Глава Пета
Тържеството на Госпожица Предалова

Вещиците заприиждаха към четири часа и Тифани излезе на поляната да се заеме с контрола на въздушното движение. Аннаграма долетя сама, много пребледняла и натруфила се с повече окултна бижутерия, отколкото може да си представи човек. Настъпи труден момент, когато г-жа Уховрътска и Баба Вихронрав пристигнаха едновременно и закръжиха в прецизно учтив балет, всяка чакаща другата да се приземи първа. Тифани ги насочи към различни краища на поляната и побърза да се изнесе.
Нямаше никаква следа от Зимеделеца, и тя беше сигурна, че щеше да знае, ако той беше наблизо. Дано да е заминал някъде надалече, занадява се тя, да урежда бури и режисира виелици примерно. Споменът за онзи глас в устата й си оставаше все така нелепо стряскащ. Също както мида когато и се падне неудобна песъчинка, Тифани заобвива този спомен с хора и здраво бачкане.
А денят беше просто поредният блед и сух ранен зимен ден. Освен храната, на погребението нямаше нищо друго за уреждане. Вещиците сами се уреждат. Госпожица Предалова седеше в голямото си кресло и поздравяваше наред стари приятелки и стари врагове . Къщурката беше твърде тясна за всички тях, така че те се разпръснаха по градината на оживено клюкарстващи групички, като ято стари врани, или, вероятно, кокошки. На Тифани не и оставаше много време за говорене, защото беше твърде заета с разнасяне на подноси.
Нещо обаче се мътеше, това тя можеше да види. Вещиците все ще позамлъкнат и ще се обърнат да я изгледат, когато тя се запрепъва покрай тях, след което пак ще се сберат и нивото на гюрултия в групата малко ще се повиши. Групички се събираха и пак се пръсваха. Тифани можеше да разпознае това. Вещиците взимаха Решение.
Луси Уорбек се примъкна до нея, докато тя изнасяше един поднос с чай и й прошепна, сякаш някаква срамна тайна:
- Госпожа Вихронрав предложи теб, Тиф.
- Ама сигурна ли си?
- Абсолютно! Късмет!
- Но аз не искам да... – започна Тифани, след което набута подноса в ръцете на Луси – Виж, може ли да разнесеш това вместо мен, моля те? Те просто ще си вземат докато минаваш покрай тях. А аз трябва да взема да... ъ, да уредя едни неща ... ъ, ами имам да свърша нещо...
Тя се шмугна надолу по стълбите в мазето, в което подозрително липсваха фийгъли и се облегна на стената.
Баба Вихронрав сигурно е изкикотила, каквото и да казват Правилата! Но Вторият и акъл се промъкна и прошепна: И все пак ти можеш. Може пък и да е права. Анаграма ядосва хората. Тя им говори все едно на малки деца. Заплеснала се е по магията (пардон, магиката с „К”), а хората и действат на нервите. Тя ще оплеска всичко, то си е ясно. В нея няма нищо друго, освен че е висока, че носи купчини окултна бижутерия и че изглежда внушително с островърха шапка.
Защо и е било на Баба да предлага Тифани? Вярно, тя си беше добра. Знаеше, че е добра. Но нали всички знаят, че тя не иска да прекара живота си тук горе в планините? И, така де, коя друга ако не Аннаграма? Вещиците си падаха по предпазливостта и традициите, а Аннаграма нали е най-старшата в сборището. Вярно, много вещици недолюбват г-жа Уховрътска, но и Баба Вихронрав не е точно първата приятелка на всички.
Тя се качи обратно горе преди да са забелязали отсъствието й и се постара да остане по-незабележима, докато се примъкваше покрай множеството. Забеляза г-жа Уховрътска и Аннаграма в средата на една от групичките. Момичето изглеждаше притеснено и се затича към Тифани веднага щом я зърна. Лицето и беше почервеняло.
- Чу ли? – попита настоятелно тя.
- Какво? Не! – Тифани засъбира използвани чинии.
- Опитваш се да ми измъкнеш къщурката от ръцете, така ли? – почти се разрева Аннаграма.
- Я не ставай глупава! Аз ли? Че аз изобщо не искам къщурка!
- Това ти го казваш. Обаче някои от тях казват, че ти трябвало да я поемеш! Госпожица Здравомислова и госпожица Подвежданска се изказаха за теб!
- Какво? Как е възможно аз да наследя Госпожица Предалова?
- Е да де, г-жа Уховрътска нали точно това казва, - поуспокои се малко Аннаграма – Абсолютно неприемлива, по нейните думи.
Аз преведох Роилника през Тъмната Порта, мислеше си Тифани злобно пръсвайки трохи останали от Тържеството за птичките в градината. Белият Кон излезе от Рида заради мен. Измъкнах брат ми и Роланд от Кралицата на Елфите. И танцувах със Зимеделеца, който ме превърна в десетки милиарди снежинки. Не, не искам да гния в къщурка в тези усойни гори, не искам да съм нещо като робиня на хора, на които не може да се разчита, че сами ще се погрижат за себе си, не искам да нося полунощно черно и да плаша хората. Няма думи за това, което искам да бъда. Но пък съм достатъчно голяма да правя всичко това и съм си приемлива.
На глас обаче каза само:
- Не разбирам за какво ми говориш!
В който момент усети, че някой я наблюдава и знаеше, че ако се озърне, ще види, че това е Баба Вихронрав. Третият и Акъл, който винаги внимаваше за нещата доловени на фона на слуха и на ръба на зрението, и каза: „Нещо се случва. Единственото, което можеш да направиш, е да бъдеш себе си. Не се озъртай.”
- Ама ти наистина ли не си заинтересувана? – в гласа на Аннаграма се появи несигурност.
- Дойдох тук да се уча на вещерство, - обясни и сковано Тифани – Като се науча, се връщам у дома. Но...ти сигурна ли си, че искаш тази къщурка?
- Ами че разбира се! Всяка вещица иска своя къщурка!
- Но те толкова години наред са били с Госпожица Предалова, - изтъкна Тифани.
- Значи просто ще трябва да свикнат с мен, - отвърна Аннаграма – Мисля, че ще са от доволни по-доволни, щом като се разкарат черепите, паяжините и страхът! Не ще и дума, тя ужасно е наплашила местните.
- О, - продума Тифани.
- Аз ще съм новата метла, която ще очисти старото, - заяви Аннаграма - Честно казано, Тифани, след тази дъртачка, която и да сложат, ще е популярна.
- Ъ, да... – каза Тифани – Кажи ми, Аннаграма, работила ли си някога с някоя друга вещица?
- Не, от самото начало съм с г-жа Уухоуъртский. Аз съм, знаеш ли, първата и ученичка, - добави тя гордо – Тя е много взискателна.
- И тя не обикаля често по селата, нали? – предположи Тифани.
- Не, тя се концентрира върху Висшата Магика, - макар да беше изключително ненаблюдателна и невероятно суетна, дори като за вещица, Аннаграма сега не изглеждаше особено уверена – Добре де, нали някой трябва да го прави. Не може всички само да бъхтим натам-насам да превързваме порязани пръсти, нали? – добави тя – Някакъв проблем ли има?
- Хъммм? А, не. Сигурна съм, че ще се оправиш, - каза Тифани – Ъъъ... знам кое как е тук, така че ако ти трябва помощ, просто кажи.
- О, уверена съм, че нещата ще се уредят по задоволителен за мен начин, - обяви Аннаграма, чията безгранична самоувереност просто не можеше да остане дълго смачкана – Аз ще вървя. Между другото, като гледам, закуските ще вземат да свършат.
И тя се изнесе важно-важно. Големите подноси в преддверието наистина изглеждаха поопразнени. Тифани видя една вещица да пъха в джоба си четири твърдо сварени яйца.
- Добър ден, мис Тик, - поздрави я на висок глас тя.
- А, Тифани, - отвърна гладко мис Тик и се обърна без ни най-малка следа от смущение – Госпожица Предалова тъкмо ни разказваше, колко добре си се оправяла тук.
- Благодаря, мис Тик.
- Тя каза, че си имала зорко око за труднозабележими подробности, - продължи мис Тик.
Като етикетчета на черепи примерно, помисли си Тифани. А каза:
- Мис Тик, знаете ли нещо за това, че някои ме гласяли да поема къщурката?
- О, то всичко вече е решено, - отговори мис Тик – Наистина имаше някои, предложили теб, както си и без това вече тук, но всъщност ти си още твърде млада, а Аннаграма има много повече опит. Съжалявам, но...
- Това не беше честно, мис Тик, - заяви Тифани.
- Хайде сега, хайде сега, Тифани, една вещица не говори така... – започна мис Тик.
- Нямах предвид нечестно към мен, а че е нечестно към Аннаграма. Тя ще оплеска всичко, нали?
Само за съвсем кратичко, колкото косъмче време мис Тик изглеждаше гузна. Беше наистина само съвсем за миг, но Тифани го забеляза.
- Г-жа Уховрътска е убедена, че Аннаграма ще се справи отлично, - каза мис Тик.
- А вие?
- Не забравяй с кого разговаряш, дете, моля те!
- Разговарям с вас, мис Тик! Това е ... нередно! – очите на Тифани пламнаха.
С крайчеца на окото си тя забеляза движение. Цяла чиния с наденички беше потеглила с много висока скорост през бялата покривка.
- А пък това е кражба, - изръмжа тя, хуквайки след нея.
Чинията хвърчеше на няколко пръста над земята, сви зад ъгъла на къщурката и се скри зад козарника. Тя се втурна след нея.
На листата зад обора лежаха няколко чинии. Имаше картофи, препържено масло, към дузина ролца шунка, купчина варени яйца и две печени пилета. Всичко освен наденичките във вече неподвижната чиния беше изпонахапано. И нямаше абсолютно никаква следа от фийгъли. Така тя разбра, че те са тук. Те винаги се криеха от нея, когато знаеха, че е ядосана.
Добре, ама този път тя беше наистина ядосана. Не на фийгълите (тоест не много), въпреки че глупавият им номер с криеницата я дразнеше, а на мис Тик и на Баба Вихронрав, на Аннаграма, на Госпожица Предалова (за това че е взела да умира) и на самия Зимеделец (заради много различни причини, които още не беше успяла да доосмисли). Тя отстъпи крачка назад и затихна.
Обикновено усещането беше като бавно и мирно потъване, но този път беше като гмурване в мрака. Като отвори очи, беше все едно гледа през прозореца в някаква голяма зала. Звукът идеше като че много отдалече, и нещо леко я сърбеше между очите.
Фийгъли заизникваха изпод шумата, из-зад съчките, дори из-под другите чинии. Гласовете им се чуваха като че из-под вода:
- Олеле-малеле, кривънци! Она ни е спретнала некакво големо бабоягуванье!
- Ей таквоз преди още не е сторвала!
Ха, скрих се от вас, помисли си Тифани. Всеки път вие ли ще се криете, а? Хъм, интересно, дали няма да мога да помръдна? Тя направи една крачка настрани. Фийгълите като че не я видяха.
- Ей с’а че ни рипне и че ни скокне она! Оооолеле, вай...
Ха! Ех да можех да се промъкна така до Баба Вихронрав, как ли ще я впечатля...
Сърбежът на носа на Тифани се влошаваше, а се появи и усещане приличащо, но за щастие не и същото като това, като когато трябва да идеш до клозета. Това значеше, че ей сега нещо ще се случи, така че ще е добре да си готова.
Гласовете се попроясниха, а пред очите и заплуваха синкави и морави петна.
И тогава стана нещо, което ако беше издало звук, щееш да каже фффуп! Като изпукването на ушите след като си летяла на метла много нависоко. Тя изникна посред фийгълите незабавно предизвиквайки паника.
- Веднага да ми спрете да крадете манджите от погребението, шашки с шашки! – кресна тя.
Фийгълите спряха и я зяпнаха. След което Роб Секигоопрай внимателно попита:
- Като онез неща дето ги пра’ят алхимиците ли?
Настъпи един от онези моменти, толкова чести като имаш работа с фийгъли, когато светът все едно се е оплел на възел и е страшно важно да го разплетеш, защото без това си за никъде.
- Какви ги приказваш? – попита Тифани.
- Шашки, - обясни Роб Секигоопрай – Едни такива сопи, дето гърмят. Алхимиците ги пра’ят, нал’ найш?
- Фойерверки значи? – сети се Тифани.
- Епа да, вуя-фъркали, оти га ги запалиш, фъркат, - съгласи се Роб – Ма да ти ка’ем, мо’е па онуй дето си сакала да ка‘еш, че да е крадливи шашкъни, а оно значи...
- ... оно сме ние, - завърши услужливо Прост Уили.
- О. Да, благодаря, - каза тихичко Тифани, след което скръсти ръце и се развика – Та крадливи шашкъни, значи! Как смеете да крадете от погребалната гощавка на Госпожица Предалова!
- Олеле, вай-вай-вай, Скръстосването на ръчички е туй, Скръстосванетоооо на Ръчичкииии! – разрева се Прост Уили, падайки ничком на земята и опитвайки се да се зарови в шумата. Фийгълите околовръст се завайкаха и разтрепераха, а Голем Йън заудря глава в задната стена на обора.
- Аре с’а, умирете се де! – развика се Роб Секигоопрай, извръщайки се и размахвайки отчаяно ръце към братята си.
- Ей го и Нацупването на Устенца! – посочи с треперещ пръст още един фийгъл – Она е баш веща у Нацупването на Устенца! Доде ни и тая зла орис!
Фийгълите се втурнаха да бягат, но понеже вече се бяха изпопаникьосали, повечето само се сблъскаха един в друг.
- Чакам обяснение! – обяви Тифани.
Фийгълите се смразиха и всички лица до едно се впериха в Роб Секигоопрай.
- Обесневка ли? – помръдна плахо той – Епа готово. Обесневка. Нема проблема. Ъ... от кой вид обесневки че сакаш?
- От кой вид ли? Искам просто истината!
- Епа тъй ли? Истината? Ма сигурна ли си? – заусуква го притеснено Роб – Оти я мо’ем да изкарам къде по-интересни обесневки...
- Я казвай веднага! – сряза го Тифани тропвайки с крак.
- Олеле, кривънци, Потропването с Краченце се отпочна! – прохленчи Прост Уили – Ей са секи миг че стане върло конско!
И дотук беше то. Тифани избухна в смях. Как да не се разсмееш само като погледнеш сбирщина подплашени Фийгъли? Толкова зле бяха в това. Една по-остра дума и ей ги като кошница стреснати палета, само че по-миризливи.
Роб Секигоопрай и се ухили нервно:
- Ми оно сите големи бабияги се същото пра’ят. Оная мънечката тлъстичката гепи петнайсе ролца шунка! – добави възхитено той.
- Това ще да е била Леля Ог, - сети се Тифани – Да, тя винаги си връзва една торба над чорапогащника.
- Е-бре, лабав помен е туй, - оплака се Роб Секигоопрай – Требеше да има пеене и пиене, и рипането да не забра’яме, а они само са си станали и клю-клю-клю.
- Добре де, но клюките са си част от вещерството, - обясни Тифани – Те така проверяват, дали не са изприлепили. А какво е това рипане?
- Ми танците, видиш ли, - просвети я Роб – Джиги и рилове. Не го бива помено, нема ли сите момци да се заразрипат, ръце да се заразметат, нозе да се заразтропат, препаски да се заразвеват.
Тифани никога не беше виждала как танцуват фийгълите, но пък се беше наслушала. То звучеше като жестока битка, и сигурно точно така свършваше. Това за развяването на препаски обаче изглешдаше малко смущаващо и й напомни един въпрос, който досега някак си не се беше осмелявала да зададе:
- Кажете ми... под препаските нещо носи ли се?
От това как фийгълите се смълчаха, тя реши, че този въпрос не им харесва много-много. Очите на Роб Секигоопрай се присвиха. Фийгълите затаиха дъх.
- Оно не е баш задължително, - отговори той.

И най-накрая погребението свърши, сигурно защото не остана нищо за ядене или пиене. Много от разотиващите се вещици си носеха по някой малък пакет. Това беше друга традиция. Доста неща в къщурката си бяха собственост на къщурката и щяха да останат за следващата вещица, но пък всичко останало се раздаваше на приятелките на още-малко-и-покойницата. А понеже старата вещица беше още жива, докато ставаше това, този обичай спестяваше сума ти дърлене.
Така е то с вещиците. Те са, според Баба Вихронрав, „жени с поглед нависоко”. Тя не обясни, както е имала предвид. Изобщо тя рядко обясняваше. Но тя нямаше предвид хора зяпащи небето; това го правеха всички. Сигурно е имала предвид, че те извисяваха взор над всекидневните грижи и се чудят примерно: „Защо това е така? Как става? Какво трябва да правя? Какъв е смисълът да съществувам?”, а, кой знае, може би дори и: „Носи ли се нещо под фийгълска препаска?” Сигурно за това чудатото за вещиците си беше нормално...
... но те се дърлеха като гарги за сребърна лъжица, която дори не беше от сребро. И ей ги на, няколко вече се бяха наредили нетърпеливо до мивката, чакащи Тифани да измие няколко големи чинии, които Госпожица Предалова им била обещала, и в които за погребението беше имало печени картофи и резенчета наденица. Е, поне нямаше проблем с остатъците. Леля Ог, която беше изобретила Супата от Останали След Парти Сандвичи, я чакаше в миялнята с широката си торба за под полата и с още по-широка усмивка.
- Ние щяхме да вечеряме с остатъците от картофите, - рече и Тифани ядосано, но и с известен интерес. И преди беше срещала Леля Ог и я харесваше, но Госпожица Предалова се беше изказала мрачно, че Леля Ог била „противна стара пачавра”. А такива забележки как да не привлекат вниманието ти.
- Както кажеш, - не възрази Леля Ог, когато Тифани наложи ръка на месото – Добра работа свърши днес, Тиф. Сума ти народ го отбеляза.
И тя се изнесе още преди Тифани да успее да се окопити. Една от тях почти и каза благодаря! Изумително!
Петулия и помогна да внесе голямата маса в къщата и да довърши чистенето. Преди да си тръгне, обаче, тя малко се позасуети:
- Амиии... ти ще се оправиш, нали? Защото е малко странно.
- За нас, вещиците, странното не трябва да е странно, - отвърна сковано Тифани – Пък и изобщо, ти нали си бдяла над мъртви и смъртници?
- Е, да. Най-вече над прасета. И хора понякога. Амиии... мога и да поостана, ако искаш, - добави Петулия с глас, в който се усещаше, как не търпи по-скоро да изчезне.
- Благодаря. Но все пак, какво толкова лошо може да се случи?
Петулия я зяпна втренчено и след малко отговори:
- Ами чакай да помисля... хиляди вампирясали демони, всичките с грамадански...
- Всичко ще си ми е наред, - увери я припряно Тифани – Изобщо не ме мисли. Лека нощ.
Тифани затвори вратата и се облегна на нея, запушила устата си с ръка, чак докато се чу да щраква резето на портата на двора. После тя преброи до десет за да е сигурно, че Петулия се е поотдалечила и едва тогава се осмели да отпуши устата си. Дотогава крясъкът, който търпеливо беше чакал реда си, беше отслабнал до нещо като „Ъй!”.
Ама че смахната нощ я чакаше.

Хората умират. Тъжно е, но така става. И после какво да се прави? Хората очакват местната вещица да знае какво. Така че измиваш трупа, свършваш няколко потайни и лигави неща, обличаш ги в най-хубавите им дрехи и ги полагаш с по една паничка пръст и сол до тях (никой, дори и Госпожица Предалова, не знаеше това пък защо, но си се правеше и толкова), оставяш два гроша върху очите им „за салджията” и оставаш с тях за през нощта преди да ги погребат, защото не бива да ги оставяш сами. Защо точно не бива, това никой не и го обясни както трябва, макар че всички разправяха случката за стареца, който бил не чак толкова мъртъв, колкото си мислеха всички, та през нощта станал от смъртния си одър и се намъкнал в леглото до жена си.
Истинската причина обаче сигурно беше доста по-зловеща. Началото и краят на нещата винаги са били опасни, най-вече ако нещата са животи.
Да, обаче Госпожица Предалова беше стара черна вещица. Кой знае какво щеше да се случи? Чакай малко, Тифани, - скара си се тя сама – недей и ти да вярваш на Бофо. Та тя е просто хитра възрастна жена с каталог!
В другата стая станът на Госпожица Предалова спря.
Това се беше случвало често и преди. Но тази вечер то причини по-гърмовна тишина от обикновено.
- В килера има ли нещо за дояждане? – извика я Госпожица Предалова.
Да, това ще да бъде много смахната нощ, каза си наум Тифани.

Госпожица Предалова си легна рано. За пръв път откакто я познаваше Тифани тя не спа направо в креслото си. Освен това облече дълга бяла нощница, първото не-черно нещо, в което изобщо я беше виждала Тифани.
Все още оставаше много нещо за вършене. Обичаят беше, къщурката да се остави на следващата вещица блестяща от чистота. И макар че беше трудно да се направи черното да блесне, Тифани се постара колкото можа. Всъщност къщурката си беше и без това доста чиста, обаче Тифани бършеше, стържеше и лъскаше, защото така се отлагаше мигът, когато ще трябва да иде и да говори с Госпожица Предалова. Тя дори помете фалшивите паяжини и ги хвърли в огъня, където те изгоряха с гаден синкав пламък. Не се сещаше, какво да прави с черепите. Най-накрая тя записа всичко, което се сещаше за околните села: кога се чакаха бебета, кой и от какво беше болен, кой с кого беше в разпра, кой е „труден” и изобщо всички други местни подробности, които според нея можеха да са от полза на Аннаграма. Каквото и да е, стига да се отложи моментът...
И така, докато най-накрая не и остана нищо друго освен да изкачи тясното стълбище и да каже:
- Наред ли е всичко, Госпожице Предалова?
Старицата беше седнала в леглото си и пишеше нещо. Гарваните и бяха кацнали на стълбците на кревата.
- Просто дописвам няколко благодарствени писма, - отвърна тя – Някои от днешните жени са дошли от доста далече и докато си долетят до вкъщи здраво ще се намръзнат.
- Благодарите ги, че са дошли на вашето погребение значи? – учуди се немощно Тифани.
- Точно така. А такива писма не се пишат често, от мен да знаеш. Разбра ли, че онова момиченце Аннаграма Ястребска ще е новата тукашна вещица? Сигурна съм, че тя би предпочела да поостанеш с нея. Поне за малко.
- Не мисля, че това ще е добро хрумване, - възрази Тифани.
- Никак, - съгласи се с усмивка Госпожица Предалова – Подозирам, че онова момиченце Вихронрав има нещо наум. Интересно ще е да се види, как ли ще мине марката вещерство на г-жа Уховрътска пред моите глупаци и глупачки. Макар че развитието на събитията ще е най-добре да се наблюдава из-зад някой по-голям камък. Или в моя случай из-под такъв.
Тя остави писмата настрана и двата и гарвана се взряха в Тифани:
- Ти стоя тук с мен само три месеца.
- Точно така, Госпожице Предалова.
- И досега не сме си говорили като жена с жена. А трябваше да те науча на повече неща.
- Аз научих много нещо, Госпожице Предалова.
И това също си беше вярно.
- Този твой младеж, Тифани. Той ти праща писма и колети. А ти ходиш всяка седмица до Град Ланкър да му пускаш писма. Страх ме е, че не живееш там, където е обичта ти.
Тифани си замълча. Това вече го бяха минавали. Темата за Роланд като че прехласваше Госпожица Предалова.
- Аз някога бях все твърде заета, за да обръщам внимание на младежи, - заобяснява Госпожица Предалова – Те оставаха все за по-късно, и така докато по-късното не стана твърде късно. Обръщай му внимание на този твой младеж.
- Ъ... амиии, аз нали казах, че той не е точно мой... – започна Тифани усещайки, че се изчервява.
- Ама без да ставаш гювендия като Госпожа Ог, - уточни Госпожица Предалова.
- Аз гювеч досега не съм правила, - обърка се Тифани.
Госпожица Предалова се разсмя.
- Ти имаш речник, както разбирам, - рече тя – Необичайно нещо за момиче, но полезно.
- Да, Госпожице Предалова.
- На моята книжна лавица ще намериш доста по-голям речник. Нецензурирания Речник. Полезно нещо е той за една млада жена. Можеш да го вземеш, него и още една книга. Останалите ще останат с къщурката. Освен това може да вземеш и метлата ми. Всичко останало, разбира се, върви с къщурката.
- Благодаря много, Госпожице Предалова. Бих искала да взема онази книга за митологията.
- Ах да, Чинкин. Отличен избор. На мен ми послужи много, а, подозирам, на теб ще ти бъде от особена полза. Станът, разбира се, трябва да остане. Аннаграма Ястребска може да го намери за полезен.
За това последното Тифани се съмняваше. Аннаграма изобщо не се отличаваше с практичност. Но надали сега му беше подходящото време да се обсъжда това.
Госпожица Предалова пак се облегна морно на възглавниците.
- Те мислят, че им втъкавате имената в платното, - спомена Тифани.
- А, това ли? Вярно си е. И хич не е магично. Много стар трик. Всеки тъкач го може. Обаче няма да можеш да го прочетеш, ако не знаеш, как е направено, - Госпожица Предалова въздъхна – Ох, тези мои глупаци. Всичко, което не разбират, за тях е магия. Мислят, че мога да виждам право в сърцата им, но това никоя вещица не го умее. Е, поне ако не използва хирургия. Не ми трябва магия, обаче, за да им разчета нещастните умове. Та аз ги познавам от бебета. Помня и бабите и дядовците им като бебета! Те си мислят, че са пораснали, моля ви се! Но са само бебета, ровичкащи се в пясъчника и каращи се заради топчета кал. Отдалече им виждам и лъжите, и оправданията, и страховете. Така никога няма и да порастнат. Няма да да вдигнат поглед и да си отворят очите. Цял живот ще си останат деца.
- Сигурна съм, че ще им липсвате, - увери я Тифани.
- Ха! Ами че аз съм злата стара вещица, бре момиче. Те се страхуваха от мен и затуй правиха, каквото им се каже! Поболяваха се от страх от шегаджийски черепи и бабини деветини. Е, аз избрах страха. Знаех си, че няма как да ме обичат, щом им казвам истината, така че се погрижих да се страхуват. Не, за тях ще е облекчение да научат, че вещицата им е мъртва. А сега дойде време да ти кажа нещо много важно. Това е тайната на дълголетието ми.
О, помисли си Тифани и се наведе напред.
- Важното е, - заразкрива Тайната си Госпожица Предалова – е да запазиш душата си от изпускане. Избягвай размирни плодове и зеленчуци. От боба по-лошо няма, от мен да знаеш.
- Май не разбирам... – започна Тифани.
- Накратко, гледай да не пърдиш.
- Накратко, мисля че това ще е доста неприятно! – възрази нервно Тифани. Не можеше да повярва, че и пробутват това.
- Това не е шега, - укори я Госпожица Предалова – Колкото въздух има в човешкото тяло, толкова е. Трябва да си го запазиш. Една чиния боб може да ти отнеме цяла година живот. Аз докато бях жива избягвах размирността. А аз съм стара, което значи, че каквото казвам, е мъдрост! – тя погледна строго шашардисаната Тифани – Разбираш ли, дете?
Мислите на Тифани запрепускаха. Всичко е изпитание!
- Не, - отговори тя – Аз не съм дете, а това е глупост, а не мъдрост!
Строгият поглед се пропука и разцъфна в усмивка:
- Да. Пълни дивотии. Но не може да не признаеш, че все пак е страшен лаф, нали? Ти поне замалко повярва, нали? Селяните изтраяха цяла година. Трябваше да ги видиш само как ходеха последните няколко седмици! Това напъване в лицата им направо ме умори от смях! Как върви със Зимеделеца? Всичко е спокойно, нали?
Този въпрос дойде като остър нож в торта, толкова неочаквано, че Тифани потръпна.
- Събудих се рано и се зачудих, къде си, - поясни Госпожица Предалова.
Не беше трудно да се забрави, как тя постоянно и някак между другото използва очите и ушите на другите.
- Видяхте ли розите? – попита Тифани.
Тя не беше усетила характерното потръпване, но не че с тогавашното беспокойство и беше до забелязване на разни работи.
- Да. Хубави излязоха, - отвърна Госпожица Предалова – Иска ми се да можех да ти помогна, Тифани, но ще съм заета другаде.
А и в областта на ухажването нямам чак толкова опит.
- Ухажването? – шокира се Тифани.
- Ще се наложи да те напътстват девойката Вихронрав и мис Тик, - продължи Госпожица Предалова – Трябва обаче да ти спомена, че подозирам, че никоя от тях не се е подвизавала много на ристалищата на любовта.
- Ристалищата на любовта ли? – повтори Тифани. Ставаше все по-лошо!
- Покер играеш ли? – попита Госпожица Предалова.
- Моля?
- Покер. Играта на карти. Или Сакатия господин Лукчо? Или Подгони съседа ми по двора? Все някога си бдяла с покойници и умиращи, нали?
- Е, да. Но досега никога не съм играла на карти с тях! То аз и без друго не мога да играя!
- Ще те науча. Има тесте карти в най-долното чекмедже на дрешника. Върви ги донеси.
- Това да не е някакъв комар? Баща ми казва, че не бива да се играе комар.
Госпожица Предалова кимна:
- Добър съвет, миличко. Не се тревожи. Аз както го играя покера, хич не е като комар...