Една от най-обсъжданите теми!

Някой посяга на физическата и/или психическата ни цялост, наранява ни. Лесно е да простиш, че някой казал зад гърба ти нещо лошо за теб. Но как точно се прошава на насилника посегнал на детето ти? Как една крехка детска психика израства с на пръв поглед безобидна травма? Как се прощава на хората, от които най-много си зависил в детството - изоставил те родител, например? Повечето ни проблеми идват от детството. Детската психика е като рохкава пръст. Стъпче я някой, после дъжд, студ и сняг и браздата си остава за цял живот, ако не й обърнеш внимание.

Струва ми се Бубето е права, само любов може да противодейства. Отприщена, освободена, смирена. Обаче дали осъзнаването на този факт е достатъчен?!

Най-трудното е да разберем дали наистина сме простили... Всеки може да си каже "прощавам ти", да го повтори 70 пъти по 7 и пак да чувства тежест в гърдите си, години наред да се терзае, докато насилникът дори не подозира за изживяването ти. Или може да издевателства с години над теб и да се наслаждава над болката, която причинява, докато ти прекланяш глава и страдаш.

Аз в детството си имах една съученичка, която природата беше дарила с добро чувство за хумор, но, по причини, които тогава не разбирах, това чувство за хумор беше се изродило към мен в ирония и сарказъм. Без видими причини бях любимата й жертва. Отдръпнах се от компанията, към която тя се примъкна за да ме тормози и тогава спечелих най-голямото си приятелство с човек, който безкрайно обичам до ден днешен и, на когото мога да разчитам за всичко!

"Насилничката" живее в Англия и не идваше на срещи на класа. Но, чуех ли да се споменава името й, разбирах, че не съм простила. Не знам дали и в кой момент точно ми се е случила прошката, но 25 г. по-късно тя се свърза с мен през ФБ и ми поиска прошка. Обясни ми, че преди няколко години друга наша съученичка й припомнила как се е държала с мен и от тогава мислела често за това. Че явно като дете е била силно комплексирана, заради това, че е дете на разведени родители и друго обяснение сама не може да намери за оправдание на поведението си. Откликнах спонтанно, отворих сърцето си, пак с мъничко боязън, но все пак вече зряла, силна и уверена. Тогава разбрах, че всъщност й прощавам едва, когато тя помоли за това! Сега се чуваме често и си говорим дълго. Виждаме се, когато си идва в Бг и изобщо почти се ражда ново приятелство. Но защо?! Защо съм позволила някой друг да държи ключа от стаята с обидите?!

Всеки може всичко да каже и направи срещу теб. Това значи ли, че трябва да се люшкаш непрестанно по морето от чужди виждания? От нас зависи да спрем да терзаем душите си.

Кажете ми, има ли кученце, което се ражда лошо? Кое го кара да започне да хапе хората, когато порастне? Подобно е и при лошите хора - не са виновни за това, че са станали такива. Такива са, защото са израснали без любов. За това нараняват. Нашата работа е да проумеем това и да ги реабилитираме в себе си, като чисти създания, които са забравили как се обича.

Думи, думи, думи... Но как точно става?!

Има много практики, описани в книгите. Но всеки трябва да си търси начина.

Ето, Ането лесно прощава на свекито, защото е настрани и няма кога да сбърка.

Понякога и до някъде от нас си зависи да се отдиференцираме от нараняващата ни среда. Никой не казва, че е лесно. Аз, примерно, така и не смених работата, която, въпреки, че си харесвам, осъзнавам, че ме наранява. Но аз съм си такава. Понякога имам чувството, че не съм от този свят...