Шест и (зарът се завъртя лудо, после подскочи и с лек пукот се приземи) минус седем.



Слухът на Елфила полека почна да се завърща. Заедно с главоболието. И болките в стомаха. И цветните кръгове.
Върна се и Амирлин, която беше приклекнала зад някаква каруца.
И стрелите също.
Ikew се вторачи във дългото парче дърво с каменен връх, което стърчеше от стълба зад него. Друго такова изпърха покрай ухото му. Печатаря усети самодоволното излъчване на още МНОГО подобни.
Моментално залегна, което му докара световъртеж и гадене. Зад него полицайката с леден глас допълни :
- ... и нанаяне на средно телесно поражение.
- Ъ?
- Ръката ми, господинчо. Натърти я. Освен това и съпротива при арест...
- Ама... Ама ти ме удари! Боли ме главата!
- О? Твоята така наречена глава е малко по-твърда от тукашните камъни.
- заболя ме...
- О, да. Опит за бягство - след като те залових ти загуби съзнание и падна на земята.
Ikew изгледа кратко почти незабележимата вдълбнатина в Mорпоркските плочи. Не му хареса. Потрепера. Такива неща просто не се случваха.
- Такива неща просто не се случват! - хладно и тихо беснееше полицайката отсреща. - Нарушаваш общественият ред! Какво ще стане ако всеки път, когато оказвам полицейско насилие над гадни дребни джуджета...
- Полуджуджета! Джуджелф. Дребникус Елфиликус. - Ikew вече не му пукаше за нищо. - И освен това си расистка!
- КАКВО?! - не беше трудно да ядосаш Амирлин, ако си от най-презряната раса на диска.
- Да! Държа да получа извинение!
- Амирлин го изгледа сякаш се канеше да го убие, а после скочи към него, прегърна го и го събори на земята.
Минаха няколко секунди.
Ikew пак почна да диша. А после почна да диша прекалено много. А после пак престана. Амирлин бавно и безкрайно търпеливо се отмести, изправи се и го ритна.
- И сексуален тормоз! - Записа си нещо и го изгледа с перфектна омраза. - Ако още един път ми се наложи да те спасявам от ниско прелитащи стрели по ТОЗИ начин, после ще те убия АЗ!
- Ама какви срели!?
Амирлин с досада посочи с палец мястото, където стърчеше поредната неуспяла стрела.
На Ikew почвше да му омръзва. Отвори уста да си излее цялото насъбрало се неодобрене, и изведнъж зяпна.
- Амирлин...
- Какво?
- Как да ти кажа...
- Говори по-бързо, опитвам се да измисля план...
- Ама...
- О, млъквай!
- ... ми се струва, че...
- По дяволите, приклещени сме в ъгъл. Въпрос на време е да се сетят да палнат каруцата с огнени стрели, и тогава вече…
- ... нещо не е наред с....
- ...сме загазили МЛЪКНИ И МЕ ОСТАВИ ДА МИСЛЯ освен ако примерно не тръгнем да тичаме много бързо в различни посоки и така...
- Уф, стига. - Ikew му беше много омръзнало - Нещо стърчи!
- К'во?!
- Стрела. От ... хъм, гръдният ти кош.
Амирлин се разфуча. Такава си беше, ядосваше се много бързо и непредвидимо. Миг преди да избухне и да натърти и другата си ръка в черепа на Ikew, осъзна СМИСЪЛА на казаното. Разумът й загуби битката. Две изкрящо сини очи се фокусираха върхо потрепващо парче дърво.
Остана така десетина секунди.
Много бавно стрелата увисна. А после падна. Чудно как не се и изчерви.
Амирлин мигна два пъти. Извади металната манерка и мигна пак.
- Охо, Първокачествено Бронзово на Дилбърт? Брей... Това му се вика напитка...
- Ммммня.
- ... и гори като петрол. Защо не вхърли него по гадовете в печатарницата, а?! Брендито ми стуваше два долара!
- Ммммня.
- Какво седиш като изтукана, дай го насам! - Ikew дръпна манерката от безчувствените й пръсти, и отпи юнашка глътка. Адреналина му беше дошъл в повечко, особенно за професионален бюрократ - юпи като него, обаче си му харесваше. В ума му се гонеха сцени на див лов на хора и после битки, в които скъсяваше противниците с бойната си брадва. Почти усещаше на главата си шлем...
- ммммм...
Амирлин преглътна. Мозъка й беше дал накъсо. Не пиеше - не и нищо, купено от Дилбър, не носеше метална манерка, не ПРИТЕЖАВАШЕ метална манерка, и определено нямаше никакъв начин да носи манерка ТАМ. Физически не беше възможно. Е, може би само Ангуа... Боже, и на нея щеше да й е трудно. Амирлин преглътна пак.
Беше полицайка. Тя трябваше да пазарува безплатно, да си вре носът където си ще, и да прави каквото й скимне. И да гледа хората от високо. Дълг, какво да се прави.
Но имаше и още едно задължение - полузабравено и потънало в архивите на нейната памет. Това, което Ваймс й беше казал в деня, в който тя получи шилинга. "Ти пазиш реда."
А нещо МНОГО нередно се случваше последните десетина минути.


Високо над Моркпорк се сгъстяваха облаци*.


RadioDiJei погледна през прозореца, докато чакаше екзотичният си чай в безнравствено скъпата чашка от безценното наследство на Тепитариолитиан IIXL, поставен върху масичката от чисто злато да истине. Въздъхна, и реши, че няма да е никак зле да купи хиляди лампи, които всяка вечер да осветяват близките улици, за да има какво да зяпа, докато стине скапаният му чай. Разбърка проклетата течност, която и Патрицият рядко си позволяваше с оглед цената, и се замисли за нерадостната си съдба. Ето, да речем - ако се беше родил като син на Герой, щеше да си има целодневно занимание, щеше да се среща с интересетни хора, да попада на интерестни места, да се избави от скуката... ако беше син на магьосник, можеше да се рови из дебрите на магията, да обладава силни и всепомитащи заклинания, и (помисли си той с лека несигурност) да си прави телефонни бъзици със Сукибуси, като поръчва по вде-три на адреси като I.C.Weiner Ouverdear 111.
А всместо това беше единственият наследник на Били Вратаря, невиждан богаташ - продавач и производител на стъклария, спечелил баснословно имане, трошейки прозорци. Садистичният старец се бе споминал преди пет години, оставяйки на RadioDiJei повече злато, отколкото съществуваше по диска ИЗОБЩО, петдесетина огромни имения, и едно тъпо име. Младежът беше използвал времето си правилно, и за тези шесдесет месеца се беше уморил от всичко (освен името). Дажи и мързела му беше досаден.
Всъщност му беше толкова скучно, че се беше изрусил само за да има повод да се зяпа в огледалото и да се мръщи.
Въздъхна и опита от чаят си. Най-скъпото нещо, което можеше да се намери на пазара - извличаше се от Извратени Треволяци, единственото растение, което растеше от ДОЛНАТА страна на диска.
Имаше вкус на преварен трол.
Отново въздъхна, изправи се, и се доближи до прозореца. Такава СКУКА! Не беше имало пожар от поне две седмици...
Огнени езици облизаха небето. Прозорецът затрептя заради експлозията, но беше твърде дебел за да се счупи. Обеща си да го смени, но вяло.
Гледаше онемял.
На светлината на огъня видя как една стрела се заби в млада симпатична жена, която той с удоволствие би изпързалял да търси адреса на господин Aima Dumbas*.
Стрелата падна.
Той се залепи за прозореца. Там СТАВАШЕ нещо.
За пръв път от месеци се усмихна.


Заваля.
Риба.
Консервирана.


Минаха десетина минути, през които чаят полека губеше съмнителните си вкусови качества.


След малко дойде и соса.






(To be continued... ass always)



_________________________________
*-онези, от които падат Гръмове От Ясно Небе. Октариновите обаци, които НЕ приличаха на тригърби камили, дори и за магьосниците - единствените, способни да ги видят. Определено не. Кой е вижал октопод, който да прилича на тригърба камила?

** - не подценявайте ефекта на скуката!

Ш