, освен да заблъскаш главата на това момиче в масата докато мозъкът и не проработи?
- Слушай много внимателно, - каза тя – Имах предвид не само мен, но и нея. Нямаш по-добър начин да си оползотвориш времето от това да слушаш старици искащи да си побъбрят. Всички разказват какво ли не на вещиците. Така че ти изслушваш всички и си мълчиш, а мислиш, какво ти казват и как ти го казват и наблюдаваш очите им... То е нещо като огромен пъзел, но ти си единствената, която вижда всичките парчета. Ще знаеш, какво те искат да знаеш, какво не искат да узнаеш, и дори каквото си мислят, че никой не знае. Ето защо обикаляме къщите. Ето защо и ти ще обикаляш къщите, докато не станеш част от живота им.
- И всичко това само за малко власт над сбирщина селяндури ли?
Тифани рязко се извърна и ритна един стол толкова силно, че счупи крачето му. Аннаграма припряно отскочи.
- Защо направи това?
- Нали си умна: сети се де!
- Ох, бях забравила... баща ти беше овчар...
- Добре! Спомни си!
Тифани се поколеба. В ума и нахлу увереност, армаган от Третия и Акъл. Изведнъж тя разбра Аннаграма.
- Ами твоят баща? – попита тя.
- Какво? – Аннаграма инстинктивно се изпъчи – О, той има няколко чифлика...
- Лъжеш!
- Добре де, може би щеше да е по-добре да си кажа, че е фермер... – понечи да се поправи Аннаграма и нервността вече и личеше.
- Лъжеш!
Аннаграма заотстъпва:
- Как смееш да ми говориш с този тон...
- А ти как смееш да не ми казваш истината!
В настъпилата пауза Тифани можеше да чуе всичко: лекото попукване на дървата в печката, шумоленето на мишките в мазето, собствения и дъх ревящ като морето в пещера...
- Ратай е в един чифлик, - призна си припряно Аннаграма и след това като че се шокира от думите си – Ние нямаме никаква земя, нито дори колиба. Това е истината, щом като я искаш. Доволна ли си сега?
- Не, но ти благодаря, - каза Тифани.
- На другите ще кажеш ли?
- Не. Това няма значение. Баба Вихронрав обаче иска да се изложиш отвсякъде, разбираш ли? Не че има нещо против теб... – Тифани се позапъна, след което уточни – Тоест, нищо повече отколкото има срещу всекиго. Тя просто иска хората да видят, че стилът на Г-жа Уховрътска във вещерството не го бива. Гледай само колко по нейному е! И думичка не е казала против теб, тя просто те оставя да вземеш точно каквото си искала. Точно като в приказките. Всеки знае, че ако получиш точно каквото си искала, значи нещата ще се скофтят. А ти искаше къщурката. И ще сгафиш.
- Трябват ми само още някой друг ден да схвана кое как е...
- Как така? Ти нали си вещица с къщурка. Предполагаше се да можеш да се оправиш с нея! Защо си се захванала, като не можеш?
Предполагаше се да можеш да се оправиш, овчарче! Защо си се захванала, като не можеш?
- Значи няма да ми помогнеш? – Аннаграма я изгледа накриво, след което изражението и, колкото и необичайно да беше, се посмекчи малко и тя продължи – Добре ли си?
Тифани премигна. Ужасно е, когано собственият си глас отекне някъде от другата страна на ума ти.
- Виж, аз нямам време, - оплака се тя – Може би другите ще могат да... ти помогнат?
- Не искам те да научат! – паника изкриви лицето на Аннаграма.
Тя може да прави магия, напомни си Тифани. Просто не я бива във вещерството. Ще се изложи отвсякъде. Ще ни изложи пред хората.
И Тифани се предаде.
- Е, добре, може и да намеря малко време. В Тир на Ог няма чак толкова къщна работа. И на останалите ще обясня как стоят нещата. Те трябва да знаят. Сигурно ще помогнат. Ти нали се учиш бързо... ще усвоиш основното някъде за седмица.
Тя наблюдаваше лицето на Аннаграма. Която наистина беше взела да обмисля това! Ако тръгне да се дави и и хвърлиш въже, тя ще вземе да се оплаче за цвета на въжето...
- Е, ако само ми помагат... – склони Аннаграма и изражението и се разведри.
Направо да се възхитиш, как това момиче може да преподреди света в главата си. Поредната приказка, помисли си Тифани. Този път с Аннаграма в главната роля.
- Да, ще ти помагаме, - въздъхна тя.
- А може даже да кажем на хората, че вие, момичета, идвате да понаучите туй онуй? – обнадежди се Аннаграма.
Казват че винаги трябва да броиш до десет преди да си изпуснеш нервите. Но ако става дума за Аннаграма, ще ти трябва някое по-голямо число, примерно милион.
- Не, - отсече Тифани – Няма да стане. Ти си тази, която трябва да се учи.
Аннаграма отвори уста да спори, но видя изражението на Тифани и се отказа.
- Ъ, да, - каза вместо това тя – Разбира се. Ъ... благодаря ти.
Виж, това беше изненада.
- Може и да помогнат, - каза Тифани – Ако една от нас се провали, това ще изложи всички ни.
За нейно учудване момичето взе че се разплака:
- Само че изобщо не си представях, че те наистина може да са ми приятелки...

- Аз не я харесвам, - заяви Петулия, нагазила до колене в прасета – Тя ме нарича свинска вещица.
- Добре де, но ти си свинска вещица, - изтъкна Тифани, застанала извън кочината.
Голямото помещение беше тъпкано с прасета. Врявата беше почти толкова лоша, колкото и миризмата. Ситен като прах снежец валеше отвън.
- Да, но когато тя го казва, свинското излиза някак в повече, а това за вещицата някак се губи, - възрази Петулия – Всеки път, щом тя си отвори устата, и ми се струва, че съм сбъркала нещо.
Тя размаха ръка пред зурлата на едно прасе и промърмори някакви думи. Очите на добичето се кръстосаха и устата му се отвори. И вътре беше сипана сериозна доза от някаква зелена течност.
- Не можем просто да я оставим сама да се мъчи, - настояваше Тифани – Хора могат да пострадат.
- Е, нали няма да е наша вината? – Петулия напои още едно прасе, след което събра длани на рупор и се провикна към мъжа от другата страна на кочината – С тия приключихме, Фред!
След което тя се измъкна от кочината и Тифани видя, че си е затъкнала полата до кръста, а отдолу носи тежки кожени бричове.
- Тази сутрин нещо са се разиграли, - отбеляза тя – Все едно са се разгонили.
- Разгонили? – повтори Тифани – А... да.
- Чуваш ли как шопарите са се разквичали от тяхната кочина, - каза Петулия – Пролетта помирисват.
- Но още и Прасоколеда не е минала!
- В другиден ще е. Няма значение, пролетта спи под снега, както казва тате, - съобщи Петулия докато си миеше ръцете в една кофа.
И нито едно амиии, забеляза Третият Акъл на Тифани. Когато работи, Петулия никога не казва „амиии”. В работата си тя е сигурна. И има осанка. Тук тя отговаря.
- Виж, наша ще е вината, ако видим, че нещо върви накриво, а не сторим нищо, - продължи Тифани.
- Ох, пак ли за Аннаграма, - въздъхна Петулия и сви рамене – Виж, може и да намина някъде седмицата след Прасоколеда и да и покажа някои от най-основните неща. Така доволна ли ще си?
- Сигурна съм, че тя ще бъде благодарна.
- Аз пък съм сигурна, че няма. Другите питала ли си.
- Не. Мислех, че ако знаят, че ти си се съгласила, и те сигурно биха, - призна Тифани.
- Ха! Добре де, да речем така поне ще може да се каже, че сме се опитали. Знаеш ли, навремето си мислех, че Аннаграма е голяма работа, понеже знае сума ти думи и може да прави бляскава магия. Но дай и болно прасе и тя за нищо не става!
Тифани и разказа за прасето на г-жа Тъпкачева и това явно шокира Петулия.
- Такова нещо не може да позволим, - каза тя – На дърво значи? Май ще успея да мина днес следобед, - след което се поколеба малко и добави – Нали знаеш, Баба Вихронрав няма да е доволна от това. Трябва ли ни да се нахендрим между нея и Г-жа Уховрътска?
- Ние правилното нещо ли правим или не? – отвърна Тифани – И изобщо, какво толкова може да ни направи тя?
Петулия кратко се изсмя без нито следа от хумор:
- Ами, първо, тя може да ни...
- Няма да го направи.
- Ех и аз да бях толкова сигурна като теб, - въздъхна Петулия – Добре, значи. Заради прасето на г-жа Тъпкачева.

Тифани летеше над върховете на дърветата, и от време на време някой висок клон се отъркваше в обувките и. Зимното слънце светеше само колкото да направи снега свеж и бляскав, като глазура на торта.
Беше тежка сутрин. Сборището нямаше особен интерес да помага на Аннаграма. То напоследък и Сборището го нямаше. Защото зимата не беше лека.
- То ние само се ошматквахме, докато Аннаграма ни командореше, - беше казала Тюла Суматохова докато смилаше минерали в хаванчето си и много внимателно ги пресипваше в мъничко гърне, поставено да се грее на свещ – Нямам аз време да се бъзикам с магия. То все едно от нея има някаква файда. Знаеш ли какъв и е проблемът на нея? Тя си мисли, че можеш да станеш вещица като изпонакупиш разни джунджурийки.
- Трябва и само да се научи да работи с хора, - настояваше Тифани.
И тогава гърнето се взриви.
- Ей, не беше това някой обикновен цяр срещу зъбобол, няма спор - изкоментира Тюла чистейки косата си от парчетии – Добре де, мога и да намеря някой друг ден, щом като Петулия ще участва. Файда от това обаче няма да излезе.
Луси Уорбек пък, когато я навести Тифани, беше легнала изпъната в цял ръст и напълно облечена в тенекиено корито пълно с вода. Главата и беше натопена цялата, но когато тя видя, че Тифани се вглежда, тя и посочи бележка с надпис: „Не се давя!”. Мис Тик беше казала, че от нея ще излезе добра ловкиня на вещици, така че тя здраво тренираше.
- И защо да помагаме на Аннаграма? – беше казала тя, докато Тифани и помагаше да се подсуши – Тя само гледа как да смота хората с тоя нейн саркастичен тон. А и изобщо, теб какво те грее? Знаеш, че тя не те обича.
- Мислех, че винаги сме се погаждали... горе долу, - каза Тифани.
- Нима? Ти можеш да правиш неща, които тя не може даже да си представи! Като онова, където ставаш невидима... като го правиш, то даже изглежда лесно! Да, но ти все пак идваш с нас, държиш се като всички ни и помагаш да разтребим накрая и това направо я вбесява!
- Виж, не разбирам за какво ми говориш.
Луси взе още един пешкир:
- Тя не може да понесе някоя да е по-добра от нея без да се надува заради това.
- Че защо ми е да правя така, - смая се Тифани.
- Защото тя на твое място щеше да прави така, - обясни Луси грижливо забождайки нож и вилица в кока си - Тя си мисли, че и се присмиваш. А сега, леле майчице, и се налага да зависи от теб. Все едно и забучваш кабърчета в носа.
Да, но Петулия се беше съгласила, така че Луси и останалите също склониха. Петулия беше станала голям пример за професионален успех откакто преди две години беше спечелила Изпитанията за Вещици с прочутия си Свински Номер. На нея и се бяха присмивали... добре де, присмиваше и се Аннаграма, а всички останали само потайно се подхилкваха... да, но тя беше заложила на това, в което я биваше, а казваха, че тя беше усвоила умения с животните, с които не могла да се мери дори Баба Вихронрав. И още тя беше придобила стабилно уважение. Хората не разбират много от вещерски работи, но случеше ли се да вдигнеш на крака болната крава на някого, виж, тук няма как да не те гледат с почит. Така че за цялото сборище след Прасоколеда щеше да настъпи време специално за Аннаграма.
Тифани се връщаше в Тир на Ог замаяна. Изобщо не си беше мислела, че някой може да и завижда. Добре де, беше прихванала едно-две нещица, но тях всеки ги можеше. Просто трябва да можеш да се самоизключиш.
Да, беше седяла на пясъка в пустинята оттатък Портата, беше се изправила срещу кучета със зъби-бръсначи... това не бяха неща, които да искаш да си спомняш. И за капак на всичко Зимеделецът.
Той не можеше да я намери без коня, в това всички бяха убедени. Можеше да и говори в главата му и тя да му отговаря, но това беше някаква магия нямаща нищо общо с никакви карти.
От известно време нещо се беше смълчал. Сигурно кроеше айсберги.
Тя приземи метлата на една гола могила посред дърветата. Наоколо не се виждаше никаква къщурка. Слезе от метлата, но не я пусна от ръка, просто за всеки случай.
Заизгряваха звезди. Зимеделецът обичаше ясни нощи. Те бяха по-студени.
И тогава се явиха думите. То бяха нейни думи с нейния глас и тя знаеше, какво значат, но в тях имаше нещо като ехо.
- Зимеделецо! Чуй моята повеля!
Докато тя примигваше заради високомерието с което прозвуча гласът и, дойде отговорът.
Гласът му беше навсякъде около нея.
Кой повелява на Зимеделеца?
- Аз, Лятната Господарка.
Добре де, помисли си тя, нали съм нещо като заместничка.
Тогаз защо се криеш от мен?
- Боя се от твоя лед. Треперя от твоя мраз. Бягам от твоите лавини. Крия се от твоите фъртуни, - а, правилно, така говорят богините.
Живей с мен, в моя леден свят!
- Как смееш да ми заповядваш! Не смей да ми заповядваш!
Но ти нали избра да бъдеш в моята зима... – Зимеделецът прозвуча несигурно.
- Аз ходя където пожелая. Сама си проправям пътя. И от никой мъж позволение не искам. Ще ме почиташ в твоята страна... или ще има равносметка! – а това последното беше от мен, помисли си Тифани, доволна че и тя е вмъкнала някоя дума.
Последва дълго мълчание изпълнено с неувереност и объркване. После Зимеделецът попита:
Как мога да ти служа, господарке моя?
- Стига айсберги с моя лик. Не желая моето лице да потапя хиляди кораби.
А скрежа? Може ли да споделим скрежа? А снежинките?
- Без скреж. Не бива да пишеш името ми по прозорците. Това ще навлече само беда.
Но може би ще ми бъде разрешено да те почета чрез снежинките?
- Ъ... – запъна се Тифани.
Богините не казват „ъ...”, в това тя беше съвсем сигурна.
- Снежинките биха били... приемливи, - изрече тя.
В крайна сметка, помисли си тя, не е като върху тях да е изписано името ми. Тоест, повечето хора изобщо няма да забележат, а и да забележат, няма да знаят, че съм аз.
Тогава ще има снежинки, господарке моя, дордето дойде време да танцуваме отново. А ще танцуваме, защото аз правя себе си човек!
И гласът на Зимеделеца... си тръгна.
Тифани остана сама сред дърветата.
Само че... не беше сама.
- Знам, че си още тук, - каза тя и дъхът и проблясна във въздуха – Тук си, нали? Усещам те. Ти не си моите мисли. Не си моето въображение. Зимеделецът си тръгна. А ти можеш да говориш през устата ми. Коя си ти?
Сняг се посипа от порив на вятъра през близките дървета. Звездите пробляскваха. Нищо друго не помръдваше.
- Ти си тук, - не се отказваше Тифани – Вкарваш мисли в главата ми. Дори накара собствения ми глас да ми проговори. Това нещо повече няма да го бъде. Сега, като познавам усещането, вече мога да те пропъдя. Ако имаш да ми казваш нещо, казвай го сега. Като си тръгна от тук, ще затворя ума си за теб. Няма да допусна...
Как е усещането да си толкова безпомощна, а овчарче?
- Ти си Лято, нали? – каза Тифани.
А ти си като малко момиченце навлякло роклята на майка си, с мънички крачета в огромни обуща, с края на роклята влачеща се в калта. Светът ще замръзне, защото едно глупаво дете...
Тифани направи... нещо, което нямаше как да опише, и гласът стана като жужаща в далечината буболечка.
На могилата беше самотно, а и студено. И нямаше какво да се прави, освен да се продължава нататък. Може да крещиш, да ревеш, да тропаш с крак, но освен че така може да се постоплиш, от това нямаше полза. Може да се каже, че така не е честно, и вярно не беше честно, но вселената това не я интересува, защото тя не знае какво значи „честно”. Това е то главният проблем да си вещица: Сама се оправяш. Винаги все сама се оправяш.

Прасоколеда дойде, с още снеговалежи и малко подаръци. Но не и от дома, нищо че някои дилижанси си проправиха път до горе. Тя си каза, че вероятно ще да има уважителна причина и се опита да си повярва.
Това беше най-късият ден в годината, което беше удобно, понеже добре си пасваше с най-дългата нощ.
Този ден беше самото сърце на зимата, но Тифани не беше очаквала подаръка, който пристигна на другия ден.
През деня беше валяло много, но вечерното небе беше лазурно-розово и мразовито. И нещото долетя със свистене от розовото вечерно небе и падна в градината на Леля Ог, пръсвайки фонтан от пръст и изравяйки голяма яма.
- Е, толкова със зелките, - изкоментира Леля, надзъртайки през прозореца.
Като излязоха, от ямата се издигаше пара и миришеше на кисело зеле. Тифани се вгледа през парата. Нещото беше заринато с кал и шума, но под тях можеше да се различи нещо закръглено.
Тя се свлече по-надолу в ямата, чак докъдето сред калта пускаше пара тайнственото нещо. То вече беше поизстинало, и когато тя започна да разгребва, и дойде неприятното чувство, че вече знае, какво е то.
То беше, тя беше съвсем сигурна, „джаджата”, за която и беше говорила Аноя. Или поне изглеждаше достатъчно тайнствено. Като го поразчисти от пръстта, тя осъзна, че вече го беше виждала и преди.
- Добре ли си там долу? Че от тази пара нищо не виждам! – викна и Леля Ог.
Ако се съди по възбуденото бърборене, бяха надотичали и съседите.
Тифани припряно заразравя кал и печено зеле и се провикна:
- Мисля, че може и да гръмне. Кажи на всички да се приберат на закрито! А после ще ми подадеш ли ръка?
Отгоре се чуха викове и тропот от бягащи крака. Ръката на Леля Ог се появи, развявайки се наслуки из пушилката и със съвместни усилия Тифани се измъкна от дупката.
- Да се крием ли под кухненската маса? – възкликна Леля, докато Тифани се мъчеше да изтръска калта и зелето от дрехите си, след което Леля и намигна – Ако това наистина ще гърми, де?
Синът и Шон притича из-зад къщата с по една кофа вода във всяка ръка и спря, малко разочарован, че няма какво да гаси с тях.
- Какво беше това, Мамо? – попита задъхано той.
Леля погледна Тифани, която отговори:
- Ъ... гигантски камък падна от небето.
- Гигантските камъни не могат да стоят на небето, госпожичке! – просвети я Шон.
- Като гледам, затова е паднал, маминото, - отвърна малко троснато Леля – Ако искаш да свършиш нещо полезно, що не застанеш на стража да не пускаш никой да го доближава.
- А какво да правя, ако то избухне, Мамо?
- Тогава ела да ми кажеш, - отреди Леля.
Тя припряно изпрати Тифани до къщата, затвори вратата след тях и рече:
- На стара печена лъжкиня като мен, Тиф, лъжи не пробутвай, така че я ми кажи: Какво беше това?
- Е, надали ще избухне, - призна Тифани – А дори и да гръмне, мисля че най-много да затънем до шия в кисело зеле. Мисля, че това е Корнукопията.
Отвън се чуха гласове и вратата се отвори с трясък.
- Благословение над тоя дом, - каза Баба Вихронрав отупвайки снега от ботушите си – Твойто момче каза, че не бивало да влизам, но мисля, че нещо се е объркал. Дойдох колкото можах по-бързо. Какво се случи?
- Натресе ни се Горно Копие, - отговори Леля Ог – И не питай защо да не е долно.

Изчакаха да се стъмни за да извадят Корнукопията от дупката. Беше много по-лека, отколкото беше очаквала Тифани; всъщност усещането от нея беше сякаш нещо много, ама много тежко е взело, по някакви негови си причини да стане леко, ей така само за малко.
Сега тя беше върху кухненската маса, подобаващо изчистена от кал и зеле. На Тифани и се струваше, че изглежда някак жива. На пипане беше топла и като че ли леко вибрираше под пръстите и.
- Съгласно Чинкин, - съобщи тя разгърнала в скута си „Митологията” – богът Слепият Йо е сътворил Корнукопията от единия рог на вълшебната коза Алмег за да изхранва двете му деца от богинята Бисономия, която по-късно била превърната в дъжд от стриди от Епидитий, Бог на Нещата с Форма на Картофи, задето била оскърбила Резоната, Ботиня на Поровете като хвърлила къртица по сянката и. Сега тя е служебният атрибут на богинята на лятото.
- Винаги съм казвала, че в старо време са прекалявали с тези неща, - изкоментира Баба Вихронрав.
Вещиците се втренчиха в нещото. Приличаше донякъде на кози рог, само че доста по-голямо.
- Как работи? – зачуди се Леля Ог, пъхна глава вътре и извика – Ехоо!
Ехото се върна, и то не само, и отекваше доста време, като че е ходило по-далече отколкото имаше място в рога.
- На мен ми прилича на голяма раковина, - изказа мнението си Баба Вихронрав.
Котенцето Ти доприпка до грамадната джаджа и изискано я подуши. (Грибо се криеше зад супниците на горната лавица: Тифани беше проверила).
- Не знам, дали някой го знае, - сподели тя – Но другото име на това е Рогът на Изобилието.
- Рог ли? Може ли да се свирят песнички на него? – поинтересува се Леля.
- Надали, - каза Тифани – Той съдържа ... ъ... неща.
- Какви неща? – попита Баба.
- Ами, срого погледнато... всичко, - докладва Тифани – Всичко, което расте.
Тя им показа картинка от книгата. Всевъзможни плодове, зеленчуци и зърно се сипеха от широкото отвърстие на Рога.
- Но най-вече плодове, - забеляза Леля – С морковите не сассе престарали, макар че те може и да са в тесния край. Там по-добре ще паснат.
- Какво искаш от него, художник, - изкоментира Баба – Най-лъскавите неща отпреде ще ти изкара. А да изрисува честен картоф сме твърде горди, а? – тя ръгна обвинително с пръст страницата – Ами тея херувимчета? Нали няма и те да ни се изтърсят? Не обичам разни бебета да ми хвърчат из въздуха.
- Те се въдят по стари картини, - обясни Леля – Слагат ги, за да покажат, че то е Изкуство, а не са просто палави картинки с моми без много дрешки.
- Е, мен те няма да ме измамят, - заяви Баба Вихронрав.
- Давай, Тиф, пробвай го де, - подкани я Леля Ог обикаляйки масата.
- Не знам как! – възкликна Тифани – Няма упътване!
И тогава, с голямо закъснение, Баба извика:
- Ти! Излизай веднага от там!
Но с едно махмане на опашката бялото коте се втурна в рога.
Тропаха по рога. Обръщаха го с отвора надолу и го тръскаха. Крещяха му. Оставиха паничка мляко пред него и чакаха. Котето не излезе. После леля внимателно ръгна вътре бърсачка за под, която, без да изненада никого, влезе много по-навътре в Корнукопията, отколкото имаше Корнукопия отвън.
- Ще излезе като огладнее, - утеши ги тя.
- Не и ако немери вътре нещо за ядене, - възрази Баба Вихронрав взирайки се в тъмното.
- Надали ще намери котешка храна, - каза Тифани внимателно изследвайки картинката – Но пък може да има мляко.
- Ти! Идвай веднага тук! – ревна Баба с глас, можещ да разтресе планини.
Чу се далечно измяукване.
- Може пък да се е заклещила? – предположи Леля – То нали е някаква спирала, все по-тясна към върха, нали? Котките по вървене заднешком никак не ги бива.
Тифани видя изражението на лицето на Баба и въздъхна:
- Фийгъли? – провикна се тя към околното пространство – Знам, че някои от вас са в тази стая. Излезте, моля!
Фийгъли изникнаха из-зад всяка прахосъбирачка. Тифани потупа Рога и попита:
- Можете ли да изкарате едно котенце от тук?
- Епа само туй ли? Нема проблема, - отговори Роб Секигоопрай – Я па се надевах оно да е нещо мъчно!
Нак Мак Фийгъл се юрнаха бегом в Рога. Гласовете им замлъкнаха някъде вътре. Вещиците зачакаха.
И зачакаха още малко.
И още.
- Фийгъли! – извика в отвора Тифани.
Стори и се, че дочу много отдалече и много слабо „Кривънци!”
- Щом като може да прави зърно, може пък да са намерили вътре бира, - заразмишлява Тифани – Което значи, че ще излязат, само като свършат бирата!
- Котките не могат да я карат на бира! – тросна се Баба Вихронрав.
- Мен пък ми писна да я карам на чакане, - каза Леля – Гледайте, от острата страна също има дупка, по малка. Ей сега като духна от там!
Ако не друго, тя се опита. Бузите и се издуха и зачервиха, очите и се изцъклиха и стана съвсем ясно, че ако рогът не гръмне, то ще гръмне тя... и тогава рогът се предаде. И се дочу едно далечно и неоспоримо накъдрено трополене, ставащо все по-силно и по-силно.
- Още не виждам нищо, - каза Баба, надничайки откъм широкия край на рога.
Тифани я издърпа назад точно когато Ти изскочи щуро от Корнукопията с настръхнала опашка и присвити уши. Задрапа по масата, скочи върху роклята на Баба Вихронрав, покатери се на рамото й и засъска непокорно от там.
След нея с вик „Криииииивънци!” от рога заприиждаха фийгъли.
- Всички зад дивана! – провикна се Леля – Беж!
Тропането вече беше станало на гръм. Който се усилваше и усилваше и после...
... спря.
В настаналата тишина из-зад дивана се подадоха три островърхи шапки. Малки сини лица занадничаха из-зад всичко останало. Чу се нещо като „пук!” и от отвора на рога се изтъркули нещо малко и съсухрено и падна на пода. Беше много престоял ананас.
Баба Вихронрав избърса малко прах от дрехите си.
- Вземи се научи да използваш това, - заръча тя на Тифани.
- Как?
- Нищо ли не ти хрумва?
- Не!
- Добре, но то дойде за теб, госпожице и е опасно!
Тифани неуверено вдигна Рога и пак се появи отчетливото усещане, как нещо невероятно тежко се преструва, и то много успешно, на нещо леко.
- Може пък да му трябва някоя вълшебна дума, - предположи Леля Ог – Или пък да има нещо такова, което като го натиснеш...
Тифани го завъртя на светло и нещо проблясна за миг.
- Чакайте, това ми прилича на надпис, - каза тя и прочете:
„P£nta pou ™piqšij, cap…zw Ÿio Ÿna Ônoma”
„Всичко, което пожелаеш, аз го давам, изречеш ли името му” – измърмори паметта на д-р Суетон.
Следващят ред гласеше:
„MEGALWNW SUSTELLOMI”
„Раста, смалявам се” , - преведе д-р Суетон.
- Май ми хрумна нещо, - каза тя и в памет на Госпожица Предалова обяви – Сандвич с шунка!
Нищо не се случи.
Тогава д-р Суетон лениво преведе и Тифани каза:
- Ena santouitj tou sougkou me moutardi!
С меко „хльоп” от устието на Рога се яви сандвич с шунка и бе майсторски уловен от Леля, която отхапа от него и отсъди:
- Ма хич не е лош! Я дай повечко.
- Dose mh polla sandouitjoi sougkou! – изрече Тифани и се разнесе такъв един звук, какъвто може да се чуе като потревожиш пещера пълна с прилепи.
- Спри! – изкрещя тя, но нищо не престана.
Тогава д-р Суетон и подсказа и тя викна:
- Mhn perissotero santouitj twn sougkwn!
Това бяха... ами, много сандвичи. Фактически купчината стигаше до тавана. Виждаше се само върхът на шапката на Леля Ог, но някъде по-отдолу от купчината се дочуваха някакви приглушени звуци. После се подаде ръка и Леля Ог си проправи път през струпването от хляб и свинско, методично дъвчейки.
- Горчица не му достига. Хъммм – произнесе се тя - Е, значи за днес на всички околовръст им се уреди вечерята. И като гледам, май ще трябва да направя ужасно много супа. Най-добре да не го пробваме пак тук това, нали?
- На мен тая работа хич не ми харесва, - сопна се Баба Вихронрав – И откъде се пръкнаха тези благинки, а? Вълшебната храна никого не е засищала както трябва!
- Това не е магия, а са божии работи, - възрази Леля Ог – Също като майната небесна, такива ми ти работи. А на бас, че е от свръхестествени продукти.
„Фактически това не е нищо повече от жива метафора на безграничното плодородие на Природата”, - прошепна в главата на Тифани д-р Суетон.
- От майна небесна полза няма, - отсече Баба.
-Това е било по чужинско, преди много време, - обясни Леля, след което се обърна към Тифани – А на твое място, миличка, щях да занеса това в гората и да видя, какво може да стори. Макар че, ако нямаш нищо напротив, и сега няма да ми дойде зле малко прясно грозде.
- Гита Ог, не може да използваш Рога на Изобилието на Боговете като някакъв... някакъв килер! – възмути се Баба – И онова със стъпалата стигаше!
- Но той си е килер, - отвърна невинно Леля Ог – Той е килерът. Там все едно се държи всичко, което ще израстне идната пролет.
Тифани го остави на масата много предпазливо. Корнукопията беше някак като че ... жива. Изобщо не иглеждаше да е просто някакъв си вълшебен уред. Рогът като че ли се вслушваше.
Като опря на масата, той започна да се смалява, докато не стана колкото малка каничка на големина.
- Прощавай? – попита я предпазливо Роб Секигоопрай – Ей туй бира че дава ли?
- Бира? – повтори без да помисли Тифани.
Нещо забълбука. Всички очи се обърнаха към вазата. Кафеникава течност се запени над ръба и. После всички очи се обърнаха към Баба Вихронрав, която сви рамене.
- Какво ме гледате? – измърмори кисело тя – Нали и без това ще го изпиете!
То наистина е живо, помисли Тифани, докато Леля отърча за още халби. То се учи. И току що научи моя език.

Към полунощ Тифани се събуди, защото на гърдите и беше застанала бяла кокошка. Тя я изблъска, протегна се за чехлите си и намери само още кокошки. Като запали свещта, видя към половин дузина кокошки на другия край на кревата. Подът беше задръстен с кокошки. Стълбището също. Както и всяка стая на долния етаж. В кухнята кокошките бяха преляли чак до мивката.
Не вдигаха много шум, само по някое „коо”, както казват кокошките, когато нещо не им е съвсем ясно, което значи горе-долу постоянно.
Кокошките търпеливо пристъпяха да освободят място. Коо. А правеха това, защото Рогът на Изобилието, издул се до размер малко надвишаващ този на една кокошка, изплюваше полекичка по една кокошка на всеки осем секунди. Коо. Докато Тифани зяпаше, още една се стовари на върха на планината от сандвичи. Коо.
Най-отгоре върху Корнукопията беше намерила убежище Ти и гледаше много озадачено. Коо. А посред стаята Баба Вихронрав леко похъркваше в голямото кресло, заобиколена от смаяни квачки. Коо. Като не се брои хъркането, хорът от коо-коо и пристъпянето на кокоши крака, това беше мирна кротка картинка на светлината на свещите. Коо.
Тифани изгледа котето накриво. Тя се отърква където свари, когато иска да и дадат храна, нали така? Коо. И мяука, нали? Коо. А пък Рогът на Изобилието може бързо да учи езици, нали? Коо.
Тя прошепна:
- Стига толкова кокошки, - и след няколко секунди притокът на пилци се прекрати. Коо.
Но тя не можеше да остави нещата така. Подръпна Баба за рамото, и когато старицата се събуди, и каза:
- Добрата новина е, че се освободихме от доста от сандвичите... ъ...
Коо.