Клубове Дир.бг
powered by diri.bg
търси в Клубове diri.bg Разширено търсене

Вход
Име
Парола

Клубове
Dir.bg
Взаимопомощ
Горещи теми
Компютри и Интернет
Контакти
Култура и изкуство
Мнения
Наука
Политика, Свят
Спорт
Техника
Градове
Религия и мистика
Фен клубове
Хоби, Развлечения
Общества
Я, архивите са живи
Клубове Дирене Регистрация Кой е тук Въпроси Списък Купувам / Продавам 15:00 09.12.19 
Фен клубове
   >> Тери Пратчет
*Кратък преглед

Страници по тази тема: 1 | 2 | 3 | 4 | 5 | 6 | 7 | 8 | 9 | 10 | (покажи всички)
Тема Зимаджията (Wintersmith) - преводнови  
Автор de Cyrvool (новак)
Публикувано27.02.11 20:03



Глава Първа
Големият сняг


Когато дойде бурята, тя удари хълмовете като с чук. Цяло небе не стигаше да побере толкова сняг, а понеже небето не го побираше, снегът валеше ли валеше като бяла стена.
Пряспа се беше натрупала там, където само допреди няколко часа навръх една древна могила растяха няколко трънки. Миналата година по това време тук бяха поникнали ранни иглики. Сега тук нямаше друго освен сняг. Част от снега се размърда. Буца колкото ябълка се надигна и изпод нея изригна пушек. Ръка не по-голяма от заешка лапичка отвя дима. Едно много малко, но пък много ядосано синьо лице със снежната буца все още кацнала отгоре му, огледа внезапно настъпилата околовръст бяла пустош.
- Ох, кривънци! - размрънка се то - Видиш ли го туй, бе? Оно е Зимаджийска работа! Ма тоя ми ти шашкънин от „не” не разбира, бе!
Още няколко снежни буци бяха изблъскани и се показаха още глави.
- Леле, вай-вай-вай! - рече една от тях - Он пак ми намери големата мънечка бабаяга!
Първата глава се извърна към втората:
- Прост Уили?
- Да, Роб?
- Не ти ли рехох я да ми престанеш с туй ми ти пусто вайкане?
- Епа да, Роб, рече ми, - отговори главата, към която се бяха обърнали като към Прост Уили.
- Епа оти тогаз па го стори?
- Прощавай, бе Роб, оно некак само ми излезна.
- Eпа разочароваш ме, бе.
- Епа прощавай, бе Роб.
Роб Секигоопрай въздъхна:
- Ма ми се чини на мене, дека имаш право, Уили. Подир големата мънечка бабаяга е дошъл, верно си е. Чифлико кой го варди?
- Дребен Опасен Бодилко, Роб.
Роб вдигна поглед към облаците, толкова натежали от сняг, че провисваха посредата.
- Убаво тогаз, - рече той и пак въздъхна - Доде време за Геройо.
Той се прибра в пряспата, оставяйки снежната буца точно на мястото и, и се плъзна надолу в самото сърце на фийгълската могила.
Тя отвътре беше доста голяма. Човек почти можеше да се изправи посредата, макар че веднага щеше пак да се превие от задавяне, защото посредата беше и отворът за пушека. По цялата вътрешна стена се виеха на много катове галерии, всичките до една тъпкани с фийгъли. Обикновено всичко тук беше шумно до немай къде, сега обаче беше плашещо смълчано.
Роб закрачи по пода към огнището, където го чакаше жена му, Джейни. Тя се беше изправила гордо, както подобава на една келда, но отблизо му се стори, че тя е плакала. Той я прегърна с една ръка.
- Убаво бе, то вие май се сещате що ста’а, - рече той на втренчилата се в него синьо-рижа публика, - Не е туй проста фъртуна. Зимаджията е намерил големата мънечка бабаяга... Ей, не ма, а по-кротко!
Той изчака докато крясъците и дрънченето на мечове поутихне и продължи:
- И ний мо’eм да се тепаме с Зимаджията зарад нея! Ей го пътьо! Мо’ем да го извървим пътьо зарад нея! Ма баш бабаягата друг път ни посочи! Път мрачен и опасен!
Надигнаха се възторжени викове. Това нещо поне на фийгълите им допадаше.
- А така! - рече удовлетворено Роб - Я че одим да земем Геройо!
Надигна се голям смях, а Голем Йън, най-едрият от фийгълите, се провикна:
- Оно му е рано, бе. Немахме време и му показахме само два урока по геройството! Он нашичкио ни е само един голем никаквец!
- Он че бъде Геройо за големата мънечка бабаяга и толкоз, - отсече Роб - Нема лабаво, беш да ви нема сите маскари! Аре към варната яма! Път да ми изкопате до Долнио свет, до Преизподнята!

Зимаджията е, кой друг, каза си Тифани изправена пред баща си в мразовития чифлик. Усещаше го там навън. Не беше това нормално време дори и за посред зима, а пък вече трябваше да е пролет. Това беше предизвикателство. Или пък може би просто игра. Със Зимаджията знае ли човек. Да, но не можеше да е игра, защото агънцата умираха. Аз съм само на тринадесет години, а баща ми, както и много други хора, все по-големи от мен, искат да им свърша нещо. А аз не мога. Зимаджията пак ме намери. Сега той е тук, а аз съм твърде слаба.
Щеше да е по-леко, ако ме притискаха, ама не, те ми се молят. Баща ми е целият посърнал и ми се моли. Моят баща ми се моли.
О не, сваля си шапката. Сваля си шапката за да ми заговори!
Те да не си мислят, че магията става само като щракна с пръсти. Но ако тук и сега не им помогна, тогава какво изобщо струвам? Не може да ги оставя да ме видят изплашена. На вещиците не им е позволено да са изплашени.
А и вината си е моя. Аз го започнах това. Пак аз трябва да го свърша.
Г-н Болежков си прочисти гърлото:
-... И, ъъъ, ако би могла... ами, такова, с малко магийка, ами да го разкараш? Заради нас...?
Цялата стая беше посивяла, защото за да стигне до прозореца, светлината първо минаваше през сняг. Никой не си губеше времето да рине тази проклетия покрай къщите. Всеки, който можеше да държи лопата, беше необходим другаде, и все пак хората не достигаха. Да не говорим, че повечето бяха будували цяла нощ, обикаляйки стадата, мъчейки се да запазят новите агънца... в мрака, в снега...
Нейният сняг. Това беше послание за нея. Предизвикателство. Призовка.
- Добре, - каза тя - Ще видя, какво мога да направя.
- Доброто ми момиче, - усмихна се облекчено баща и.
Какво ти добро момиче, помисли си Тифани. Аз го докарах това.
- Накладете голям огън в двора, - каза тя на глас - Ама наистина голям огън, нали разбирате? Подклаждайте го с всичко, което гори и не му давайте да угасне. А огънят все ще гледа да угасне, но вие не бива да му давате. Подклаждайте и подклаждайте, каквото и да става. Огънят не бива да угасне!
Тя се погрижи това „не!” да е силно и стряскащо. Хич не и трябваше хората да се чудят това онова. Навлече тежкото кафяво наметало, което и беше изтъкала госпожица Предалска и взе черната островърха шапка, висяща отзад на вратата на чифлика. От към тълпящия се в кухнята народ се чу нещо като колективно изсумтяване и някои се отдръпнаха. В момента ни трябва вещица, страшно ни трябва, но... я по-добре все пак да се поотдръпнем.
Това беше магията на островърхата шапка. Онова, на което госпожица Предалска му казваше „Бофо”.
Тифани Болежкова пристъпи в тесния коридор издълбан в затрупалите двора преспи, всичките повече от два човешки боя дълбоки. Е, поне снегът пазеше завет, защото вятърът беше като че от ножове.
Почти до кошарите имаше разчистена пъртина, но нещата хич не вървяха на оправяне. Като се натрупат навсякъде по пет метра сняг, как да го изринеш? Че и накъде да го изринеш?
Тя зачака до плевнята, докато мъжете риеха и дълбаеха снежните валове. Вече бяха изтощени до немай къде; ринеха от часове.
Важното беше да...
Да де, но важните неща бяха много. Важно беше да изглеждаш спокойно и уверено, важно беше да запазиш мисълта си ясна, важно беше да не показваш, как си изплашена до попикаване...
Тя надигна ръка, хвана една снежинка и внимателно я погледна. Не беше това някоя нормална снежинка, о не. Беше от неговите, специалните. Ама че гадно. Той и се подиграваше. Ей сега вече можеше да го намрази. Досега не го беше мразила. Но сега той убиваше агънцата.
Тя потръпна и се загърна по-добре в наметалото.
- Това избирам, - изграчи тя и малки облачета се надигнаха от дъха и, после прочисти гърло и започна отначало - Това избирам да сторя. Има ли цена, това избирам да платя. Смъртта ми ли е цената, значи избирам да умра. Където и да ме заведе това, там избирам да ида. Това избирам.
Това не беше заклинание, освен за в нейната си глава, обаче не можеш ли да направиш заклинание в собствената си глава, изобщо никакво няма да можеш да направиш.
Тифани се загърна в наметалото срещу режещия вятър и морно загледа как мъжете носят слама и дърва. Огънят се разгоря бавно, сякаш се боеше да не би да покаже ентусиазъм.
И преди го беше правила, нали така? Десетки пъти. Номерът не беше чак толкова мъчен, хванеш ли му веднъж цаката, да но досега беше имала време да си настрои нужната нагласа, а и изобщо досега не го беше правила с нещо повече от кухненския огън, колкото да си стопли мръзнещите крака. Теоретично погледнато с голям огън и цяло поле сняг щеше да е същото, нали?
Нали така?
Огънят се разбушува. Баща и я докосна по рамото. Тифани се стресна. Беше забравила, колко тихо може да стъпва той.
- Какво беше онова за избирането? - попита той.
Беше забравила също и колко добър слух има той.
- А, това беше... вещерска работа, - помъчи се да не го поглежда в очите тя - Така че ако това... не сполучи, да не е виновен никой освен мен.
А виновна съм си аз, добави тя наум. Не е честно, но никой не е казал, че ще е честно.
Ръката на баща и я хвана за брадичката и нежно я обърна към себе си. Колко меки са ръцете му, помисли си Тифани. Големи мъжки ръце, но меки като на бебе заради маста от овчи руна.
- Не трябваше да те молим, нали...? - рече той.
Да, трябваше, помисли Тифани. Агнетата умират под този ужасен сняг. А пък аз трябваше да кажа не, трябваше да отговоря, че още не ме бива толкова. Обаче агнетата умират под този ужасен сняг!
Ще се родят други агнета, обади се Вторият и Акъл.
Да, но те не са тези агнета, нали така? Тези агнета умират тук и сега. А умират, защото послушах краката си и дръзнах да танцувам със Зимаджията.
- Ще се оправя, - каза тя.
Баща и не отпусна брадичката й и се взря в очите и.
- Сигурна ли си, джигит? - попита той, наричайки я с прякора, който и беше дала баба и: Баба Болежкова, която нито веднъж не беше изгубила агне в ужасния сняг.
Никога досега не и беше казвал така. Как ли му беше дошло на ум точно сега?
- Да! - тя отблъсна ръката му и отвърна поглед преди да я избие на сълзи.
- Аз... още не съм казал на майка ти, - зазапъва се баща и, като че думите изискваха страшна предпазливост - но не мога да намеря брат ти. Той май искаше да помага. Ейб Врътков каза, че го зърнал с малката му лопатка. Ъ... не ще и дума, нищо не му е станало, но... гледай и за него, а? Беше с онова неговото червено палтенце.
Сърцето да ти спре само като погледнеш това негово безизразно лице. Малкият Уентуърт, гонещ седемте годинки, мъкнещ се навсякъде след мъжете, постоянно искащ да е един от тях, винаги гледащ да помага... колко лесно може да се изпусне от поглед такова малко човече... А снегът все валеше ли валеше. Ужасните сбъркани снежинки белееха на раменете на баща и. Все за такива дреболии се сеща човек, когато светът се продъни и изпаднеш в...
Това вече не беше просто нечестно; беше си... жестоко.
Не забравяй, че носиш шапката! Не забравяй за работата право пред теб! За баланса! Балансът му е цаката. Дръж баланса в средата, дръж баланса...
Тифани протегна премръзналите си длани към огъня за да поеме от топлината.
- Не забравяй, не оставяй огъня да угасне, - напомни тя на баща си.
- Поръчах да докарат дърва отвсякъде, - отвърна той - Казах им също да докарат всичките въглища от ковачницата. Дървата няма да свършат, обещавам ти!
Пламъците танцуваха и се извиваха накъм ръцете на Тифани. Номерът беше, ами номерът значи, номерът... беше да преточиш топлината някъде наблизо, да я понесеш със себе си и да... балансираш. И да забравиш всичко друго!
- Идвам с... - започна баща и.
- Не! Ти гледай огъня! - изкрещя Тифани, твърде гръмогласно, подлудяла от страх - Прави каквото ти казвам!
Днес не съм твоята дъщеря! - кресна умът и. Аз съм твоята вещица! Аз ще защищавам теб!
Тя се извърна, така че той да не и види лицето и побегна през фъртуната, по пъртината проправена към далечните кошари. Снегът беше стъпкан неравно, на буци и покрит с хлъзгав нов снежец. Отрудени мъже се притискаха към преспите от двете страни само да не и се пречкат. Тя стигна до разширението, където останалите овчари се бореха със снежния вал, сипещ се на буци върху им.
- Спрете! Дръпнете се! - извика гласът и, докато умът и ридаеше.
Мъжете бързо се подчиниха. Над устата, която им беше дала тази заповед, имаше островърха шапка. С такова нещо не се спори.
Не забравяй горещината, горещината, не забравяй горещината, балансирай, балансирай...
Това беше вещерство оголено до кокал. Без никакви дрънкулки, без вълшебни пръчици, без Бофо, без главологии, без трикове. Тук важеше само това, колко те бива.
Но понякога трябва да си изиграеш номер сама. Тя не беше Лятната Господарка, нито пък беше Баба Вихронрав. Трябваше да си докара всичката помощ, която можеше. Извади от джоба си малкия сребърен кон. Който беше омазнен и потъмнял, а тя все се канеше да го изчисти, но все нямаше и нямаше време...
Като рицар слагащ си шлема, тя закрепи сребърната верижка на врата си.
Де да се беше упражнялвала повече. Де да беше слушала хората. Де да се беше слушала и сама себе си.
Тя си пое дълбоко въздух и разпери ръце с дланите нагоре. На дясната й ръка заискри бял белег.
- Гръм от дясната ми страна, - заговори тя - Мълния от лявата ми страна. Огън отзаде ми. Мраз отпреде ми.
Тя пристъпи напред докато не приближи само на няколко пръста от снежната стена. Усещаше, как студенината вече пие топлината от нея. Е, така да бъде. Тя пое още няколко пъти дълбоко въздух. Това избирам да сторя...
- Огън по мраза, - прошепна тя.
Отзад в двора огънят побеля от горещина и зарева като в ковашка пещ. Пряспата пред нея запръска, зацвърча и изригна в пара, мятайки буци сняг във въздуха. Тифани тръгна бавно напред. Снегът се дърпаше от ръцете и като мъгла пред изгряващо слънце. Разтапяше се от топлината й, правеше и път, тунел в дълбоката пряспа, бягайки от нея, виейки се покрай нея в облаци студена мъгла.
Да! Тя се усмихна отчаяно. Истина си беше, намериш ни съвършената среда, нагласиш ли си както трябва ума и ще хванеш баланса. Посредата на люлката, на мястото, което не се движи...
Обувките и джапаха в кишата. Отдолу се показа свежа зелена трева, защото страшната фъртуна беше дошла твърде късно за времето си. Тя вървеше натам, където бяха затрупани кошарите за агнене.
Баща и се беше втренчил в огъня, буен, нагорещен до бяло, като в ковашка пещ, поглъщащ дървата, сякаш гонен от буря. Пред очите му дебели дърва се разсипваха на пепел...
Покрай обувките на Тифани сега течеше вода.
Да! Но не се разсейвай по това! Дръж баланса! Дай още топлина! Огън по мраза!
И се чу блеене.
Овцете могат и да живеят под снега, поне за някое време. Но, както казваше Баба Болежкова, когато боговете създавали овцете, сигурно са били забравили ума им в другото палто. Като се паникьосат, а овцете винаги са на косъм от паниката, те стъпкват собствените си агнета.
Сега обаче овце и огнета заизлизаха, ошашавени и вдигащи пара, докато снегът се топеше покрай тях, оставяйки ги да стоят като някакви статуи.
Тифани вървеше нататък, гледайки право пред себе си, едва забелязвайки възбудените възгласи на мъжете зад нея. Те я следваха, измъкваха овци на свобода, взимаха на ръце новородени агънца...
Баща и викаше нещо на другите мъже. Някои се заеха да цепят каруцата на чифлика, мятайки парчетата в синьо-белите пламъци. Други замъкнаха мебели от къщата. Колела, маси, бали сено, столове - огънят поглъщаше всичко, смилаше го и ревеше за още. А нямаше повече.
Нямаше червено палтенце. Никакво червено палтенце! Балансирай, балансирай. Тифани газеше нататък, вода и овце се оттичаха покрай нея. Покривът на тунела рухна с плясък и кишави пръски. Тя не му обърна внимание. Прясни снежинки западаха през дупката и се заизпаряваха във въздуха над главата и. Тя и на тях не им обърна внимание. И тогава, точно пред нея... се мярна нещо червено.
Огън по мраза! Снегът се разкара и ето го. Тя го вдигна, притисна го към себе си, предаде му малко от нейната топлина, усети как той се размърда, прошепна: „Та това тежеше поне двадесет кила! Поне двадесет кила!” Уентуърт се прокашля и отвори очи. Със сълзи потекли по лицето и като топящ се сняг тя притича към един от овчарите и напъха момчето в ръцете му.
- Отнеси го при майка му! Веднага!
Човекът взе момчето и побегна, изплашен от нейната свирепост.
Днес тя беше тяхната вещица!
Тифани се обърна. Имаше и други агнета за спасяване.
Палтото на баща и полетя в ненаситните пламъци, припламна за миг и се разпадна на сива пепел. Останалите мъже вече бяха готови; хванаха го, когато той понечи да се хвърли след палтото и го замъкнаха към къщата дърпащ се, ритащ и крещящ.
Кремъчният калдъръм се разтопи като масло. За миг се развълнува и застина.
Огънят угасна.
Тифани Болежкова вдигна поглед към очите на Зимаджията.
А отгоре, на покрива на плевнята тънкият глас, принадлежащ на Дребен Опасен Бодилко извика:
- Ех, кривънци!

Всичко това все още не се е случило. Може пък и изобщо да не се случи. Бъдещето винаги е малко хлабаво. Всякаква дреболия, например падането на снежинка или изпускането на неподходящата лъжица може да го запрати с гръм и трясък по нов път. Или може би не.
А всичко започна предишната есен, в деня с котето...



Тема Re: Зимаджията (Wintersmith) - преводнови [re: de Cyrvool]  
Автор... (Нерегистриран)
Публикувано27.02.11 23:18



thank you!



Тема Re: Зимаджията (Wintersmith) - преводнови [re: ...]  
Автор petia8 (...)
Публикувано28.02.11 19:04



и аз благодаря!





Тема Re: Зимаджията (Wintersmith) - преводнови [re: de Cyrvool]  
Автор Pagerist (жаден)
Публикувано01.03.11 16:38



Човече, ти си луд за връзване ;)
Бъди жив и здрав, бял и червен.



Тема Re: Зимаджията (Wintersmith) - преводнови [re: de Cyrvool]  
Автор natispain (непознат )
Публикувано01.03.11 20:49



Благодаря и честита баба Марта. Аз ще поизчакам да довършиш превода и тогава ще я сваля.



Тема Re: Зимаджията (Wintersmith) - преводнови [re: natispain]  
Автор Aulus Vitellius Celsus (Aedile N.R.)
Публикувано02.03.11 00:45



Има си хас да я свалиш преди да завърши превода:)))
ЧБМ!





Тема глава 2нови [re: de Cyrvool]  
Автор de Cyrvool (новак)
Публикувано14.03.11 20:29



Глава Втора
Госпожица Предалова

Ето я Тифани Болежкова, яздеща метла из гористите планини на стотина мили по накъм Главината. Метлата е много стара и се държи съвсем близо до земята. Отзад са и прикрепени две по малки метлички, като колелца на детски велосипед, за предотвратяване на преобръщане. Тази метла всъщност принадлежи на една много възрастна вещица на име госпожица Предалова, която лети по-зле дори и от Тифани и която е на 113 години.
Тифани е почти сто години по-млада от нея, по-висока, отколкото е била само преди месец и далеч не толкова сигурна в каквото и да било, отколкото беше преди година.
Тя се учи за вещица. Вещиците обикновено се обличат в черно, но доколкото разбираше тя, единствената причина за това беше, че вещиците винаги са носили черно. Тази причина не и изглеждаше достатъчно основателна, така че тя предпочиташе да носи синьо или зелено. Тя не се надсмиваше презрително над лукса, защото досега не беше виждала такъв.
Без островърха шапка обаче не можеше да се мине. В една островърха шапка няма нищо вълшебно, освен че тя показва, че жената под нея е вещица. Хората обръщат внимание на една островърха шапка.
Но дори и така, хич не е лесно да си вещица в селото, където си израстнала. Не е просто да си вещица пред хора, които те знаят като „на Джо Болежков малката” и са те виждали как щъкаш натам-насам само по ризка, когато си била на две години. Да заминеш някъде помагаше. Повечето познати на Тифани не са се отдалечавали на повече от десет мили от мястото, където са се родили, така че ако си била из тайнствени чужбински места, и ти самата ставаш малко тайнствена. Връщаш се вкъщи малко по-различна. А една вещица имаше нужда да е различна.
Оказа се, че вещерството е най-вече тежък труд и че е доста оскъдно откъм магия от фиууу-блещук-блущукащата разновидност. Нямаше училище, нито пък нещо, което да може да се нарече уроци. Да, но не беше разумно да опитваш да научиш вещерството сама, особено пък ако имаш вродена дарба. Объркаш ли го, и само за седмица от невежа ставаш на изкикотила...
Като се замислиш, цялата работа беше в изкикотването. Макар че за това не се приказваше. Вещиците обичаха да казват примерно: „Няма как да прекалиш със старостта, кльощавината и брадавиците”, кикотенето обаче никога не го споменаваха. Не беше прието това. Обаче бдяха за него непрекъснато.
Твърде лесно беше да изкикотиш. Повечето вещици живееха сам самички (може и с някоя котка) и можеше да минат седмици без да зърнат друга вещица. Във времената, когато хората мразеха вещиците, често ги обвиняваха, че си говорят с котките. Разбира се, че си говориха с котките. Седмици наред без разумен събеседник по теми не включващи едър рогат добитък, и ще проговориш и със стената. Което си беше ранен признак на изкикотване.
„Кикотенето” за една вещица не значеше просто гаден смях. Значеше, че откачаш. Значеше, че губиш представата, кое как е. Значеше, че самотата, тежкият труд, отговорността и проблемите на другите хора те подлудяват малко по малко, всеки път по толкова малко, че надали може да се забележи, докато накрая не сметнеш, че е нормално да спреш да се миеш и да носиш чайник вместо шапка. Значеше, че почваш да си мислиш, че фактът, че знаеш повече от всички останали в селото значи, че си по-добра от тях. Значеше да смяташ, че може да се преговаря по въпроса, кое е правда, а кое кривда. И, накрая, значеше, че „се премяташ към мрака”, както казват вещиците. Което беше лош път. И на края на този път са отровените чекръци и къщурките от сладки.
Това, което спираше тази работа беше навикът да се гостува. Вещиците постоянно ходеха при други вещици, понякога биейки доста дълъг път само за някоя чаша чай с корабийка. Донякъде това беше, разбира се, заради клюките, понеже вещиците обожават клюките, особено ако са повече вълнуващи, отколкото правдиви. Но най-вече беше за да се наглеждат една друга.
Днес Тифани отиваше да се види с Баба Вихронрав, която според мнението на повечето вещици (включително на самата Баба) беше най-могъщата вещица в планините. Всичко минаваше страшно пристойно. Не се казваха неща като „Не си изкукумявкила още, а?” или „Съвсем не! Здрава съм си като кукуряк!” Нямаше нужда от такова нещо. Те си знаеха за какво става дума, така че приказваха за друго. Обаче, като я прихванеше, Баба Вихронрав можеше да бъде доста мъчна.
Тя си седеше мълчаливо в люлеещия си стол. Някои хора ги бива в приказките, Баба Вихронрав обаче беше добра в мълчанието. Можеше да си седи така, докато не се разтвори. И забравяш, че тя е тук. Стаята ставаше празна.
Това притеснявяше хората. Най-вероятно си беше предвидено да ги притеснява. Тифани обаче също се беше научила на мълчание, от Баба Болежкова, нейната родна баба. А сега се научи, че ако наистина притихнеш, можеш да станеш почти невидима.
Баба Вихронрав беше майсторка.
Тифани наричаше тази магия, ако изобщо беше магия, „няма ме тук”. Тя реши, че всеки трябва да има в себе си нещо такова, което да казва на света, че този някой е тук. Ето защо често можеш да усетиш, когато някой ти дойде изотзад, дори ако този някой много внимава да не се издава. Възприемаш техния сигнал „тук съм” и толкоз. При някои хора той е много силен. Това са хората, които в магазина ги обслужват първи. Баба Вихронрав имаше такъв сигнал „тук съм”, че отекваше по цялата планина, стига тя да поиска де. Когато тя влизаше в гората, всички вълци и мечки се изнизваха от другата страна.
Тя можеше също така да го изключи.
Сега правеше точно това. Тифани трябваше да се съсредоточи за да я вижда. По-голямата част от ума и твърдеше, че в стаята няма никой.
Е добре, помисли си тя, стига толкова. Тя се прокашля. И изведнъж Баба Вихронрав я проима и то я проима отдавна.
- Госпожица Предалова си е съвсем добре, - каза Тифани.
- Свястна жена е тя, - отвърна Баба.
- О, да. Ама е и чешитка, - продължи Тифани.
- Никоя не е съвършена, - отбеляза Баба.
- Сега опитва едни нови очи, - спомена Тифани.
- Добре.
- Тези са двойка гарвани...
- Ами хубаво, - рече Баба
- По-добри са от обичайната и мишка, - даваше нататък Тифани.
- Ами сигурно.
И продължи все в същия дух, докато на Тифани не започна да и писва. Все пак всичко хубаво, ама има и елементарна учтивост в края на краищата. Е добре тогава, тя се сещаше какво да стори по въпроса.
- Госпожа Уховрътска написа още една книга, - съобщи тя.
- Чух, - отвърна Баба и сенките в стаята като че лекичко попритъмняха.
Така значи, ето я причината за сръднята. Дори само като помисли за г-жа Уховрътска, Баба Вихронрав се ядосва. Всичко в г-жа Уховрътска на Баба Вихронрав и беше противно. Тя не беше тукашна, което дори и само по себе си беше почти престъпление. Тя пишеше книги, а Баба Вихронрав не се доверяваше на книгите. А пък г-жа Уховрътска (произнасяно Уухоуъртский, поне от самата г-жа Уховрътска) вярваше в лъскави вълшебни пръчици, вълшебни амулети, мистични руни и силата на звездите, докато Баба Вихронрав вярваше в чаши чай със сухи бисквитки, миенето всяка сутрин със студена вода и, добре де, тя вярваше най-вече в Баба Вихронрав. Г-жа Уховрътска се радваше на популярност сред по-младите вещици, защото ако караш по нейния начин, можеш да носиш толкова бижутерия, че да ти е трудно да ходиш. Баба Вихронрав пък не беше много-много популярна пред никого...
... освен когато имаха нужда от нея. Когато Смърт застанеше до детската люлка или някоя брадва се изметнеше в гората и кръв шурнеше по мъха, пращаш някого бегом в студената, крива къщурка на горската поляна. Като няма вече друга надежда, викаш Баба Вихронрав, защото тя е най-добрата. И тя непременно ще дойде. Винаги. Ама да е популярна? Не. Нуждата не е същото като харесването. Баба Вихронрав беше за сериозни неща.
Тифани обаче по някакъв странен начин я харесваше. И и се струваше, че и Баба Вихронрав харесва нея. Тя даваше на Тифани да я нарича „Баба”, докато всички останали млади вещици трябваше да и казват „Госпожа Вихронрав”. Понякога Тифани си мислеше, че ако си в приятелски отношения с Баба Вихронрав, тя ще те изпитва, колко приятелски може да останат отношенията ти. Всичко с Баба Вихронрав беше изпитание.
- Новата книга се казва „Първи полети във Вещерството”, - продължи тя, наблюдавайки внимателно старата вещица.
Баба Вихронрав се подсмихна. Което ще рече, ъгълчетата на устните и се позакривиха.
- Ха! - рече тя - И преди съм го казвала и пак ще го кажа: Не можеш да го изучиш вещерството от книжки. Летиция Уховрътска си мисли, че можеш да станеш вещица като идеш на пазар, - тя хвърли един пронизващ поглед към Тифани, като че обмисляше, дали да направи нещо, след което добави - Ама се обзалагам, че това тя не го може.
Тя взе чаша горещ чай в дланта си, след това протегна другата си ръка и хвана ръката на Тифани.
- Готова ли си? - попита Баба.
- За ка..., - започна Тифани и в този миг усети, как ръката и се нагорещява.
Топлината плъзна по тялото и, стопряйки я до костите.
- Усещаш ли го?
- Да!
Топлината спря. А Баба Вихронрав, все така втренчена в лицето на Тифани, обърна чашата наопаки.
Чаят изпадна на един твърд къс. Замръзнал.
Тифани беше порастнала достатъчно за да не запита „Как го направи?”. Баба Вихронрав не отговаряше на глупави въпроси, а и на каквито и да е въпроси рядко отговаряше.
- Преместила си топлината, - каза Тифани - Взе топлината от чая и я преместо през мен, нали?
- Да, но изобщо не мина през мен, - отвърна тържествуващо Баба - Всичко е до баланса, видиш ли? Балансенето му е цаката. Държиш ли баланса... - тя се запъна - Люляла ли си се на дъсчена люлка? Единият край върви нагоре, другият надолу. Но това, дето е посредата, точно посредата, то стои където си е. Нагорето и надолуто си минават право през него. Няма значение колко високо или ниско стигат краищата, то си баланси, - тя изсумтя - То, магията е най-вече разместване на разни неща, това е.
- Мога ли да се науча?
- Че аз току що те научих. Показах ти.
- Не, Бабо, ти току що ми показа, как да се прави, а не ... как да се прави!
- Няма как да ти го кажа. Аз знам, как аз го правя. Как ще го направиш ти, ще стане другояче. Просто трябва да си нагласиш ума.
- А как да направя това?
- Откъде да знам? Умът си е твой, - тросна се Баба - Я сложи котлето да се топли. Че чаят ми изстина.
Това може и да беше малко сприхаво, но Баба си беше такава. Тя се придържаше към възгледа, че ако си способна да се учиш, значи ще се оправиш сама. Няма смисъл да се им се улеснява на хората животът. Животът не е лесен, както казваше тя.
- А и като гледам, още я носиш тая дрънкулка, - заяде се Баба.
Тя не обичаше дрънкулките. Тази дума значеше всичко метално, носено от вещица, което не служи за закрепване, забождане или закопчаване. За всичко „купешко”. Тифани докосна сребърното конче, което беше окачила на врата си. То беше малко и простичко и значеше много за нея.
- Да, - отвърна спокойно тя - Още го нося.
- А какво носиш в тая твоя кошница? - рече Баба, а това беше необичайно грубо.
Кошницата на Тифани беше на масата. В нея естествено имаше подарък. Всички знаеха, че като ходиш на гости, носиш малък подарък, обаче като го дадеш на стопанката, тя беше редно да се изненада и да възкликне нещо от рода на „Оооу, ама не трябваше.”
- Донесох ти нещо, - отговори Тифани и окачи черното котле над огъня.
- Не ти влиза в работата да ми носиш подаръци, ама ха, - рече строго Баба.
- Да, така си е, - отвърна Тифани и толкова по въпроса.
Тя чу как Баба повдига капака на кошницата. Вътре имаше коте.
- Майка и е Пинки, котката на вдовицата Въжарска, - каза Тифани колкото да запълни тишината.
- Ама не трябваше, - изръмжа гласът на Баба Вихронрав.
- А, нищо не ми костваше, - усмихна се на огъня Тифани.
- Аз не мога да се дундуркам с котки.
- Тя ще лови мишки, - подметна Тифани все така без да се обръща.
- Нямам мишки.
Защото няма какво да ядат, помисли си Тифани. А на глас каза:
- Г-жа Уховрътска има шест големи черни котки.
От кошницата бялото коте сега ще да е зяпнало Баба Вихронрав с онзи тъжен, жален поглед, като на всички малки котенца. Ти ме изпитваш и аз също те изпитвам, помисли си Тифани.
- Не знам какво да правя с него, ама че работа. Ще трябва да спи при козите, - каза Баба.
Повечето вещици държаха кози.
Котето се отърка в ръката на Баба и каза мяу.
Когато, малко по-късно, Тифани си тръгна, Баба Вихронрав каза довиждане на вратата и много грижливо затвори котето отвън.
Тифани прекоси поляната до където беше вързала метлата на госпожица Предалова. Но не я възседна, поне засега. Тя пристъпи в сянката на един зелеников храст и притихна, докато не престана да я има, докато всичко в нея не започна да казва „няма ме тук”.
Всеки може да вижда образи в огъня или облаците. А тук просто обръщаш това наопаки. Изключваш тази част от теб, която казва че си тук. И се разтваряш. Който и да те погледне, ще му е много трудно да те види. Лицето ти ще се слее с листака и сенките, тялото ти с храста. Умът на другите сам ще запълни празнините.
Изглеждайки точно като част от зелениковия храст тя наблюдаваше вратата. Задуха вятър, топъл, но пронизващ, развяващ жълти и червени листа от кленовете наоколо и вихрещ ги из поляната. Котето замахна с лапа към едно две листа, след което седна и замяука жално. Сега всеки момент Баба Вихронрав ще реши, че Тифани си е тръгнала, ще отвори вратата и...
- Да си забравила нещо? - обади се Баба току до ухото и.
Тя беше храстът.
- Ъ... то е много сладичко. Та просто си помислих, че може пък, нали знаеш, ами да го заобичаш, - каза Тифани, но през цялото това време мислеше: „Добре де, може и да е стигнала до тук, ако е бягала, но защо не я видях? Да не би да може едновременно да бягаш и да се криеш?”
- За мен ти нямай грижа, момичето ми, - рече вещицата - Бягай сега при госпожица Предалова и и предай много здраве от мен. Обаче, - гласът и малко поомекна - това твойто криене си го биваше. Повечето хич нямаше да те видят. Че даже аз едва-едва чух, как ти расте косата!
Когато метлата на Тифани напусна поляната и Баба Вихронрав се увери по свои си начини, че тя наистина си е тръгнала, тя се прибра в къщата, все така старателно не забелязвайки котето.
След още някоя друга минута вратата проскърца и лекичко се приотвори. Може и заради течението да беше. Котето се шмугна вътре...

Всички вещици са малко чудати. Тифани беше толкова свикнала на чудато, че това и изглеждаше съвсем нормално. Тя вече беше минала през госпожица Здравомислова, например, която имаше две тела, макар че едното от тях беше въображаемо. После беше госпожа Подвежданска, която отглеждаше расови земни червеи и им даваше имена... добре де, тя всъщност не беше чудата, а само малко странна, да не говорим, че земните червеи си бяха доста интересни в един общо взето безинтересен смисъл. После идваше Старата Майчица Дисмас, която страдаше от пристъпи на временна неадекватност, което може да е доста чудато, ако се случи на вещица. Устата и никога не се движеше в крачка с думите и, а понякога звукът от стъпките й слизаше по стълбата десет минути преди самата нея.
Но като се опре до чудато, госпожица Предалова обираше не само тортата за първо място, а и допълнително кесия бисквитки с шоколадова глазура и свещички. Откъде изобщо да се започне, като каквото и да погледнеш, все от чудато по-чудато...
Госпожица Евменида Предалова беше ослепяла на шестдесет години. За повечето хора това щеше да е страшно нещастие, но госпожа Предалова беше майсторка в Заемането, една своеобразна вещерска дарба. Тя можеше да използва животински очи, да чете каквото и трябва право от съзнанията им.
На седемдесет и пет години тя беше оглушала, но дотогава вече беше понаучила разните му чалъми, така че изполваше каквито уши се разкарваха наоколо.
Когато Тифани за пръв път дойде при нея, госпожица Предалова използваше за виждане и чуване една мишка, след като умряла старата и гарга. Беше малко стряскащо да видиш как старицата крачи из къщата с мишка в протегнатата си ръка и много стряскащо, когато като кажеш нещо, мишката се обръща да те изгледа. Учудващо е колко смущаващо може да изглежда едно малко розово носле.
С новите гарвани беше много по-добре. Някой от околните села беше измайсторил за старицата прелка, която тя да носи на раменете си с по една птица кацнала от двете и страни, така че вкупом с дългата и бяла коса ефектът беше много, ами, вещерски, макар към края на деня и малко пооклепан по задната страна на наметалото й.
Освен това часовникът и. Голям, тежък, направен от ръждясало желязо от някой, който май беше не толкова часовникар, колкото ковач, поради което казваше не тик-так, а дрън-брън. Тя го носеше на пояса си и познаваше колко е часа като опипваше стрелките му.
По селата се разправяше, че този часовник бил сърцето на госпожица Предалска откакто било спряло първото и сърце. Но какво ли не се разправяше за госпожица Предалова.
Трябва много да носиш на чудатост, за да се задържиш при нея. Обичайно е за младите вещици да странстват и да отсядат при стари вещици, за да почерпят от опита на майсториците в замяна на онова, на което мис Тик му казваше „малко помощ с къщната работа” и което значеше „цялата къщна работа”. Повечето напускаха госпожица Предалова още след първата нощ. Тифани засега издържа три месеца.
А пък понякога, като и потрябваше чифт очи за гледане, госпожица Предалова можеше да се намъкне в твоите. Усещането беше едно такова странно, дразнещо, все едно някой невидим ти наднича над рамото. Да... може би госпожица Предалова печелеше не само тортата, кесията сладки с шоколадова глазура и свещичките, а също бисквитите, сандвичите и човека, който прави смешни номера с балони на панаира.
Когато Тифани се прибра, тя тъчеше на стана си. Два клюна се извърнаха към нея.
- А, чедо, - каза и с тънък, треперлив глас госпожица Предалова - Ти си прекара добре.
- Да, госпожице Предалова, - отвърна послушно Тифани.
- Видя се с девойчето Вихронрав и тя е добре.
Трак-трак, казваше станът. Дрън-брън, казваше часовникът.
- Добре е, - потвърди Тифани.
Госпожица Предалова не задаваше въпроси. Направо ти казваше отговорите. „Девойчето Вихронрав”, замисли се Тифани, като седнаха да вечерят. Но госпожица Предалова беше много стара.
И много страшна. Беше си факт. Няма как да се отрече. Носът и не беше крив и всичките и зъби си бяха на място, нищо че бяха пожълтели, но като не се брои това, тя си беше вещица като от детстка книжка. И като ходеше, коленете и прещракваха. А тя ходеше много пъргаво, с помощта на два бастуна, като някакъв огромен паяк. И ето още една странност: къщата и беше пълна с паяжини, които госпожица Предалова нареди на Тифани да не е посмяла да пипа, но паяк не можеше да се види.
Освен това тази работа с черното. Повечето вещици обичаха черното, но при госпожица Предалова дори козите и кокошките бяха все черни. Стените бяха черни. Подът беше черен. Паднат ли слънчогледови семки на пода, край, загубени са. И още, за потрес на Тифани, тя трябваше да прави черни сирена, което значеше да ги покрива с лъскав черен восък. Тифани беше майсторка по сирената, а и обвивката пазеше сирената сочни, но черните сирена все пак и бяха някак си подозрителни. Все едно замислят нещо.
Освен това госпожица Предалова май нямаше нужда от сън. Не че смяната на ден и нощ значеха нещо за нея. Като си легнеха да спят гарваните, тя си намираше бухал и тъчеше на бухалско зрение. Бухалът беше много удобен, казваше тя, защото си обръща главата следейки совалката. И станът си трак-тракаше, а часовникът си дрън-брън-каше.
Госпожица Предалова с нейното развяващо се черно наметало, превръзка на очите и рошава бяла коса... Госпожица Предалова с нейните два бастуна, бродеща из градината посред тъмна и мразовита нощ, миришеща на спомени за цветя...
Всяка вещица има специално умение, а госпожица Предалова раздаваше Справедливост.
Хората идваха от мили околовръст с жалбите си: „Ясно си е, че кравата си е моя, а той казва, че е негова!”, „Тя казва, че нивичката е нейна, да ама татко я остави на мен!”... а госпожица Предалова си седи пред тракащия си стан гърбом към пълната с разтреперани хора стая. Станът ги притесняваше. Те го зяпаха все едно ги беше страх от него, а пък гарваните зяпаха тях. Те си измънкваха тъжбите, с много ъ-та и ами-та, докато станът тракаше ли тракаше в мъждекащата светлина на свещите. Ах да, свещите...
За свещници служеха два черепа. На единия беше написана думата „енохи”, а на другия „атоотита”.
(Думите значеха „вина” и „невинност”. На Тифани и се искаше да не беше знаела това. Нямаше начин момиче отгледано във Варовитище да ги знае, защото думите бяха на чужд език, при това древен. Тя ги знаеше поради д-р Чувствителиян Суетон, D.M. Phil., B.El L., Почетен Професор по Магия от Невиждания Университет, който се намираше в главата и.
Добре де, частица от него се намираше там.
Преди няколко лета я беше хванал роилник - едно ... нещо, което милиони години наред беше събирало умове. Тифани успя да го разкара от главата си, но някои парчета се бяха замотали в ума и. Едно от тях беше сгъстък от его и спомени - останки от покойния д-р Суетон. Най-често той си кротуваше, но случеше ли и се да види нещо писано на чужд език, тя можеше да го прочете. По-точно чуваше как призрачният глас на д-р Суетон и го превежда. Май само това беше останало от него, но тя все пак гледаше да не се съблича пред огледало.)
Черепите бяха целите оклепани с восък от свещите, а хората в стаята не откъсваха погледи от тях.

И накрая, като се кажеше каквото имаше да се казва, станът ще вземе внезапно да спре и в настъпилата тишина госпожица Предалова ще
Се обърне на големия си тежък стол на колелца, ще си махне черната превръзка от перлено сивите си очи и ще изрече:
- Чух, каквото имаше да се чуе. А сега ще видя, каквото има да се види. Истината ще видя.
Някои хора в този момент направо хукваха да бягат, стига само да не ги гледа тя така в светлината на черепите. Тези очи, не можещи да видят лицето ти, някак си прозираха ума ти. Когато госпожица Предалова се взираше в теб, можеше или да си искрен, или много, ама много глупав.
Никой не оспорваше решенията на госпожица Предалова.
На вещиците не им е позволено да използват дарбите си срещу заплащане, обаче всички, които се стичаха при госпожица Предалова да им уреди споровете, й носеха по някой армаган, най-често храна, но понякога чисти носени дрехи, стига да бяха черни, или чифт стари обувки, ако бяха нейния размер. Ако госпожица Предалова отсъдеше срещу теб, хич не беше разумно (така казваха всички) да си искаш подаръка обратно, защото би било много обидно да те превърнат в нещо дребно и лигаво.
Разправяше се, че ако излъжеш госпожица Предалова, до една седмица ще умреш от ужасна смърт. Разправяше се, че царе и князе идвали нощем при госпожица Предалова да питат туй онуй за големи държавни работи. Разправяше се, че в мазето и имало куп злато, пазено от демон с огнена кожа и три глави, който се нахвърля върху всички които види и им изяжда носовете.
Тифани подозираше, че поне две от тези поверия не бяха верни. За третото тя знаеше, че не е истина, защото един ден беше слязла в мазето (с кофа вода и ръжен, просто за всеки случай) и там нямаше нищо освен картофи и моркови. И една внимателно наблюдаваща я мишка. Тифани не беше изплашена, е, не много. Първо на първо, стига демонът да нямаше дарбата да се преструва на картоф, той вероятно не съществуваше. А второ на второ, макар госпожица Предалова да изглеждаше зле, звучеше зле, а и миришеше на отдавна занемарен дрешник, в нея не се усещаше зло.
Първото Зрение и Втория Акъл, ето на какво разчита една вещица: Първото Зрение за да вижда това, което го има наистина, а Втория Акъл за да следи Първия Акъл дали мисли правилно. Освен това имаше и Трети Акъл, за който Тифани не беше чувала никой да говори, поради което тя си траеше за него. Този Трети Акъл беше чудат, мислеше като че сам по себе си и се включваше доста рядко. Та точно този акъл и казваше, че в госпожица Предалова има нещо повече, отколкото се вижда с просто око.
И ето че един ден, докато бършеше праха, Тифани бутна черепа на име Енохи.
... и изведнъж Тифани узна за госпожица Предалова май повече, отколкото госпожица Предалова би искала някой да знае.
Днес, докато си ядоха супата (с черен боб), госпожица Предалова рече:
- Дига се вятър. Скоро трябва да тръгваме. Че не ми се пуска метла над дърветата в нощ като тази. Чудати твари може да има.
- Да тръгваме ли? Ще ходиме ли някъде? - поинтересува се Тифани.
Те никога никъде не излизаха вечер, поради което вечерите все изглеждаха, като че траеха по сто години.
- Ще ходим. Днес ще се танцува.
- Кой?
- Гарваните няма да могат да виждат, а бухалът ще се обърка, - продължи госпожица Предалова - Ще трябва да използвам твоите очи.
- Кой ще танцува, госпожице Предалова? - настоя Тифани.
Тя обичаше танците, но тук горе май никой не танцуваше.
- Не е далеч, но буря ще има.
Това значи беше то; госпожица Предалова нямаше да и каже. Но пък звучеше интересно. Да не говорим, че сигурно щеше да е поучително да се види нещо, което госпожица Предалова смята за чудато.
Разбира се това значеше, че госпожица Предалова ще трябва да си сложи шапката. Това Тифани го мразеше. Тя трябваше да застане пред госпожица Предалова, да я зяпне и да усети странната тръпка в очите си, докато дъртата вещица я ползва вместо огледало.
Докато приключиха с вечерята, вятърът се развилня в гората като огромен мрачен звяр. Той изтръгна вратата от ръцете на Тифани, когато тя я отвори и се разфуча из стаята. Нишките на стана се разбучаха от него.
- Сигурна ли сте за тази работа, госпожице Предалова? - усъмни се Тифани мъчейки се да затвори вратата.
- Не ми ги говори тея! Няма да ми говориш такива! Танцът трябва да има свидетел! Нито веднъж не съм пропускала танц! - госпожица Предалова изглеждаше нервна и сприхава - Трябва да идем! И ти трябва да си в черно.
- Госпожице Предалова, знаете, че аз черно не нося, - напомни Тифани.
- Днешната нощ е за черно. Ще облечеш другото ми наметало.
Тя изрече това с твърдостта на вещица, сякаш самата мисъл, че някой може да не я послуша, никога не и е минавала през ума. А тя беше на 113 години. Имала е практика с този тон колкото щеш. Тифани я послуша без повече спор.
Не е да имам нещо против черното, помисли си Тифани, докато вземаше другото наметало, но то просто не е за мен. Когато хората казват, че вещиците носят черно, те всъщност имат предвид, че старите баби носят черно.
Както и да е, нали не е като да нося розово или нещо такова...
После тя трябваше да увие часовника на госпожица Предалова в парче платно, така че вместо дрън-брън той да казва дрън-брън. Хич не можеше да става дума да го оставят вкъщи. Госпожица Предалова винаги държеше часовника до себе си. Докато Тифани се приготвяше, старицата нави часовника с отвратителен стържещ звук. Тя постоянно го навиваше; понякога се спираше да го навие посред съд, направо в стаята пълна с ужасени хорица.
Навън още не беше заваляло, но въздухът беше пълен с хвърчащи вейки и шума. Госпожица Предалова яхна метлата странично и се вкопчи в нея като за последно, а Тифани тръгна пеш влачейки я посредством въже за простир.
Небето беше още червено от залеза, високо горе светеше щърбава луна, но пред нея постоянно профучаваха дрипави облаци, изпълващи гората с бродещи сенки. Клони тракаха по клони, а някъде в тъмата Тифани чу трясъка и тупването на земята на нещо откършило се.
- До някое от селата ли отиваме? - опита се да надвика вятъра Тифани.
- Не! Поеми по пътеката през гората! - викна в отговор госпожица Предалова.
Я, това да не е онова прословуто „танцуване по без гащи”, за което съм чувала толкова много? Е, по-точно не чак толкова много, защото само някой като го спомене, някой друг веднага му шътка, така че всъщност изобщо нищо не съм чула, но пък не съм го чула някак много многозначително.
Това беше нещо, което хората смятаха, че вещиците били правили, обаче самите вещици не смятаха така. Тифани не можеше да не признае, че разбира защо. Дори и в горещите летни нощи в планината не е чак толкова топло, а и винаги трябва да внимаваш за таралежи и трънаци. Освен това просто не може да си представиш някоя като Баба Вихронрав да се разтанцува по без... добре де, не можеш да си го представиш и толкова, че ако тръгнеш да си го представяш, главата ти ще гръмне.
Вятърът поутихна, когато тя, все тъй влачейки реещата се госпожица Предалова, напредна по горската пътека. Но вятърът бе докарал със себе си студ, а изобщо не рачи да си го прибере. Тифани беше доволна, че е с наметало, нищо че е черно. Тя бъхтеше нататък, завивайки накъдето и посочеше госпожица Предалова, докато не зърна светлина от огън сред дърветата в една закътана падина.
- Спри тук и ми помогни да сляза, момиче, - разпореди се старата вещица - И слушай внимателно. Няма да повтарям! Има си правила. Първо, мълчиш си. Второ, гледаш само танцьорите. Трето, изобщо да не си мръднала, докато танцът не свърши.
- Да, госпожица Предалова. Много е студено тук.
- И още ще застудее.
Те продължиха към далечната светлина. Каква полза от танци, ако само гледаш? - зачуди се Тифани. Не изглежда да е забавно.
- Няма защо да е забавно, - обади се госпожица Предалова.
Сенки се мяркаха пред огъня и се чуха мъжки гласове. После, тъкмо когато стигнаха края на падината, някой лисна върху огъня вода. Чу се съскане и сред дърветата се дигна валмо дим. Стана ненадейно и стъписващо. Единственото нещо тук, което изглеждаше живо, замря.
Суха шума пращеше под краката и. Луната от изведнъж очистилото се от облаци небе хвърляше сребристи бликове из гората.
Мина някое време, докато Тифани забележи шестимата мъже застанали посред поляната. Явно бяха облечени в черно, тъй като на лунната светлина те изглеждаха като дупки към нищото в човешка форма. Бяха се наредили в две редици по трима, с лице един към друг, но така се бяха смълчали, че по някое време Тифани се зачуди, дали не и се е привидяло.
И тогава заби тъпан: дум... дум... дум.
Продължи някъде към половин минута и секна. Но в тишината на студената гора ритъмът продължи в дълбочината на ума на Тифани и сигурно ечеше не само в нейната глава, защото мъжете леко поклащаха глава в него.
Затанцуваха.
Чуваше се само тупането на ботушите им в земята, докато сенчестите мъже сновяха напред назад. Но тогава Тифани, с ум изпълнен с бизмълвния бой на тъпана, чу и друг звук. Кракът и сам затропа.
Тя беше чувала този ритъм и преди и беше виждала мъже да танцуват така. Но това беше посред бял ден под горещото слънце. И по дрехите им тогава бяха закачени звънци.
- Та това е танцът морис! - възкликна тя полугласно.
- Шът! - скара и се госпожица Предалова.
- Но така не е правилно...
- Тихо!
Зачервена от срам и яд в тъмнината, Тифани напук отмести поглед от танцьорите и заоглежда поляната. Където се тълпяха и други сенки, човешки или най-малкото човешки на вид, но тя не можеше да ги разгледа ясно и може би така беше по-добре.
Ставаше все по-студено, това поне беше сигурно. Бял скреж пращеше по листата. Ритъмът не спираше. Но сега на Тифани и се стори, че той вече не е самотен, а не подбрал със себе си и други звуци и екоти от вътрешността на главата и.
Госпожица Предалова можеше да си шътка колкото си ще. Това обаче си беше танц морис. Но не беше на време! Морисчиите идваха в селото някъде към май. Човек не можеше да е сигурен точно кога ще дойдат, защото те имаха да обиколят куп села покрай Варовитище, а във всяко село имаше по кръчма, което ги забавяше. Имаха тояги и носеха бели дрехи с пришити по тях звънци, така че да не могат да се примъкнат потайно към хората. Никой не обичаше да му довтасат изневиделица морисчии. Тифани обикновено чакаше извън селото заедно с другите деца и подскачаше зад тях, докато те шестват. И после те танцуваха на селската морава под бой на тъпан, удряйки тоягите си една в друга, а после всички се събираха в кръчмата и лятото ето го - дошло.
Тифани не можа да разбере, как ставаше това последното. Танцьорите играеха и лятото идваше - никой май не знаеше нищо повече. Баща и разказа, че една година морисчиите не били дошли, а студената кишава пролет направо си преминала в мразовита есен, а между тях само мъгли, дъждове и слани посред август.
Боят на тъпана сега изпълваше главата й и я замайваше. И нещо във всичко това беше сгрешено...
И тогава тя си спомни седмия танцьор, този когото наричаха Гламавия. Той обикновено беше дребно човече с изпомачкан цилиндър и пъстроцветни дрипи пришити по всичките му дрехи. Той най-вече се шляеше наоколо с цилиндъра в ръка и се хилеше на хората докато не му дадат пари за бира. Но от време на време той оставяше цилиндъра и се втурваше сред танцьорите . И да си помислиш, че ще стане всеобщ сблъсък, но нищо такова не ставаше. Подскачайки и виейки се около потните мъже, той винаги някак съумяваше да застане там, където няма никой.
Светът се завихри покрай нея. Тя премигна. Тъпанът в главата и ечеше като гръм, а имаше и още един ритъм, дълбок като океан. Госпожица Предалова беше забравена. Както и странната тайнствена навалица на поляната. Остана само танцът.
Той се извиваше във въздуха като живо същество. Но някъде в него, ту тук ту там, сновеше едно свободно място. Място само за нея. Госпожица Предалова беше казала не, да, но това беше много отдавна, а пък и как изобщо госпожица Предалова би могла да разбере? Какво разбираше тя? Кога за последно е танцувала тя? Танцът сега беше в самите кости на Тифани, зовеше я. Шестима души не стигат!
Тя се втурна напред и скочи посред танца.
Погледите на танцуващите се спряха ядно върху и, докато тя се плъзгаше между тях, всеки път намирайки място без никого. Краката и бяха хванали боя на тъпана и отиваха, където ги пратеше ритъмът.
И тогава... изникна още някой.
Беше като когато усещаш, че зад теб има някой... обаче това беше усещане за някой пред нея и зад нея и над нея и под нея, всичко това наведнъж.
Танцьорите застинаха, но пък светът се завъртя шеметно. Мъжете бяха само черни сенки, малко по-тъмни силуети на тъмен фон. Тъпанът спря и за един продължителен момент Тифани се въртеше леко и безмълвно с разпрострени ръце и без да докосва земята с крака, с лице обърнато към звездите, които бяха студени и остри като игли. Усещането беше... чудно.
Един глас попита:
- Коя Си Ти?
В него имаше ехо, или пък може би двама души го бяха казали почти едновременно. Внезапно тъпаните пак забиха и шестимата мъже се изпоблъснаха в нея.

Няколко часа по-късно в градчето Кучидол долу в равнините гражданите хвърлиха в реката една вещица с вързани ръце и крака.
Такива неща никога не се случваха в планините, където вещиците се ползваха с уважение. Долу в полето обаче все още се въдеха хора достатъчно тъпи, че да вярват в по-гнусните приказки. Да не говорим, че вечер там беше скучно.
И все пак може би не се случваше чак толкова често вещицата да получи чай с бисквити преди удавянето. А това се случи, защото народът от Кучидол си свърши работата По Учебник.
Учебникът се казваше „Magavenatio Obtusis” . Жителите на градчето не знаеха, как са се сдобили с книгата, тя просто се появи един ден на рафта в един от дюкяните.
Те, разбира се, знаеха да четат. За да се оправи човек в света трябват известни умения в четенето и писането, дори ако живееш в Кучидол. Но те не вярваха много на разни книги, нито пък на хората, които четат такива. Тази обаче беше учебник за това как да се оправяш с вещици. А и доста авторитетно изглеждаше, без твърде много чужди (и следователно подозрителни) думи от рода на „конфитюр”. Ако не друго, казваха си те, това е, което ни трябва. Свястна книга. Добре де, може и да не е каквото ти се иска, ама нали помните оная вещица миналата година? Дето я натопихме в реката, а после се опитахме да я изгорим жива? Само дето тя така прогизна, че не щеше да се запали и избяга. Е, тая работа друг път няма да им мине!
Те обърнаха особено внимание на следната част:
„Много е важно, като хванете веднъж вашата вещица, да не и вредите по никакъв начин (засега!). В никой случай не я горете на клада! Начинаещите често допускат тази грешка. Така тя само се вбесява и излиза от огъня още по-силна. Както знаят всички, другият начин да се отървем от вещица е, като я хвърлим в река или езеро.
Ето най-добрия начин:
Първо, затворете я за през нощта в умерено топла стая и и дайте толкова супа, колкото поиска. Леща с моркови ще свърши работа, но за най-добър резултат препоръчваме картофена с праз лук в силен говежди бульон. Доказано е, че тя сериозно уврежда магичните способности на вещицата. Не и давайте доматена супа - от нея тя ще стане ужасно могъща.
За по сигурно пъхнете по сребърна монета във всяка от обувките и. Тя няма да може да измъкне монетите, защото те ще изгорят пръстите и.
Снабдете я с топло одеяло и мека възглавница. Така ще я подлъжете да заспи. Заключете вратата и гледайте никой да не влиза.
Около един час преди зазоряване влезте в стаята. Може би си мислите, че тук трябва да нахлуете с крясъци? НИЩО НЕ Е ПО-ДАЛЕЧ ОТ ИСТИНАТА. Влезте тихичко на пръсти, оставете чаша чай до спящата вещица, върнете се пак на пръсти до вратата и тихичко се прокашляйте. Това е много важно. Ако бъде събудена внезапно, вещицата може страшно да се разлюти.
Някои авторитети препоръчват към чая шоколадови бисквити, други казват, че ще са достатъчни и курабийки с джинджифил. Ако ви е мил животът, само не и давайте обикновени бисквити, защото така от ушите и ще захвърчат искри. Когато тя се събуди, изречете следната могъществена мистична руна, която ще и попречи да се превърне в рояк пчели и да отлети:
ITI SAPIT EYI MA NASS.
Когато тя свърши с чая и бисквитите, завържете и ръцете и краката отпреде с въже като използвате Морски възел №1 и я хвърлете във водата.
ВАЖНА БЕЛЕЖКА ПО БЕЗОПАСНОСТ: Не правете това след като се разсъмне. Не оставайте да гледате!”
Естествено този път някои останаха. И това, което видяха, беше, че вещицата потъна и не изплува, а злокобната и островърха шапка отплува надолу по течението. Тогава те се прибраха да закусват.
По споменатата река още за няколко минути не се случи нищо повече. После островърхата шапка се приближи към един тръстиков гъсталак, където спря и започна полека-лека да се издига. Чифт очи надникнаха изпод полето и...
Като се увери, че няма никой, мис Проницателина Тик, учителка и търсачка на вещици, изпълзя по корем на брега, след което достигна на пребежки до гората тъкмо когато се развидели. В една дупка на язовец тя си беше оставила чиста рокля и малко свежо бельо, както и кутия кибрит (тя никога не носеше кибрит в джоба, ако имаше опасност да я хванат, за да не би случайно да наведе хората на някоя лоша идея).
Добре де, мислеше си тя докато съхнеше пред огъня, и по-зле можеше да бъде. Слава на боговете, че в селото бе останал поне някой можещ да чете, иначе щеше да стане една. Може би щеше да е добре да беше поръчала да отпечатат книгата с едри букви.
Тъкмо мис Тик беше написала „Лов на вещици за тъпи хора” и се беше постарала да разпространи по някой екземпляр по повечето места, където народът все още вярваше, че вещиците трябва да се горят или давят. Понеже единствената вещица, която имаше някакъв шанс да намине из тези места тия дни беше самата мис Тик, това значеше, че ако нещата загрубеят, тя поне ще изкара хубав нощен сън и прилично хапване преди да я хвърлят във водата. Водата пък изобщо не беше проблем за мис Тик, която беше изкарала Куирмския Колеж за Благородни Девици, където се налагаше да се топиш в ледена вода всяка сутрин с цел изковаване на Характер. А морски възел №1 беше много лесно да се разплете със зъби, дори и под вода.
А да, сети се тя, докато изливаше водата от обущата си, освен това тя излезе с два сребърни шестпенсовика отгоре. Ама сериозно, народът в Кучидол наистина е затъпял. Естествено това става, като разкараш вещиците си. Вещицата знае малко повече от теб. Думата си значи това - „веща”. Някои хора обаче не обичат някой да знае повече от тях, така че странстващите учители и бродещите библиотекари напоследък избягваха тези места. Както бяха потръгнали нещата, скоро, ако жителите на Кучидол поискат да хвърлят камъни по някой по умен от тях, ще трябва да ги хвърлят по прасетата си.
Изобщо не селище, а безобразие. За нещастие там имаше и едно осемгодишно момиченце, което наистина обещаваше това онова, така че мис Тик наминаваше да я наглежда. Не като вещица, разбира се, защото макар и да й харесваше по някоя студена баня сутрин, с хубавите неща не бива да се прекалява. Тя се предрешаваше като скромна ябълкопродавачка или ясновидка. (Вещиците обикновено не се занимават с ясновидство, защото ако се занимаваха, щяха да са прекалено добри в него. А хората не искат да знаят, какво наистина има да се случва, а само, че ще дойде нещо хубаво. Вещиците обаче не подслаждат предсказанията си.)
Но не щеш ли, пружината на шапката под прикритие на мис Тик взе че се развали точно докато тя минаваше по главната улица и островырхият край изскочи. Дори и мис Тик не можа да забаламоса народа в този случай. Е добре тогава, ще трябва да уреди нещо друго. Търсенето на вещици винаги си беше опасно. Но трябваше да се прави. Една подрастваща сам самичка вещица е тъжно и опасно дете...
Тя се сепна заглеждайки се в огъня. Защо току що си помисли за Тифани Болежкова? Защо точно сега?
Тя бързо изпразни джобовете си и се зае да прави бъркотия.
Бъркотиите вършеха работа. Това беше единственото сигурно нещо, което можеше да се каже за тях. Правиш ги от малко канап, някоя друга клечка и каквото се намери из джобовете ти. Те за вещиците бяха същото като за някои хора ножчето с петнадесет остриета, три отвертки, миниатюрна лупа и джаджа за чистене на ушна кал. Не може дори да се каже, каква точно работа вършеха, мис Тик само предполагаше, че те са начин да разбереш, какво ще да знаят потайните части на собствения ти ум. Бъркотията трябва да я правиш всеки път наново и само от нещата, които носиш по джобовете си. Но нямаше лошо, ако държиш в джобовете си разни интересни неща, просто за всеки случай.
За няма и минута мис Тик състави бъркотия от:
- една двадесетсантиметрова линийка
- една връзка за обувки
- парче употребяван канап
- малко черен конец
- един молив
- една острилка
- едно камъче с дупка
- кибритена кутия съдържаща една гъгрица на име Роджър, както и хлебни трохи за нея, защото всяка бъркотия трябва да съдържа по нещо живо
- към половин пакетче Гърлосмазващи Хапове на Г-жа Чистозлатова.
- едно копче.
Приличаше на котешка люлка или пък на оплетените конци на много странна марионетка.
Мис Тик се вгледа в нея в очакване бъркотията да я разчете. И тогава линийката рязко се извъртя, хаповете за гърло се взривиха в малко облаче червен прах, моливът изхвърча и се заби в шапката на мис Тик, а линийката се покри със скреж.
Това не беше нормално.

Госпожица Предалова седеше на долния етаж на къщурката си загледана в спящата на леглото си на горния етаж Тифани. За тази цел тя използваше мишка седнала върху потъмнялата рамка на леглото. Отвъд сивите прозорци (Госпожица Предалова не си беше давала зора да ги чисти вече от четиридесет и три години, а Тифани не беше в състояние да изчисти чак пък всичката мръсотия) вятърът виеше между дърветата, нищо че беше още ранен следобед.
Той я търси, помисли си тя и почерпи с парче прастаро сирене друга мишка в скута и. Да, но няма да я намери. Тук тя е в безопасност.
Тогава мишката вдигна поглед от сиренцето. Беше чула нещо.
- Рекох ли ви бе, рекох ли ви! Она ми е нейде тъдява!
- Оти па да не моем да си поприказуеме с дъртата бабаяга, бе. Оно с бабаягите лошо нема.
- Щом думаш, ама она тая си е жива стрррахотия. Викат, дека она си има ужасен демон у мъзътъ дето са и компирите.
Госпожица Предалова май се поозадачи.
- Тея ли? - прошепна си тя.
Гласовете идваха изпод пода. Тя прати мишката да се промуши през една дупка под дюшемето.
- Нечем да се косите, ма оно тука си е мъзъ и е бъкано с компири.
След малко един глас се обади:
- Дека е бе?
- Мое па да е в отпуска?
- Оти му е на демоно отпуска бе?
- Ми да си види майната и таткото, мое би?
- Тъй ли ма? Че оно демоно да не би да си има майна, бе?
- Кривънци! Я ми запрете с дърленьето! Че она че ни чуе!
- Не ма, она нали е слепа като чвор и глуха като кютук бе, тъй разпраят.
Мишките имат много добър слух. Госпожица Предалова се подсмихна, когато забързаната мишка се промъкна покрай грубата каменна зидария на мазето току до пода. Тя погледна през очите и. Мишките също така виждат много добре в полумрака.
Малка групичка малки мъже се промъкваше през мазето. Кожите им бяха сини и целите в татуировки и мръсотия. Носеха дрипави препаски и всеки имаше метнат на гърба по меч, голям голкото самия него. Всичките бяха рижи, ама истински червено-оранжево рижи, с мазни плитки. Един вместо шлем носеше заешки череп. Щеше да е по-страшен, ако черепът не му падаше постоянно върху очите.
В стаята отгоре госпожица Предалова пак се подсмихна. Значи са чували за Госпожица Предалова, а? Да ама още е трябвало да чуват.
Когато четиримата малки мъже пропълзяха през старата миша дупка извеждаща ги от мазето, те вече бяха под наблюдението на още две мишки, три отделни бръмбара и един молец. Те предпазливо запристъпваха на пръсти през стаята, покрай старата вещица, която явно беше заспала... и така докато тя изведнъж не плесна с ръце по облегалката на креслото си и не се разкрещя:
- Пусто да е! Видим ви я, бре шашкъни ниедни!
Фийгълите моментално се паникьосаха и се изпоблъскаха един в друг в ужас и трепет.
- Думах ли ви аз да мърдолите, бе?! - извика им госпожица Предалова със смразяваща усмивка.
- Олеле, вай, вай, вай! Она ми мое да дума по нашенски! - изхленчи някой.
- Вие сте Нак Мак Фийгъл, нал’тъй? Ма не ная клановите ви белези. А по-кротко бе, нема да ви пържим на бавен огинь. Ти, бе! Името ти как е?
- Я съм Роб Секигоопрай, на клано от Варовитищкио рид Големио Човек, - отговори онзи с шлема от заешки череп - Та...
- Тъй ли? Големио човек си ми бил, а? Епа стори си тогаз зоро да си я манеш капата като си хортуваш с мен! - скастри го Госпожица Предалова забавлявайки се от все сърце - А да ми станете мирно! Я у това къще хаймани нема да търпим!
Всичките четирима Фийгъли моментално се изправиха мирно като по струнка.
- А така! - рече удовлетворено госпожица Предалова - А ми кажи са кои са ти другарчетата.
- Туй е брато ми Тъп Уили, госпойце, - Роб Секигоопрай тупна по рамото фийгъла, която не преставаше да се вайка вперил ужасен поглед в Енохи и Атоотита.
- Ами останалите двама... саках да речем другите двамца? - продължи Госпожица Предалова - Ей ти, който си с гайдата. Саках да речем, дека си с гайдата. Ти да не си гонагъло?
- Епа да, госжа, - отвърна този фийгъл, който изглеждаше по-чист и спретнат от другите, макар че трябва да се признае, че и повечето неща живеещи под гнили дънери ще да са по-чисти и спретнати от Прост Уили.
- А как се казуеш?
- Ужасно Дребен Били Големото Чене, госжа.
- Оти ми се здвериш тъй, ма, Ужасно Дребен Били Големо Чене, - подкачи го Госпожица Предалова - Шубе ли те е?
- Не бе, госжа. Я ти се възхищавам. Драго ми е на сърце га видим вещица толкоз... вещерска.
- Тъй ли било, а? - измърмори подозрително госпожица Предалова - Ама сигурен ли си дека ич не те е шубе от мен, бе г-н Били Големо Чене?
- Епа сигурен съм, госжа. Ама само речете, и че ме е баш шубе, - отговори предпазливо Били.
- Ха! - изсумтя Госпожица Предалова - Ей бре, значи... начи си имаш акъл. А кой е оня едрия ти приятел, г-н Били?
Били сръга Голем Йън в ребрата. Въпреки ръста си, който като за фийгъл беше огромен, той изглеждаше ужасно притеснен. Като повечето хора с големи мускули, той се стряскаше от хора силни по друг начин.
- Он е Голем Йън, госжа, - подсказа Били Големото Чене, докато Голем Йън си разглеждаше краката.
- Гледам он си има герданче от големи зъби, - забеляза госпожица Предалова - Човешки ли са?
- Епа да, госжа. Четри на брой. По един от секи човек, дето он е натупал.
- Ама за порастнали човеци ли говориш? - поиска да се увери изненадана госпожица Предалова.
- Епа да, госжа, - потвърди Били - Он най-вече им рипа со чутурата напред от некое дръво. Много е як у чутурата он нашичкио, - добави той, в случай че някой не бе разбрал.
Госпожица Предалова се облегна и продължи с разпита:
- А сега бъдете тъй любезни да ми обясните, що ми се промъквате такива в мойто къще. Айде бърже ми отговаряйте!
След съвсем кратичка пауза Роб Секигоопрая подхвана весело:
- Ей, ми че оно е лесно. Бехме излели да ловим хагис.
- Не, не бехте, - сряза го госпожица Предалова - Щото хагис е питка с овчи дреболийки, с много мерудии и добре сготвена в овчи стомах .
- Епа оно е само ако не моеш да си фанеш истинскио здвер, бе госжа, - заобяснява се предпазливо Роб Секигоопрай - Оти она питката пред истинскио дзвер ич не важи. О, лукаво животно е туй, хагисо, а дупките си пра’и оно у мазета дето ората си държат компирите…
- Това ли е истината? Че сте били на лов за хагис? А, Прост Уили? - гласът на госпожица Предалова изведнъж много се заостри.
Всички присъстващи очи, включително тези на една уховрътка, се втренчиха в завалията Уили.
- Ъъъ... епа-а-а... ооолеле... ау... вай, вай, вай! - изстена Прост Уили и падна на колене - Молим ви, бе госжа, не ми сторвай нещо ужасно! - примоли се той - Она твойта уховрътка как на кръв ме гледа!
- Хубаво тогава, да започнем отначало, - рече Госпожица Предалова, вдигна ръка и откъсна превръзката от очите си.
Фийгълите отстъпиха припряно, когато тя положи ръце на черепите от двете си страни.
- Не ми трябват на мен очи да подуша лъжата, като рече някой да лъже, - обяви тя - Кажете ми, защо сте тук. Кажете ми... още веднъж.
Роб Секигоопрай се поколеба. Това предвид обстоятелствата беше много смело от негова страна. После той си призна:
- Оно е зарад големата мънечка бабаяга, бе госжа, затуй додохме.
- Големата мънечка... А, имате предвид Тифани?
- Епа да!
- И сме под, таквоз, голем кютек, - допълни Прост Уили не смеейки да срещне с очи слепия взор на вещицата.
- Он сака да рече, дека клетва ни е наложена, госжа, - изгледа брат си накриво Роб Секигоопрай - Оно е секаш...
- ... сериозно задължение, на което не може да не се подчините, - довърши Госпожица Предалова - Ная я, що е клетва наложена. Но защо?
За своите 113 години Госпожица Предалова беше чувала какво ли не, но сега слушаше в потрес разказа за човешкото момиченце, което, ако ще и само за броени дни, е била келда на цял клан Нак Мак Фийгъли. А ако си била тяхна келда, ако ще само за няколко дни, значи те ще те наглеждат... ами завинаги.
- И още она е на наште ридове бабаягата, - каза Били Големото Чене - Она се грижи за них, чува ги, пази ги. Ама...
Той се запъна и Роб Секигоопрай довърши:
- Нашта келда сън сънува. Сън за бъдното. Сън дето сите ридове замръзнаа и сичко живо измре, а големата мънечка бабаяга е с леден венец!
- Майчице!
- Епа тъй си е, ма оно не е сичко! - продължи Били кършейки ръце - Виде она големо дръво пораснало у земя ледена! Виде она пръстен железен! Виде она мъж с пирон у сърце си! Виде она напаст от кокошки и сирене дето оди като човек!
Настъпи тишина, след което Госпожица Предалова рече:
- За първите две е ясно, за дървото и пръстена де, то си е як окултен символизъм. И пиронът също, метафорично колкото си щеш. Малко ме съмнява това за сиренето... да не би пък да има предвид Хорас? ... пък кокошките... Надали може изобщо да има напаст от кокошки, какво ще кажете?
- Джени за сите тех си е много сигурна, - възрази Роб Секигоопрай - Много шантави и тревожни неща ми сънува она, тъй че си рекохме ний, а да одим да видим, как е големата мънечка бабаяга.
Разнообразните очи на госпожица Предалова се втренчиха в него. Роб Секигоопрай им отвърна с изръз на яростна честност и не трепна.
- Като гледам, това вашто си е честна работа, - каза тя - И що ви беше да почвате с лъжи?
- О, оти тъй си е по-интересно, - отговори Роб.
- На мен истината ми е по интересна, - отбеляза госпожица Предалова.
- Мое, мое, ма я си бех рекъл да му турим великани и пирати и магьосани порове, - обяви Роб - С мерак отсекъде!
- Добре де, - отказа се да продължава с това госпожица Предалова - Когато мис Тик ми доведе Тифани, рече ми, че тя била пазена от странни сили.
- Епа да, - потвърди гордо Роб Секигоопрай - Ний сме туй, нема лабаво.
- Мис Тик се прави на много важна, - каза госпожица Предалова - Жалко, ама аз нея много-много не я слушах. Тя все ми разправя, как тея момичета били нахъсани да учат, пък те повечето са едни фльорци, дето искат да са вещици, за да впечатляват младежите, и след няколко дни беж да ги няма. Не и тази обаче, тя не! Тази бяга право в белята! Да я видите само, как се опита да танцува със Зимаджията!
- Епа видееме я. Там бееме, - обади се Роб Секигоопрай.
- Били сте там?
- Епа да. След вас одииме.
- Никой не ви видя там. А аз щях да знам, само да ви беше зърнал някой, - изтъкна госпожица Предалова.
- Епа що? Ми оно нас ни бива да не ни виждат ората, - ухили се Роб - Да се чудиш и маеш колко ора ич не са ни видели.
- Тя наистина се опита да танцува със Зимаджията, - повтори госпожица Предалова, - А и бях казала, че не бива.
- Ей бре, на нас ората се ни викат туй не бива, онуй не бива, - изкоментира Роб Секигоопрай - Така наем що е най-интересно да сторим!
Госпожица Предалова се втренчи в него с очите на една мишка, два гарвана, няколко молеца и една уховрътка.
- Тъй де, - каза накрая тя и въздъхна - Да. Това му е белята да остарееш толкова, че, видите ли, толкова отдавна съм била млада, че понякога направо ми се струва, че младостта трябва да се е случила на някоя друга. Многото годинки не са проста работа, от мен да знаете. То...
- Зимаджията я тражи големата мънечка бабаяга, бе госжа, - каза Роб Секигоопрай - Видееме я нея как играе със Зимаджията. А са он я тражи. Чуваме го ние у войо на ветъро.
- Знам, - каза госпожица Предалова, сепна се и за миг се заслуша - Вятърът утихна, - съобщи тя - Намерил я е.
Тя грабна бастуните си и закуцука нагоре по стъпалата с изненадваща пъргавина. Фийгълите нахлуха след нея в спалнята, където на тесен креват лежеше Тифани. По една свещ в паница гореше във всеки ъгъл на стаята.
- Но как я е намерил? - поиска да знае госпожица Предалова - Аз нали я бях скрила! Вие, сините, веднага да донесете дърва! - тя ги изгледа строго - Казах веднага да...
Чу се изтопурване. Прах бавно се заутаява по пода. Фийгълите се взираха в очакване в госпожица Предалова. А съчки, ама много съчки, бяха натрупани в огнището.
- Добре сторихте, - каза тя - Ма нещо се помотвахте!
Снежинки западаха от комина.
Госпожица Предалова кръстоса пред себе си бастуните си и силно тропна с крак.
- Дърво гори, огън пламти! - провикна се тя и съчките в огнището избухнаха в пламъци.
Но по стъклата вече се трупаше скреж, рунтави бели пипала се разпростираха с припукване по стъклото.
- Аз тая работа на мойте години няма да я търпя! - заяви вещицата.
Тифани отвори очи и попита:
- Какво става?



Тема Re: Зимаджията (Wintersmith) - преводнови [re: de Cyrvool]  
Автор natispain (непознат )
Публикувано14.03.11 22:37



Благодаря





Тема Re: глава 2нови [re: de Cyrvool]  
Автор kahani (непознат )
Публикувано15.03.11 10:13



de Cyrvool, ти си невероятен !!! и ставаш все по-добър, а фигълският май вече ти е втори матерен език


безкрайно благодаря! на мен лично това ми е любимата книжка за Тифани


само молба за уточнение - "прост" или "тъп" е уили, а старата вещица - г-ца "предалова" или г-ца "предалска"?



Тема Re: глава 2нови [re: kahani]  
Автор de Cyrvool (новак)
Публикувано17.03.11 15:51



Прост Уили (не знам откъде се е взело това "тъп", нещо не съм внимавал). И Госпожица Предалова, така че да има прилика с предателство и предание.






Страници по тази тема: 1 | 2 | 3 | 4 | 5 | 6 | 7 | 8 | 9 | 10 | (покажи всички)
*Кратък преглед
Клуб :  


Clubs.dir.bg е форум за дискусии. Dir.bg не носи отговорност за съдържанието и достоверността на публикуваните в дискусиите материали.

Никаква част от съдържанието на тази страница не може да бъде репродуцирана, записвана или предавана под каквато и да е форма или по какъвто и да е повод без писменото съгласие на Dir.bg
За Забележки, коментари и предложения ползвайте формата за Обратна връзка | Мобилна версия | Потребителско споразумение
© 2006-2019 Dir.bg Всички права запазени.