........ иииииии

случи се - просто се случи ..... винаги съм се чувствал достатъчно странно при тези моменти на озарение, че направо да не знам какво да кажа и от къде да започна. Изчаках ден- два, защото направо се взривих от кеф, та и полудях: плаках, танцувах, пях, пак плаках и не, че толкова ми е преминало, защото енергията не спира да прелива, но поне от малко се кротнах, та да си подредя и пренаредя съзнанието, за да не звуча чак толкова неадекватно. Сега ще напиша и споделя някои неща, но ще звучи доста несвързано,налудничаво, дори тъпо и безсмислено, но вярвам, че чрез медитативноста ще ме разберете, съзнание в обичайното рутинно състояние няма да може да се докосне до това.

Какво се случи - в интерес на истината, нищо кой знае какво, нищо ново под слънцето, та да ви занимавам, но ....... да не сте се занимавали с мен :Д, сега така ви се пада, ние сме приятели, аз преди година се изявих доста глупашки, отнесох се много тъпо с вас и вниманието, което ми отделихте и ви дължа това, което ще напиша сега. Това е моето благодаря.

Преди няколко вечери, прочетох една мисъл на vidiya, която вече ще я изписвам Видя - надявам се да позволиш съкровище, просто за удобство. Та Видя бе написала следното:
"Думите са като ключове.
Правилно подбрани, могат да отворят всяка душа и да заключат всяка уста."

много красиво казано - когато го прочетох ме прониза, а не е да кажеш, че за първи път чета подобно послание, даже ако се разровя в паметта си, не бих се изненадал, ако открия, че съм чел точно същите думи, в точно същия словоред.

Но този път нещо ме прикова- усетих, че нещо в мен бе докоснато, че нещо се надига. Хванах се за "думите" и си дадох сметка, че ние винаги се хващаме за думите - странното е, че и това не е за първи път да го отчитам. От години съм наясно с навика да се хващаме за думите, но този път яснотата бе с друго качество - хванах се за думите и си позволих да допълня красивия израз със следното:

слънчице - има ли слънце, няма неправилно подбрани думи

като разбира се, тук таме бях вмъкнал няколко целувки, защото обичам да целувам Видя.

След като написах тези думи, енергията в мен вече наистина се надигна и почна да бушува - познавам тези моменти, моментите на "нещо става", на "нещо предстои" и изобщо не знаеш какво е това нещо. Излязох - беше вечер и исках да вдишам свежия студен въздух, да се поразтъпча малко, да се оставя за известно време в настъпилия мрак и да се разсея ..... :Д почват вече безсмислиците, да, исках да се разсея, за да изостря вниманието си. Върнах се у дома - погледнах, видях, че Видя ми е отвърнала със само едно тупкащо сърце ..... да ви я издам, напоследък е станала много лаконична, типична бизнес дама: това така, онова така, айде чао, че имам работа. :Д

И сърцето ми заблъска - мислите ми се забързаха, изпаднаха в пълен безпорядък и ги изоставих. Излязох пак, защото ми се обадиха, да свърша набързо една задача. И по пътя към мястото, където отивах, изведнъж ме прониза, като ...... а е няма "като", то няма сравнение, няма аналог, просто дойде, ето какво представлява във мисловна форма.

За да обикнеш живота, неизбежно ще трябва да обикнеш и смъртта - невъзможно е да обичаш цялостта на живеенето, ако мразиш смъртта, съответно и обратно, няма как да обикнеш смъртта, но да ненавиждаш живота. Няма първо и няма второ - и двете, едновременно. Обичта трябва да е и към живеенето, и към умирането, няма друг начин, ако искаш наистина да влезеш в дълбините на живота. НО - ако в обичта си се привържеш към живота, ще го пропуснеш, той ще се изплъзне и ще останеш негативен към смъртта. Същото и от противоположния ъгъл - ако пък се привържеш към смъртта, начина по който живееш ще се изврати.

ПРИВЪРЗВАНЕТО няма нищо, ама нищо общо с любовта - категорично нищо общо, това е антипод на обичането. Учудващо ми е, дори в момента, как така съм пропускал нещо толкова очеизвадно - в привързването има анти, а любовта е цялостна, в нея няма отрицание, а привързването произтича от отрицание, от бягство и странене.

Това е момента, който надявам се да разберете, че не само аз, но и вие сте пропуснали в тази тема, в опита си да ми съдействате - в действителност, макар и всичкия анализ, и всичките думи, които съм изписал, аз не съм знаел какво е привързаността. Аз не съм разбирал привързаността ми - тълкуването, ок, анализа, ок, дори и наблюдателността е ок, но не съм разбирал, не съм съзнавал. Според мен, ако тази тема я развивахме очи в очи, на живо, вие някак щяхте да видите къде пропускам и това все още не е вниманието към мен, не е моя център, друго е и е .... баси простичкото нещо.

Привързаността ми конкретно към Видя, идва от страхът, който изпитвам, когато си дам сметка, за нейната липса - че един ден, дори да не иска, тя ще си тръгне и аз ще остана без нейното присъствие, и внимание. Или пък аз ще си тръгна - не се знае, кой ще е пръв. Но този страх "липсата на Видя", ме е привързал към нея - боже, като си дам сметка, само за това толкова плитко и повърхностно нещо, колко време мина ....... но факта си е факт и той не е толкова дълбок, колкото предполагах. А то е толкова простичко - аз обичам имането на Видя, нейното присъствие и поради това няма как нейното нямане, нейната липса да не ме пробожда, то е неизбежно следствие, именно защото я обичам, то и ще изпитвам липсата й, но вместо да бягам от страхът от липсата, то просто се изправям пред него, виждам го такъв, какъвто е и осъзнавам, че аз обичам и липсата й. Та ще ми липсва - и тя ми липсва - но същевременно, няма да ми липсва и не ми липсва.

Не, че сега не съм привързан към нея - но съм непривързано, привързан. Привързаността вече не е проблем, не че я няма, но просто не е проблем, не е мъчение, не е тягост - всичко е ок, няма страдание, има само любов. Аз обичам тази жена.

Знаеш Видя, знаеш колко пъти съм те питал: "кажи ми според теб, дали наистина те обичам", още от самото начало на нашето познанство, съм ти задавал този въпрос, винаги съм изпитвал съмнения и угризения, винаги съм се чудил. Сега вече знам Видя - вече няма нужда да те питам, няма нужда някой да ми потвърди, дори ти самата. Обичам те Видя! и обратното вече ми е невъзможно. Но държа не това да знаеш, държа да се изфукам, че не съм привързан към теб - всичко е ок, страхотен кеф ми е, чувствам се, сякаш от някаква шибана, гадна болест съм се излекувал, чувствам се ...... свободен и невероятно обичащ, и преливащ от благодарност.

Мамка ми, като си дам сметка, какви гадости съм ти говорил, колко тъпо съм се държал с теб - и с теб Миро, и с теб приятелю, това и за теб го пиша. Оценявам вниманието, което ми отделихте- тези дни няколко пъти препрочетох темата, виждам старанието ви, виждам истинско желание да ми помогнете. Но и двамата сте калпазани :Д и тримата - добра услуга сте си направили, че не пишете вече в този форум, дано си дадете сметка, че едно е да говориш на индивид, друго е да говориш на всички, да говориш "по принцип", за това сте ме пропуснали. Отговаряли сте не на мен, а на всички - а това не винаги е ефективен подход. Инак и двамата сте прекрасни хора, и сега се чувствам много гадно, че така безсмислено остро съм се отнесъл с вас и ви се извинявам.

Видя ..... ти си най- силния човек, когото познавам - възхитен съм от смелостта и търпението ти, изобщо не си кривя, че на твое място аз разкарвам хора, като мен. А ти ми изтърпя всичките простотии - не знам защо, не знам защо не ми би шута до сега, но ..... стигнах до това съзнание, което започна да се отвързва, започна обратния процес, тепърва започна и като мой духовен другар, няма как да не те осведомя за това, защото не от умът и не от сърцето, даже не и от душата, а АЗ, да АЗ ти благодаря, АЗ чуваш ли, АЗ и не питай кой е този аз, защото това е самата благодарност. Вълната е толкова висока и вселенска, че си слагам спирачки, защото то няма свършване и знам ли къде ще му отиде края на този пост.

Благодат, упование, свежест, простор, свобода.

Благодаря ви. :Д