Re: Fan Fiction / Фен клубове / Тери Пратчет

ikew:

В една от онези нощи, в които слънцето свети, птиците пеят, хората щъкат насам натам по диска, животните живеят, а тревата наблюдава всичко това със слаб интерес и се чуди какъв е смисъла, могат да се случат какви ли не неща. Повечето от тях са съвсем нормални (според хората) : растенето на тревата, лаенето на кучетата, изгряването, придвижването и залязването на небесните тела...
Това е ясно доказателство, че човешките същества не се отличават с особено ясно съзнание.
Но дори и хората не успяват да приемат за нормално всичко. Някои неща се случват толкова рядко, че дори и безкрайно способното да свиква съзнание на хората.... ами, достига границите на способноситете си.
Едно от тях е смъртта.

Нео отвори очи. Тъй като вече не разполагаше с такива, процеса се отличаваше с дадена метафизична неопределеност, което обаче не му попречи да забележи тънката усмивка и слънчевите очила на лицето на черепа отсреща.
- МИССТЪР АНДЕРСЪН... ОЧАКВАХМЕ ВИ.
- Какво...?!
- ЗАБАВИ СЕ.
- Къде...?!
- ДОБРЕ ДОШЪЛ... В ИСТИНСКИЯ СВЯТ.

Angua:

Ангуа тичаше по петите на убиеца. Не беше далеч. Чуваше накъсаното му дишане. Усещаше паниката му. Беше нейн и той го знаеше.
След поредния завой тръпката намаля. Не очакваше, че ще е чак толкова лесно. Убиеца наистина си го биваше, беше извършил вече дванайсет убийства без да остава никакви улики. А сега беше направил толкова елементарна грешка, влизайки в задънена улица...пркалено елементарна.
Почти стигна края и, когато остър аромат изпълни ноздрите и и светът потъна в мрак.

ikew:

Няколко секунди Нео усилено размишляваше. Някога би се паникьосал при вида на череп с тъмни очила.... но сега не му стигаха течности за това. Така че просто обмисли ситуацията няколко пъти. И стигна до странен, но логичен въпрос.
- Защо ме убиха?
Агент Смърт се озъби.
- НАИСТИНА ЗАЩО, МИСТЪР АНДЕРСЪН? КАКВО ЗНАЕШ ВСЪЩНОСТ?
- Запознат с повечето начини да модулираш каменен компютър... не съм сигурен какво точно питаш.
Тишината се проточи. Усмивката на черепа не се можеше да се разшири заради физическите му характеристики... но Нео би се обзаложил, че все пак го е направила.
- В ТАКЪВ СЛУЧАЙ ТЕ ОЧАКВАТ НЯКОИ ТВЪРДЕ СТРАННИ РАЗКРИТИЯ.
- Като да речем?
- ТИ НЕ СИ ЧОВЕК.
Нео примигна. Доколкото умееше да се изненадва, сега го беше направил.
- Май това ще бъде дълга и образователна вечер....
- ВЕРОЯТНО. КАЖИ МИ, МИСТЪР АНДЕРСЕН... АКО СЛЪНЦЕТО НИКОГА ПОВЕЧЕ НЕ ИЗГРЕЕ, КОЛКО ДЪЛГА ЩЕ БЪДЕ ВЕЧЕРТА?
- О.
- ДА.
- Ааа... защо точно аз? Обикновено квалифициран персонал спасява света. - Попита нео с Умерен интерес.
- ОБИКНОВЕНО ГО ПРАВИ РИНСУИНД, НАИСТИНА. НО ТОЙ НЯМА НУЖНИТЕ... КАЧЕСТВА, НЕОБХОДИМИ ТОЗИ ПЪТ.
- Ринсуинд? Това не е ли вид сирене? И какви качества не притежава?
- НЕ Е УМРЯЛ. - Смърт сътвори от нищото странна извита конструкция от почти топло, черно вещество. Малко правоъгълниче в горния край светеше в зелено. Нео се зазяпа в него с аптаия, присъща само на мъртвите и котките. - НОСИ ГО. ЩЕ ТИ ПОТРЯБВА СКОРО.
- О. А какво е?
- ВРЪЗКАТА ТИ С МЕН. ВРЪЗКАТА ТИ СЪС СВЕТА НА ЖИВИТЕ. ПОСЛЕДНАТА ТИ НАДЕЖДА. НА НЯКОИ СВЕТОВЕ ХОРАТА ГО ИЗПОЛЗВАТ, ЗА ДА ОБСЪЖДАТ ЕДИН С ДРУГ ПОДХОДЯЩО ВРЕМЕ ЗА ВЕЧЕРЯ . ПАЗИ ГО, МИСТЪР АНДЕРСЕН. НЯМА ДА ПОЛУЧИШ ВТОРО. НЯМА ДА ИМА ОТ КЪДЕ. - Смърт намести вратовръзката си. - ТРЯБВА ДА ТРЪГВАШ.
И Нео разбра какво трябва да направи....просто погледна в съзнанието си и намери отговора. Да си мъртъв понякога помага. Допря единият край до ухото си и тялото му - илюзията за тялото му - се разпадна на криви зелени линий, приличащи на преживяващи извънредно тежки времена червеи. И изчезна.

В сиво-синкавата полу-реалност, Смърт продължаваше да се усмихва. Но не много весело. После и той се стопи.

Angua:

Керът нервно потропна с крак. Ангуа много се бавеше. Би трябвало вече да го е хванала. Познаваше я.
- Ноби- провикна се той- наглеждай и тази улица!
- Но...- започна Ноби, но се отказа щом чу отдалечаващия се тропот на ботуши.
Сви рамене и безгрижно си засвирука, хвърляйки недвусмислен поглед към близката кръчма. В края на краищата винаги можеше да каже, че е чул нещо подозрително и е отишъл да провери.
Погледна за последно към тъмните и обезпокоително тихи улички.
Мигновено се развесели и се запъти към кръчмата, а някъде зад него две жълти очи го следяха.

ikew:

Убиецът тичаше. Беше намерил Нео и го бе.... приспособил. Точно в последния момент. Чудно как винаги става така... тази вечер беше крайния срок. Тази вечер беше краят на сроковете изобщо. И двадесет и един от тридесетимата бяха вербувани. Повечето - относително безболезнено. Не му стигна времето за всичките, но най-важните бяха готови.
Полицайката го настигаше. Неудобен факт, но не непоправим. Винаги можеше да се върне в нереалността.... но нещо го караше да чака. Тази полицайка не беше обикновена. Нещо в аурата й... тя не беше една от Тридесетимата, разбира се, но все пак... странното излъчване, типично нито за хората, сред които живееше, нито за върколаците. Докато продължаваше да тича, Тишу Тай Шу се зачуди дали тя щеше да преживее прехода към истинския свят. Образно казано.
Е, ако не успееха, нямаше да има значение. Изобщо.
Извади черното нещоси от джоба и изсъска:
- Сребро, нож. И тухлена стена третата пряка в ляво.
- Нямаш проплем, шефе.
Шу вече усещаше тежеста на кинжала в ръката си. Свърна в ляво, долепи се до стената и се сля с нея. Сега само минава зад върколака, щом тя дойде, и...

Angua:

Тя отвори очи. Всичко и се въртеше до колкото това бе възможно имайки се в предвид черното пространство в което се намираше. Носът и още пулсираше от острия аромат. Опита се да върви, но единственото което постигна беше да се завърти в кръг.
Трябваше да подреди мислите си.
Точно преди края на улицата силна болка беше пронизала левия и хълбок...Сребро!...А после този аромат...
Къде ли се намираше?
Ако беше мътрва Смърт вече щеше да е дошъл за нея.
Опита да се преобрази...Не стана! Нещо и пречеше! Паникъоса се- някой знаеше.
Изведнъж всичко избухна в болезнена светлина

Слънчево Зайче:

Лейди Найана Селачи пусна чантата на земята и огледа пустата гара. Значи това било Анкх Морпорк? Нищо особено. Във всеки случай можеше да не послуша майка си и все пак да долети до тук, вместо да се клатушка с глупавата карета. Анкх Морпорк не изглеждаше по-различен от Юбервалд. Просто беше по-голям, по-населен, по-прашен и по...болезнен, реши Найана.
- Ей! Гледай къде вървиш! - развика се тя след бързо отдалечаващия се мъж.
- Дръжте го! - развика се, профучаващото покрай нея момиче. В Стражничката, лейди Селачи с изненада, разпозна сънародничката си.
- Я виж ти. - усмихна се момичето. - И това ако не е Делфина. - То полека се издигна над земята.

Bel:

Нещо не беше наред. Баба Вихронрав го усещаше. Не с космите на врата си, защото те бяха прилично притегнати под черната широкопола шапка, както подобава на една истинска вещица. Усещаше го със квото-там-се-усеща-когато-космите-на-врата-ти-са-заети-с-по-важни-дейности.

Нещо определено не беше наред - метлата й запали от първия път. Това противоречеше на Реда на нещата, излизаше от коритото на личната й биография.

Тя потегли. Бихме могли да кажем, че двете дървета на пътя й се паникоьосаха, изпищяха кое от кое по-силно, тръгнаха да бягат в различни посоки, поради което се блъснаха едно в друго, и се строполиха на земята. За по ефектно върху тях се посипаха купчинки трески. Щеше да е празнично, ако, разбира се, не беше трагично.

Но истината е, че двете дървета изобщо не помръднаха. Което няма никакво значение, защото крайният резултат бе точно гореописаният.

Баба се издигна сред шума от страхопочитание на остатъка от гората. И отправи поглед, който би могъл да се измери с обикновен термометър, ако обикновените термометри имаха скала до 3 000 градуса. Гледаше към центъра, към Кори Селести. Задържа поглед. Някои от Ледените великани биха свидетелствали за драстично затопляне на климата по техните си земи точно в този момент, ако не бяха заети да лекуват няколко вдигнали температура айсберги.

Но Ледените великани изобщо не вълнуваха Баба. Тя гледаше към Домът на боговете. Защото там някой определено не си вършеше работата. Или пък просто друг беше прекалил с почерпките тази вечер. Все едно. Баба обърна метлата си и потегли със скорост, която според нея бе разумна. Но и дърветата бяха разумни. Вече. Те се снишиха. В Света на Диска едно от най-важните правила е да се учиш от грешките на другите.

Вещицата пътуваше към дома на Леля. Тази вечер щеше да има Извънреден Събор

Angua:

Изведнъж Керът спря. Едвам сдържа сълзите си при вида на безжизненото тяло на Ангуа проснато на земята в локвичка кръв. Притисна го силно до себе си и зарови лицето си в пепеляво русата коса.
За втори път виждаше любимата си толкова крехка и ранима. Но защо не се беше преобразила? Защо беше останала в човешката си форма при положение че като вълк е много по-бърза и силна? Защо?
Усети движение зад гърба си и рязко се обърна. Някакви зелени ленти се появиха, постепено придобиха плътност и на тяхно място застана човек облечен в много странни дрех.
Керът посегна към дръжката на меча си, но непознатият протегна ръка:
- Спри! Тук съм за да помогна - посочи Ангуа - на нея и на целия диск.
Керът намери сили за да прошепне:
- Какво е станало?
Непознатия се замисли:
- Още не знам със сигурност, но знам че слънцето няма да изгрее, както знам че върколака в нея е затворен и ако не го освободим тя ще умре.
- Но какво е общото между двете?
Непознатия сви рамене:
- Тук съм за да разбера. и трябва да го сторя преди тях
- Тях?
- Вирусите. Те имат за цел само едно- да изсмучат всичката енергия. Ела, трябва да побързаме.

ikew:

- АНГУА, ПРЕДПОЛАГАМ.
- Ррххх?
- НЕ ТЕ ОЧАКВАХ. НЕ СЕГА.
Агент Смърт намести очилата си с извънредно бавно и премислено движение. Големият бял вълк го наблюваше съсредоточено. В големите му очи имаше странни зелени отблясъци. Два синкави протоберанси облизаха черепа над очите на Смърт.
- НЯМА ВРЕМЕ. С НАС ЛИ СИ ИЛИ НЕ?
- Ррррм.
- НЕ. ТЯЛОТО ТИ Е ...ПОЧТИ ЖИВО. И ТЕ ЧАКА. КЕРЪТ ГО ПАЗИ, ДОКОЛКОТО РАЗБИРАМ. - Смърт направи кратка пауза. - НАМЕРИ АНДЕРСЕН, МИС ФОН ЮБЕЛВАЛД. ТОЙ Е ВАЖНИЯ В СЛУЧАЯ.

Слънчево Зайче:

Лейди Найана Селачи се спусна плавно зад ъгъла и с поглед обхвана трагичната картина. Русия страж - планина, надвесен над Ангуа, щуращите се ченгета, локвата кръв...красота! А майка и казваше, че в Анкх Морпорк е скучно. Найана преглътна и грациозно се приближи към нещастната двойка.
- Добър ден. - бодро и жизнено поздрави тя. Керът като че ли не я чу. Лейди Селачи се надвеси над него и деликатно се изкашля. Стражът и хвърли един отнесен поглед тип "тук съм, но всъщност ме няма". Тя му помаха весело. - Здрасти! Май имате малък проблем тук?
- Тя...тя умира - още по-отнесено промълви Керът. Найана разбиращо кимна.
- Може би ще мога да ви помогна, господин...
- Керът. Капитан Керът - машинално и отвърна мъжът.
- ...капитан Керът. Чувал сте, че ухапването на вампир фактически превръща ухапания в...безсмъртен? - Керът премигна неразбиращо насреща и. Тя се усмихна още по-сияйно. Слънцето сякаш се самозаслепи, отразено в острите и зъби. - По една случайност аз мога да се справя с този проблем само с едно единствено движение.

Angua:

- Не я докосвай!
Лейди Найана малко се подразни, че я прекъсват:
- Какво искаш?- попита момичето зад нея- Не виждаш ли че се опитвам да разреша проблема?
- Така само може да нараниш и себе си
- НИма?-тя повдигна вежди- И как ще стане това ако не е тайна?
- Докоснеш ли я ще те сполети нейната съдба, ще затворят и теб.
- Ще затворят и мен ли? Абе какви са тези интриги дето се въртят тук?
- Дядо ми пак е объркал нещата.

Слънчево Зайче:

Лорд Ветинари, Патриция на Анкх Морпорк премига и огледа пейзажа наоколо. Нямаше кой знае какво за гледане. Думичката, която се набиваше след краткотрайно взиране беше само една: "ЧЕРНО". Някой се прокашля зад гърба му. Ветинари се обърна. На дъното на дълга, огромна, ЧЕРНА маса проблясна усмивка. Разсеян, син поглед събрал в себе си знанието на векове отдавна отминали и векове още непоявили се, се зарови над безброй записки.
- ООО...ЛОРД ВЕТИНАРИ! НЕ ВИ ОЧАКВАХ ТОЛКОВА РАНО. - Патриция осмисли само за момент създалата се ситуация и наклони глава.
- Да си призная честно и аз не очаквах скоро този момент. До колкото си спомням вещицата съвсем точно и определено ми каза датата, часът и мястото на моята...хъмм...смърт. - Далечния силует порови още малко из книжата.
- ВСЪЩНОСТ ЗА КРАТКО ВРЕМЕ ЩЕ МИ ТРЯБВА ЗАМЕСТНИК, КОЙТО ДА РЕШИ ЕДНО...ХЪММММ...ПРОБЛЕМЧЕ. ТАКА КАТО СЛЕДЯ ПРОФЕСИОНАЛНОТО ВИ ИЗРАСТВАНЕ, ТОВА ЩЕ Е КАТО СУТРЕШЕН КРОС, ПРЕД БЕЗКРАЙНИЯ МАРАТОН, НАРЕЧЕН АНКХ МОРПОРК.

snowfish:

Но какво се очаква да правя аз тук? Хмм, т.е., нали разбирате.. - Патрицият, непривично за него забави темпото едва забележимо, може би с хилядна част от оборота - ...с какво мога аз да Ви бъда заместник? Вярно, че като глава на Анкх имам солиден и болезнен опит в ръководенето на всякакви по вид създания, но едно мога да кажа със сигурност - те бяха до едно живи, е голяма част от тях до един момент, но те преставаха да бъдат моя грижа от този момент нататък, а сега ще трябва да поема целият процес.
-НЕ МЕ РАЗБИРАЙ ПОГРЕШНО ВЕТИНАРИ, тонът на Смърт напомняше докачливост, а и начина по който изрече "Ветинари" подсказа на Патрицият, че може би е важно да разбере точно това което се готвеха да му кажат. НАИСТИНА СЕ НУЖДАЯ ОТ ТОВА ДА МЕ ЗАМЕСТИШ ЗА КРАТКО, В ПРОТИВЕН СЛУЧАЙ ЗНАЕ ЛИ ЧОВЕК - МОЖЕ ДА СЕ НАЛОЖИ ГРАЖДАНИТЕ НА АКНХ ДА ТЪРСЯТ ТВОЙ ЗАМЕСТНИК. Патрицият видимо се усмихна, но въпреки това му се наложи да признае, че намеците на Смърт бяха с една доза по-убедителни от колкото се нуждаеше към този момент.
- Ок, ти си шефа тук, а аз съм шеф горе, или долу, всъщност няма значение, кажи ми с какво мога да ти бъда полезен?
На Смърт явно му хареса, че Патрицият не се подаде на напрежението, направи смътен опит да се усмихне и каза:
- Ето, С ТОВА! Смърт бръкна някъде където на нормалните хора им се намира я далак, я нещо друго което може да им дотрябва във всеки един момент, изваждайки от там малък розав плик. Смърт подаде плика на Патриция под звуците напомнящи куче ядящо кокал.
"Това е само един розав плик", помисли си Ветинари, "при това не изглежда да е дебел, в какво ли ще ме забъркат сега?!". Бавно със спокойни въпреки компанията му ръце отвори съвсем обикновено изглеждащото пликче от което изпадна едно съвсем обикновено изглеждащото листче, листче на което със съвсем обикновени букви бе изписано едно не чак толкова обикновено изглеждащо изречение: "качвай кокалестия си задник на белият си кон и идвай да издирим белият заек, че не се знае какви пак ще ги свърши. м."
Патрицият дълбоко вътре в себе си се ухили, но въпреки това усети как скорострелно потта се стече по цялото му тяло осъзнавайки сериозността на положението, не можеше да се сети за друга причина поради която Смърт би му показал това писмо, а и за нито едно норамлно същество което би имало наглостта да се изрази в прав текст по този начин към Смърт.
- Това ми прилича на някаква шега. - Патрицият не звучеше така като че ли си вярва, но явно бе решен да опита късмета си. На Смърт явно не му бе до обяснение, за това и тихичко каза:
- ВИЖ, НЕ МИ Е ЯСНО ЗАЩО МАМА Е ПОЗВОЛИЛА НА ТОЗИ МРЪСЕН ЗАЕК ДА ИЗБЯГА ОТНОВО, НО ЕДНО Е ЯСНО - АКО НЕ ГО НАМЕРИМ, ПОСЛЕДНИТЕ НЯКОЛКО ХИЛЯДИ ГОДИНИ ТРУД ОТ МОЯ СТРАНА ЩЕ СА НАПРАЗНИ. А МОЖЕ И ДА НЯМАМE НА РАЗПОЛОЖЕНИЕ ОЩЕ ХИЛЯДА ГОДИНИ ЗА ДА ПОПРАВИМ ЗЛОТО. ХОДИХ ПРИ ОРАКУЛА, ДА СИ КАЖА ЧЕСТНО ХИЧ НЕ МЕ РАЗВЕСЕЛИ.
Патрицият се зачуди какво ли би могло въобще да развесели това т.нар. лице, но си замълча, трябваше обаче да признае че връхлетялата го информация бе прекално мащабна дори и за него, замисли се за секудна, видимо се отказа да продължава с тази дейност и уверено каза:
- Готов съм да ти помогна, смятай че няма да те разочаровам!
- ТРЯБВАШЕ МИ ЧОВЕК КОЙТО ДА МОЖЕ ДА ДЪРПА ЮЗДИТЕ ТУК ЗА НЯКОЛКО ДЕНА ДОКАТО МЕ НЯМА, НЕ СИ МИСЛИ ЧЕ КАЗВАМ "ЧОВЕК" СЛУЧАЙНО, ТУК СЕ ОЧАКВА ГОЛЯМО ДВИЖЕНИЕ ТЕЗИ ДНИ, ТИ ЩЕ БЪДЕШ НЕЩО КАТО, ДА ГО КАЖЕМ РЕГИСТРАТОР, НО ПОВЯРВАЙ ДЕЙНОСТТА ТИ НЯМА ДА СЕ ИЗЧЕРПИ САМО С ТОВА. А ТИ ОПРЕДЕЛЕНО СИ ЧОВЕК КОЙТО ЗНАЕ КАК ДА ОВЛАДЕЕ ПОЛОЖЕНИЕТО, ПРЕДИ САМОТО ТО ОЩЕ ДА СЕ Е СЪЗДАЛО.

Bel:

Въздухът нежно пращеше, дочуваше се ритмично подрънкване на вериги, външната страна на куполът беше обагрена в октаринови шарки, идващи от постройката за Високо енергийна магия. Вътрешната страна на купола се губеше в седмото си измерение.

Една купчина кротко похъркваше под бюрото си. Черепната кухина, намираща се там някъде, беше изпълнена с повече банани, отколкото пастички можеше да изяде Деканът на закуска. (Което беше причинено от мудността на взаимозаменяемите Поли, Моли и Доли, не от физическите качества на магьосника, разбира се.)

Нещо черно се материализира над бюрото на Библиотекарят.
Туп! Хрррасс...
Туп!

Черното нещо се озова върху самият Библиотекар. Той от своя страна, макар и сънен, се опитваше да се озове където и да било другаде. От бананите бе останала само каша със съмнителни цвят и мирис.

Леля се изправи, остави върху бюрото чаената си чашка, чието съдържание бе разляла само наполовина, изтупа се достолепно и бавно промърмори:
- Какво беше това, мамка м...
Последното не довърши, защото точно в този момент пред нея от нищото се пръкна и Баба Вихронрав, а тя не одобряваше такива приказки по време на следобедния чай.

От далечината се чу интензивно скърцане на вериги, след това звук, който би издала пищяща книга, ако книгите можеха да пищят, после леко дрънчене, и отново тишина изду Библиотеката. Леля Ог изпусна звучна въздишка – нямаше да се притеснява за пухкавото си коте, Грибо беше при тях.

Но Библиотекарят също бе при тях. Той събра кураж, оголи горните си зъби и се изправи в цял ръст. В неговото състояние това не беше чак толкова внушително. Ръста, имам предвид

Слънчево Зайче:

- Кво туй?
- Ннннаденичка, сър. В хлебче. - За първи път в живота си, най-изобретателния търговец на диска, Диблър Сам-Си-Прерязвам-Гърлото не беше сигурен, че ще му се размине.
- Кво туй? - повтори се за пореден път въпросът.
- НАДЕНИЧКА В ХЛЕБЧЕ, Хамиш! - извика високо прегърбен, кокалест старец. - Или поне този тук така твърди.
- От най-чисто месо. - смотолеви Диблър за свое оправдание и за всеки случай отстъпи назад. Вярно това си беше само една нищо и никаква група от старци, но нещо в очите и поведението им подсказваше, че тези мечове, колкото и да не са на място в инвалидната количка, могат да влязат УБИЙСТВЕНО добре в употреба.
- Да го таковам...къде го това месо? - старчето беше пъргаво. Диблър дори не забеляза кога мечът се бе опрял о гърлото му.
- Остави го, Тръкъл. Има време и за това.
- Да те таковам, Коен! Ще му резна вратлето на този. Търговци! Мразя търговци! Все гледат да те изгъбаркат!
- И без това тук скоро няма да остане камък върху камък. - подсмихна се Коен и хвърли алчен поглед върху Анкх Морпорк. Последния трофей в кариерата му.

Bel:

Да, Ветинари определено беше човек, който знае как да овладее положението, преди самото то още да се е създало. Израз на дребнавост би било да отбележи, че обикновено самият той създаваше положението.

Сега седеше в един черен стол, зад едно черно бюро върху черния под. Въртеше черно цвете между пръстите си. Бе го откъснал от градината. Черната градина. Патрицият избутваше черните си мисли на заден план.

Какво пък толкова? Щеше да се справи. Регистраторската работа беше лесна. Поначало. Бе свикнал да седи зад бюро, макар и не черно. Километричните размери на кабинета бяха просто допълнителен бонус, който даваше възможност за по-обширно крачене. За по-обширни размисли. За повече простор на черните цветя и черните мисл... Избута ги назад.

Бе свикнал и с практиката времето да не се дели на нощ и ден – такъв бе животът в Анкх-Морпорк. Определено щеше да се справи. Дори имаше служебен опит. Години наред доста успешно бе предизвиквал асоциация именно за смърт в представата на купища хора. За по-дълго или за по-кратко. Да, определено щеше да се справи да върши работата на Смърт, да обитава къщата му, да живее неговия... хммм.... поради липса на по-удачна дума, живот.

Само да му бяха казали къде се намира тоалетната.

Angua:

То стигна до университета. Нуждаеше се от енергия за да оцелее. там имаше. Нямаше да му е достатъчна, но като за начало стигаше. Целия диск беше недостатъчен, но то не се интересуваше. Не можеше да мисли, но за сметка на това беше надарено с таланта на надушва енергията от разстояние и винаги почваше от там, където тя е най-концентрирана.
Всички като него бяха надарени с тази способност.
До сега господарят му винаги му беше давал съвсем малко, но днес той бе пуснал всички да смучат колкото искат. Ако можеше да мисли би си пожелало винаги да е свободно.
Но сега трябваше да смуче колкото се може повече, преди другите да са го преварили.
Мина през стената. то дори не знаеше какво е това стена и никога не се беше питало защо другите я заобикалят и за какво служи.
Пред него стоеше пълничък човек с много странна форма на косата.
- Къш, къш-развика се той

Gallandro:

- Значи искаш да наложим блокада на твоя град? - попита Коен Варванина - Е, таково предложение не бях чувал!
- Правилно. И не забравяйте какво ви казах... - отвърна закачулената фигура.
- Да, спомням си, ще ни предложат пари да се махнем, ама ти ще ни дадеш повече. Да не влизаме в града, защото ще ам.. ан... ансихимат...
- Асимилират. Това е по-страшно, от колкото да ти вържат червата за камък и да хвърлят през ръба. Губиш не живота, а образа си.

Ордата на Коен Варварина потрепери. Тях не ги беше страх от смърта, но това да си загубиш образа... че какви герои щяха да са без образи.

- Добре. Няма да приемаме пари, няма и да нахлуваме. Само ще обираме, който минава... Ама това си е чисто разбойничество! - изпротестира Коен. - Не, че имам нещо против кражбите, но това ни е под достойнството. - побърза да допълни той. - Виж да обереш храм си е друго, не е като каруца.
- Не, това не е разбойничество, а военна блокада. За бардовете всяко обиране на каруца се равнява на избиване на един полк.
- А, така по може... - съгласи се Варварина.
- Разбрахме се значи. Аз ще се държа все едно не съм говорил с вас. Ще се опитвам да ви подкупя и ще ви заплашвам. Вие си трайте. - каза покритата с плащ фигура и се надигна.

...

Галандро се върна в Тайното си скривалище. От там отиде в още по-тайното си скривалище. Първото беше само за заблуда. Второто също. За това обиколи и останалрите места за заблуда и накрая се прибра в не-тайната си квартира. Там внмателно свали латексовата си маска и легна да спи.

...

- Абе, тоя лорд Вентинари съвсем се е смахнал, ако питате мен. - заяви Коен пред ордата си след като вечерята приключи.
Скитник:
Всички търсеха Рихтер.Рихтер пък ровеше в хладилника на Лорд Ветинари, докато последния говореше с Сребърната орда.Да си терорист не е лесно, особенно ако се занимаваш с организиране на земетресения. Докато нагласиш няколко милиона жители на Ахатовата империя на табуретки, за да може всички синхронно в един момент по знак да скочат и да разтресат Диска, може да прегладнееш страшно много. Той взе парче сирене и го уви в папка секретни документи, за да не си цапа джобовете, после тръгна към комина, за да се изнася.До камината се замисли, върна се и взе една маруля.За заека. Заека, който сега беше в ръцете. В някой от останалите светове биха извели извели следното уравнение-
Рихтер+Заека на Ужаса=Осама+ядрена ракета= Саурон + пръстен

Angua:

Отвори очи. Пак се намираше на диска.Не беше сигурна къде беше до преди малко, но реши, че ще е по-добре да не разбира. И за какъв дявол и беше да търси някакъв си Нео? Какво ще ше да му каже?-"Ей пич, Смърт ми каза да те намеря, понеже ти си бил важния в случая"- Не можеше ли той да си го намери? И какви бяха тези глупости, че Карът и пази тялото?
Поклати глава. Сигурно е от годините. А може и да се гъбаркаше с нея.Беше чувала за неговото странно чувство за хумор. Сигурно беше мъртва. Чувстваше се някак си променена...сякаш някой и беше откраднал нещо...закуската?
Изуми се от асоциацията, която направи.
Изуми се? Какво е това?
Май вълчата форма не и се отразяваше добре...Друга форма? Една такава с два крака? М-м-м...деликатес.

Talyesin:

Галандро таман си бе легнал да спи, когато на вратата се позвъни. Много настоятелно. Галандро изпсува наум натрапника и се обърна на другата страна. Пак се позвъни. И пак последва ругатня и обръщане. И така още 5 пъти. Накрая на Галандро му писна и отиде да отвори.
- А, ето те къде си бил, дезертьор такъв! - подхвърли новодошлият, нахлувайки в квартирата.
- Ах, ти смахната могилна твар! Не виждаш ли, че се опитвам да спя!
- Определено не виждах през вратата! - зесегна се новодошлият. - Пък и сега не е време за сън. Имаме работа в Анкх Морпорк.
- А! И ти ли? Че кога приключи оная дивотия с могилните твари и "Стария дракон"? - шашна се Галандро. - И какво точно смяташ да предприемеш?
- На първия въпрос, не съм приключил. Има някои неща за доизкусуряване и едно от тях е в Анкх Морпорк. Подочувам, бил си наел Сребърната орда?
- Не етвоя работа, Талиесине! - ядоса се Галандро. - Какво всъщност искаш?
- Искам Сребърната орда да не пречи на моите наемници - отвърна Талиесин. - А ако приемеш предложението за съдействие, накрая ще делим. Само ние.
- А! - предложението звучеше съблазнително дори и за Галандро. - И какво точно смяташ да предприемеш все пак?
- Вече съм го предприел - ухили се другият. - Остава само да изчакаме подходящият момент да се намесим...

А в Анкх Морпорк, някъде в Сенките, Джонатан Тийтайм дръпна козирката на шапката си и потъна в дъжда. Поръчката беше ясна...

В Гилдията на Убийците Лорд Дауни въздъхна и повика секретаря си. Имаше много работа да се свърши. И дано онзи ненормален дългуч с шантавите приказки действително имаше толкова пари...

Господин Богис беше побеснял. Току-що бе открил празния сейф на Гилдията на крадците и мъртвия пазач до него. Почеркът беше на Убийците. Но защо и бяха притрябвали техните авоари...?

И още някой се размърда. Но тъмината скриваше лицето му...

Angua:

- Господарю, май това трябва да го сложите ето тук при ухото.
- А ЗА КАКВО Е ТАЗИ СПИРАЛА?
- Ами предполагам, за да се вижда повече.
- И КАКВА Е ЦЕЛТА? ПОНЕ МОЖЕШЕ ДА ГО НАПРАВЯТ В ЧЕРНО. ПРОЗРАЧНОТО НЕ Е ОТ НАЙ - ЗАБЕЛЕЖИМИТЕ ЦВЕТОВЕ.
- Вярно! Колко са недосетливи тези агенти!
- ДОБРЕ ЛИ НАМЕСТВАМ ВРАТОВРЪЗКАТА СИ?
- Да, само се постарайте да не се налага да я сменяте на всеки половин час.
- СИГУРНО СА МЕНТЕТА, ПРЕКАЛЕНО БЪРЗО СИ ИЗТЪРКВА ПЛАТА. ОТ ДИБЛЪР ЛИ ГИ ВЗЕ?
Чу се трясък последван от щастливо грачене:
- Взех си го!
Гарванът се изправи, не обърна никакво внимание на счупените стъкла и почна да се занимава с топчето в човката си.
- Писук?
- Да добре съм.
Албърт заговори:
- Казах ли ви господарю. Сигурен бях че ще се намеси.
- ТЯ Е МОЯ ВНУЧКА- до колкото можеше да прозвучи от устата на смърт, думите му съдържаха гордост.
След малко се появи и Бинки със Сюзън на гърба му. Беше ядосана:
- Какво си мислиш че правиш?
- АМИ-намести вратовръзката си- ИСКАМ ДА ИЗГЛЕЖДАМ МАЛКО ПО-МОДЕРЕН.
- Не става въпрос за това. Защо си оставил Патриция да те замества и защо не мога да намеря книгата на Нео?
- АЛБЪРТ, СЕТИХ СЕ КАКВО СЪМ ЗАБРАВИЛ. НЕ МУ ПОКАЗАХ ТОАЛЕТНАТА. ДАЛИ ДА НЕ СЕ ВЪРНЕМ?
Сюзън беше ядосана:
- Аз му я показах, но защо не мога да намеря книгата на Нео?
- ТОВА ЛИ БИЛО?- пак намести вратовръзката си, но този път се чу подпзрително късане на конци- ТОЙ НЯМА КНИГА, ЗАЩОТО НЕ Е ОТ ТУК. ДИСБАЛАНСА Е НАРУШЕН И СЕГА ТУК ИМА НЯКОИ НЕЩА КОИТО НЕ БИ ТРЯБВАЛО ДА ГИ ИМА.-кратка пауза- АЛБЪРТ щЕ МИ ДАДЕш ЛИ ОЩЕ ЕДНА ВРАТОВРЪЗКА?

the_witch:

ТОЙ НЯМА КНИГА, ЗАЩОТО НЕ Е ОТ ТУК.

Вибрация отекна през няколко вселенски стени, пробуши се през дупките на разума, изградил ги между паразитната вселена на Смърт и Света на диска и след малък лупинг, достигна библиотеката на Невидимия Университет в Анкх-Морпорк.
Всяко споменаване на книга... на която и да е книга, която не може да се намери, достигаше там. От една страна, това се дължеше на все още присъстващата в сградата, в самия замисъл на университета, енергия от параноичната идея на магьосниците-основатели, че могат да постигнат всичко. Всичко рядко означаваше полезно или нужно. Но основен двигател в магьосничеството беше гъделичкащата лудост, обхващаща човек когато си даде сметка, че пределите на възможното са само лента с надпис "не пресичай", като всъщност никой няма предвид точно теб.

И така, едно от достиженията на магьосниците в библиотекарското дело бе, че библиотеката на Невидимия университет стигаше навсякъде. И естествено, щом получеше сигнал, че някъде нечии мисли подритват книга отвъд лентата "не пресичай", библиотекарят се почесваше замислено и тръгваше да провери.

Библиотеката обхващаше... всичко. Имаше коридори, разпростиращи се стотици километри (е, добре де - бяха стотици километри, компресирани до извървими размери и свършваха точно когато търсещият се изморяваше) назад и напред във времето и пространството. Имаше тайни врати, заключени с магии, трупащи мощ през вековете, зад които бяха заключени от готварски книги през изгубени списъци за пазаруване до комикси. Тук-там, имаше заключени във вериги книги със заклинания, макар да вярваха, че никой не ги е отварял откакто са заключени... заклинанията сами излизаха от тях при нужда.

Но както често става, нескритите неща най-трудно се намират. И единствената от всички, подредена книга в библиотеката (не, че правеше впечатление щом останалите не бяха подредени) беше книгата на Нео.
На третата лавица, 24 рафт от лявата страна след зелената врата смутено прахолясваше дискетка, съдържаща един единствен файл и надписана "Туристически гайд за Замунда".
Това беше книгата на Нео.

Как бе попаднала там?
Библиотекарят предпочиташе да забравя такива неща... просто след седмица щеше да получи колет с подател "Живот".

Отиде до лавицата, почеса се пак и опита може ли да си изчисти зъбите с дискетката. Можеше.
Сега, за пръв път откакто стана орангутан, щеше да излезе от библиотеката си... имаше си работа.

Angua:

Леонард хвърли поглед към предметите, които беше наредил до себе си. Макар да изглеждаха толкова различни имаха нещо общо . Взе машината за цъкане с топче и я завъртя в ръцете си.Нещо и липсваше. Огледа я още малко и забеляза отпред малкък кръгъл отвор. Значи трябваше да измисли с какво да го запълни. взе машината за натискане,чието някогашно предназначение бе масаж за пръсти и заблезяза същия отвор и на нея. Машината за издаване на звук също разполагаше с такова. Странно...не беше много сигурен защо е направил тези отвори. Но там трябваше да има нещо, което може би да ги свърже. Точно така-машина за свързване. Но продълговатата машина за мислене и пъхане на някакви неща имаше цяла колекция от кръгли и не чак толкова кръгли дупки. Погледна в малкия тесен отвор, който май се намираше от предната страна(ако въобще можеше да се каже че има предна страна) Какво ли се пъхаше там...
Разтърка слепоочията си. И това щеше да го излисли, но сега трябваше да мисли по-важни неща от сорта на:къде за бога се включваше цялата тази работа?