|
Има един научен труд за присъждане на магистърска степен на архим. Сергий Страгородски, станал по-късно Сталинов избраник за патриарх на новоучредената православна църква, известна ни под названието «Московска патриаршия». Научното съчинение е озаглавено « Православното учение за спасението». Архиепископ Серафим Соболев е отправил критичен текст, с който доказва, че възгледите на патриарх Сергий Страгородски, споделени в магистърския му труд не са православни или с други думи казано – еретични.
Няма да се спирам върху учението на единия и възражението на другия, който в крайна сметка умира като сергианин. Ще си направя труда да преведа няколко изречения от въпросния магистърски труд.
«Целта за идването (пришествието) в света на Сина Божи, както и целта на цялото (Божие) домостроителство на нашето спасение се състои в това, щото «всеки, който вярва в Него, да не погине, но да има живот вечен» (Иоан 3:15), да ни се върне вечният живот, който сме загубили. Проповедта за този вечен живот или за спасението от вечна гибел е главният предмет и задача на цялата апостолска и църковна проповед. «А това е написано, за да повярвате, че Иисус е Христос, Син Божий, и като вярвате, да имате живот в Неговото име» (Иоан. 20:31). Този вечен живот представлява крайната цел на стремежите на всеки истински християнин, на всеки християнски подвижник ; представлява онова възвишено добро, което дава смисъл на живота в Христа и без което животът би бил безцелен и неясен (1 Кор. 15:30-32). «Блажени Августин казва, че най-възвишеното добро е вечният живот, а най-голямото зло е вечната смърт. Затова трябва да живеем праведно за да придобием първото и да избегнем последното». За да си изясним християнското разбиране за живота за разлика от юридическото, е необходимо преди всичко да определим в какво се състои този вечен живот, какви свойства го правят най-възвишено добро за християнина.
«А вечен живот е това, да познават Тебе, Единого Истиннаго Бога, и пратения от Тебе Иисуса Христа» (Иоан. 17:3) – ето я същността и съдържанието на вечния живот. Св. Василий Велики казва: «Братя, възприемете небесното царство като истинско разбиране на Вечно Съществуващия, което разбиране се нарича в Свещеното Писание живот и блаженство». Според св. Григорий Ниски « за главно начало на задгробното съществуване на душата служи не придобивката на нещо сухо или влажно (т.е. не ползването от някакви чувствени примамливи за честолюбието блага, които непросветеният ум свързва с представата за вечен живот), а разбиране на Божественото естество». Св. Атанасий Александрийски казва, че «Царството Божие не е нищо друго, освен вкусване от бъдещите блага, т.е. съзерцание и знание на Бога доколкото това е достъпно за човешката душа». По такъв начин, богопознанието и вечният живот са тъждествени.
Какво познание се има предвид? Разбира се, че не разсъдъчно ... Богопознанието, за да отговори на своето понятие, трябва да бъде преживяване в себе си на Божието присъствие, което дава на човека да усети непосредствено Божествения живот и по такъв начин, да го доведе до опитно достигане на Божественото Същество. «Бога никой никога не е видял», затова никой не може да Го познае разсъдъчно... Човек познава Бог действително, а не призрачно, когато Го усети непосредствено, когато Бог стане за него не само безкрайно величие, когато бъде не първопричина на всички причини, не първоизточник на светопознание, а премине вътре в човека, стане начало, одушевяващо човека... Очевидно е, че такова познание може да бъде наречено живот, защото то не е плод само на разсъдъка, а именно преживяване, усещане на Божествения живот в себе си... Богопознанието е съзерцание на Божия живот вътре в себе си. От разположението на собствената си душа праведникът разбира в какво се състои и какъв е по своето същество Божественият живот – узнава, така да се каже, от опита...
От друга страна, Богоподобието, което представлява същността на истинския живот, е немислимо за човека, ако той остане един, т.е., ако той се стреми към Богоподобие по пътя на усъвършенстването независимо от Бог. Човек може да се убогоподоби само тогава, когато Бог бъде с него в жив съюз, в най-тясно взаимообщуване. «За човека е нужно, казва преп. Макарий Египетски, не само той (човекът) да бъде в Бог (не само вътрешно да преживява в себе си Бог), но щото и Бог да бъде в него», т.е. това преживяване да има за своя опора общението на Бог с човека. По такъв начин Бог трябва да бъде за човека не само ръководно начало на дейността, не само първообраз за подражание, но и цел на стремежите, Бог трябва да е живо същество за живо, лично общуване. Затова Господ Иисус Христос, изобразявайки състоянието на съвършения човек, казва: «... и ще дойдем при него (Св. Троица) и жилище у него ще направим» (Иоан. 14:23).
Богоподобието не е завършено състояние само по себе си. Завършено то ще бъде тогава, когато се превърне в Богообщуване. Затова блаженството на роба се състои не само в това, че «ще го поставят над мнозина», но в това, че той ще «влезе в радостта на своя Господар».
Затова, ако словото Божие ни учи, че вечният живот е Богопознание, че вечното блаженство състои в Богоподобие, то ние трябва да помним, че това вътрешно преживяване в себе си на Божия живот предполага и външно, лично общуване с Бог...
|
Re: Дарбите и плодовете на Светия Дух [re: Prokimen]
