Потвърждението на теориите зависи в крайна сметка от един или друг конститутивен на феномена гещалт. Въпросът е дали приемаш науката много по-сериозно, отколкото Баба Яга, Дядо Коледа или св. Илия. В това "много по-сериозно" се корени казусът за твоята трезвост откъм другата, вече сериозната страна. Би ли могъл да се усмихнеш снизходително и на "потвърдените теории" - поне с половината цинизъм на подсмихването, с което приемаш "доводите" и обясненията на Кайли?!
Критериите за истинност в науката са всякога конвенционални. Самата мяра на науката обаче е наложена по мистичен начин, понеже опитът й да се самоизмери чрез себе си е в крайна сметка жалка тавтология. Няма някаква чиста и синтетична мяра за нещата (образец за съизмерване) освен една или друга рационална конвенция. Науката не притежава някаква привилегирована игровост спрямо окултизма или алхимията, освен епохалната. Но това означава, че мащабът на научната игра е всъщност потопен в сказанието на времето, в корените на мирогледите, а не в самото изконно или метафизично състояние на нещата. Играта на наука, научната дескриптивност... е една доведена до перфидност възможност светът около нас да бъде подреден, „укротен” и технизиран според ясни, точни, прецизни и добре работещи правила. Резултатът от тази селективно-типизираща дейност на разсъдъка и разума е пред нас в лицето на осъществената утопия за вездесъщността на техниката. Но в самата тази податливост за неограничавана от нищо техническа експанзия, в самата нейна откритост към вещите и инструменталните парадигми, по думите на Мартин Хайдегер, се таи неимоверна опасност. Светът на техниката (съществуващото) скрива изначално въпроса за същността на техниката – забягвайки от видимостта, той (ейдосът на техническото овладяване/експанзия) не дава/скрива възможността сам себе си да се види като проблем (Хайдегер: “…Про-из-веждащото раз-скриване има своя исторически произход в раз-скриването на произведението. Но заедно с това Gestell-ът по съдбовен начин преправя (verstellt, препречва) пойезиса”). Самата тази затвореност спрямо подвъпросността на самия този ейдос (техне), поставя истината за битието в един вече релативен модус – истината за битие започва да зависи от самите неща, съобразно един отдалечен от същността им критерий – единствено съобразно параметъра на тяхната техногенност (техническа рационалност). Но с какво право модерният човек се вкопчва в неясния от метафизична гледна точка критерий за инструментално-техническа идентичност на вещите и наукообразните познавателни единици? Същността на вещта просто и само cogito-то на вещта ли е? Кой и как нормативира тази мислима идентичност? Ако критерият за визираната идентичност е условен, дискурсивен, как така не го подлагаме на полагащото му се рефлективно запитване?
Съществуващото опасно забравя метафизичния въпрос за своя смисъл откъм битието на съществуващото. Така техногенното човечество се оказва обсебено/обрамчено (Gestell) от една модернистична техно-генна легенда за битност сред „нещата”, „законите” и „инструментите”, които в крайна сметка уж ни превъзхождат със своята ейдетична затвореност в себе си, с неоспоримо изящната си „формална рационалност” и „обективен ред”. Играта на формална рационалност, играта на „наука” и „техника” постепенно ни е превърнала в неотклонно сраснати с правилата на тази игра; самите тези правила, макар и условни, изсред забравата на битието (въпроса „как така?”, рефлектиращ самата когитална форма, ейдосът на научната конститутивност) са се превърнали в прекалено и даже фатално технични; науката из-себе си, из номиналното си изговаряне, вече се оказва "критерий за истинност", подобно на самото изговаряне на боговете и съдбата за древните. Учените са жреците на нашето съвремие; сполучващият мит за техниката и в наше време изисква своето жертвоприношение: загубата на битието (екзистенциалния смисъл, МОЕТО), за сметка на съществуващото, светът на инструменталното techne, ТЯХНОТО, изисква доброволна отдаденост на моето пред олтара на тяхното; самоочевидността на ползата (за прехраната!) башибозушки от-мества пойезиса на Смисъла (уви, защото аз все пак от дъното си не припознавам из-конно „моето” като „тяхното”; и не недвусмислието на праксиса, а тъкмо овалът/извивките на пойезиса - (такова нещо също може да бъде вградено във вещта, още повече в живото тяло!) - карат сърцето ми да трепери).

Кайли пита: как ще измериш красотата?! Има един по-изначален въпрос: как ще измериш изобщо мярата, с която мериш??

Знаейки през „наука” – кажи ми преди това, как така изобщо знаеш, че знаеш? И от тази гледна точка се залови с науката (и с каквото и да е) като с игра; не като модерен пленник, а с изрично постмодерното условие: всяка игра на описания на света в крайна сметка трябва да започва и завършва с правилото: „Не се сърди, човече!”.

Редактирано от филocoфeн на 22.04.05 21:31.