За Богослужебния език/от 2004 год. Само за тези, които не са го чели!

Не смятах да взимам отношение по темата, тъй като моето становище не се различава драстично от повечето пишещи тук. И аз като тях споделям едно умерено виждане, което допуска употребата на български език в богослуженията (при четенето на Св. Евангелие, апостола, паримиите, както и при проповед ), така както използваме възрожденски икони и хорово многогласно пеене, но това е друга тема. Това не значи обаче, че в този случай ние нямаме загуба на вкус към духа на Православието, както и неговото извращаване. Дори само подмяната на фитила в кандилото с ел. крушка се явява обезобразяване на Православието, белег за едно секуларизирано съзнание.
Колко повече това е значимо когато се отнася до “закона на молитвата”(lex orandi), който е “закон на вярата” ни.
Струва ми се, че проблемът с Богослужебния език беше твърде опростен.
Както знаем езикът не е просто средство за откриването или прикриването на мисли, но той е в самата вътрешна структура на мисленето, т.е. ние мислим “от” и “чрез” езика си; или казано по друг начин - не толкова ние говорим езика си, колкото той говори нас.
Всеки език задава различна парадигма на мислене, на чувстване и на световъзприятие.
Правилно някои бяха написали, че Църковно-славянския е “мистичен” и “свещен” език. И това не е евтина психология. Той е такъв защото никога не се е използвал в бита, още по-малко с такава употреба. Нали това е значението на думата за свят и свещен (“кодеш”) в старо-еврейския, която означава: “отделяне”, “ограждане от нещо”, “избиране”или “отбраност”.
Не мисля, че е случайно това, че почти навсякъде при Богослужения се използват т.нар. “мъртви езици”(фарси, ге-ез, староеврейски, старогръцки, латински...), апропо църковно-славянският никого не е бил “говорим език”.
Не мога да се съглася и с единствения по-сериозен аргумент в полза на българския език- неговата разбираемост. Относно това вече бяха написани много важни забележки, които не знам защо се подминаха с лека ръка. Дори на български нещата са почти толково непонятни, колкото и на църковно-славянски. И проблема не се свежда до невежество и липса на информация, а до секуларното, профанно съзнание и нагласа на постмодерния и вече постхристиянски човек.
Но не за това ми е думата. Същността и силата на молитвата е не в някаква интелектуалната рефлексия или медитация (размишление) върху Бога, а точно обратното – в загуба на рефлексията и единение с Бога. (“Не може да видиш Бога и да не умреш”! “За да видиш трябва да изгубиш очите си”!). Иначе просто си оставаме затворени в нашите представи и понятия; в нещо твърде виртуално и неавтентично.
Бог се вижда в непристъпния мрак на единението и любовта, където ти живееш само чрез своя Любим.
Молитвата е винаги в звателен падеж, и никога във винителен. Нали и иконата е “израз на една ипостас”, която се зове и нейния езиков еквивалент е името.
Утилитарния привкус на аргумента за разбирането (въобще утилитаризма като продукт на секуларния Запад) е нещо исконно чуждо на Православието. Как да обясним тогава факта, че именно “Иисусовата молитва” или както още се нарича “умное делание”(което значение на думата “нус”няма нищо общо с интелекта) е цвета на православната молитва?! Ами пропитото от молитва мълчание - то някакв анахронизъм ли е, нещо съвършено ненужно?!
В безмълвието, в излизането отвъд всякакви думи е върхът на молитвата. Само в дълбината на безмълвието “Духът ходатайства с НЕИЗКАЗАНИ ВЪЗДИШКИ”.
Не можем по този начин (само с разбираеми молитви) да компенсираме липсата на каквато и да било катехизация преди извършването на кръщение.
Ако Богослужението ми дава просто информадия за Христа, за живота на светиите или въобще за духовния живот, то аз тогава бих предпочел да си остана в къщи и да чета например светите отци.
Богослужението ни дава Самият Христос, дава ни благодатта (която не се промисля, а се живее) и светостта. Защото завършек на молитвата е единението, а мястото е Евхаристията. Какъв е иначе смисъла на Богослуженията за малките деца?
Спомням си една чудна история за един старец, който бил болен от неизлечима болест. Тази случа прекрасно илюстрира истинското разбиране за молитвата. Та този старец бил съветван да се моли усърдно на Господа, Който бил последната му надежда за изцерение. Изумителният отговор на стареца бил следния: “уверен съм, че Господ може да ме изцери ако Го помоля за това, но проблемът е, че когато се изправя пред Господа аз забравям за себе си”.
И накрая искам да отбележа, че добрия превод (макарче истинския “пре-вод”, “превеждане” се съдържа в молитвата), за да бъде такъв изисква не само отлични познания по езика и превежданата материя, а това да бъде намерен най-разбираемия еквивалент, не просто най-адекватния. Това ще рече актуализация; разбира се ако целим при превода това той да бъде разбираем и понятен. Тук е проблемът – вместо Църквата да възвисява чрез своето благовестие, тя ще го принизява според вкусовете на този свят.
И още: какъв е критерият, че аз, който нося заразата на постмодерния, осветскостен човек правилно и адекватно разбирам това, което трябва да преведа. Имам ли светостта, която ми е нужна като гарант за това?! За себе си мога да кажа, че не.
Сигурни ли сме че можем да се дистанцираме от нашите собствени семантични очевидности?! От общуването с доста хора мисля, че това е много трудно, да не кажа невъзможно.
Наскоро ме убеждаваха в това, че формата е нещо абсолютно формално, както ме уверяваха и в самоочевидността на това нещо. За мен обаче в случая е очевиден само процеса на тотална промяна в парадигмата, която промяна се отразява задължително и в езика.
С пожелание да не подменим Словото със словата си.