Итън стоеше изпънат като струна в тъмното коридорче на Невидимия университет в това така студено време. Зъбите му изскърцаха и ръцете му яростно се свиха в юмруци. Не беше никак честно. Защо точно него караха да мете? Итън Великия с метла! За какви се мислеха все пак? Това, че носеха наименованието Старши нищо не означаваше. Той беше по-добър от тях. Знаеше го.
Почти* островърхата му шапка се наклони достатачно, за да му бръкне в окото. Следващите му движения бяха малко неясни- нещо между безуспешен опит за излитане от вода и шинпанзе опитващо се да разбере, защо след като вече си е изяло банана още има жълто на главата.
Подиграваха ли му се всички? О, един ден той щеше с удоволствие да гледа как му се кланят. Университета щеше да бъде негов, а той щеше да бъде по- велик от най-великия магъосник.
Очите му се разшириха като на човек установил, че най- великия град е най-престъпен. Мазна усмивка премина по лицето му, изразявайки с нея възхищението на самия себе си. Колко беше прозорлив и изобретателен. Не му трябваше Университета. Щеше да си изгради свой собствен, дори още по-невидим, че сам той едвам щеше да го намира. Но му трябваха и пари за авторитет, а оловото имаше неприятния навик след време да си признае, че не е злато. От къде можеше да се сдобие със злато? С много злато. Само на едно място то беше в изобилие и не се ценеше- на Уравновесения континент. Оставаше само едно- да измисли как по най-лесния начин да стигне до там и да се върне със златото, но за това щеше да се погрижи утре. И без това днес свърши прекалено много работа. Не биваше да се преуморява. Гордо вдигна брадичка и точно когато направи първата си пружинираща крачка, се сгромоляса на земята. Изгледа с кръвнишки поглед виновника за неговото падане- малка проскубана метличка. Точно привършваше отправеното към нея заклинание за изпепеляване и спря. Нямаше смисъл да се хаби. Извади от джоба си една кибритена клечка, запали я и деликатно я пусна върку метлата.
С удоволствие наблюдаваше как тя се превива под пламъците. Изведнъж усмивката му помръкна. Беше забравил да отмести краката си от нея. Бързо грабна кофата със сапунена вода и я изля върку краката си, после се озъби на метлата:
-Няма да ти дам и капчица. Всичката си е за мен. - обърна се. Отново надигна брадичка и с остатъка от достойнството си се запъти към стаята си в която беше единственото нещо, което още не го беше предало- леглото му Ани.
А мелтала продължи да гори някак си удовлетворена и точно преди да догори чу желаната псувня предизвикана от малкото незабележимо пламъче в долния ляв ъгъл на магъосническия халат на Итън достигнало достатъчно задоволителни размери.

Пондър рязко отвори очи. Никой друг не можеше да вдига толкова врява, освен Итън. За миг си помисли да отиде да му помогне, но тази мисъл бързо се изпари от съзнанието му. Инстинкта му за самосъхранение му предложи да се захлупи с възглавницата и той прие. Пондър незнаеше колко време са продължили виковете и трополенето след като е заспал, но и някак си нямаше желание да знае. На сутринта завари целия коридор овъглен и задимен, а от вратата на Итън беше останала само част от рамката. Пондър предпазливо надникна в стаята, но като видя, че в нея освен леглото има само пепел, се обърна с намерението да се изпари със скоростта на светлината, ако не беше настъпил жалките останки от някаква метла, която изпука с цялата си злоба. Пондър се вкамени и кръвта му се събра в петите. Зад себе си чу гласа на този, който най-малко искаше да чуе:
-О, Пондър ти ли си? Бързо влизай и затваряй вратата. Няма да повярваш какво ми се случи.
- Ъ-ъ-ъ....-колебливо започна магъосника- изследовател- няма врата.
-А, така ли?- без притеснение продължи Итън- дреболийка. Както и да е. Трябва ми само едно щракване на пръстите и ще я оправя.
-Ами няма да е лошо не икам да си имам проблеми с Архиканцлера.
- Да де... но не сега. Имам да върша много по-важни неща от оправянаето на врати... Оправи я ти щом искаш, или неможеш?- злобничко сви вежди.
- ами аз всъщност- Пондър завъртя очи- Така де...ти...тоест ние...-продължи по-уверено- Магъосниците не могът да създават нещо от нищото. Могат или да го пренесат, понеже илюзията не е трайна, или...
- Да, да- с отегчение махна с ръка- забравих че вие не можете.
Той присви очи, прошепна нещо и щракна с пръсти. Зад гърба на Пондър се появи нова врата.
-Но...но...-заекна той
-Да знам че е от крушево дърво- беше видимо по-отегчен- не е нужно да ми го казваш, а сега чуй за какво те извиках.
Плахия магъосник се обърка още повече. Смяташе че сега е момента да припадне.
-Снощи имах сън-видение.
-Сън- видение?-невярващо повтори преподавателя по невидими писмена.
-Да! Сън- видение- Итън започна да ракомаха с ръце за по- убедително.-Привидението ме навести и ми каза...че го няма.
-Че го няма?
- Да! Че го няма!
-Ъ-ъ...
-Всички ги няма!- очите му светнаха.
-Всички?
-Да!... Оставили са ни.
Пондър сбърчи вежди:
- Искаш да кажеш че боговете са ни оставили?
Итън се усмихна зловещо:
-Да! Това е моя звезден миг! Трябва да действам бързо. Сега аз съм бог!
Студени тръпки плъзнаха по гърба на Пондър и той инстинктивно погледна към вратата. В този миг през ума му премина най-абсурдното нещо на света. Представи си, че си откъртва тресчица от вратата. Примигна и погледна към Итън, който властно каза:
-А сега си върви. Трябва да обсъдя някои неща със ъ-ъ-ъ... Ани.
преподавателя дори и не изчака да го подканят втори път. Чак след като тръшна вратата зад гърба си се почувства по-добре, но мисълта за тресчицата не излизаше от ума му.

--------------------
*Итън не обичаше острите предмети.Те го разстроиваха, независимо дали бяха направени от мек материал, защото никога не се знае кога ще им хрумне да се втвърдят.


погледнах го много набързо, така че ако някъде има неяснотии и правописни грешки ви моля да ме извините.

Редактирано от Aнrya фoн Юбepвaлд на 07.03.04 17:56.