У предводителшата

Превод Ангел Каралийчев

Всяка година на първи февруари, деня на свети мъченик Трифон, в имението на вдовицата на бившия околийски предводител Трифон Лвович Завзятов има необикновено оживление. Този ден вдовицата на предводителя, Любов Петровна, отслужва панихида за покойния виновник на събитието, а след панихидата - благодарствен молебен господу богу. На панихидата се събира цялата околия. Тук ще видите сегашния предводител Хрумов, председателя на земската управа Марфуткин, постоянния член Потрашков, двамата участъкови мирови съдии, изправникът* (* полицейски началник.) Кринолинов, двама пристави, земския доктор Дворнягин, който мирише на йодоформ, всички помешчици, големи и малки, и т. н. Общо се събират около петдесет души.
Точно в 12 часа през деня гостите, с изпънати лица, минават от стаите в салона. На пода има килими и стъпките са безшумни, но тържественият случай ги кара инстинктивно да стъпват на пръсти и да уравновесяват хода си с ръце. В салона всичко е готово. Отец Евмений, мъничко старче, с висока избеляла калимавка, облича черните си одежди. Дяконът Конкордиев, червен като рак и вече облечен безшумно прелистя требника и поставя в него книжки. На вратата, която води към вестибюла, псалтът Лука, издул силно бузите си и облещил очи, раздухва кадилницата. Салонът постепенно се изпълва със синкав, прозрачен дим и мирис на тамян. Народният учител Хеликонски, млад човек с нов, торбест сюртук и с едри пъпки на уплашеното му лице, разнася восъчни свещи върху сребърен поднос. Домакинята Любов Петровна стои отпред до масичката с житото и предварително закрива лицето си с кърпичка. Наоколо владее тишина, прекъсвана сегиз-тогиз от въздишки. Лицата на всички са обтегнати, тържествени...
Панихидата започва. От кадилницата струи син дим и трепти в полегатия слънчев лъч, запалените свещи тихо пращят. Пеенето, отначало рязко и оглушително, подир малко, след като певците полека-лека се приспособяват към акустическите условия на стаята, става тихо, стройно... Мотивите са все печални, тъжни... Гостите постепенно добиват меланхолично настроение и се замислят. В главите им идват мисли за краткостта на човешкия живот, за преходността, за хорската суета... Спомнят си за покойния Завзятов, пълен, червенобузест, който можеше да изпие на един дъх цяла бутилка шампанско и да разбие с челото си огледало. А когато запяват "Со святими упокой" и се чуват хълцанията на домакинята, гостите почват неспокойно да се местят от един крак на друг. По-чувствителните усещат сърбеж в гърлото и около клепките. Председателят на земската управа Марфуткин, за да заглуши неприятното чувство, се навежда към ухото на изправника и шепне:
- Вчера бях у Иван Фьодорич ... Пьотър Петрович изгуби голям шлем на без козове ... Бога ми ... Олга Андреевна дотолкова побесня, че от устата й падна изкуственият зъб.
Но ето запяват "Вечная памят". Хеликонски почтително събира свещите и панихидата свършва. След това настъпва минутна бъркотия, сменяване на одеждите и молебен. След молебена, докато отец Евмений се разсъблича, гостите потъркват ръце и кашлят, а домакинята разказва за добротата на покойния Трифон Лвович.
- Заповядайте, господа, на закуска! - завършва тя разказа си с въздишка.
Като се стараят да не се блъскат и да не си настъпват краката, гостите бързат към трапезарията... Там ги чака закуската. Тази закуска е толкова разкошна, че дяконът Конкордиев всяка година, като я погледне, се смята задължен да разтвори ръце, да поклати учудено глава и да каже:
- Свръхестествено! Това, отче Евмений, прилича не толкова на човешка храна, колкото на жертва, принесена на боговете.
Закуската наистина е необикновена. На масата има всичко, което могат да дадат флората и фауната, свръхестествено е само едно: на масата има всичко освен... спиртни питиета. Любов Петровна беше дала обет да не държи в къщи карти и спиртни питиета - две неща, които бяха погубили мъжа й. И на масата имаше само бутилки с оцет и зехтин, като че за присмех и наказание на закусващите, които до един бяха отчаяни пияници и гуляйджии.
- Яжте, господа! - подканя ги предводителшата. - Само ще ме извините - нямам водка... Не държа...
Гостите се приближават до масата и нерешително пристъпват към пирога. Но яденето не върви. В тракането на вилиците, в рязането, в дъвченето личи някаква леност, апатия ... Ясно е, че нещо не достига.
- Имам чувството, като че съм загубил нещо... - шепне единият мирови съдия на другия. - Същото чувство имах, когато жена ми забягна с инженера... Не мога да ям!
Марфуткин, преди да почне да яде, дълго рови в джобовете си и търси носната си кърпичка.
- Кърпичката ми е в шубата! А пък аз я търся тука - спомня си той гласно и тръгва към антрето, където са окачени шубите.
От антрето той се връща с блестящи очички и веднага с апетит се нахвърля на точеното.
- Комай не върви да нагъваш сухоежбина, а? - шепне той на отец Евмений. - Иди, отче, в антрето, там в моята шуба има една бутилка... Само гледай по-внимателно да не звъннеш бутилката!
Отец Евмений си спомня, че трябва да заръча нещо на Лука и ситни към антрето.
- Отче! Две думи... тайно! - догонва го Дворнягин..
- Каква шуба си купих, господа, случайно! - хвали се Хрумов. - Струва хиляда, а пък аз дадох... няма да повярвате... двеста и петдесет! Само толкова!
При всеки друг случай гостите биха посрещнали това съобщение равнодушно, но сега те изказват учудване и не вярват. Най-сетне всички се натрупват в антрето да видят шубата и я гледат дотогава, докато докторовият Микешка не изнася тайно от антрето пет празни бутилки ... Когато поднасят разварената есетра, Марфуткин си спомня, че е забравил табакерата си в шейната, и отива към конюшнята. За да не му е скучно сам, взема със себе си дякона, който тъкмо сега е решил да понагледа коня...
Вечерта същия ден Любов Петровна седи в своята стая и пише писмо на старата си петербургска приятелка:
"Днес, както и миналите години - пише тя между другото, - служихме панихида за покойния. На панихидата бяха всички мои съседи. Хора груби, прости, но какви сърца! Нагостих ги превъзходно, но, разбира се, както и в предишните години, спиртни питиета - нито капка. Откакто той умря от препиване, аз се заклех да установя трезвеност в нашата околия и с това да изкупя неговите грехове. Проповядването на трезвеността започнах от моя дом. Отец Евмений е във възторг от моето начинание и ми помага с думи и дела. Ах, ma chere* (* моя мила), да знаеш само как ме обичат моите мечоци! Председателят на земската управа Марфуткин след закуската се наведе над ръката ми, дълго я държа до устните си и като заклати смешно глава, заплака: чувства много, но думи няма! Отец Евмений, този чуден старчок, седна до мене и като ме гледаше сълзливо, дълго мотолеви нещо, като дете. Аз не му разбрах думите, но разбирам от искрено чувство. Изправникът, оня, красивият мъж, за когото ти писах, коленичи пред мене, искаше да ми прочете стихове, съчинени от него (той ни е поетът), но... нямаше сили... олюля се и падна... Този великан беше обхванат от истерика... Можеш да си представиш моя възторг! Не мина впрочем и без неприятности. Горкият председател на мировия съд Алаликин, един пълен и предразположен към апоплексия, се почувствува зле и лежа на дивана в безсъзнание два часа. Трябваше да го заливаме с вода... Благодарение на доктор Дворнягин, който донесе от своята аптека шише коняк и му намокри слепите очи, бързо доде на себе си и го отведоха..."
1885


Разговор на човек с куче

Превод Катя Койчева

Бе лунна, студена нощ. Алексей Иванич Романсов изтръска от ръкава си зеленото дяволче, внимателно отвори вратичката и влезе в двора.
- Човекът - философствуваше той, като заобикаляше помийната яма и пазеше равновесие - е прах, мираж, пепел... Павел Николаич е губернатор, ама и той е пепел. Неговото видимо величие е призрак, дим... Да духнеш веднъж и - отиде!
- Рррр... - достигна до ушите на философа.
Романсов погледна встрани и видя на две крачки от себе си огромен черен пес от породата на степните овчарски кучета, голям колкото цял вълк. Той стоеше до будката на портиера и подрънкваше веригата си. Романсов го погледна, помисли и по лицето му се изписа учудване. После вдигна рамене, поклати глава и се усмихна тъжно.
- Рррр... - повтори кучето.
- Нне разбирам! - разпери ръце Романсов. - Та ти... ти можеш да ръмжиш срещу човек? А? За пръв път в живота си чувам. Бога ми... А нима не знаеш, че човекът е венецът на творението? Виж ... Ще дойда по-близо... На, гледай... Нали аз съм човек? Как смяташ? Човек ли съм аз, или не съм човек? Казвай!
- Рррр... Бау!
- Лапата! - протегна Романсов ръка на кучето. - Ллапата! Не я давате? Не желаете? Ами няма нужда. Така и ще отбележим. А сега позволете да ви перна... От обич...
- Бау! Бау! Ррр... бау! Ауау!
- Аааа... хапеш? Много хубаво, добре. Така и ще запомним. Значи, пет пари не даваш, че човекът е венецът на творението... цар на животните? Значи, от това следва, че и Павел Николаич можеш да ухапеш? Така ли? Пред Павел Николаич всички се прекланят, а на тебе ти е все едно дали е той, или е друг предмет? Правилно ли те разбирам? Ааа... Следователно ти тогава си социалист? Чакай, отговори ми... Социалист ли си?
- Рррр... Бау! Бау!
- Чакай, недей да хапеш... За какво собствено говорех?... Ах, да, за пепелта. Да духнеш и - отиде! Пфф!... А за какво живеем, пита се? Раждаме се в майчини болки, ядем, пием, учим се, умираме... а за какво е всичко това? Пепел! Нищо не струва човекът! Ето ти си куче и нищо не разбираш, а да можеше... да надзърнеш в душата! Да можеше да вникнеш в психологията!
Романсов завъртя глава и плю.
- Мръсотия... Струва ти се, че аз, Романсов, колежки секретар... съм цар на природата... Имаш грешка! Аз съм търтей, рушветчия, лицемер!... Аз съм гад!
Алексей Иванич се тупна с юмрук по гърдите и заплака.
- Клеветник, доносчик ... Мислиш, Егорка Корнюшкин не го изхвърлиха зарад мене? Ами кой, позволете да ви попитам, завлече двеста рубли комитетски пари и набеди Сургучов? Мигар не бях аз? Гад, фарисей ... Юда! Подлизурка, подкупник... мръсник!
Романсов избърса с ръкав сълзите си и зарида.
- Хапи! Дръж! Никой никога разумна дума не ми е казал... Всички само в душата си ме смятат подлец, а открито освен похвали и усмивки - нищичко! Поне веднъж някой да ме цапардоса по мутрата и да ме нахока! Дръж, куче! Хапи! Ссръфай негодника! Плюскай предателя!
Романсов залитна и падна върху кучето.
- Така, точно така! Ръфай мутрището! Не ми е жал! Макар че боли, недей да ме щадиш. На, и по ръцете ме хапи! Аха, кръв тече! Така ти се пада, швабо! Така! Мерси, Жучка... или как те викат? Мерси... Дери и шубата. Няма значение, рушвет е... Продадох ближния си и със спечелените пари си купих шуба... И фуражката с кокардата също... Обаче за какво собствено говорех?... Трябва Да си отивам... Сбогом, кученце... дяволче...
- Рррр-
Романсов погали кучето и като му даде да го ухапе още веднъж по прасеца, загърна се с шубата и олюлявайки се, закрета към своята врата...
Когато се събуди на другия ден по пладне, Романсов видя нещо необикновено. Главата, ръцете и краката му бяха бинтовани. До кревата стояха разплаканата му съпруга и загриженият доктор.
1885


Летовници

Превод Катя Койчева

По перона на курортната гаричка напред- назад се разхождаше двойка наскоро оженени съпрузи. Той я държеше през кръста, а тя се гушеше до него - и двамата бяха щастливи. Иззад разпокъсаните облаци ги гледаше луната и се чумереше: навярно им завиждаше и я беше яд заради скучното й, никому ненужно девство. Неподвижният въздух бе силно наситен с дъх на люляк и дива череша. Някъде оттатък релсите крякаше дърдавец...
- Колко е хубаво, Саша, колко е хубаво! - каза жената. - Просто може да помислиш, че всичко туй е сън. Виж колко приветлива и мила изглежда тази горичка! Колко симпатични са тези важни, мълчаливи телеграфни стълбове! Те, Саша, оживяват пейзажа и говорят, че там някъде има хора... цивилизация... А нима не ти е приятно, когато вятърът едва донася до слуха ти шума на пристигащ влак?
- Да... Но колко горещи са ти ръцете! То е, защото се вълнуваш, Варя... Какво са ни приготвили днес за вечеря?
- Таратор и пиле... Пилето ще стигне за двама ни. От града ти донесоха сардели и сушено филе от риба.
Сякаш смръкнала енфие, луната се скри зад облак. Човешкото щастие й припомни за нейната самотност, за самотното й ложе отвъд гори и долини...
- Влакът иде! - каза Варя. - Колко е хубаво!
В далечината се появиха три огнени очи. На перона излезе началникът на гаричката. Тук-там по релсите заблещукаха сигнални светлини.
- Ще изпратим влака и ще се приберем - каза Саша и се прозина. - Хубаво си живеем ние с тебе, Варя, толкова хубаво, че дори не е за вярване!
Тъмното чудовище безшумно припълзя до перона и спря. В слабо осветените прозорци на вагоните се замяркаха сънливи лица, дамски шапки, рамене...
- Ах! Ах! - долетя от един вагон. - Варя излязла с мъжа си да ни посрещне! Ето ги! Варенка!... Варечка! Ах!
От вагона изскочиха две момичета и увиснаха на врата на Варя. Подир тях се показаха пълна, възрастна дама и висок, слаб господин с къси, бели бакенбарди, после двама гимназисти, натоварени с багаж, след гимназистите - гувернантка, след гувернантката - баба.
- А ето ни и нас, а ето ни и нас, приятелю! - започна господинът с бакенбардите, като стискаше ръката на Саша. - Сигурно ти е излязла душата да ни чакаш! Май си ругал чичо си, задето не идва! Коля, Костя, Нина, Фифа... деца! Целувайте братовчед си Саша! Всички сме ти дошли, цялата челяд, и за три-четирки дни. Надявам се, няма да ви притесним? Моля ти се, без церемонии.
Когато видяха чичо си със семейството му, съпрузите изпаднаха в ужас. Докато чичото приказваше и се целуваше, във въображението на Саша проблесна следната картина: той и жена му отстъпват на гостите трите си стаи, възглавниците, одеялата; филето, сарделите и тараторът се омитат за секунда, братовчедите късат цветята, разливат мастилото, дигат врява, лелката по цели дни разказва за болестта си (тения и болка под лъжичката) и за това, че по баща била баронеса фон Финтих...
И Саша гледаше вече с омраза младата си жена и й шепнеше:
- За тебе са дошли... дявол да ги вземе!
- Не, за тебе! - отвърна тя, бледа, също с омраза и с яд. - Не са мои, а твои роднини!
И като се обърна към гостите, каза с приветлива усмивка:
- Добре дошли!
Иззад облака пак изплува луната. Тя сякаш се усмихваше; сякаш й беше приятно, че няма роднини. А Саша изви глава, за да скрие от гостите сърдитото си, отчаяно лице, и каза, придавайки на гласа си радостна, благодушна нотка:
- Добре дошли! Добре дошли, скъпи гости!
1885


Симуланти

Превод Христо Радевски

Генералшата Марфа Петровна Печонкина или, както я наричат селяните, Печончиха, която вече десет години практикува в областта на хомеопатията, в един от майските вторници приема в кабинета си болни. На масата пред нея е хомеопатичната аптечка, лечебникът и сметките от хомеопатичната аптека. На стената в златни рамки под стъкло висят писмата на някакъв петербургски хомеопат, по мнението на Марфа Петровна твърде знаменит и дори велик, виси и портретът на отец Аристарх, комуто генералшата дължи своето спасение: отричането от зловредната алопатия и знанието на истината. В приемната седят и чакат пациенти, повечето селяни. Всички те, освен двама-трима, са боси, тъй като генералшата заповядва да оставят вонещите си обувки навън. Марфа Петровна е приела вече десет души и извиква единадесетия:
- Гаврила Грузд!
Вратата се отваря и вместо Гаврила Грузд в кабинета влиза Замухришин, генералшин съсед, помешчик от обеднелите, мъничко старче с кисели очички и с дворянска фуражка под мишницата. Той туря бастуна си в ъгъла, приближава се до генералшата и мълчаливо пада пред нея на едно коляно.
- Какво правите! Какво правите, Кузма Кузмич! - ужасява се генералшата, цяла пламнала. - За бога!
- Докато съм жив, няма да стана! - казва Замухришин, като се притиска към ръчицата й. - Нека всички видят моето коленопреклонение, ангел-пазителю наш, благодетелнице на рода человечески! Нека! Благодетелната фея, която ми дарува живота, която ми посочи истинския път и просвети мъдруването мое скептическо, пред нея съм съгласен да стоя не само на колене, но и в огъня, изцерителко наша чудесна, майко на сираците и вдовиците! Оздравях! Възкръснах, вълшебнице!
- Аз... аз много се радвам... - мърмори генералшата, като се зачервява от удоволствие. - Това е така приятно да се слуша... Седнете, моля ви се! А вие миналия вторник бяхте така тежко болен!
- Да, колко болен бях! Страх ме е и да си спомня! - казва Замухришин, като сяда. - Из всичките ми части и органи имаше ревматизъм. Осем години ме мъчи, място не си намирах... Ни денем, ни нощем, благодетелнице моя! Лекувах се и при доктори, и при професори в Казан ходих, и с минерални тини разни се лекувах, и вода пих, и какво ли още не опитах! Състоянието си пропилях, майчице-хубавице. Тези доктори освен вреда нищо друго не ми донесоха. Те вкараха болестта във вътрешността ми. За вкарване я вкараха, а да я изгонят - тяхната наука не достигна... Само парите обичат да вземат, разбойниците, а пък относно ползата на човечеството, какво ги е грижа. Предпише ти някаква си хиромантия, а ти пий. Душегубци, с една дума. Ако да не бяхте вие, ангеле наш, сега да съм в гроба! Отивам си от вас онзи вторник, гледам зрънцата, дето ми дадохте тогава, и си мисля: "Каква полза от тях? Къде ще могат да излекуват тези едва видими песъчинки моята грамадна застаряла болест?" Мисля си така аз невярващият и се усмихвам, а щом взех зрънцето - моментално! Сякаш не съм бил болен, изведнъж изчезна. Жената ме гледа с изпулени очи и не вярва: "Ама ти ли си това, Коля?" - "Аз, казвам." И паднахме ние с нея пред иконата на колене, и почнахме да се молим за ангела наш: "Прати й, господи, всичко, което ние само чувствуваме!"
Замухришин изтрива с ръкав очите си, става от стола и показва намерение да падне отново на едно коляно, но генералшата го спира и го туря на стола.
- Не на мене благодарете! - казва тя, цялата зачервена от вълнение и като гледа възторжено портрета на отец Аристарх. - Не на мене! Аз тук съм само послушно оръдие... Наистина чудеса! Застарял осемгодишен ревматизъм от едно зрънце скрофулозо!
- Три зрънца бяхте така добра да ми дадете. Едното от тях взех на обед - и моментално! Другото вечерта, а третото на другия ден - и оттогава вече нищо. Никъде не ме е боднало! А пък бях се приготвил вече да умирам, на сина си в Москва писах да си дойде! Мъдрост ви е дал на вас господ, изцерителко! Ето ме сега си ходя и сякаш съм в рая... Миналия вторник, когато дойдох при вас, куцах, а сега и зайци мога да гоня... И сто години мога да живея. Но една е бедата само - немотията ни. И здрав да си, за какво ти е здраве, като няма с какво да живееш? Нужда, по-лоша от болестта, ни съсипа... Да вземем например ей такава една работа... Сега е време да се сее овес, а как да го посееш, като няма семе? Ще купиш, а пари... знае се какви пари имаме ние...
- Аз ще ви дам овес, Кузма Кузмич... Седнете, седнете! Вие така ме зарадвахте, такова удоволствие ми направихте, че не вие, а аз трябва да ви благодаря!
- Радост наша сте вие! Толкова добра душа да създаде господ! Радвайте се, майчице, като гледате добрите си дела. А пък ние, грешните, няма и на какво да се порадваме... Ние сме хора дребни, малодушни, безполезни... нищожества... Само дето се наричаме дворяни, а в материален смисъл сме си същински селяни, дори и по-лошо... живеем в каменни къщи, а излиза само мираж, защото - покривът тече... Няма дъски с какво да си купим.
- Аз ще ви дам дъски, Кузма Кузмич.
Замухришин изпросва още крава, препоръчително писмо за дъщеря си, която смята да прати в институт и... трогнат от щедростта на генералшата, от наплив на чувства хълца, изкривява уста и бърка в джоба за кърпичката си... Генералшата вижда как заедно с кърпичката от джоба му излиза някаква червена книжка и безшумно пада на пода.
- Во веки веков няма да забравя... - бърбори той. - И на децата си ще поръчам да помнят, и на внуците си... от род в род... Ето, деца, онази, която ме спаси от гроба, която...
Като изпрати своя пациент, генералшата една минута с очи, пълни със сълзи, гледа отец Аристарх, после с ласкаещ, благоговеещ взор оглежда аптечката, книгите по лекуване, сметките, креслото, в което току-що седя човекът, кого го тя бе спасила от смърт, и погледът й пада върху изпуснатата от пациента хартийка. Генералшата подига хартийката, разгъва я, вижда в нея три зрънца, същите онези зрънца, които миналия вторник тя даде на Замухрищин.
- Това са същите... - недоумява тя. - Дори хартийката е същата... Той не я и разтворил дори! Но какво е вземал в такъв случай? Странно... Няма да седне да ме лъже...
И в душата на генералшата, за пръв път през нейната десетгодишна практика, се поражда съмнение... Тя извиква следващите болни и като говори с тях за болестите им, забелязва онова, което преди по незабележим начин се е промъквало покрай нейните уши. Болните, всички до един, сякаш са се наговорили, отначало я славословят за чудното изцеряване, възхищават се от нейната медицинска мъдрост, ругаят докторите алопати, а после, когато тя се зачерви от вълнение, пристъпват към излагане на своите нужди. Един иска земица за оран, друг дръвца, трети позволение да ходи на лов в нейните гори и т. н. Тя гледа широката благодушна физиономия на отец Аристарх, който й е открил истината и новата истина почва да смуче душата й. Истина нехубава, тежка...
Лукав е човекът!
1885


Налим

Превод Желязка Купенова

Лятна утрин. Вредом тишина; само щурче свири край брега и някъде плахо гука гугутка. По небето стоят неподвижно перести облаци, които приличат на разпилян сняг... До строящата се къпалня, под зелените клонки на върбалака се гмурка във водата дърводелецът Герасим, висок, слаб селяк, с червеникава къдрокоса глава и с лице, обрасло с косми. Той пухти, пъшка и мигайки често с очи, се мъчи да достигне нещо под корените на върбалака. Лицето му е обляно в пот. На няколко метра от Герасим, до шия във вода, стои дърводелецът Любим, млад, гърбав селяк с триъгълно лице и с тесни китайски очички. Както Герасим, така и Любим са само по ризи и долни гащи. И двамата са посинели от студ, защото стоят повече от час във водата...
- Бе ти какво току мушиш там с ръка? - вика гърбавият Любим, треперейки като от треска. - Тиква такава! Ти го дръж, дръж го проклетника, че ще избяга! Дръж, ти казвам!
- Няма да избяга... Къде ще иде? Заврял се е под дънера... - казва Герасим с пресипнал, глух бас, който излиза не от гърлото, а от дълбочината на корема. - Плъзгав е, дяволът, няма за какво да го хванеш.
- За хрилете дръж, за хрилете!
- А че не мога да напипам хрилете... Чакай, хванах го за нещо... За устната го хванах... Хапе, проклетникът!
- Не тегли за устната, не тегли - ще го изпуснеш! За хрилете го дръж, за хрилете! Пак почна да мушиш с ръката! Ама че тъп селяк, прости, царице небесна! Дръж!
- "Дръж" ... - повтаря Герасим. - Какъв заповедник се извъди... Ела ти го хвани, гърбав дяволе. Какво стоиш?
- Щях да го хвана, ако можеше... Ама къде мога с моята ниска фигура да стоя под брега? Там е дълбоко!
- Нищо, че е дълбоко... Плувешката... Гърбавият размахва ръце, доплува до Герасим и се хваща за клонките. Но още при първия опит да стъпи на краката си, цял потъва и започва да пуска мехури.
- Казах ти, че е дълбоко! - говори той, като върти сърдито очи. - На шията ти ли искаш да седна, а?
- Стъпи на някой чеп... Чепове има много... като стълба...
Гърбавият напипва с крак един чеп и като се хваща здраво изведнъж за няколко клонки, застава на него! Щом запазва равновесие и се укрепва на новата позиция, той се навежда и като се старае да не глътне вода, започва да шари с дясната си ръка между корените. Ръката му се заплита във водораслите, плъзга се по мъха на корените и се натъква на острите щипци на рак...
- Само ти липсваше тук, дяволе! - казва Любим и със злоба изхвърля рака на брега.
Най-после ръката му напипва ръката на Герасим, спуска се по нея и достига до нещо плъзгаво, студено.
- Ето го-о!... - усмихва се Любим. - Бива си го, проклетника... Я си разтвори пръстите, ей сегинка ще го... за хрилете... Чакай, не бутай с лакът... Ей сегинка ще го... сегинка... дай само да се хвана... Заврял се е дълбоко под корена, проклетникът, и няма за какво да го хванеш... Не мога да напипам главата му... Само един корем сякаш... Убий един комар на шията ми - жили ме. Ей сегинка... под хрилете му... Мини отстрани, бутай го, бутай! Мушни го с пръст!
Гърбавият, издул бузи, притаил дъх, опулва очи и както изглежда, вече пъха пръсти "под хрилете", но тук клонките, за които се държи с лявата си ръка, се отчупват, той изгубва равновесие - и цамбурва във водата! Като подплашени бягат от брега вълнисти кръгове, а на мястото на падането изскачат мехури. Гърбавият изплува, пръхти и се хваща за клонките.
- Ще вземеш да се удавиш, дяволе, че и за теб да отговарям!... - хрипти Герасим. - Излизай, махай се! Сам ще го измъкна!
Започва караница... А слънцето все пече и пече. Сенките стават по-къси и се скриват в самите себе си, като рога на охлюв... Високата трева, нагрята от слънцето, започва да изпуска силен, блудкаво меден мирис. Наближава пладне, а Герасим и Любим все още цапуркат под върбалака. Хрипливият бас и измръзналият писклив тенор непрестанно нарушават тишината на летния ден.
- Дърпай го за хрилете, дърпай! Чакай, аз ще го избутам! Бе къде ръгаш с юмрук? С пръст, а не с юмрук - мутра такава! Мини отстрани! Отляво мини, отляво, че вдясно има яма! Ще отидеш по дяволите! Тегли за устната!
Чува се плющене на камшик... По полегатия бряг лениво се влачи на водопой стадо, карано от говедаря Ефим. Говедарят, мършав едноок старец с изкривена уста, върви, навел глава, и гледа в краката си. Първи се приближават към водата овцете, след тях конете, а след конете кравите.
- Побутни го отдолу! - чува той гласа на Любим. - Пъхни си пръста! Глух ли си, дяволе? Тфу!
- Какво ловите, братлета? - вика Ефим.
- Налим! Не можем да го измъкнем! Под дънера се е наврял! Мини отстрани! Мини де!
Ефим втренчва за минута окото си в риболовците, после изува цървулите, слага торбичката на земята и съблича ризата си. Да хвърли гащите, няма търпение и като се прекръства и разперва за равновесие мършавите си мургави ръце, той нагазва с гащите във водата... Гази петдесетина крачки по тинестото дъно и след това започва да плува.
- Почакайте, момчета! - вика той. - Почакайте! Не го теглете напразно, ще го изпуснете. Тук трябва умение!...
Ефим се присъединява към дърводелците и тримата, като се блъскат един друг с лакти и колене, пухтят и ругаят, тъпчат на едно място... Гърбавият Любим се задавя и въздухът се оглася от остра конвулсивна кашлица.
- Къде е говедарят? - чува се вик от брега. - Ефиим! Говедарю! Къде си? Стадото влезе в градината! Изкарай го, изкарай го от градината! Чуваш ли? Къде се е дянал този стар разбойник!
Чуват се мъжки гласове, след това женски... Зад оградата на господарската градина се показва помешчикът Андрей Андреич с персийски халат и с вестник в ръка...
Той гледа въпросително по посока на виковете, които долитат откъм реката, и после бързо ситни към къпалнята...
- Какво става тук? Кой вика? - пита строго той, като вижда през клоните на върбалака трите мокри глави на риболовците. - Какво тършувате там?
- Ри... рибица ловим... - мърмори Ефим, без да повдигне глава.
- Ще ти дам аз на тебе една рибица! Стадото влязло в градината, а той рибица!... И кога ще бъде готова къпалнята, дяволи? Вече два дни работите, а какво сте свършили?
- Ще я... направим... - пъшка Герасим. - Лято голямо, ще имаш време, вашескородие, да се изкъпеш... Пфррр... Ами с налима, с налима не можем се оправи. Наврял се под дънера и като в дупка: ни насам, ни натам...
- Налим? - пита господарят и очите му лъсват. - Че измъквайте го по-скоро де!
- После ще дадеш половин рубла... за услугата... Ама пък един налим е, като твоята търговка... Струва си, вашескородие, половин рубла... за труда... Не го натискай, Любим, не го натискай, че ще го смажеш! Подпирай отдолу! Я дръпни корена нагоре, добри човече... какъв беше там? Нагоре, а не надолу, дяволе! Не шавайте с крака!
Минават пет минути, десет... Господарят губи търпение.
- Василий - вика той, като се обръща към имението. - Васка! Повикайте ми Василий!
Дотичва кочияшът Василий. Той дъвче нещо и тежко диша.
- Влизай във водата - заповядва му господарят. - Помогни им да извадят налима... Налима не могат да извадят!
Василий бързо се съблича и влиза във водата.
- Ей сегинка... - бърбори той. - Къде е налимът? Ей сегинка... Завчас!... Ти да беше се махнал, Ефим! Ти си стар човек, няма какво да се бъркаш, дето не ти е работа! Къде има налим тук? Ей сегинка ще го... Ето го! Пуснете ръце!
- Защо пуснете ръце? И ние знаем: пуснете ръце! Ами измъкни го!
- Къде ще го измъкнеш така? Трябва за главата!
- Това всеки го знае, глупако! Ама главата му е под дънера!
- Я не лай, че ще го загазиш! Мискинин!
- Пред господаря и такива думи... - бърбори Ефим. - Не ще го измъкнете вие, братлета! Вече твърде удобно заседна той тук!
- Почакайте, аз ей сега... - казва господарят и започва бързо да се съблича. - Четирима глупаци и не можете един налим да извадите!
След като се съблича и почаква малко да се охлади, Андрей Андреич влиза във водата. Но и неговата намеса не довежда до нищо.
- Трябва да се отреже дънерът! - решава накрая Любим. - Герасим, върви донеси брадва! Брадва дайте!
- Да не си отсечете пръстите! - казва господарят, когато се чуват под водата ударите на брадвата в дънера. - Ефим, махай се оттука! Чакайте, аз ще извадя налима... Вие, таквоз, недейте...
Дънерът е подсечен. Леко го пречупват и Андрей Андреич за голямо свое удоволствие усеща как пръстите му се вмъкват под хрилете на налима.
- Вадя го, братлета! Не се събирайте... чакайте... вадя го!
На повърхността се показва голямата глава на налима, след нея черно, дълго колкото аршин тяло. Налимът тежко върти опашка и се мъчи да се отскубне.
- Да имаш да вземаш... Няма го майстора, брат. Пипнахме ли те? Аха!
По лицата на всички се разлива медена усмивка. Минава минута в мълчаливо съзерцание.
- Знаменит налим! - бъбри Ефим, като се почесва под ключиците. - Има едно четири-пет кила...
- Н-да... - съгласява се господарят. - Пухти, пухти. Целият напира отвътре. А... ах!
Налимът изведнъж неочаквано прави рязко движение с опашката нагоре и риболовците чуват силен плясък. Всички разперват ръце, но вече е късно, налима - върви го гони.
1885

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите