Аз лично изпитвах много срам и страх, като започнах да работя миналата година, на нова работа, след психиатрия, много силен срам, но като че ли по-правилната дума е страх, да не разбере някой, да не ми се присмее, да не каже, че съм луда, че съм била в такова отделение, че съм злоупотребявала с алкохол, страшно много се притеснявах и страхувах.


Ден след ден, с помощта на АА, на Програмата на АА, на хората, които ме подкрепиха, на спонсора ми, на всички и всичко, което, убедена съм, Бог прати за да ме запази жива и за съм сега добре, ден след ден, срамът и страховете отстъпваха.

Искам да подчертая, това не стана така, изведнъж, и като подарък, аз го възприемам като подарък, но аз направих някои неща, неща, които ми предложиха да направя, и да продължа да правя, това е от моя страна, от страна на Бог дойде постепенното изчезване на страховете и срамовете ми.

Това е моят опит, помощта е от Бог, той може само да помогне да си отидат ненормалните страхове и срамове, когато го потърсим и се помолим Той да помогне.

Най-страшното нещо, което много време ме преследва, и което ме измори много, но пък същевременно ме накара да продължа, независимо колко е трудно, независимо, че много пъти не виждах нито смисъл, нито пък имах реално сили да продължа, най-страшното нещо, беше чувството за вина, и срам от това, което съм сторила пред майка ми, която вече я няма, осъзнатото чувство за вина, за срам, и за всичко, което може един душевно болен човек да изпитва, всичко....

Това е най-непоносимото нещо, което съм изпитвала през живота си, но както по-горе написах, то е нещото, което ме води и досега, и независимо какво ми се случва, ме мотивира за продължа и да се изправям, без значение колко е трудно.

Та, вина, срам, страх, ако хората са пред теб, живи са, няма проблем, може да изглежда като голям проблем, но това с времете ще утихне и ще се успокои, само е необходимо желание и малко смелост и да се отиде на открита среща и да се извини човек, това сега не са само така, думи, и съвети, това е изпитано, изстрадано от мен и е моят опит. Така аз отидох на старата си работа, там, където пих и се излагах, и се извиних, това стана миналата година, точно по това време, около Коледа, отидох и прегърнах съпругата на управителя и се извиних, нищо повече, оказа се, че хората ми се радват, радват се, че сега съм добре, и са забравили всичко....

Няма нищо страшно, важно е, най-важното е, че си жива, че си добре, че вървиш напред, че имаш желание да продължиш и да изграждаш нов живот, ден след ден, спомените, сенките, призраците от миналото, това е нереално, то си е отишло и няма да се върне повече, въпрос на време е да си отиде и да не те тормози повече, само имай търпение, имай кураж и вяра.