Re: Въпроси за другите / Религия и мистика / Ошо

Веднъж, разбрах и бях принудена да си призная, че ме е страх – чувството, което кара дланите ти да се потят, стомаха да се преобръща, краката да се подкосяват. И каквито и навици да имах, страхът не ми позволяваше да ги ползвам.Появи се някакво вътрешно възмущение, протест, поисках да изследвам каква е тази сила, която ме управлява напълно и ме лишава от способноста да действам. Реших, че страх имат, онези, при които духовните практики липсват или отсъстват.И се заех-с йога.
Много скоро, обаче, бях принудена да си призная и още един неприятен факт – страхът се появяваше не само в опасни ситуации, но и в моментите, когато трябва да излъжеш, да обясниш”лошата” си постъпка, когато трябва да кажеш”не”, когато трябва да танцуваш или пееш пред публика, когато не правиш това, което очкват от теб. Наблюдавайки това, с учудване бях принудена да констатирам, че не съм свободна, че не живея; онова, което наричах „живот”, се състоеше от комплект постъпки, заради които нямаше как да ме критикуват, да ми се присмеят, осъдят – трябваше да бъда „като всички” и тогава никой нямаше да има претенции за нищо! Значи, работата не беше само в духовната и физическа подготовка. …
Занимавайки се с йога и куп други практики, осъзнах важноста на здравето – колкото и да си добър, ако те тръшне един радикулит-ставащ безпомощен.Действайки в това направление, се разделих с болестите, в това число такива, които докторите бяха определили като неизлечими..
В един момент се появи въпроса- защо, за постъпките си, трябва да се съобразявам с мнението на окръжаващите, когато същите тези”окръжаващи” се страхуват от всичко по ред, вярват на всичко по ред, без да проверяват, и повече от всичко са замислени за това, какво другите ще помислят за тях? Така рухнаха авторитетите ми.Остана ми един, главния авторитет-аз,самата.И страх.Неубиваемия страх.
Живота ми беше насочен към постижението на една-единствена цел.Всичко, което оценявах, като слабост, жалост към себе си, се пресичаше.Взех решение- действай, без да обръщаш внимание на трудностите и страха.Казвах си, ако отстъпиш на страха, никога няма да го победиш.Да не отстъпя, означаваше да бъда готова да умра.А аз и без това не исках живот, в който има страх.Удоволствията не ме кефеха особенно, защото за мен удоволствие би могло да бъде-само едно-освобождаването от страха.Аз дори не знаех, че всъщност това е онази Свобода, за която говорят просветлените..
В един момен, разбрах, че умирам.Да променям нещо-нямаше смисъл: всичко, което правех, беше единственото важно, заради което си струваше да живея.Само трябваше да успея да си преоформя документите – аз знаех, кога ще умра.
Веднъж, докато четях Ошо, в мен остана чувството, че трябва да помисля над нещо.Но над какво, не можех да си спомня: някаква мисъл се шмугна, аз не успях да се хвана за нея и не знаех, какво трябва да си спомня.Невъзможно беше, дори да си събера мислите, те се изплъзваха – както и да се опитвах да ги задържа, да се съсердоточа върху тях, просто не можех-да мисля. Трябваше да препрочета, онова място, но 4-те дни, външни обстоятелства не ми позволиха да направя това.По-късно, препрочитах изреченията, надявайки се, те да ми напомнят онова, върху което исках да помисля.
Сега е вече невъзможно да си спомня, какво отприщи процеса, може би, очите ми зацепиха някаква дума...Аз просто помислих, че пътя по който вървя-не съществува!В действителност, никъде не вървя, а си стоя на едно и също място, никъде не съм помръднала за толкова години, за да се окажа по-близко до истината.Опитвах се да се вкопчвам:”Постигнах нещо, силна съм...” Но опитите ми да се убедя само пораждаха нови взривове на съзнанието:”силна, относно какво?Кое да смятам за сила?” Това ме потресе!Оказва се, през целия си живот никъде не съм вървяла и нищо не съм постигнала; мислех за себе си, че съм такава и такава, но това бяха само нечии събрани думи; и ето сега, няма път, няма ме мен, няма нищо!Аз пропаднах някъде в тъмнината, в пустотата, в неизвестноста.Бях уплашена.Не знаех какво да правя и звъннах на приятелката ми, и плачейки, молех за помощ:”Не може да бъде така!Нещо не тръгна както трябва, аз се престарах и ме понесе неизвестно къде! Аз не исках това!Как да се върна обратно?!”Тя ми каза, че –никак.Позвъних на друга и я помолих да ми каже, поне една причина, поради която си заслужава да се живее.Отговорът и ме ужаси, от осъзнаването на самотата:”Ти си в депресия.Трябва да смениш обстановката – излез, пообщувай с някой.”Този съвет ме накара да викам:”Но аз нямам никой!!!”
Същноста на самотата е в осъзнаването, че си сам: няма никого, който да носи отговорност за твоите решения, освен самия ти!Имам пред вид самотата, пред лицето на смърта, пред осъзнаването на собствената си смъртност.
И истории няма повече.Тази беше-последната.