Глава тринадесета
Ледената корона

Това беше преди. А сега - ето какво.
- Олеле, кривънци, - изстена от покрива на навеса за каруци Дребен Опасен Бодилко.
Огънят изгасна. Задръстилият небето сняг започна да се прорежда. Дребен Опасен Бодилко чу крясък високо над главата си и знаеше точно какво да стори в този случай. Вдигна ръце и затвори очи точно когато ястребът дофуча някъде от белотата на небето и го грабна.
Ей това му харесваше. Като отвори очи, светът се вихреше шеметно под него, а един глас до него го подкани:
- Аре качвай се бърже, бе дечко!
Той се хвана за леката кожена сбруя, а ноктите на птицата го пуснаха. След което набирайки се все по-нагоре през виещия вятър и перушината на ястреба, той най-сетне се домъкна докъдето можеше да се хване за колана на Хамиш Летецо.
- Роб вика, дека си пораснáл баш колкото да мо’е да додеш с нас у Преизподнята, - подхвърли през рамо Хамиш – Роб че оди за земе Геройо. Късмет извади, бре дечко!
Птицата влезе във вираж.
Долу на повърхността снегът... избяга. Вече не се топеше, а просто отстъпи от кошарата за агнене, като отлив в морето или като дълбоко поемане на въздух само за една тиха въздишка.
Мораг се зарея над кошарите и озъртащите се шашнато мъже.
- Една умрела овца и десетина умрели ягнища, - отчете Хамиш – Ма нема голема мънечка бабаяга! Зел я е он.
- Де я е отвел?
Хамиш подкара Мораг в широки кръгове нагоре. Снегът около чифлика беше спрял. Но горе на рида той все така се трупаше тежко-тежко.
И тогава снегът там придоби форма.
- Там горе, - каза Хамиш.

Е добре, жива съм. Ако не друго, това поне е сигурно.
Да.
И усещам студа наооло, но на мен самата не ми е студено, и дано не ми се налага да обясня това на някой друг.
И не мога да помръдна. Ама изобщо.
Белота, навсякъде около мен. И в главата ми също само белота.
Коя съм аз?
Спомням си името Тифани. Дано това да съм аз.
Всичко наоколо е бяло. Такова ми се беше случвало и преди. Един вид сън или памет или още нещо, за което просто нямам думи. Навсякъде около мен се сипе белота. И се трупа около мен, постепенно ме издига. Беше... образуването на Варовитище, под прадревните морета.
Ето това значеше името ми. То значи Земя под Вълната.
И също като от вълна, умът и отново беше залят с цветове. Най-вече червеното на гнева.
Как смее той!
Да убива агънца!
Баба Болежкова такова нещо нямаше да допусне. Тя агне никога не е губила. Тя можеше да ги съживи.
И изобщо не трябваше да си тръгвам от тук, помисли Тифани. Може би трябваше да остана и да се опитам сама да науча каквото трябва. Но ако не бях заминала, щях ли все още да съм си аз? А да знам, каквото знам? Щях ли да съм силна като баба ми, или щях просто да изкикотя? Е, сега ще бъда силна.
Докато смъртоносната зима остава само сляпа природна стихия, можеше само да я проклинаш. Но щом тя тръгне веднъж да ходи на два крака... това вече е война. И ще има равносметка!
Тя се опита да помръдне и този път белотата поддаде. На усет беше като вледенен сняг, то на допир не беше студен; срина се и зейна дупка.
Пред нея се простираше гладък, почти прозрачен под. Грамадни колони се издигаха към тавана, който се губеше в нещо като мъгла. Имаше и стени от същия материал като пода. Приличаше на лед, вътре в него можеше да се видят даже малки мехурчета, но на допир беше само леко хладък.
Беше много обширна стая. И без никаква мебел. Точно стая, която някой крал би построил за да каже: „Вижте, мога да си позволя ва похабя всичкото това пространство ей така за нищо!”
Стъпките и отекваха, докато тя я обхождаше. Не, дори и стол няма. Пък и колко удобен щеше да е, дори да се намереше?
Полека-лека, тя все пак намери стълбище нагоре (освен ако, разбира се, не го гледаш отгоре). Което я изведе в още една зала, в която, ако не друго, поне имаше мебели. Бяха от онзи вид дивани, на които биха се излягали богати госпожи, морни и прекрасни на вид. О, имаше също и вази, доста големи вази, както и статуи, всичките от същия топъл лед. Статуите изобразяваха атлети и богове, съвсем като на картинките от „Митологията” на Чинкин, вършещи разни древни работи като мятане на копия или душене на грамадни змии с голи ръце. По никой от тях нямаше дори и ей-толкова плат, но всичките мъже носеха смокинови листа, които, както установи в изследователския си порив Тифани, не можеха да се отлепят.
Имаше и огън. Първото странно нещо за него беше, че дървата бяха от същия лед. Другото странно нещо беше, че пламъците бяха сини... и студени.
На този етаж имаше и високи островърхи прозорци, но те бяха високо над пода и през тях не се виждаше нищо друго освен небето, в което бледото слънце изглеждаше почти призрачно посред облаците.
Друго стълбище, този път много пищно, водеше до друг етаж с още повече статуи, дивани и вази. Кой би могъл да живее в такова място? Някой, който няма нужда нито да яде, нито да спи, ето кой. Някой който няма нужда от удобства.
- Зимеделецо!
Гласът и отекна от стена на стена и се върна: „Цоо.. цоо... цо...” преди да заглъхне.
Още едно стълбище, и този път се появи нещо ново. На един постамент, като за статуя, имаше корона. Тя се рееше във въздуха на няколко стъпки над пода, бавно завъртайки се, и пробляскваше от скреж. Малко по-настрани имаше още една статуя, по-малка от другите, но около тази се вихреха и трепкаха сини, зелени и златни светлинки. Приличаха досущ на Главинното сияние, което понякога можеше да се зърне посред най-суровите зими носещо се над планината в центъра на света. Някои хора мислеха, че това сияние е живо.
Статуята беше висока точно колкото Тифани.
- Зимеделецо!
И този път нямаше отговор. Хубав дворец без кухня, без легло... Той нямаше нужда нито от ядене, нито от сън, така че за кого ли беше построен той?
Тя вече знаеше отговора: за мен.
Тя протегна ръка да докосне танцуващите светлинки и те закръжаха нагоре по ръката й и се разляха по цялото и тяло образувайки нещо като рокля бляскаща като лунна светлина по заснежени полета. Тя се стресна, после се ядоса. След което и се прииска, да имаше огледало, почувства се гузно заради тази си мисъл, пак се върна към ядосването, и накрая реши, че ако случайно все пак се намери огледало, единствената причина да се огледа, ще е да провери точно колко се е ядосала. След като се поразтърси, тя намери огледало, което си беше просто част от ледената стена, толкова тъмно-зелена, че беше почти черна.
Тя наистина изглеждаше гневна. И неизмеримо, чудно искриста. На зелено-синия фон имаше златисти проблясъци, точно като на небето в зимна нощ.
- Зимеделецо!
Той би трябвало да я наблюдава. Можеше да е навсякъде.
- Е хубаво тогава! Аз съм тук! И ти го знаеш!
- Да. Знам, - проговори из-зад нея Зимеделецът.
Тифани се извърна и го шамароса, след което му зашлеви още един шамар с другата ръка.
Беше все едно удряш камък. Той вече се учеше наистина много бързо.
- Това е заради агънцата, - заяви му тя мъчейки се да върне някакъв живот в пръстите си – Как смееш! Нищо не те караше да го правиш!
Той все повече приличаше на човек. Или носеше истински дрехи, или се беше постарал да ги направи да приличат на истински. И наистина беше съумял да изглежда ... ами хубав. Вече не беше скован, а просто... готин.
Той е само един снежен човек, възрази Вторият и Акъл. Не забравяй това. Просто е твърде умен за да отбие номера с въглени за очи и морков за нос.
- Ох, - произнесе Зимеделецът, като че току що спомнил си, че е трябвало да го каже.
- Настоявам да ме пуснеш! – сопна му се Тифани – Веднага!
Само така, окуражи я Вторият Акъл. Накарай го да се свие от страх зад паниците на горния рафт на бюфета. Тъй де...
- В този момент, - каза преспокойно Зимеделецът – аз съм буря, потапяща кораб на хиляда мили от тук. Аз съм замръзнал водопровод в засипан от сняг град. Аз смразявам потта на умиращ човек, изгубил се посред страшна виелица. Аз пропълзявам безмълвно под врати. Аз провисвам по канавки. Аз галя козината на спяща мечка, дълбоко в бърлогата й и прониквам в кръвта на рибите под леда.
- На мен не ми пука! – отвърна Тифани – Не ща да съм тук! А и ти не бива да си тук!
- Да се разходим ли заедно, дете? – покани я Зимеделецът – Няма да ти сторя зло. Тук си в безопасност.
- От к’во? - изрепчи се Тифани, след което, понеже прекарването на твърде много време с мис Тик се отразява на речта ти, дори и когато си в стрес, се поправи – От какво?
- От смъртта, - отговори Зимеделецът – Тук никога няма да умреш.

От едната страна на варовата яма на фийгълите във варовика беше изсечен тунел, към метър и половина висок и като че също толкова дълъг.
Пред него се беше изправил Роланд де Чъфли (пишещо се Chumsfanleigh, вината за което не беше негова). Предците му бяха били рицари, придобили властта над Варовитище като убили краля, който си мислел че властта там е негова. Мечове, всичко тогава опирало до мечовете. Мечове и сечене на глави. Така се придобивала земята в старо време, но по някое време правилата се променили, така че за да придобиеш земя вече не ти трябва меч, а само правилната хартишка. Неговите предци обаче продължиха да държат на мечовете, просто за всеки случай, ако на хората им хрумнеше, че тази работа с хартишката не е съвсем честна, тъй като е неоспорим факт, че няма как да удовлетвориш чак пък всеки.
Той винаги беше искал да бъде добър с меча, така че му дойде като шок, колко тежки са мечовете. С въображаем меч той беше страхотен. Пред огледалото той можеше да се срази с отражението си и почти винаги побеждаваше. С истинските мечове тази работа не ставаше така. Опиташ се да го размахаш, а той вземе че размаха теб. И той осъзна, че може би е бил създаден по-скоро за бумагите. Освен това му трябваха очила, които беше мъчничко да се носят под шлем, особено ако някой вземе да удари теб с меч.
Сега той носеше шлем, а в десницата си стискаше меч, който (макар че той никога нямаше да си признае) беше твърде тежък за него. Освен това беше навлякъл ризница, от която беше много трудно да се ходи. Фийгълите направиха каквото можаха да му я прогонят по него, но чаталът и провисваше някъде към коленете му и се бълникаше смехотворно щом той помръднеше.
Аз не съм герой, мислеше си той. Имам меч, за вдигането на който ми трябват две ръце, имам щит, който също е страшно тежък, и имам кон с перденца, който ми се наложи да оставя вкъщи (и лелите ми ще пощръклеят като влязат сутринта в гостната), но под всичко това съм само едно хлапе, което само мечтае да иде някъде по малка нужда...
Да, но тя ме спаси от Кралицата на Елфите. Ако не беше тя, аз все още щях да съм глупаво хлапе, а не... ами... млад мъж, надяващ се, че не е твърде глупав.
И ето, Нак Мак Фийгъл се бяха върнали с гръм в стаята му, проправяйки си път с бой през бурята започнала нощес, и сега, бяха му казали те, било дошло времето той да бъде Герой за Тифани... Е добре, той ще бъде. Беше сигурен в това. Доста сигурен. Но точно сега сцената не беше точно каквото беше очаквал.
- Знаете ли, това не ми прилича много на вход към Подземния свят, - забеляза той.
- Е бре, ми оно сека дупка мо’е да е входо, - възрази Роб Секигоопрай седнал върху шлема на Роланд – Да, ама си требе да го ‘наеш рипането кат на гарга. Аре, Голем Йън, ти че одиш пръв...
Голем Йън пристъпи наперено към дупката във варовика. Протегна ръце сгънати в лактите назад, после се наведе целият назад, протягайки един крак напред за баланс. Помърдоли малко стъпалото си във въздуха, след което се наклони напред и изчезна веднага щом кракът му допря земята.
Роб Секигоопрай тропна с юмрук по шлема на Роланд.
- Аре бе, голем Херой, - извика той – Твой ред е!

Нямаше изход. Тифани дори не знаеше дали има и вход.
- Ако ти беше Лятната Господарка, щяхме да танцуваме, - каза и Зимеделецът – Но аз знам, че ти не си тя, нищо че много си приличате. Заради теб обаче аз сега съм човек, и трябва да имам компания.
Препускащият ум на Тифани и показа ред картинки: покълналият жълъд, плодоносните ходила, Рогът на Изобилието. Аз съм богиня само колкото да излъжа няколко дъски дюшеме, един жълъд и шепа семена, помисли си тя. И аз съм същата като него. Също както желязо колкото да изковеш пирон не прави човек от един снежен човек, така и няколко дъбови листенца не ме правят богиня.
- Ела, - подкани я Зимеделецът – позволи ми да ти покажа моя свят. Нашия свят.

Когато Роланд отвори очи, видя единствено сенки. Но не сенки на неща, а просто сенки, развяващи се натам-насам като паяжини.
- Очаквах, че ще е по-... напечено, - изкоментира той мъчейки се в гласа му да не се усети облекчението му.
Околовръст направо от нищото заизникваха фийгъли.
- Епа оно ти го бъркаш с пъклото, - обясни му Роб – Они пъклата са си леко жежки, верно си е. А па Преизподните, они са таквиз едни, скръбни-жални. У них одят ората, дето са се, сещаш се, изгубили.
- Какво? Искаш да кажеш, като е тъмно и вземеш да направиш грешен завой...
- Не бе! Да речем тея дето съпукясат, га още не им е било времето и си немат де да идат, или па ако паднат у некоя фуга между световете и не ‘наят пътьо. Некои от них дори не ‘наят дека са нахендрили, клетите. Оно щом е Долен свят, смехо никакъв го нема. Тоя тук некогиж му викаха Лимбо, сещаш се, оти вратнико му е един такъв схлупен. Ма като гледам, отга бехме тук за последно, он нещо бая е западнал, - той повиши глас – Аре сите момци, да поздравим мънечкио Дребен Опасен Бодилко, дето за пръв път излазюва с нас!
Последва нестроен хор от приветствия, а Дребен Опасен Бодилко размаха меча си.
Роланд си проби път през сенките, които взеха че направо му оказаха съпротива. Тук долу самият въздух беше сив. Отнякъде се дочуваха стенания, или пък някой кашляше в далечината... и тогава се чуха провлачени стъпки идващи към него.
Той изтегли меча и се взря през здрача.
Сенките се отдръпнаха и покрай тях прокуцука много стара жена в излиняли и окъсани дрехи, помъкнала след себе си грамаден картонен кашон. Той се тръскаше тромаво колчем тя го подръпнеше. Тя изобщо не погледна Роланд.
Той прибра меча.
- Аз мислех, че тук ще има чудовища, - обясни се той, когато старицата изчезна в сенките.
- Епа да, - отвърна мрачно Роб Секигоопрай – Има. Оти не помислиш за нещо яко, а?
- Нещо яко ли?!
- Ич не се майтапим! Мисли си за убавка голема планина или па за чук! К’вото щеш, стига само нищо да не сакаш, да не жалиш и да не се надеваш!
Роланд затвори очи, след което протегна ръка да ги пипне.
- Ама аз все още виждам! Нищо че очите ми са затворени!
- Епа да! И га си затвориш зъркелите, че видиш повече. А се огледай, ако ти стиска!
Роланд, без да си отваря очите, пристъпи няколко крачки напред и се озърна. Като че нищо не се промени. Освен че всичко май изглеждаше още по-унило. И тогава той го видя – проблясък в ярко-оранжево, линия в мрака появяваща се и пак изчезваща.
- Какво беше това? – попита той.
- Ич ненъм как си викат они саминки. Ма ние им викаме нави, - отговори Роб.
- И те са светлинни проблясъци?
- Епа онуй беше бая далечко, - отвърна Роб – Ма сакаш ли да видиш некое по-отблизо, един навляк е застанал баш отзаде ти...
Роланд припряно се извърна.
- Ей, да ти ка’ем, ти зе че напра’ѝ типична грешка, - разприказва се най-спокойно Роб – Оти си ги отвори зъркелите, бе?
Роланд затвори очи. Навлякът беше застанал на около педя от него.
Той не потрепна. Не изпищя. Знаеше, че сега го гледат стотици фийгъли.
Най-напред той помисли: това е скелет. После то проблясна и заприлича на птица, висока птица, като чапла. После стана фигура от груби черти, сякаш нарисувано от малко дете. Отново и отново навлякът се изписваше в мрака с тънки, пламенни линии.
То си надраска уста и се наклони към него за миг, показвайки стотици остри като игли зъби. След което изчезна.
Фийгълите се разговориха нещо помежду си.
- Епа убаво се опра’и, - похвали го Роб Секигоопрай – Погледна го ти право у уста и ич не рипна назад даже до една стъпчица.
- Г-н Секигоопрай, твърде се бях изплашил за да побягна, - призна си Роланд.
Роб Секигоопрай се наведе докато не стигна до едно ниво с ухото на момчето и прошепна:
- Епа да, ‘ная го туй я! Сума ти чиляци стана’а херои, оти ги е било твърде много бъзе да бегат! Да, ма ти не се посра, а туй е убаво. И още че има от них нататък. Ич не ги пущай у чутурата ти! Не ги пущай увътре ти!
- Защо, какво могат да...? Не, не ми казвай! – поправи се навреме Роланд.
Той тръгна през сенките, примигвайки за да не вземе да пропусне нещо. Старицата се беше изгубила някъде, но мракът започна да се изпълва с хора. Повечето си стояха сами или седяха на столове. Някои се разхождаха тихо. Роланд и фийгълите минаха покрай мъж в старовремски дрехи зяпнал собствената си ръка сякаш я виждаше за пръв път. После се натъкнаха на жена леко поклащаща се и тананикаща си някаква безсмислена песничка с глас като на малко момиченце. Когато Роланд я подмина тя му се усмихна някак налудничаво. Точно зад нея беше застанал един навляк.
- Е добре, - реши се мрачно Роланд – Сега ми кажете, какво правят те.
- Ручат ти спомените, - отговори Роб Секигоопрай – Твойте мисли за них са истински. Сакаш ли нещо или се надеваш, оно за них е кльопачка! Паръзити ниедни. Глей що ста’а, кат го не наглеждаш таквоз место както си требе.
- А как може да ги убиеш?
- Ей че люто ми го рече. А ни го чуйте големото геройчѐ! Немой им се зори, бе момко. Они още нема да ни скокнат, а па си имаме ние работа за вършене.
- Мразя това място!
- Епа верно, у пъклото тръпката е повечко, - съгласи се Роб Секигоопрай – А се сопри мънечко... че стигнааме реката.
През Долния Свят течеше река. Тъмна като сажда, бавно и мазно плискаща се по бреговете си.
- А, май съм чувал са нея, - сети се Роланд – Има един лодкар, нали?
- ДА.
Той се появи внезапно, застанал в дълга лодка с низки бортове. Беше облечен целият в черно, в какво друго, с дълбока качулка напълно закриваща лицето му, и създаваща усещането, че много добре че го закрива.
- Мараба, бе мъжки, - поздрави весело Роб Секигоопрай – Как е авата?
- О НЕ, ПАК ЛИ ВИЕ! – отвърна мрачната фигура с глас, който не толкова се чуваше, колкото се усещаше – ВАС НАЛИ ВИ ЕКСПАТРИРАХА.
- А, некой мънечко се е объркал, сещаш се, - каза Роб плъзвайки се надолу по бронята на Роланд – Требе да ни пущаш, оти сме си веке умрели.
Фигурата протегна ръка. Черната роба се плъзна малко и това което сочеше Роланд страшно приличаше на кокал.
- ТОЙ ОБАЧЕ ТРЯБВА ДА ПЛАТИ НА ЛОДКАРЯ, - обяви той обвинително, с гробищно-мавзолеен глас.
- Не и докато не стигна другата страна, - отвърна твърдо Роланд.
- Аре с’а де! – намеси се и Прост Уили – Не го ли видиш дека е Херой! Не мо’еш ли да верваш на Херой, на кой че верваш бе?
Качулката се взря в Роланд за като че стотици години.
- ДОБРЕ ДЕ, ОТ МЕН ДА МИНЕ.
Фийгълите нахлуха в прогнилата лодка с обичайния си ентусиазъм и викове „Кривънци!”, „Дека е пиячката за круизо?” и „Ей че са стиснати у тоя Стикс бе!”, а Роланд се качи внимателно, наблюдавайки подозрително лодкаря.
Мрачната фигура надигна голямо гребло и те потеглиха със скърцане и, след малко, за съжаление и за огорчение на лодкаря, с песен. Сиреч горе-долу нещо като песен, с пълен разнобой по скорост и темпо и пълно пренебрежение към мелодията:
- У реката ..ката ката лодка се белей реката се белей се белееей лодка се белей реката лодка...
- АЙДЕ МЛЪКНЕТЕ ДЕ!
- ...а моряко реката се белееей лодка лодка пееесен пей...
- АМА МОЖЕ ЛИ ТАКА?
- ...лодка се белей пееесен пей моряко лодка лодка пееей...
- Г-н Секигоопрай? – обади се по някое време Роланд.
- А?
- Защо до мен седи синьо сирене овързано с карирана препаска?
- Епа туй е Хорас, - отговори Роб – Он е на Прост Уили побратим. Не е пра’ил проблема, нал’тъй?
- Не. Но се опитва да пее!
- Епа да, значи тоя път зло не мисли.
- Мнямням мням мнямням, - пееше Хорас.
Лодката се блъсна в отсрещния бряг и лодкарят припряно излезе на брега. Роб Секигоопрай се изкатери по ръкава на хлабавата ризница на Роланд и му прошепна:
- Дам ли ти знако, беж да те нема!
- Но аз мога да платя на лодкаря. Донесох парите, - Роланд потупа джоба си.
- Ти к’во? – за фийгъла това май беше невъзможна и опасна мисъл.
- Имам парите, - повтори Роланд – Тарифата за пресичането на Реката на Мъртвите е два гроша. Това е древна традиция. Два гроша се слагат на очите на покойника, за лодкаря.
И Роланд хвърли две медни монетки в костената длан на лодкаря.
- Ама си ми един акълия, - каза Роб – А да земеш четри гроша сети ли се?
- В книгата пишеше, че на мъртвите им трябват само два, - възрази Роланд.
- Епа на них мо’е и да им стигат, - съгласи се Роб – Ма туй е оти на умрелите билет за връщане не им требе!
Роланд хвърли един поглед назад през мрачната река. Оранжеви проблясъци бяха осеяли отсрещния бряг.
- Г-н Секигоопрай, аз някога бях пленник на Кралицата на Феите.
- Епа да, ‘наем я.
- В този свят това беше за една година, но на мен там ми се сториха като няколко дни... само дето седмиците се точеха като векове. Беше толкова... скучно, че след някое време едва-едва можех да си спомня каквото и да е. Нито името ми, нито какво е изгрев, нито вкуса на истинската храна.
- Епа да, ‘наем ние... ние нали помогнахме да те спасим. А ти ич не каза благодарско, ма ти нали целото време не си беше у чутурата, та не се обиждаме.
- Тогава позволете ми да ви благодаря сега, г-н Секигоопрай.
- Нема нищо. Пак заповедай.
- Тя държеше едни твари, които ядат сънищата ти докато не умреш от глад. Мразя тварите, които ти отнемат това, което си. Искам да избивам такива твари, г-н Секигоопрай. Всичките искам да ги изтребя. Отнемеш ли на някого спомените, отнемаш му личността, отнемаш му всичко което е той.
- Ми убав ти е ищяхо, нема лабаво, - отвърна Роб – Но требе да свършим първо една мънинка работица, сещаш се. Ебре, кривънци, глей к’во ста’а га се занемарят нещата и пущиш нави да пра’ят к’вото си сакат.
По пътя си те се натъкнаха на голяма купчина кости. Бяха несъмнено животински кости, а ръждясалите нашийници и синджири дадоха нещо като жокер.
- Три големи кучета? – констатира Роланд.
- Едно баш големо кучище с три чутури, - поправи го Роб Секигоопрай – Много модна порода у преизподните. Земе ли да апе, гърло отведнъж прехапва. Три гърла! – след което добави с наслада – Ма тури три кучешки бисквитки у редичка на земята и цел ден че седи завалията и че опъва синджиро. Голем майтап падна, да ти речем я, - той подритна кокалите – Епа имаше оно едно време у тея места уригиналност. А глей с’а що направи’а.
Малко по-нататък по пътя имаше нещо, което може и да беше демон. Имаше ужасяващо лице, с толкова много зъби, че повечето трябваше да са били само за показ. Имаше си и криле, но с тях просто нямаше как да се издигне във въздуха. Беше си намерило парче огледало и на всеки няколко секунди хвърляше по един поглед в него и потръпваше.
- Г-н Секигоопрай, - попита Роланд – има ли тук долу нещо, което този меч, който мъкна, да може да убие?
- Епа не. Не стае баш да ги тепаш, - отговори Роб – Не и навляк. Туй да не ти е некой вълшебен меч, видиш ли?
- Тогава защо ми е да го мъкна?
- Щото си Херой. Да си чул некогиж за Херой без меч?
Роланд изтегли меча от ножницата. Той беше тежък и никак не приличаше на лекокрилото, свистящо, сребристо острие, което той си беше представял пред огледалото. Този меч беше по-скоро като подострена метална тояга.
Той го хвана с две ръце и някак успя да го метне насред бавната, мрачна река. Точно преди да падне във водата, от там се издигна една бледа ръка и го улови. Размаха го няколко пъти и се скри под водата.
- Това нормално ли беше да става? – сащиса се той.
- Мъж сам да си фърли мечо? – изкрещя Роб – Не! Ич не е нормално убав меч зян да стае!
- Не, аз питах за ръката, - поясни Роланд – Това просто...
- Епа, случва се, - махна пренебрежително ръка Роб, като че нямаше нищо по-обичайно от подводни жонгльори с мечове – Ама са си немаш оръжие!
- Ти каза, че мечовете не могат да убиват нави!
- Епа да, ама оно е сурат да има, - възрази Роб и забързи крачка, а останалите фийгъли поеха в тръс след него.
- Но без меч няма ли да съм още по-героичен? – изтъкна Роланд.
- Епа мо’е и тъй да се рече, - призна неохотно Роб – Но мое би че си също и по-умрел.
- Освен това аз имам План, - продължи Роланд.
- Ма План ли ми имаш?
- Да. Сиреч епа да.
- Ма на хартия изписуван ли?
- Аз просто си мислих... – Роланд замлъкна, защото несекващо движещите се сенки се бяха разделили и пред тях се простря обширна пещера.
В центъра и, обкръжавайки нещо като каменна плоча, се жълтееше бледо сияние. А върху плочата лежеше малка фигура.
- Стигнааме, - оповести Роб – Убаво си минá, а?
Роланд примижа. Стотици нави се бяха струпали около плочата, но се държаха на разстояние, като че ли се бояха да се приближат.
- Виждам... някой лежи там, - забеляза той.
- Она е самата Лято, - каза Роб – Требе да го караме изтънко.
- Изтънко?
- Ми речи го... предпазливо, - поясни услужливо Роб – Они богините могат мънечко да поозорят човеко. Сите са едни фльорци.
- А не може ли просто... ами нали разбираш, да я грабнем и да бягаме?
- Епа да, оно накрая нещо таквоз че пра’им, - успокои го Роб – Ти обаче, гусинчо, че требе пръво да я цунеш. Ста’а ли?
Роланд го изгледа изтормозено, но накрая склони:
- Да... ъ, добре.
- Оно дамите това си го сакат, тъй да найш, - продължи Роб.
- И тогава ще хукнем да бягаме, нали? – възвърна се надеждата на Роланд.
- Епа да, оти сигур тогаз навите че гледат да не ни пущат. Ич не обичат они ората да си одят. Аре, момко.
Аз имам План, припомни си Роланд и закрачи към каменната плоча. И ще се съсредоточа върху него, така че да не мисля как вървя през тълпа грубо надраскани чудовища, които ще са тук само ако мигна, а пък очите ми вече се насълзиха. Това което е в мислите ми за тях е истинско, нали така?
Ей сега ще мигна, сега ще мигна, сега ще...
...мигна. Само след миг то премина, но потресът остана за по-дълго. Те бяха навсякъде, и всяка озъбена уста се беше втренчила в него. Макар че не биваше да е възможно зъби да гледат някого.
Той се втурна бегом, с насълзени от усилие да не мига очи, и сведе поглед към фигурата лежаща в жълтото сияние под него. Тя беше жена, дишаше, спеше, и приличаше на Тифани Болежкова.

От върха на ледения дворец Тифани можеше да вижда на мили околовръст, и всичките мили бяха покрити със сняг. Само на Варовитище имаше някаква следа от зелено. Беше един вид остров.
- Видя ли, как се научих? – каза Зимеделецът – Варовитище е твое. Така че тук лятото ще дойде, а ти ще си щастлива. И ти ще си моя невяста и аз ще съм щастлив. И всичко ще е щастливо. Щастието е когато нещата са правилни. Сега аз съм човек и ги разбирам тези неща.
Да не вземеш да изкрещиш или да изпищиш, посъветва я Третият и Акъл. Или пък да замръзнеш.
- О... ясно, - отвърна тя – А в останалия свят ще си остане зима?
- Не, има ширини, които изобщо няма да усетят застудяването ми, - обясни Зимеделецът – Но в планините, и в равнините чак до Кръглото море... о, да.
- Милиони хора ще умрат!
- Но, разбираш ли, само веднъж. И затова е толкова чудесно. И след това, никога повече смърт!
И Тифани го видя като че на прасоколедна картичка: птички замръзнали по клоните, коне и крави застинали неподвижно по полетата, трева замръзнала като кинжали, нито един комин не пуши... Свят без смърт, защото в него не е останало нищо, което да умре, и всичко искри като сърма.
Тя кимна предпазливо:
- Много... порядъчно. Но ще е жалко да няма съвсем нищо, което да се движи.
- Това ще е лесно. Снежни човеци, - успокои я Зимеделецът – Аз мога да ги направя човеци!
- Желязо, колкото да изковеш пирон ли? – сети се Тифани.
- Да! Лесно е. Аз изядох цяло кебапче! И мога да мисля! По-рано никога не бях мислил. Бях неделим. А сега съм отделен. Само когато си отделен, осъзнаваш кой си.
- Ти ми направи рози от лед, - промълви Тифани.
- Да! Тогава вече ставах!
Да, но сутринта розите се бяха стопили, добави наум Тифани и се загледа в бледо-жълтото слънце. В него имаше сила само колкото Зимеделецът да заискри. Той не мисли като човек, каза си тя вглеждайки се в чудатата му усмивка. Той мисли като човек, който никога не е срещал друг човек. Той е изкикотил. Толкова е побъркан, че изобщо не разбира колко е побъркан.
Той изобщо си няма представа какво значи да си „човек”, не знае какви ужаси замисля, той просто... не разбира. А е толкова щастлив, че е направо сладък...

Роб Секигоопрай потропа по шлема на Роланд:
- Аре бе, момко.
Роланд се беше втренчил в сияещата фигура:
- Това не може да е Тифани!
- Епа она е богиня, она мо’е да изглежда както си сака, - обясни Роб Секигоопрай – Лекинко само я цункай по бузката, а? Немой да се оливаш у ентусиазъмо, нема цел ден да са мотаме, я. Бърже я цункай и беж да ни нема.
Нещо подбутна подканващо Роланд по лакътя. Беше синьо сирене.
- Немой се коси зарад Хорас... он само сака да стори каквото си требе, - обади се побърканият фийгъл, когото Роланд знаеше като Прост Уили.
Той пристъпи напред, през припламващото около него сияние, защото кой би искал да се покаже страхливец пред едно сирене.
- Това е някак си... неловко, - оплака се той.
- Кривънци, аре давай де!
Роланд се наведе и припряно допря с устни по бузата спящата красавица. Тя отвори очи и той бързо отскочи крачка назад.
- Това не е Тифани Болежкова! – възкликна той и премигна. Навите се бяха струпали наоколо плътно като трева.
- Фащай я за ръката и беж да бегаме, - подкани го Роб – Навлеко че се разлюти га ни види да си одим, - после той потропна ободрително по шлема на Роланд и добави – Ма нема лошо, нал’тъй? Оти ти имаш План!
- Само се надявам да съм го измислил правилно, - въздъхна Роланд – Лелите ми казват, че прекалявам с умуването.
- Туй да се чува, - одобри Роб Секигоопрай – Оти туй е много по-убаво от онуй да прекалеваш с тъпуването! А с’а грабай госпоицата и беж да ни нема!
Роланд хвана момичето за ръката стараейки се да избягва погледа му и внимателно я издърпа от плочата. Тя му каза нещо на език неразбираем за него, освен само че звучеше като че на края имаше въпросителен знак.
- Тук съм за да ви спася, - увери я той.
Тя го изгледа със златистите очи на змия, след което промълви с глас изпълнен с неприятни отгласъци и съскане:
- Малката овчарка загази. Колко тъжно, ох колко тъжно.
- Ами, ъ, най-добре да бягаме, - съумя някак да предложи той – която и да сте вие...
Не-Тифани му се усмихна. С една такава неприятна усмивка, леко подхилкваща се. И те побягнаха.
- А вие как се биете с навите? – попита задъхвайки се той търчащата наоколо фийгълска чета.
Сенките се разделиха пред тях.
- Епа не им се услаждаме на них, - обясни Роб – Мо’е би щото се за лочене мислим, ап а от туй и них ги фаща. Ти си бегай, бегай!
И точно тогава навите удариха, макар че на това не можеше да му се каже точно удар. Беше по-скоро като че се халосаха в стена от шепот. Нищо не ги докосваше, нямаше нито зъби нито нокти. Ако хиляди мънички нещица като скариди или мухи се бяха опитали да спрат някого, на това щеше да прилича.
Лодкарят обаче ги очакваше. Той вдигна ръка, когато Роланд се приближи с препъване към лодката.
- ШЕСТ ПЕНСА, - поиска той.
- Шест? – сащиса се Роланд.
- Ей, и два часа не седееме тука, а тряс-фрас и на ти шес пенса отидо’а! – възмути се Прост Уили.
- ЕДИН БИЛЕТ ЗА ОТИВАНЕ И ВРЪЩАНЕ И ЕДИН ЕДНОПОСОЧЕН, - отсече лодкарят.
- Но аз нямам толкова! – паникьоса се Роланд.
В главата нещо беше започнало да го подръпва. За да стигнат до устата му мислите му трябваше да си пробиват път с много зор.
- Я че се опра’им, - успокои го Роб Секигоопрай, обърна поглед към събратята си фийгъли и потропа по шлема на Роланд за тишина – Убаво, момци. Нема да си одим!
- КАКВО! – стресна се лодкарят – О НЕ, ВИЕ СИ ТРЪГВАЙТЕ! НЯМА ПАК ДА ВИ ТЪРПЯ ТУК ДОЛУ! ОЩЕ НАМИРАМЕ НАТРОШЕНИ БУТИЛКИ ОТ ПРЕДИШНИЯ ПЪТ! АЙДЕ, КАЧВАЙТЕ СЕ НА ЛОДКАТА ДЕ, ВЕДНАГА!
- Кривънци, ич не мо’ем бе, мой човек, - отвърна Роб – Оти клетва ни е наложена, да му помогнем на момъко, сещаш се. Дето он нема да оди и ние нема да одим и туй-то!
- АМА НИКОЙ НЕ БИВА ДА ИСКА ДА ОСТАВА ТУК! – скара им се лодкарят.
- Епа нема да се плашиш, мой човек, с нас тук с’а па че живне, - подсмихна се Роб.
Лодкарят забарабани с пръсти по греблото си. Те затракаха като търкалящи се зарове.
- Е, ДОБРЕ ДЕ, ОТ МЕН ДА МИНЕ. НО, ДА СЕ РАЗБЕРЕМ ВЕДНЪЖ ЗАВИНАГИ, БЕЗ НИКАКВО ПЕЕНЕ!
Роланд завлече момичето на борда. Там най-накрая навите ги оставиха на мира, но когато лодкарят подкара към другия бряг, Голем Йън срита Роланд по ботуша и посочи нагоре. Оранжеви драсканици със стотици пресичаха свода на пещерата. А на отсрещния бряг ги причакваха още повече.
- Как върви Плано, а, гусин Геройчо? – попита тихо Роб Секигоопрай слязъл от шлема на момчето на рамото му.
- Изчаквам подходящия момент, - отговори високомерно Роланд, след което се обърна към не-Тифани и я увери, стараейки се да не я гледа в очите – Дойдох да ви измъкна от тук.
- Ти? – подпита не-Тифани сякаш в самата представа за това имаше нещо смешно.
- Добре де, ние, - поправи се Роланд – Всичко е толкова...
С глухо тупване лодката заора в брега, където навите се бяха струпали гъсто като житна нива.
- Епа който сляя да сляя, - подкани го Голем Йън.
Роланд издърпа не-Тифани няколко крачки нататък по пътя и спря. Като мигна, пътят отпред беше бушуваща оранжева маса. Самият той усещаше лек напън, не по-силен от полъх. Да, но те бяха и в ума му. Студени и ръфащи. Всичко беше толкова глупаво. Изобщо нямаше да стане. Той нямаше да може да се справи. Нали той беше капризен, безогледен и непослушен, точно както казваха... лелите му.
Зад гърба му Прост Уили се провикна с тона който при него минаваше за ободрителен:
- А напра’и тъй, че лелите ти да се гордеят с тебе!
Роланд се извърна изведнъж обзет от гняв:
- Лелите ми ли? Чуй сега, какво ще ти кажа за лелите ми...
- Нема време, бе момчурльок! – изкрещя му Роб Секигоопрай – Аре мърдай бе!
Роланд се озърна. Умът му беше пламнал. Спомените ни тук са истински, припомни си той. А това нещо аз няма да го търпя!
Той се обърна към не-Тифани и й каза:
- Не се страхувай.
След което протегна лявата си ръка и прошепна:
- Спомням си ... меч...
Когато зажумя, мечът беше в ръката му – толкова лек, че едва се усещаше, толкова тънък, че почти не се виждаше, една линия във въздуха състояща се предимно от острота. С него той беше посякъл хиляди врагове, там някога пред огледалото. Той никога не тежеше твърде много, движеше се като част от самия него и ето го в ръката му. Оръжие поразяващо всичко, което се натрапваше, лъжеше и крадеше.
- Мо’е па и да мо’е да се напра’и Геройо отведнъж, - продума замислено Роб Секигоопрай, докато навите се очертаваха пред Роланд и гинеха. Той се обърна към Прост Уили – Прост Уили? Мо’еш ли да се сетиш за некой път, дето да съм ти викал, дека некой път казуеш баш що си е верно?
Прост Уили го изгледа озадачено.
- Епа отга се помним, Роб, не се сещам да си ми викал таквоз нещо, ама никогиж.
- Тъй ли било? – каза Роб – Епа, ако го бех викал, баш с’а щеше да е тоя некой път.
Прост Уили се разтревожи:
- Епа оно верно ли е значи? Я да съм рекъл нещо верно?
- Епа да. Рече го, Прост Уили. За пръви път. Гордеем се я с тебе, - похвали го Роб.
Преширока усмивка се разля по лицето на Прост Уили:
- Кривънци! Ей, момци, я рекох...
- Ма немой се занасяш, - добави Роб.
Където Роланд замахваше с въздушното си острие, навите се пръскаха като паяжини. Прииждаха нови, и все нови и нови, но сребърната линия всеки път ги пресрещаше и ги отсичаше от него. Те отстъпваха, пробваха нови форми, бягаха пред зноя на гнева в неговата глава. Мечът фучеше. Навляк след навляк се огъваше пред острието и изпищяваше и с тихо цвърчене изчезваше в нищото...
... и някой тропаше по шлема му. Който и да беше, вече правеше това от доста време.
- А? – отвори очи той.
- Они свърши’а, - осведоми го Роб Секигоопрай.
Дишайки тежко Роланд се огледа. С отворени или затворени очи, оранжеви проблясъци в пещерата нямаше. Не-Тифани го гледаше със странна усмивка.
- С’а ли че си одиме, - подпита го Роб Секигоопрай – или мо’еби да чекаме да додат още?
- А они че додат, - увери го Били Големо Чене и посочи отсрещната страна на реката.
Плътна оранжева маса прииждаше в пещерата, толкова много нави, че между тях изобщо нямаше празно. Роланд се поколеба все още мъчейки се да си възстанови дъха.
- Чуй с’а що че ти речем, - заувещава го Роб – Ти с’а като добро момче земи спаси госпоицата, а па ние че те земем тук друг път, и сандвичи че си носим та голема веселба че падне.
Роланд примигна.
- Ъ, да, - започна да се освестява той – Ами... извинявайте. Не знам какво ми стана ...
- Доде време за бегане! – провикна се Голем Йън.
Роланд хвана не-Тифани за ръката.
- И немой да гледаш назаде доде не не се разкараме от тука, - предупреди го Роб – Оти туй си е трудицьонно.

Горе на кулата ледената корона се озова в бледите ръце на Зимеделеца. Тя сияеше по-ярко отколкото ако беше от диаманти, дори и на бледата зимна светлина. Беше от най-чистия лед, без мехурчета, ивици или каквито и да е недостатъци.
- Направих я за теб, - сподели и той – Лятната Господарка никога няма да си я сложи, - добави печално той.
Тя й стана като по мярка. И изобщо не и беше студена.
Той отстъпи две крачки назад и обяви:
- И сега вече всичко е свършено.
- И аз също трябда да свърша още едно нещо, - каза Тифани – Но преди това трябва да разбера нещо. Значи ти си намерил нещата от които се прави човек?
- Да!
- Как разбра кои са те?
Зимеделецът гордо и разказа за децата, докато Тифани грижливо вдишваше и издишваше, насилвайки се да се успокои. Логиката му беше толкова... ами логична. В крайна сметка, щом един морков и два въглена могат да направят от буца сняг снежен човек, значи и с един куп соли, газове и метали той може да направи от себе си човек, нали така? Някак си се ... връзваше. Или поне като за Зимеделеца се връзваше.
- Но виждаш ли, трябва да знаеш цялата песничка, - продължи Тифани – Повечето от нея е за нещата от които е направен човекът. А не за това, което човек е.
- Някои от нещата не можах да намеря, - оплака се Зимеделецът – Те не се връзват. Не са веществени.
- Да, - кимна тъжно Тифани – Последните три стиха, нали така? А те са същината. Наистина много съжалявам, но си е така.
- Аз обаче ще ги намеря, - запали се Зимеделецът – Ще ги намеря!
- Дано някой ден ги намериш, - каза Тифани – А да си чувал някога за Бофо?
- Това пък Бофо какво е? В песничката го нямаше! – притесни се Зимеделецът.
- О, Бофо е номерът с който хората променят света, като лъжат сами себе си, - заобяснява Тифани – Чудесно е! Та според Бофо в нещата няма сила, която хората вече не са вкарали там. Може да направиш нещата вълшебни, но не можеш с магия да направиш човек от неща. Това в сърцето ти си остава само един пирон. Само пирон.
И ето че времето дойде и аз вече знам какво да направя, помисли си тя като в просъница. Разбрах как трябва да свърши Приказката. Трябва аз да я завърша по правилния начин.
Тя придърпа Зимеделеца към себе си и видя изумлението на лицето му. Чувстваше се замаяна, като че ли краката и не докосваха пода. Светът някак се ... упрости. Като тунел водещ право към бъдещето. Не можеше да види нищо друго освен хладното лице на Зимеделеца, не можеше да чуе нищо, освен собствения си дъх, нито да усети друго освен топлината на слънцето по косата и.
То, слънцето, хич не беше огнената топка от лятото, но все още беше много по-голямо от който и да е огън.
Където и да ме отведе, там избирам да ида, каза си тя, пускайки топлината да се влее в нея. Аз избирам това. Това избирам да сторя. И май ще трябва да застана на пръсти, добави тя.
Гръм от дясната ми страна. Мълния от лявата ми страна. Огън отгоре ми...
- Моля ти се, - промълви му тя – махни зимата. Иди си в твоите планини. Моля те.
Мраз отпреде ми...
- Не. Аз съм Зима. Не мога да бъда друго.
- Значи не можеш да бъдеш човек, - реши Тифани.
Последните три стиха бяха: „Сила, колкото да построиш дом, Време, колкото да подържиш дете, Обич, колкото да разбиеш сърце.”
Равновесие... което и дойде бързо, като че от никъде, надигащо се в нея.
Средата на люлката не се люлее. Там не се усеща нито нагорнище, нито надолнище. Тя е в равновесие.
Равновесие... а устните му бяха като син лед. Тя ще поплаче, по.късно, за Зимеделеца който толкова искаше да стане човек.
Равновесие... както и беше казала веднъж старата келда: „Има едно мънечко нещице увътре ти, дето ич нема да се разтопи”.
Дойде време за топене.
Тя затвори очи и целуна Зимеделеца...
... и притегли към себе си слънцето.
Огън по мраза.
Цялата горна част на ледения дворец се стопи наведнъж в изблик ярка бяла светлина, от която стените и на стотици мили оттам хвърляха сенки. Стълб от пара се надигна с рев в небето, пронизан от светкавици и се простря над света като чадър, закривайки слънцето. След което пак запада надолу като топъл дъжд с едри капки изравящи в снега тънки дълбоки дупки.
Тифани, чиято глава винаги гъмжеше от мисли, този път не можеше да изтиска нито една. Само лежеше на една ледена плоча посред дъжда и слушаше как дворецът покрай нея се разпада. Случва се понякога всичко, което можеш да направиш вече да е направено, така че да не ти остава нищо друго освен да се снишиш и да изчакаш да мине бурята.
Имаше и още нещо във въздуха, един златен проблясък, който се губеше колчем тя се опиташе да го погледне и пак се появяваше в крайчеца на полезрението и.
Дворецът рукна като водопад. Ледената плоча, на която лежеше тя, наполовина се плъзгаше наполовина плуваше надолу по стълбището което постепенно се превръщаше в река. Над нея грамадни колони се сгромолясваха, но преди да достигнат до земята се превръщаха от лед в топла вода, така че долу се разхвърчаваха с пльоскане само пръски.
Сбогом на искрящата корона, помисли си Тифани с лека нотка съжаление. Сбогом на роклята от танцуващи светлинки, сбогом на ледените рози и снежинките. Колко жалко. Колко жалко.
И ето че под нея се показа трева, а я заливаше толкова много вода, че или преставаш да се излежаваш или се давиш. Накрая тя някак съумя да се изправи на колене и зачака кога ще може да се изправи без да я повали потокът.
- У теб има нещо мое, дете, - обади се един глас из-зад гърба и.
Тя се обърна и златната светлина се сбра в образ. В нейния собствен образ, само че очите бяха... странни, като че змийски. Точно сега обаче, с бумтящата жега на слънцето все още отекваща в ушите и, това не изглеждаше чак толкова изумително.
Бавно-бавно Тифани извади Рога на Изобилието от джоба си и и го подаде.
- Ти си Лятната Господарка, нали? – поиска да се увери тя.
- А ти си момиченцето овчарче, което щеше да става мен? – в отговора се усещаше съскане.
- Но аз не исках! – побърза да се оправдае тя – Защо приличаш на мен?
Лятната Господарка седна на торфа до нея. Много е смахнато това да зяпаш себе си и Тифани забеляза на врата и отзад малка бенка.
- Нарича се „резонанс”, - рече тя – Знаеш ли какво значи това?
- Значи нещата да вибрират заедно, - отговори Тифани.
- Как може едно овчарче да знае това?
- Имам речник, - каза Тифани – И съм вещица, ако обичаш.
- Добре тогава, докато ти прихващаше някои неща от мен, аз пък прихващах някои неща от теб, умна овча вещице, - обясни Лятната Господарка.
На Тифани тя все повече и заприличваше на Аннаграма. Което всъщност беше успокояващо. Тя не звучеше нито мъдро нито мило, а ... просто като поредната особа, по случайност оказала се много могъща, но не беше чак пък страшно умна, а, да си го кажем честно, леко досадна.
- Кой е истинският ти облик? – поинтересува се Тифани.
- Обликът на жегата по пътя, обликът на мириса на ябълки.
Хубав отговор, помисли си Тифани, но не е да има някаква файда от него. Тя приседна до богинята и попита:
- Ще си изпатя ли?
- Заради това, което стори на Зимеделеца ли? Не. Той трябва да умира по веднъж всяка година, както и аз. Ние умираме, спим и пак се пробуждаме. Освен това... ти беше забавна.
- Я? Забавна значи съм била, а? – очите на Тифани се присвиха.
- Какво ще искаш? – запита Лятната Господарка.
Да, помисли си Тифани, точно като Аннаграма. Няма да познае дори намек дебел цяла миля.
- Какво искам ли? – отвърна Тифани – Нищо. Само лято, ако обичаш.
Лятната Господарка я изгледа объркано:
- Но хората винаги искат нещо от боговете.
- Вещиците обаче плащане не приемат. Зелената трева и синьото небе ми стигат.
- Какво? Но тях нали и без това си ги получаваш! – Лятната Господарка беше хем втрещена хем ядосана, от което Тифани, остана доволна, нищо че беше малко дребнаво и злорадно.
- Добре, - усмихна се тя.
- Но ти спаси света от Зимеделеца!
- Всъщност го спасих от едно глупаво момиченце, госпожице Лято. Поправих каквото бях оплескала.
- Заради една дребна грешка ли? Ще си глупаво момиченце да не приемеш награда.
- Но ще съм разумна млада жена да откажа награда, - възрази Тифани и се почувства доволна че го каза – Зимата свърши, знам. Аз се погрижих. Където ме отведе, там избрах да ида. И пак аз избрах, когато излязох да танцувам със Зимеделеца.
Лятната Господарка се изправи:
- Забележително. И странно. А сега дойде време да се разделим. Но първо трябва да се вземат още някои неща. Стани, млада жено.
Тифани се изправи и като погледна Лятната Господарка в очите, те станаха на бездънни ями и я всмукаха. И тогава лятото я изпълни. Надали беше за повече от няколко секунди, но вътре това продължи много по-дълго. Тя усети, какво е да си лек ветрец полюшващ житата, как караш да узрее ябълка, как да подкараш сьомгите нагоре по реките... усещанията надойдоха всички наведнъж и се сляха в едно голямо, грамаданско, бляскаво, златисто усещане за лято...
... ставащо все по-знойно. И ето го слънцето вече огромно и червено в пламнало небе. Тифани се понесе през въздух като вряло масло в съсухреното безмълвие на дълбоката пустиня, където дори и камилите не оцеляват. Там нямаше нищо живо. Нищо не помръдваше освен развявания от вятъра прах. Вятърът я запиля в пресъхнало речно корито, осеяно с бели животински кости. Нямаше кал, нито капка влага в тази не земя а пещ. Тази река беше каменна – котешки очи, преливащи ами като котешки очи, пръснати като кървави капки гранати, ахати с техните разноцветни ивици, камъни в кафяво, оранжево, кремаво, някои с черни жилки, всичките излъскани от жегата.
- Тук е сърцето на лятото, - просъска гласът на Лятната Господарка – Страхувай се от мен, също както се страхуваш от Зимеделеца. Ние не сме ваши, макар да ни давате образи и имена. Огън и лед сме ние, в равновесие. Никога се се изпречвай пак помежду ни...
И ето че най-накрая нещо помръдна. От пролуките между камъните се подадоха самите те като оживели камъни: бронзови и червени, кехлибарени и жълти, черни и бели, нашарени като арлекини и с проблясващи смъртоносно люспи.
Змиите опипаха палещия въздух с раздвоените си езици и засъскаха тържествуващо.
Видението изчезна. Светът се завърна на мястото си.
Водите се бяха оттекли. Несекващият вятър беше развял мъглите и парата на раздърпани валма, но победоносното слънце беше пробило през тях. И, както се случва винаги, при това твърде скоро, странното и чудатото се превръща в спомен, а споменът в сън. Утре вече няма да е останало и следа.
Тифани закрачи по тревата, където допреди малко беше бил дворецът. Тук таме бяха останали ледени буци, но след някой друг час и те ще се стопят. Облаците още надвисваха, но и те ще се разсеят. Нормалният свят и се натрапваше със скучната си стара песен. Тя крачеше по сцената след края на представлението и кой сега ще каже, случило ли се беше то изобщо?
Нещо изцвърча изсред тревата. Тифани посегна и вдигна парче метал. Беше още топло, с последните остатъци от горещината, която го беше изкривила, но все пак можеше да се види, че някога това е било пирон. Не, няма да приема подарък само за да се почувства дарителката по-добре, помисли си тя. Защо ми е това? Аз сама си намирам даровете. За нея съм била само... „забавна”.
Той обаче... той ми правеше рози, айсберги и скреж и така и изобщо не разбра...
Изведнъж тя се озърна чула гласове. Фийгъли се завтекоха откъм билото, толкова бързо, колкото човек ако се напъне да не изостава. И Роланд не изоставаше, леко задъхан, подскачащ като патица заради твърде голямата си ризница.
Тя се разсмя.

Две седмици по-късно Тифани се върна в Ланкър. Роланд я докара до Дверизи, а останалата част от пътя я пое островърхата и шапка. Което си беше късмет. Кочияшът си спомняше мис Тик, а понеже имаше свободно място на покрива на дилижанса, никак не му се искаше пак да минава през всичкото онова. Пътищата бяха наводнени, канавките шумно гърголеха, придошлите реки заливаха мостовете.
Най-напред тя навести Леля Ог, на която беше задължително да се разкаже всичко. Така се спестяваше време, защото като го разкажеш на Леля Ог, вече няма нужда да си правиш труда да го разправяш и на други. Когато тя чу, какво точно беше направила Тифани на Зимеделеца, тя се скъса от смях.
Тифани зае метлата на Леля и отлетя полекичка през гората до къщурката на Госпожица Предалова.
Там нещо вреше и кипеше. На поляната няколко мъже прекопаваха лехите със зеленчуците, а купища народ се омотаваха покрай вратата, така че тя кацна в гората, скри метлата в една заешка дупка, а шапката си под един храст и се върна до къщурката пеша.
На една бреза точно където пътеката излизаше на поляната беше забучена една... кукла като че ли, направена от овързан сноп вейки. Това беше нещо ново и леко плашещо. Каквато сигурно беше и целта му.
Никой не я видя да вдига райбера от вратата на миялнята и да се промъква в къщурката. Тя се облегна на кухненската стена и притихна. От съседната стая се разнасяше несъмнения глас на Аннаграма приказващ на нейния най-характерен аннаграматичен език:
- ... само едно дърво, разбирате ли? Отсечете го и си разделете дървата. Разбрано ли е? А сега си стиснете ръцете. Айде де. Ама сериозно. И без увъртания, че да не се ядосам! Добре. Така е по-добре, нали? И да не съм чула повече от вас за тази простотия...
След още десет минути слушане на конски, мъмрене и натякване на кого ли не Тифани се измъкна навън, заобиколи през гората и пак излезе на поляната по пътеката. Насреща и се зададе забързана жена, но тя спря щом Тифани каза:
- Извинявайте, има ли тук вещица?
- Ооооо, да, - охотно потвърди жената изглеждайки строго Тифани – Ти не си тукашна, а?
- Не, - отвърна Тифани, без да каже на глас „Аз живях тук месеци наред, г-жо Коларова, и доста често се срещахме. Но аз винаги бях с шапката. А хората се виждат само с шапката. Без шапката все едно съм се маскирала.”
- Е, имаме си Госпожица Ястребска, - г-жа Коларова се направи сякаш неохотно разкрива страшна тайна – Ама внимавай, - тя се приведе и сниши глас – Ядоса ли се, тя се превръща в ужасно чудовище! Аз самата я видях! На нас, разбира се, тя лошо не ни прави, - добави тя – Сума ти млади вещици идват да се учат от нея на разни работи!
- Леле, сигурно е много добра!
- Да не повярваш, - продължаваше г-жа Коларова – Само пет минутки след като дойде и вече като че знаеше всичко за нас!
- Да не повярваш, - каза на глас Тифани.
Човек направо да си помисли, че някой и е написал всичко. На два пъти. Да но това нямаше да е толкова интересно, нали? А кой би си помислил, че истинска вещица би си купила облика от Бофо?
- И още тя си има котел, в който бълбука нещо зелено, - сподели и много гордо г-жа Коларова – И прелива това зеленото от всички страни. Ей това е то, сериозно вещерство.
- На такова прилича, - съгласи се Тифани.
Нито една срещната от нея вещица не беше правила с котел нищо друго освен да си готви манджа, но кой знае защо, хората от дън душа вярваха, че в котела на вещицата трябва да бълбука нещо зелено. И сигурно затова г-н Бофо предлагаше на продан артикул №61: Бълбукащ в Зелено Котел – Комплект, $14, с допълнителни пликчета Зелено, по $1 парчето.
И вършеше работа. Което може и да не беше съвсем редно, но хората си бяха хора. А пък Аннаграма сега сигурно нямаше особено да се зарадва на гостенка, особено на такава гостенка, който е изчела целия каталог на Бофо, така че тя си взе метлата и отлетя за към Баба Вихронрав.
Сега в задния и двор имаше кошара за кокошки. Грижливо изплетена от гъвкава леска, а из-зад дея се чуваше доволно „ко-ко-ко”.
Баба Вихронрав тъкмо излизаше от задната врата и погледна Тифани сякаш момичето само беше отскочило да се поразходи за десет минутки.
- Точно ми се отвори една работа в града, - каза тя – Та не ще имам нищо против да дойдеш и ти.
От устата на Баба това беше все едно духов оркестър и илюминации за добре дошла. Тифани влезе в крачка до нея.
- Надявам се, че сте добре, Госпожо Вихронрав? – каза тя подтичвайки след нея.
- Е, преживях аз още една зима, не знам за друго, - отвърна Баба – А ти добре изглеждаш, момиче.
- О, да.
- От тук горе видяхме парата дето се вдигна, - спомена Баба.
Тифани си замълча. И това ли беше всичко? Ами, да. За Баба толкова ще да е. След малко Баба добави:
- Върна се да се видиш с приятелките ти, а?
Тифани си пое дълбоко дъх. Тя си беше преговаряла това наум десетки пъти: какво ще каже тя, какво ще отвърне Баба, какво ще изкрещи тя, какво ще изкрещи Баба...
- Ти си го планирала така, нали? – започна тя – Ако ти беше предложила някоя от другите, сигурно щяха да и дадат къщурката, така ми намекна ти. И ти знаеше, просто си знаеше, че аз ще правя ще струвам, но ще и помогна. И всичко си се нареди, нали? На бас, че досега всички в планините вече са разбрали, какво се случи. На бас че Г-жа Уховрътска се пука от яд. А най-хубавото е, че никой не пострада. Аннаграма си пое нещата, откъдето ги беше подкарала Госпожица Предалова, всичките селяни са доволни, а ти спечели! Да де, като нищо ще ми кажеш, че е било аз да се намирам на работа, да науча някакви важни неща и да не се тормозя заради Зимеделеца, ама все пак ти си спечели!
Баба Вихронрав си вървеше спокойно. След някое време подхвърли:
- Гледам, върнала си си онази твойта дрънкулка.
Все едно да видиш светкавица и после напразно да чакаш гръмотевицата, или да хвърлиш камъче във водата, а да не чуеш „пльос”.
- Какво? А. Кончето. Да! Виж, аз...
- Какъв вид риба?
- Ъ... щука, - отговори Тифани.
- Тъй ли? Е, някои ги обичат, но мен ако питаш, много удря на тиня.
И толкова. Срещу това спокойствие на Баба нямаше къде да се ходи. И да врънка и да хленчи, нищо нямаше да се промени. Тифани се утеши с факта, че поне Баба знаеше, че тя знае. Което не беше много, но повече нямаше да получи и толкова.
- А освен коня и друга дрънкулка виждат очите ми, - продължи Баба – Магика, а?
Тя винаги вмъкваше по едно „к” в края на магия, каквато тя не одобряваше.
Тифани погледна пръстена на пръста си. Той проблясваше бледо. Докато тя го носи, нямаше да ръждяса, беше я уверил ковачът, заради мазнината на кожата и. Той дори си беше сторил труда да изреже на пръстена малки снежинки с мъничко длето.
- А, това е просто един пръстен, който поръчах да ми направят от един пирон, - отвърна тя.
- Желязо, колкото да изковеш пирон, - промълви Баба и Тифани замръзна посред крачка.
Тя наистина ли чете умовете на хората? Такова нещо трябваше да е.
- И откъде ти хрумна, че искаш пръстен? – поинтересува се Баба.
Откъде ли не, по куп причини, които Тифани досега така и не си беше изяснила. Всичко което тя съумя да каже засега беше:
- Ами тогава ми се стори добра идея.
Тя зачака избухването.
- Тогава комай си е била добра, - каза меко Баба, после спря, посочи настрани от пътеката (която водеше към града и къщата на Леля Ог) – Оградих го аз. То има и друго какво да го пази, бъди сигурна, да ала някои зверове са твърде тъпи за да се уплашат.
Беше дъбова фиданка, избуяла вече на пет стъпки височина. Ограждаше я пръстен от колове и преплетени вейки.
- Бързо расте, като за дъб де, - каза Баба – Хвърлям му аз по едно око. Но да вървим сега, че не ща да го изпуснеш.
И тя продължи да крачи бързо нататък. Шашната, Тифани се затича подире и.
- Какво да не изпусна? – попита тя задъхано.
- Танца, какво друго!
- Не е ли малко рано за него?
- Не и тук горе. Те от тук почват!
Баба пресече набързо по преки пътечки и през дворища и излезе на градския площад, който беше тъпкан с хора. Навсякъде бяха вдигнати сергии. Множестро хора се размотаваха наоколо по леко безнадежния, сякаш казващ „какво ли търся тук?” начин на всички тълпи, когато в сърцата си всички знаят какво да правят, докато главите се чувстват малко търсене, но поне е пълно с разни цвъркащи неща за ядене. Пълно беше също така и с бели кокошки. Чудни яйца, както и беше казала Леля, така че щеше да си е грехота да ги колиш.
Баба излезе на предния ред. Нямаше нужда да блъска хората за да мине. Те сами си се отместваха, без да се усетят.
Стигнаха точно навреме. Деца се зададоха тичешком по пътя откъм моста, точно преди танцьорите, които така, тътрузейки се насам, си изглеждаха съвсем обикновени народни хора, каквито Тифани беше виждала често, на работа в ковачници или каращи каруци. Всичките носеха бяло, или поне нещо, което някога е било бяло, и също както зрителите, и техните изражения натякваха, че всичко е, нали, само майтап да става, ама да не вземе някой да го вземе на сериозно. Те дори махаха на хората от тълпата.
Тифани се огледа и зърна мис Тик, Леля и дори Г-жа Уховрътска... почти всички вещици, което тя познаваше. О, тук беше и Анннаграма, без приспособленийцата на г-н Бофо, гледаща гордо-гордо. Изобщо не беше така тогава, тази есен, помисли си тя. Тогава беше тъмно и смълчано, самотно и прикрито, точно обратното на всичко това тук. Кой го беше гледал онова от сенките?
А кой гледа това от светлината? Кой е потайно тук?
Един мъж с тъпан и един с акордеон си запробиваха път през навалицата, последвани от местния кръчмар с осем халби бира на поднос (защото кой съвършеннолетен мъж ще танцува пред приятелите си с панделки на шапката си и звънчета на крачолите си без сериозен изглед за обилна пиячка?). Когато шумът малко се поуталожи, тъпанът заби, а акордеонистът изкара една протяжна нота – официалният сигнал, че ей сега ще започне танцът морис и който още се мотае където не трябва, сам ще си е виновен.
И ето, оркестърът от двама души засвири. Мъжете се наредиха на две редици един срещу друг, отброиха си ритъма и като скокнаха... Когато дванадесет подковани ботуши се треснаха в земята пръскайки искри, Тифани се обърна към Баба:
- Кажи ми, как разкарваш болка, - поиска тя, позаглушена от шума на танца.
Тряс!
- Трудно, - отвърна Баба без да откъсва очи от танцьорите, а ботушите пак казаха: Тряс!
- Можеш ли да я изнесеш от тялото?
Тряс!
- Понякога. Или пък да я скрия. Или да направя клетка и да я отнеса с нея. Всичките начини са все опасни, и подхванеш ли ги без уважение, девойче, ще си те убият. Иска си това цената и отгоре, а награда никаква. Искаш от мен да те науча да си пъхаш ръката в устата на лъва.
Тряс!
- Трябва да знам, за да помогна на Барона. Той е зле. Много има за вършене.
- Това ли избираш да сториш? – попита Баба, все така гледайки танца.
- Да!
Тряс!
- Това беше оня твой Барон, дето не харесваше вещици ли? – погледът на Баба следеше лице след лице от тълпата.
- Но кой харесва вещици, преди да му потрябват, Госпожо Вихронрав? – подпита със сладък глас Тифани.
Тряс!
- Равносметка дойде, Госпожо Вихронрав, - добави Тифани.
В крайна сметка, след като си целунала Зимеделеца ти се отваря настроение за дързост. А пък Баба Вихронрав се усмихна, сякаш точно това трябваше да се очаква.
- Ха! Дойде, а? – каза тя – Хубаво тогава. Намини преди да заминеш, и ще видим тогаз, с какво ще си идеш. Само дано да можеш да затвориш онуй що ще изпонаотвориш. А сега виж хората! Понякога може да я зърнеш!
Тифани се загледа в танца. Гламавия се беше появил без тя да забележи, обикаляше да събира пари в мърлявия си цилиндър. Ако някое момиче дадеше вид, че ще изпищи, ако той я целуне, той я целуваше. А понякога, без никакво предупреждение, той се втурваше в танца, сновейки между мъжете без да сбърка дори една едничка стъпка.
И тогава Тифани го видя. Очите на една жена от отсрещната страна на танцьорите проблеснаха за миг в златно, само за миг. Като го съзря веднъж, почна да го забелязва отново – в очите на едно момче, после на едно момиченце, после на мъжа държащ бирата, всеки път в очи гледащи Гламавия...
- Лято е тук! – възкликна Тифани и осъзна, че потропва с крак в ритъм с танца.
А го осъзна, защото ботуш, по-тежък от нейния я беше настъпил внимателно, но твърдо. До нея Ти вдигна очи към нея в синеока невинност, която за най-кратка частица от секундата стана на лениви златни змийски очи.
- Тук си и е мястото, - изкоментира Баба и си отдръпна ботуша.
- Някой друг медник, а, госпожице? – обади се глас точно до нея и се раздрънчаха пари тръскани в вехта шапка.
Тифани се обърна и се взря в мораво-сиви очи. Лицето около тях беше набръчкано, мургаво и подхилкващо се. В ухото си имаше златна обеца.
- Малко мед от хубавата дама, а? – закрънка той – Или пък може би сребро или злато?
Понякога, помисли си Тифани, просто знаеш, какво трябва да направиш...
- А желязо? – тя свали пръстена от пръста си и го пусна в цилиндъра.
Гламавия го извади, грижливо-грижливо, и го подметна във въздуха. Взорът на Тифани го проследи, но някак-си той вече не беше във въздуха, а заблестя върху пръста на мъжа.
- Желязо колкото трябва, - каза той и изведнъж я целуна по бузата.
Целувката беше само лекичко студена.

Галериите опасващи отвътре фийгълската могила бяха претъпкани, но смълчани. Това сега беше важно. Заложена беше честта на клана.
Посредата се мъдреше голяма книга, по-висока от Роб и пълна с шарени картинки. Беше доста омърляна от пътуването си надолу в могилата. На Роб му бе отправено предизвикателство. Години наред той се беше смятал за герой и изведнъж бабаягата на сите бабияги рече, че той не бил. Добре де, нема как да спориш с бабаягата на сите бабияги, но предизвикателнството, виж, то трябваше да си се посрещне, епа тъй си е, па инак да не му е името Роб Секигоопрай.
- Де е мойта крава? – прочете той – Туй ли е мойта крава? Оно вика „кудкудяк”! Това е... е ... кокошка! Не е мойта крава! И тука иде картинче с вапцани пилци. И ей я, ойде цела страница, верно ли е?
- Верно си е, Роб, - потвърди Били Големо Чене.
От насъбраните фийгъли се надигнаха възторжени възгласи, когато Роб заобиколи бегом книгата размахвайки ръце във въздуха.
- А па туй книжище беше бая по-мъчно от оная ми ти Вас-буката, верно ли думам? – провикна се той, като направи едно кръгче – Ми тая беше лесна! И сюжето си се сещаш отнапред как че биде. Който и да е писувал тая книга, я да ви речем, дал го е лабаво.
- Азбуката ли имаш предвид? – поиска да се увери Били Секигоопрай.
- Епа да, - Роб подскочи няколко пъти забивайки юмруци във въздуха – А ми дайте насам некоя по-ячка!
Гонагълът изгледа купчината оръфани книги, насъбрани по различни начини от фийгълите.
- Некоя, дето да има живец да ми се опре, - поясни Роб – Големо книжище.
- Епа, тая се казуе „Принципи на съвременното счетоводство”, - каза със съмнение Били.
- И големо херойство ли че бъде да я прочетем тая книга? – притича до него Роб.
- Епа да. Ама мо’е би…
Роб Секигоопрай вдигна ръка за тишина и обърна поглед към Джейни, около която се беше струпала тълпа малки фийгълчета. Тя му се усмихна, а синовете му гледаха баща си в нямо изумление. Някой ден, помисли си Роб, и те ще могат както си вървят и на най-дългата дума да и спретнат един як тупаник. Дори и запетайките и тея ми ти изкилиферчени двоеточия няма да им се опрат!
Той трябваше да бъде герой.
- Ми днеска ми е баш ден за туй ми ти четене, - рече той – А ми я дайте насам!
И той чете „Принципи на съвременното счетоводство” цяла сутрин, но за да го направи поне малко по-интересно, вкара в него и сума ти дракони.


Бележка на автора

Танцът морис...
по обичай се танцува на 1-ви май за посрещане на лятото. Историята му е малко объркана, вероятно защото най-вече се е танцувал близо до кръчми, но сега това е баш народният танц на Англия. Танцьорите обикновено се обличат в бяло, с окачени по дрехите им звънчета. Танцуват го и мъже и жени, а вече със сигурност се танцува и в Съединените Щати.
Това го знам, защото преди няколко години видях да танцуват Тъмния Морис в една книжарница в Чикаго. Аз измислих Тъмния Морис за една друга книга на име „Мрачният жътвар” (или поне аз си мисля, че съм го измисли