Освен това за да предадеш едно послание, трябва да научиш езика на получаващия го.
Ако има извънземни или богове, те със сигурност си говорят да речем телепатично. Но за да предадат послание на човеците, трябва да проговорят на техния език.


Добре, Kaily, моето послание към теб е да си спомниш за мен.

Но как да се получи общуване, когато общувайки, аз съм в друго време и друга модалност преди всичко на самия себе си. Самото общуване е по-скоро себеразминатост в собствената ти същност. Самите разлики в опита ни, самото ни отстояние довежда това напрежение - общуването. Всъщност общуването е изначален модус на напрегнатост; това е една парадоксална ситуация. А ние го наричаме "най-важното", при все, че си говорим само със себе си. Аз не познавам общуване, което да не е белязано от нарцисизъм. В този смисъл общуването е диагноза. И диагнозата е: реално аз не общувам. В самата природа на общото е да бъде при себе си в едното; общото между мен и другия е преди всичко това, което е общо между нас по мое усмотрение. Как бих приближил чуждото до себе си, освен под покрова на собствената ми същност? А тогава трябва да вярвам и се надявам, че той е отстъпил или ще отстъпи.
Но идеалът на общуването не е ли по-скоро да не накърниш другия с едно такова изискано отстъпление?

Тъкмо затова, Кайли, общуването е фикция. Ние не знаем общуване, което да е поглед без видимост и глас без ехо. Сиреч, ние не знаем общуване без себеотразяване. Нашето общуване е всъщност само адът на експанзията, която съществото иска да осъществи с гледане и говорене, което всякога ще изхожда от ТУК и ще се запилява някъде ТАМ.

Редактирано от филocoфeн на 23.04.05 17:11.