".... Тъй започна животът ми като вампир- дълъг, изпълнен с нощи на екстаз и дни на ужас.Бях наследил замъка на войводата Венек и първите години минаха под знака на утвърждаването ми като негов исински господар.Замъкът живееше своий собствен живот с пулса на многобройните си гости от всякакъв вид, повечето от които- рожби на нощта и те трябваше да бъдат убедени, че младият вампир Вирош ще заповядва на мястото на властния войвода.Когато най-сетне свърших, обитателите на замъка бяха значително по-малко.
Човеците от собственото ми имение дойдоха веднъж, за да ме потърсят- и да утолят младежката ми жажда за кръв.Пощадих живота на единия от чичовцте си, който командваше парада, по-скоро от опасения за въздействието на роднинската кръв върху неукрепналия ми организъм отколкото от милосърдие или неудобство.
Собственото ми тяло ме смайваше.Превърщането ми във вампир ме беше надарило с нови сили, за съществуването на които хората не подозираха.И все пак бях все още бебе, новородено, което тепърва научаваше какво може да се прави в света.Самообучението заемаше цялото ми време.
Открих, например, че очите на вампирите са твърде различни от човешките.макар през нощта да виждах по-ясно от котка, в началото дори далечните отблясъци на факли и свещи ме дразнеха болезнено.Освен това, с настъпването на утрото зрението ми прогресивно отслабваше.Затова пък в най-будните ми часове, около полунощ, виждах толкова много неща, че главата ми се замайваше и ми се струваше, че мога да виждам през стените и в сърцата на жертвите си.
Утрото ми носеше и нещо друго: мъртвешки сън.Където и да се намирах, с първите лъчи на зората ме обземаше ужасна умора и аз се просвах на земята, за да дочакам събуждането си със залеза.Преди да се науча да усещам приближаването на новия ден и да се оттеглям в личния с и ковчег, прекарах доста неприятни дни във влажните коридори на замъка.
Спях в гробницата в подземията на замъка, която скоро се опразни напълно и остана изцяло на мое разположение.Десетина вампири, които бяха потърсили гостоприемството на Венек, напуснаха замъка още на следващата нощ след смъртта му и някои от тях не видях никога вече.Събуждах се броени мигове след като слънцето потънеше зад западния хоризонт, замаян от глад, и се измъквах от имението с провлачена походка в търсене на жертва, която да го утоли.
Бързо се научих да убивам.Обикновено дори не носех оръжие, тъй като бързината и силата ми бяха достатъчни да убия всеки обикновен човек.Кучешките ми зъби, които през първия век от живота ми като вампир постоянно стърчаха от устата ми, бяха неголеми, в съответствие с костната ми структура, но бяха дяволски остри.Скоро разбрах, че едно от най-големите удоволствия в живота на вампира е именно мигът, в който забива зъбите си в жертвата и усеща как първата глътка кръв изпълва съществото му с нова сила.Хранех се с по две, дори три жертви на нощ: по-едри животни, селяни от околните имения, пътници.
Научих и доста други неща.Проучването на библиотеката на Венек ми отне десетина години, през които кръгозорът ми се разшири повече, отколкото някога бях вярвал че е възможно.Научих се да рисувам и да свиря на музикалните инструменти, които открих в замъка, занимавах се с дуели срещу въображаеми (а понякога, когато имах късмет- и истински) противници, усвоих логиката на древните и старателно обмислих вярванията на хората, с които бях израснал.
Сетне всичко това ми омръзна.Бях научил наизуст разположението на всяка каменна плоча в огромния замък, можех да декламирам съдържанието на книгите в библиотеката, в пристъпи на ярост и меланхолия бях изпотрошил всички предмети на изкуството и музикални инструметни.Беше време да пътувам и един от гоблените, който Венек бе получил много отдавна от някаква неизвестна за мен вампирка, ми даде цел.
Платното изобразяваше древен, загадъчен лес, осветен едва-едва от някаква светеща мъгла, която се стелеше по черната трева.Дърветата бяха могъщи и преплетени в чудовщна прегръдка, а на преден план се виждаше малка група причудливи същества, на някои от които знаех само имената: джентри, гноми, естри и хора-животни.Надписът, който бе изписан на древния език на Южните империи, гласеше:
"Лесът Гелод".
И тъй, в една прекрасна лятна нощ в началото на века, когато звездите грееха толкова ярко, че изтръгваха от мрака очертанията на всяка тревичка и насекомо, аз завинаги напуснах замъка на втория си баща и поех на север, където на мястото на днешен Карков се простираше лесът на Гелод.Носех само любимото си оръжие и се движех пеш, защото и сках да извлека максимално удоволствие от пътуването.Преди няколко години се бях превърнал в архвампир и не се страхувах от слънчeвата светлина , макар и тя все оше да ми причиняваше болка. Всъщност , в онази лятна нощ като че ли не се страхувах от нищо на този или онзи свят. ..."
a suivre...

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите