мили посестрими и побратими, ето втората част от интродукцията на ръкописа за Вирош:

"...Сетне забравих за поканата.Лятото се умори от собствената си жар,и потъна в хладната,успокояваща прегръдка на есента.В имението имаше много работа: трябваше да приберем реколтата, да поправим къщите на крепостните, да организираме Летният предел огньовете, които се прескачат срещу уплах и змии.Дойдоха първите студове, и макар да не се отказах от сутрешната езда в мъглата, бях принуден да прекарвам повече време в каменните стаи на имението, нетърпимо горещи покрай камините и студени като гроб във всички останали части. Занимавах се с фехтовка, но без особено желание, и отново прочетох всичко, което имахме в бедната си фамилна библиотека: няколко рунически ръкописа описващи промените на времето и реда на сеитбата.А после, в едно хладно утро, дойде и страхът от смъртта.
Предполагам, че всички човешки същества са родени с него и той ни съпровожда през краткия ни живот като неотлъчен страж, изпратен от Перун да бди над дясното ни рамо.Зная, че силно вярващите са успели да се преборят с него веднъж завинаги.Знаех също така,че съм прокълнат вечно да се страхувам от края и мисълта за нищото, което ме чака отвъд.
Сигурен бях, че там няма нищо,макар и само на седемнадесет години, бях виждал доста хора да умират и нито един не се беше върнал обратно.Не помнех родителите си и не обичах никого, така че не познавах и мъката от загубата.Оставаше ми само хладният, остър като нож страх от небитието, който се промъкваше с идването на есента и ме прорязваше всеки път, когато скуката ме надвеиеше.Знаех само два начина да се срправям с него: препусках до полуда, докато умората ме надвиеше и повалеше в безпаметен сън, или пеех древните, топли химни на лятото, които бях научил от нашите селяни.Но дори те ме предаваха понякога-ритъмът на ездата и мелодията на песента.И тогава ми оставаше само страхът.
Поканата дойде в последните дни на есента.Една ясна, слънчева сутрин, някакъв слуга намери пред входа на имението пергаментов свитък, на който с изящни, уверени руни бе написано моето име.Отворих го с вълнение, защото това бе комай първото писмо, което получавах в живота си, и прочетох, като сричах на глас:
"Нима ме забрави,млади Вирош?Когато зимата откъсне обитателите на тази земя един от друг, затрупвайки пътищата, вече ще бъде късно. Ела сега и ще видиш излумителни неща.Очаквам те в замъка си отвъд леса."
Писмото бе подписано със замах от войводата Венек.
Старателно запомних поръченията на чичовцие си, оседлах любимия си бял кон, препасах фамилната рапира, която бях получил с пълнолетието си, и препуснах към замъка на Венек в ярката светлина на циганското лято."

a suivre...

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите