"Къде съм" е предварително постулиран въпрос, но без да си изяснил условностите - как да ти отговоря тогава.
Как би могло да бъде по-лошо - ето как: като се депресираш от депресията (тъй като явно нещо не ти допада думата меланхолия). С тези неясни съвети, да навлезеш в депресията, да станеш депресията, съвсем лесно човек може да се депресира от депресията и тогава става наистина лошо. Звучиш, като психолог, като професор, не като медитатор и приятел - защо така, в мен или в теб е причината?
Депресивните състояния, са съвсем естествени състояния - също като мислите са на приливи и отливи. Човек, който не може да се натъжи в такива дълбочини е скопен човек - фактически не подтискането води до депресия, а ние имаме навика да не допускаме депресията, ние подтискаме прииждането й, като по този начин оставаме половинчати и повърхностни. Гурджиев .... чувал съм за него, че е можел едновременно да плаче с едното си око, а с другото да се усмихва - та Гурджиев често се е позовавал на метафората за каретата, конете, водача и пътника. Използвай и аз тази метафора ще кажа, че каретата идва Отникъде, пътува в Нищото, вози Никой и отива Вникъде. Пейзажите се сменят и понякога се намираме в студенината на пустия мрак - и според мен, ако човек не може да се взре в него, то с другия полюс на състоянията, където се редуват насладата, щастието и духовния екстаз, ще му бъде още по-трудно и невъзможно да се справи. Зарята на медитационните преживявания не трае дълго, но привързаността към тях, автоматично ни праща в подземията на рутината - уви наистина не проумявам урока и не виждам изхода, може би не само, че всичко е илюзия, а най-голямата илюзия е тази за реалността.
Та нямаше за какво да ми се извиняваш - vidiya с лекота ми показва, как бързо ми потъват гемиите, а и аз по принцип си падам малко такъв забутан, и пак с такава лекота ме издърпва в покоя на блаженството. Причината за тази агония - освен, че губя всякакви ориентири - е, че не мога да понеса самотата и без-Аз състоянието. Някак си не мога, а и не искам да приема, че макар да се раждаме и умираме с празни ръце, че макар и да сме винаги сами, то живеенето следва да се прекара в несподеленост и дистанцираност от другите - а, аз фактически живея точно така.
биа мъ кабела яко, а дофторете съ безпомошни
|