От описаното от теб разбирам, че за тези 5 години лошото усещане не ти се случвало повторно.
Да! - само един път беше и това е.

И по всичко личи, че си развил класическа фобия.
Доколкото мога да се самоанализирам и доколкото съм запознат с фобиите, то и според мен най- вероятно си е класическа фобия.

...или си навий часовник да те събуди, или някой да бъде до теб и ти да знаеш ....
това няма да работи - времето в съня тече различно, макар да не е задължително.


Благодаря, че не ме излъга!!! Много хора на твое място биха се изкушили да се направят на знаещи и смело да раздават съвети, но ти запазваш обективност - благодарско, за което наистина.

Към момента съм си поставил за цел да си възстановя режима - кога лягам, кога ставам. Това на първо време. А когато вече съм в нормален ритъм, честно казано не знам какво да направя и не мога да го мисля от сега, ще го мисля тогава. И в този контекст - не бих искал да губя всякаква връзка с теб, а от не съвсем сигурни източници разбрах, че на дира не му остава много. Но нямам никакви твои координати, откакто се знаем само тук мога да те намеря. Ако искаш остави ми на лични, нещо - фейс профил, вайбър, телеграм или каквото и да е. Ако не искаш - няма дерт, няма да съм ти обиден или да се почувствам пренебрегнат, или да те намразя, или нещо такова.

Но имам нужда да разкажа съня и ще го направя сега, та можеш и да не четеш нататък. Всичко това аз го правя, от- до т.е. включително и излизането от съня. Така, че има логика решението, което ми е необходимо, да е в същия този сън. И допускам, че може би го виждам, но! .... но, но, но обратната връзка. Винаги липсата на тази обратна връзка ме тормози. Няма някой Ошо, когото да попитам. Дори някъде в началото, като влязох в този форум си спомням, че споделих опасенията си, че и да съм в комуната на Ошо, не виждам какво да го питам. И през годините въобще, като съм се замислял, все не съм откривал достатъчно смислен за мен въпрос, че да занимавам човек, като него. Но в този случай, баш ми е необходим такъв човек, защото имам какво да го питам, защото с невежеството си забърках нещо, което ми се отразява негативно във всяко едно отношение, включително и на здравето ми.

Разхождах се по едни добре познати крайморски скали. Картините във съня, като цяло бяха сглобени от любимия ми черноморски курорт - Къмпинг Юг, на два километра южно от Китен, редовно ходехме до града пеш и то по плажовете. Любимото ми място, като дете искрено плачех, като се прибирахме от там. Посещавал съм го сигурно поне десет пъти. Детска мечта ми беше да направя толкова пари, че да го купя само за мене си и там да живея, толкова обичах това място. Та разхождах се над скалите вляво на плажа. На тази "сцена" се събудих вътре съня. Какво се случва не го контролирам, картините ту са по- устойчиви, ту се променят хаотично. Като цяло обектите, които наблюдавам никога нищо не предизвикват в мен, филм на ужасите да гледам сигурно ще се стресна повече, отколкото ако видя някакъв демон или друго фантастично чудовище в съня си. То през цялото време, като осъзнаваш, че това са просто сънища и не изпитваш някакви отличаващи се емоции, все едно ти е какво виждаш, какво наблюдаваш.

Така, че просто разглеждах и се разхождах. Плажа, чадърите, имаше хора, морето беше идеално за къпане. Ресторант - спомен от Златни Пясъци. Вътре пълно с хора. Виждам мои роднини на една маса, те ме виждат и стават да ме посрещнат. Но аз просто минавам покрай тях, а те се чудят защо ги подминавам, дори без да им отвърна. Доста често ми се е случвало това - обектите в осъзнатото сънуване искат да разговарят с мен, включително табуретка, колело и перде. И всеки път изразяват тъгата си, че ги пренебрегвам. В този ми сън беше само с роднините, които сънувах. После се разходих малко в посока противоположна на морето. Имаше някакво селище в далечината, но беше обвито в мъгла. Хоризонта или периферията да го наречем, въобще си беше обвита в мъгла. Не исках да ходя там. Поради някаква причина мъглата ме притесни - казах си ..... да речем, че е като вътрешен глас, та казах си, щом те притеснява то просто не ходи там; съвършенно добре съзнавам, че е сън и няма какво да ме притеснява някаква мъгла, но тъй като съм на твърде непозната и странна територия, то нека не дърпам дявола за опашката, емоцията се появи, така че нека се спра.

Върна се картината с морето и плажа. Трудно ми е да определя, аз ли я върнах или се върна от самосебе си т.е. то пак съм аз, но доколко намерението ми е било съзнателно или подсъзнателно, не мога да преценя. Но картината се бе "оцветила" от емоционалната вълна. Морето сега не беше спокойно. И по плажа не беше спокойно, макар и значително по- пуст, хората сякаш си тръгваха.

И тука има една особеност, която ..... която не съм анализирал достатъчно добре, че да я разкажа, но така или инак съм почнал да пиша. Скоростта и "позицията" на мислите в съня протича много по- динамично и бих казал хаотично. Почти всички мисли са около теб - и не говоря само за картините и обектите, които виждам. Говоря и за мислите, които не виждам, които нямат зрително отражение, но са си тук, навсякъде около мен. А мисълта, която съзнавам, която тече ..... то как да кажеш, че тече в главата, като то това всичкото се случва в главата ти, трябва да го напиша: мисълта, която тече в ума ми, докато съм буден в сънуващия ми ум. Звучи абсурдно, но цялата история си е абсурдна, така че моите искрени разбирания, към който се е хванал да ми чете психичните отклонения. Та потокът на мисълта в ума ми тече мнооого, много бавно, то почти не мисля, дори не бих казал, че мисля, а че "говори" един вътрешен глас.

Защо се опитвам да уточня това. Защото за части от секундата, ме проряза като светкавица, като лазер или, като меч, един сноп от мисли. Тази динамика в будно състояние пак се случва понякога, всички знаем как за секунда- две могат да ти минат сумати и мисли, но в осъзнатото сънуване скоростта и обема на мислите могат да бъдат значително повече. Първо беше, че почна да ми прави впечатление, че съня продължи по- дълго от предишните осъзнати сънувания, които съм имал. Плътно последвано от мисълта, че сънуването може да продължи с години. Мисълта/ досещането, че никога не съм се запитвал, като как аджеба излизам от тези състояния. Като казвам мисли, нямам предвид само думите, а изобщо - опасения, настроение, емоции, страх, много, наистина много "неща" накуп, за части от секундата и така ме преряза, че даже физически се усети: от дясното ми рамо, към левия ми бъбрек, отпред, не откъм гърба.

Паниката вече е тук! Дори, като пиша това и настръхвам. Паниката се надигна сериозно, вълната идваше. В следващия момент виждам, че мъглата се е приближила значително повече към мен, кръга/ сферата се стесняваше. Всички обекти и картини започнаха да се сменят все по- често. До сега атмосферата в съня беше по- светла, вече е сумрачна. Дишането се ускори, започнах и да треперя, не разбирах какво се случва и какво става, но си дадох сметка, че нещо бъркам и, че не трябва да допускам паниката да ме обсеби. Не знаех какво да направя, но трябваше веднага да започна да го правя, инак щях да изпадна в истерия, вече го чувствах. Спрях да мисля, спрях да наблюдавам каквото и да е, очите ми са отворени, но на практика не знам какво виждам. Започнах да "ходя", да се движа. Съсредоточих си вниманието в/у усещането за ходене. Не ме интересуваше да си виждам краката, да виждам въобще нещо, просто и само ума ми следваше стъпките, долкото ми е възможно, но нищо друго. Повървях така м/у 10- 20 минути. Забелязах, че дишането ми се е успокоило. Започнах да си следвам дъха, да правя нещо, като випасана. Не спирах "разходката", оставих я някак си по инерция един вид, чувството за движение ми трябваше. Но сега си следях само дишането. Така мина около половин час.

Картините се кротнаха. Аз се успокоих до степен поне да не съм паникьосан. Паниката наистина я нямаше вече. Но тревогата ми беше голяма, огромна. Бога ми, мина толкова много време и толкова много неща, а аз продължавам да съм в този сън. И мъглата не си отиваше. Тя все така обвиваше хоризонта. Сега какво? Тръгнах да обикалям. Пак скалите. Плажа. Ресторанта. Спирам се, гледам мъглата, селища има някакви в нея, виждат се движещи се фигури. Така обиколих няколко пъти. Нищо не се случваше. Страхувах се, такъв страх никога не съм изпитвал. Защо не излизам от съня, какво обърках, какво пропускам. Не разбирам. Времето течеше. Отчаян съм.

Реших да пробвам нещо. Сетих се за онези сънища, в които чувството за свободно падане те събужда. Трябваше да го предизвикам и единствения начин, за който се сетих е - да направя опит за самоубийство. Ще скоча от скалите. Чувството в този момент беше отвратително, мега гадно. Аз, че съм суисиден характер, но не исках да се самоубивам баш сега, още повече пък в сън. Но .... нищо друго не ми хрумна. Така, че отдалечих се от ръба на скалите. За момент събирах кураж. Мамка му, съзнателно самоубийство в осъзнато сънуване. Какво правя. Баси шита. Не искам да го правя. Засилих се, тичах и скочих със затворени очи. Ей много гадно се чувствах в този момент. Идеше ми да повърна.

Скочих, ала подсъзнанието не даде. Оказах се на крака пред двореца в Балчик - по ония мраморните пътеки, там бях.

Идеално. Втасах я съвсем. Даже и да искам да се самоубия в съня, самото ми съзнание извърта нещата. Ок, нямаше нужда от всичко това и така си знам, че не познавам съзнанието си, че не аз него, а то мен контролира. Баси скапаната история. А времето течеше, минаха поне два часа. В този момент се натъжих. Не бях паникьосан, не бях в истерия, не бях дори и разтревожен - тъжен бях, натъжих се много. Оставих се да плача. Просто искам това да свърши и макар да съзнавам, че аз го правя, то не знам как да излеза от този кошмар. Нищо не разбирам мамка му. Картините бяха напълно спокойни, мъглата си беше все още там, зелената трева, морето.

Ами не знам и няма какво да направя. "Седнах". С кръстосани крака. Най- известната поза за медитация - лотос мисля, че я наричат някои. Не, че съм се стремил/ старал или преднамерено избрал тази поза. Просто така "седнах". Ясно ми е, че съм загазил - ясно ми е, че ме е страх - ясно ми е, че съм невежа в този момент - ясно ми е, че може би ще пострадам сериозно от тази случка, че си нямам никаква представа къде са границите, и колко още може да продължи това - ясно ми е, че може би ..... че може би и няма да излезя жив, а ако изляза, то ще съм отключил някаква шибана психична болест, заради която ще трябва да ме приберат в лудница доживот.

Така, че нямаше какво друго, не се сещам и не знам - "седнах" и започнах да медитирам. Може би това е моят край, край с мен, не съм в задънена улица, а в затворена сфера и врата няма, изход не съществува. Какво друго ми остава да правя заключен в съня - единия вариянт е да се оставя емоциите да ме завладеят, другия вариянт медитирай до смърт и каквото ще да става; ясно е, че ще избера втория. Може би е по- правилно да напиша медитирам в кавички, защото - какъв медитатор съм аз по дяволите, чувал съм и аз за медитиране, ала минало през едното ухо, излязло през другото. Но колкото и каквото да е, както и да го нарека, то "седнах", полузатворих очи и започнах да следя дъха през носа си. Само през носа.

Тука вече ми е трудно да преценя, колко време прекарах в следенето на дъха, но се събудих.

п.п. като се събудих бях толкова смазан и изтощен, и изразходван, и въобще когнитивните ми функции ..... че ми се искаше да плача, ала не можех. Брутално ужасно зле се чувствах.