Мисля, че грешиш.

Турският език е най-невероятната причина за изчезването на падежите. Причините са две:

1. турският е аглутинативен език, природа чужда на всички индоевропейски езици. Единственият начин един език да окаже влияние върху друг със съвършено различна топология, е да засили съществуващи в него тенденции. Възможно е да предизвика появата на нови граматични категории, но те във всички случаи ще бъдат изразени със собствени средства. Спори се дали преизказването е възникнало под влияние на турския език, но и това звучи малко вероятно - дамаскините от XVIII показват почти съвременното състояние на категорията преизказване. Турският език е оказал забележимо влияние върху българския единствено в областта на лаф-мохабета (лексокологията).

2. Разколебаването на падежната система започва дълго преди на Балканите да е стъпил турси крак. Счита се за прието (и е подкрепено от съществуващи текстове) че до края на XV-XVI в. падежната система е била вече заменена изцяло с предложни конструкции (по-дълго се задържа само винителният падеж при личните имена от мъжки род)

През среднобългарската епоха съществуват както институции, така и мощни книжовни школи. Официалният език на Второто българско царство (1186 - 1396) е именно среднобългарският, а Търновската школа начело с патриарх Евтимий бележи върха в развитието на среднобълграската литература. Може би бъркаш с времето след 1396 г. - това се счита за ранен новобългарски език.

Сръбският народ също е живял под турско владичество, и през това време също не е имал аристокрация, интелектуалци, институции и пр. Това обаче не е довело до отпадане на нито един от седемте му падежа и те са живи и употребителни до днес.

Изразяване на синтактични отношения с предлози в никакъв случай не е по-лесно от изразяването им с падежи (не е и по-трудно). Един средностатически човек среща точно толкова трудности в изучаване на правилната употреба на предлозите, напр. в английския или немския език, колкото и на падежите в руския или латинския. Падежът е просто предлог, поставен зад думата (или предлогът е падеж, поставен пред думата). И в двата случая винителното, дателното, творителното и пр. отношение си остава винително, дателно, творително и пр.

Не може да има говор без съблюдаване на нормите на граматиката. Всеки диалект без изключение има граматична норма. Дали и доколко тя се различава от нормата на други диалекти и на приетата в книжовния език (ако има такъв), е съвсем отделен въпрос. Граматичната норма е необходима за свързване на думите в смислени изрази и изречения. Без нея няма да е възможно никакво общуване.

Не е вярно, че липсва единна норма, която да обединява всички български диалекти. Ако беше така, от среднобългарския щяха да са произлезли няколко различни езика (както след XII век от староруските говори възникват днешните руски, украински и белоруски език). Основните отличителни черти на българския език - аналитизмът при имената, определителният член, употребимостта на всички глаголни времена и категорията преизказване - са характерни за всички диалекти без изключение, дори за териториално откъснатите български общини в Албания, Молдова и Украйна.

И отговор на контрааргумента: ами имената и глаголите са се развивали съвсем паралелно и независимо едни от други. Единственото общо в развитието им е, че и при имената, и при глаголите развоят е обратен на общославянския: славянските езици запазват непокътната падежната си система (в около половината от тях изчезва звателният, който пък - пак наопаки - е запазен в българския); обратно, от праславянските шест глаголни времена (сегашно 'четон', минало свършено 'чисъ/четохъ', минало несвършено 'четяахъ', минало неопределено 'челъ есмь', минало предварително 'челъ бяахъ', антепретерит 'челъ быхъ') всички слав. езици с едно-две изключения запазват две (сегашно чета, минало чел [съм] на базата на минало неопределено) и граматикализират сегашните форми на свършения вид като бъдеще време. Българският език не само запазва пет от тези шест времена (антепретеритът се преосмисля като условно наклонение), но развива още четири. В добавка се появява и категорията преизказване, която си е екзотично цвете не само сред славянските, а и сред повечето индоевропейски езици (турско влияние? не, турската категория е двучленна (четеше - четял, докато българската е четиричленна - четеше - четял е - четял - четял бил; турската форма се обазува с добавяне на аглутинативна частица (окум - окумуш), а българската - със спомагателен глагол или изпускането му).

Какво казвате? Че сръбският и лужишките езици пазят всичките четири минали времена? За лужишките не знам. Сръбският наистина ги пази - на хартия. Минало несвършено е напълно мъртво вече стотина години. Минало свършено се употребява в писмената реч (като френското passe simple), а в говоримата от дъжда на вятър. Остават само минало неопределено с повсеместна употреба в разговорната реч и минало предварително, но му е изменена формата (чео сам био вместо чео бих), което като руското минало предварително (я было читал) се употребява доста рядко.

Според мен, преизказването е възникнало след преосмисляне на някои употреби на минало неопределено време в среднобългарски и ранен новобългарски като представяне на събития, на които говорещият не е бил свидетел, а само е видял косвени улики или е чул от друг. Това преосмисляне се граматикализира, появява се минало несвършено причастие, старите времена придобиват допълнително значение на свидетелски и те не изчезват. Накрая парадигмата се допълва по аналогия за бъдещите времена.

Аз знам, че нищо не знам, ама другите и това не знаят