"Нещо внезапно прошумоля в храстите и преди да успея да обърна глава, оттам изскочи един грифон и ме блъсна на земята с цялата мощ на дългото си тежко тяло, покрито с блестящи люспи. Така и не разбрах дали бягаше от нещо или ме нападаше, но битката си я имаше.
За вниуштелните си размери грифонът имаше удивително малка глава и аз я ударих със смес от радост и ожесточение, която почти я откъсна. Тежкото му тяло се забави няколко мига, преди да се простне в листата, но най-сетне го стори. Вече бях отегчен, а кръвта на грифоните е твърде екзотична за мен, така че към този момент вече му бях обърнал гръб и прибирах оръжието си в движение, докато продължавах пътя си.
Продължих още на север.
Насред пътя, бял на лунната светлина, беше проснато тъмно тяло. Доближих го и открих, че това е труп на мада жена. Лицето и бе бледо и тя нямаше пулс, въпреки че наоколо нямаше никакви следи от кръв.Чуствителните ми пръсти отбелязаха, че смъртта е настъпила съвсем скоро, преди броени часове.
Пътуванията понякога сервират неочаквани подаръци. Не съумях да устоя на изкушението и се наведох над трупа на жената, като впих острите си зъби в бялата кожа на шията и. Още с първите поети глътки разбрах, че нещо не е наред, и с раздиращ вой залитнах назад. Тя беше отровена! Ето защо нямаше следи от кръв!
Краката ми омекнаха и аз се стоварих на пътя до нещастната жертва, като изгубих съзнание за известно време.
Когато се свестих, допълзях в канавката, повърнах и се почуствах по-добре - толкова добре, че да стана на крака и да продъжа, като се проклинам за лековерието си.
Този път продължих на изток по пътя.
Древният път прекосява реката Шалой, която носи тъмните си води през леса Гелод. Тук някога вероятно е имало каменен мост, но сега за него говорят само исполинските камъни, разхвърляни по течението на реката. На негово място е построен дървен мост, охраняван от висок джентри облечен в разноцветен плащ с качулка, спусната ниско над лицето му. Съществото държеше в ръцете си два дълги меча и като доближих моста, извика:
- Спри, странниче! Проходът над реката се охранява от Братята на моста и ако един от нас падне, на негово място идва друг! Можеш да прекосиш само ако се биеш с мен!
Извадих оръжието си и се разсмях заплашително:
- Интересни условия на работа. Бъди сигурен, че съвсем скоро ще се наложи някой от братята ти да те замести!
Джентри запази гордо мълчание и размаха мечовете си. В интерес на истината, изглеждаше доста впечатляващо.
Джентри беше достоен защитник на моста. Мечовете му описваха две смъртоносни спирали, които се вплитаха една в друга и правеха атаката срещу него невъзможна, а защитата - трудна и изтощителна. За миг отслабих вниманието си и грешката ми беше наказана с разсичащ удар, който отряза главата ми и я запрати отвъд перилата на моста в реката.
Прословутата вампирска издържливост тоз път не ми беше от никаква полза, защото животът ме напусна едва когато рибите от глъбините се нахврълиха върху очите ми...."


---------------------------------------
хахха, малко послъгах, Вирош е твърде пич за да гушне букета точно така..... ето истинският край.
---------------------------------------
С няколко удара избих единия от мечовете му и оръжието прелетя през парапета на моста, за да цопне в реката. Противникът ми се обърка за миг, тъй като явно беше свикнал на двойната тежест на мечовете си, и аз безжалостно го повалих със смъртоносна рана. Още преди да издъхне, прикленкнах до него и на няколко едри глътки изпих кръвта, която бликаше от нея.
Останах доволен. С благородната си кръв джентри винаги са били предпочитана плячка за нас, вампирите.
- Сега може ли да мина?- обърнах се възпитано към разсечения труп и се засмях на собственото си остроумие.





Silence!!!

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите