БИБА, много съжалявам, за нещастието, което преживяваш. Знам как се чувстваш... Напълно те разбирам... Да, той беше част от мен, обичах го повече от живота си, а сега го няма....
Да, пишех в клуба на раково болните. Благодарна съм им за всичко, което направиха за мен. Те бяха хората, с които общувах докато съпругът ми се стопяваше пред очите ми. Те бяха до мен, когато неговите мъки свършиха. Сега само чета там, но не пиша. Не искам да ги натоварвам, нека вярват, че те или техните близки ще оздравеят, както отчаяно вярвах и аз. Имам приятелки, с които заедно се борихме да спасим хората, които обичаме, с тях съдбата ни свърза завинаги. И до днес се чуваме, срещаме се и споделяме болката. Само човек, който го е преживял може да те разбере...
Какво ни остава сега ... да живеем някак си ... заради децата....

Красиво е да се усмихваш, но въпрос на сила е да останеш усмихнат и в най-трудните моменти...