Архиканцлера забарабани с пръсти по бюрото си:
- Та какво казваш, че се е случило?
Итън без ни най-малко притеснение започна да разказва набързо скалъпенат история:
- Аз си изпълнявах задълженията, но ми стана студено и запалих една клечка, за да се стопля...Тя ме изгори и я изпуснах, а от своя страна тя подпали...
Архиканцлера недоверчиво сбърчи вежди:
- С клечка си се грял а?
- И друг път съм...
- Не за пръв път чувам за теб Итън- в очите му се четеше гняв.
- Сигурно е бил някой друг Итън- невинно подхвърли Итън.
Архиканцлера продължи без да му обръща внимание:
- До колкото помня ти беше този, който освободи книгата от килия номер 5!
- Беше нещастен...
- Ти беше този, който измисли машината за изстрелване на гюлета с големина зависеща от степента на лъжата!
- Не предполагах, че има чак толкова големи лъжи.
- Ти се опита да направиш Хекс с кошер, въпреки че изрично ти беше забранено!
- Не знаех че вътре има пчели, които...
- И преди всичко ти си най-големия фактор за гнева ми!
- Смятам че това може да се...
- Не смятай! Или по-точно смятай след 5 минути какво ще правиш, когато си събереш багажа и се разкараш от тук. По възможност далеч от Университета...Далеч от Анкх- морпорк!- лицето на Архиканцлера пламтеше, но не можеше да се сравнява и на половина с това на Итън, който се обърна и вискомерно излезе от кабинета без да каже и една дума.
До стаята си завари Пондър. Беше клекнал пред вратата и щом забеляза Итън трескаво се изправи и намести очилата си. Принудено се усмихна:
- А, Итън каква приятана изненада. Какво правиш тук?
- Влизам си в стаята- заплашително се надвеси над Пондър- Въпросът е ти какво правиш тук
- Аз ли... ами аз...такова...-погледът му започна да шари- вратата ти скърцаше и реших да я смажа.
- Да я смажеш казваш а? И къде ти е маслото?
- О, ами оставих го и дойдох да проверя дали още скърца толкова много.
- С отверка?
- Ами да...ъ-ъ...малко се бяха поразхлабили пантите- глуповата усмивка
- Аха ясно. И отверката е отскочила от ръцете ти и е обелила вратата ето тук?- посочи малкото наранено участъче.
- Точно така- отвърна Пондър с видимо облекчение.
- И ти реши да вземех треската?
- Да...ъ... искам да кажа не. Щях да ти я дам.
- Ами какво чакаш тогава- подкани го Итън.
Лицето на Пондър се сгърчи когато все пак успя да откъсне ръката си от жалкото дръвце.
Итън се усмихна злобно. Обичаше да наблюдава как някой се измъчва.
- Добре Пондър, можеш да си вървиш. А, и Пондър мерси за вратата.
- Няма защо- измънка той и се отдалечи, но Итън чу как си мърмори разстроено под носа. Загледа се в празния коридор и поклати глава. Щракна с пръсти и вратата вече я нямаше.
Влезе в бившата си стая. В нея не беше останало нищо, което да може да вземе. Седна на леглото и заговори:
- Знаеш ли какво Ани?- предполагаше се че не знае- Ще ми липсваш. След всички приятни нощи прекарани на теб, през които ме спохождаха велики идеи ти...
В този миг единия крак на леглото засегнат от пожара потдаде. Леглото се наклони на една страна и Итън се изтърколи от него с вирнати крака. Изправи се с пъшкане.
- Ани, и ти ли Ани?- в този миг някой би го помислил за мъченик- и ти ли ме предаде? С какво заслужих това отношение от теб? С какво?- мъченикът падна на колене. Погледът му блесна и той щракна с пръсти- от Ани нямаше и помен.

Присви очи.Не стига че валеше сняг, ами се спусна и гъста мъгла, от която едвам виждаше връхчето на носа си. Снегът стигаше почти до коленете му, а това наистина беше необичайно за Анкх- морпорк. Обикновено разликата между зимата и останалите сезони беше, че през зимата се наблюдава малко по- гъсто и студено калчище. Зачуди се дали въобще беше в Анкх. Беше вървял доста дълго време без да знае посоката, но при това лошо време се предполагаше че се е влачил като костенурка. Наблизо дочу гласове. Един имаше странен акцент, най-вероятно беше на джудже, а друг надостаядосано момиче. Различи много силуети, които приближаваха към него. Точно преди да се размине с тях и сам той не знаеше защо ги попита:
- На къде а?
Силуетите се извъртяха като един към него и отговориха като един:
- Не ти влиза в работата.
Итън вдигна рамене:
- И на вас не ви влиза в работата къде отивам аз.
Някой заговори:
- Не сме и тръгнали да те питаме- останалите единодушно кимнаха.
- Е да ама щяхте.
- Нямаше!- Изкрещяха този път почти като един.
- Добре щом казвате- Итън се обърна и продължи да върви.
- А на къде си тръгнал?- попита първия глас
Итън се нахили:
- Ето видяхте ли? Попитахте ме.
Задалия въпроса се почувства затапен и реши да оправи положението:
- Да ама със сигурност не си тръгнал на по-важна мисия от нашата- последва още една поредица от удобрителни кимания.
Итън се изсмя. Другия явно се разгневи.
- Не ми вярваш а? Ами ако ти кажа че сме тръгнали да унищожим света?
Момичето се намеси:
- Имаш грешка! Отиваме да спасим света, а не да го унищожим.
Последваха разногласия, но множенството отговори:
- Отиваме да унищожим света.
Чу се яростно разлистване на хартия.
Джуджето изкрещя:
- Амирлин писна ми от това!- кратко боричкане, късане и мачкане на листа, последвани от глухо тупване в снега.
- Глупаво джудже, ще ми платиш! Това си беше мойто тевтерче!
Итън поклати глава и продължи пътя си. Чу зад себе си оная как крещи и говори за някакви нарушения и заливаше околните със закани, но спря да я слуша. Не се интересуваше от тях, пък и неговата мисия беше много по-важна. Унищожен или спасен света имаше нужда от владетел и това беше той. + това винаги се намираше някой който да предодврати унищожението. Винаги се нямираше по един такъв!


Nie moje6tite vodeni ot neznae6tite var6im nevazmojnoto za kefana neblagodarnicite