Но привързаността е също и към така нареченото „лично пространство/усещане”
виж аз не се кривя - отсъствието на сянка на мен ми изглежда заплашително, не знам какво е, но само при мисълта за отсъствие на компания, да няма с кого да се свържа, липсата на здрава земя, на някаква идентичност, самата мисъл е ужасно плашеща, нормално е да си дам сметка, колко ужасяващо ще е истинското преживяване. Знам, че в това е корена, но мен ме е страх - не мога да нагазя толкова дълбоко, парализирам се, но така или инак виждам, че привързаността създава проблеми, опитвал съм всякакви маневри, но все забуксувам, по принцип в крайна сметка съм си казвал "както и да е" и продължавам нататък, но в случая не мога да платя с безразличие, просто сърце ми не дава. Това е малко странен парадокс - именно силната ми привързаност не ми позволява, да загърбя проблемите, които ми създава.

Така да се каже, не си създавам илюзията, че спирам с игричките - наясно съм, че продължавам хорото, но търся някакъв буфер, нещо което да пообере поне от малко негатива, който създава все по-голямата дистанция т.е. именно опитвам от по-повърхностното, от по-дребното ..... пък и то ми е малко, като почерк, да пробвам да мина по тънката лайсна. Но да нагазя до самия център ...... не, това все още не е за мен, не мога да преживея това, ще откача нещо, знам ли.

Всъщност другият е казал вълшебната дума „Сезам отвори се”
да, факт е - не знам как го прави, тя е вещер, вълшебница, умее някакви магически заклинания, не знам какъв е този трик, но наистина е вярно, че дори самото й присъствие, ме кара да се чувствам ....... то не е точно чувствам, не знам как да го кажа ..... получава се една откритост, една ситуация на откритост, в смисъл не става дума толкова за някакво мое състояние, за нещо, което аз усещам, а по-скоро за нещо, което се случва. Преди време четох една книга, в която един израз ме поразяваше - "свежеста и просторността на пространството", контекста, дори няма значение, просто самия израз - та когато си гукам с нея, в атмосферата присъства качеството на проветривост, сякаш за пръв път поемам въздух, за пръв път вдишвам и тази пространственост се случва всеки път, това е адски ....... адски ...... как да го кажа бе даеба ...... адски готино, много привличащо, не знам от къде иде това, от нея ли, от мене ли, от Бога ли, някакъв алхимичен процес ли е, а може би дори продукт на собственото ми въображение (макар, че не знам как ще си го въобразиш, ако не си го опитал преди това - просто няма как да знаеш за него, ако не ти се е случвало), но така или инак в цялата картинка, участва и тя, а когато липсва в тази картинка, липсва и тази свежест, липсва голотата.

От тук мисля, че е ясно, защо толкова много държа на нея - да най-вероятно това ми отношение няма нищо общо с любовта или е някаква много нищожна, мизерна любов, но съм осъзнал нуждата от огледало и съм с две ръце ЗА, винаги когато пожелае, тя да играе тази роля. Може би в известен смисъл е обидно за нея - това често пъти съм си го мислил - може би не е редно от моя страна да възприемам едно човешко същество, като огледало, но тя е толкова безупречна в това отношение, а е безспорно ....... книги, картини, учения, кое, какво, що, всичко това не само може, а директно минава през цензурата на егото, докато живото човешко същество е инстинско и пред него самозблудите минават само дотолкова, доколкото и то е самозаблудено, или просто не му се занимава с теб, та те оставя да си фантазираш на воля.

Аз не мога да се справя сам - все още не мога, рано ми е, млад съм още и зелен, пък и страхлив по дяволите, без съдействие от по-опитен човек, единствено ще се докарам до някаква по-сериозна психоза. (тъй като все пак съм си куку)

Искаш да разбереш НЕЙНАТА, НЕЙНАТА, НЕЙНАТА, НЕЙНАТА, НЕЙНАТА, НЕЙНАТА…
да наистина - тя е такова съкровище :D

биа мъ кабела яко, а дофторете съ безпомошни