Клубове Дир.бг
powered by diri.bg
търси в Клубове diri.bg Разширено търсене

Вход
Име
Парола

Клубове
Dir.bg
Взаимопомощ
Горещи теми
Компютри и Интернет
Контакти
Култура и изкуство
Мнения
Наука
Политика, Свят
Спорт
Техника
Градове
Религия и мистика
Фен клубове
Хоби, Развлечения
Общества
Я, архивите са живи
Клубове Дирене Регистрация Кой е тук Въпроси Списък Купувам / Продавам 12:21 23.01.20 
Хуманитарни науки
   >> История
*Кратък преглед

Страници по тази тема: 1 | 2 | 3 | 4 | 5 | 6 | 7 | 8 | 9 | 10 | 11 | 12 | (покажи всички)
Тема Гъркоманите?нови  
Автор koмитaМодератор (български)
Публикувано28.06.06 22:17



Защо българите са ставали гъркомани?



Тема Re: Симеон Радев за гъркоманитенови [re: koмитa]  
Автор koмитaМодератор (български)
Публикувано28.06.06 22:22



Борбата с гъркоманите


Баща ми, както казах, бе учил в гръцкото училише в Ресен при един добър елинист, родом от Охрид, на име Бодле. [1] Той бил доста напреднал. Но едно непредвидено обстоятелство турило край на учението му. Еднъж, когато на колене пред един сандък, преписвал нещо от св. Йоан Златоуст, влязъл един наш съгражданин – Андрея Никин, наскоро дошъл от Цариград, известен в историята на Възраждането като издател на книги под името Андрея Ресенец. [2] "Що праиш, внуче" запитал той баща ми. "Пиша гръцки." "Ами защо не пишеш български?" "Богарите немаат писмо" – възразил баща ми. "Како да немаат бре, внуче, я гледай тука? – И той му показал една книга, за която предполагам да е била "Рибният буквар". – "Я сега да те науча да четеш" – и взел да му показва буквите. Едно въодушевление за българската книга обладало баща ми като пламък. На другия ден той изгорил гръцките си книги. Баща ми бе роден в 1845 година. Това събитие в неговия живот е станало, значи, подир Кримската война, близо до 1860 година.



Тъкмо тогава се разпалваше вече Черковният върос. Зовът на българските водители за пробуждане и борба се разнасяше и сееше в душите възторг. От Цариград са пристигали вестници. Прониквало тук-таме и мощното слово на Раковски. В Битоля Димитър Робев бил настоятел на "Дунавски лебед". Старозагорският митрополит Методий Кусевич,тогава шивач в Прилеп под името Тоде Кусев, ми казваще: "Аз знаех целия "Горски пътник" наизуст!" Баща ми бил много любознателен, но кои вестници бе чел тогава, не зная. Чувах го да говори главно за Славейковата "Македония" и за "Зорница", която почва да излиза през 1875 година. Но за Черковния въпрос идеха преки отзвуци от самия център на борбата, Цариград. Там работеха градинарите, там отиваха полицаджиите. На връщане те донасяха повеи от духа, който владееше там.



Върху Ресен се упражняваше силно влияние и от Охрид. Борбата се водеше там за изпъждането на гръцкия владика Мелетий. Тя се пренесе и в Ресен. В "Македония и Българското възраждане” аз съм дал образа на тоя фанатичен и зловещ фанариот. От 1860 до 1869 година, в продължение на девет години българите в епархията водиха срещу него безпощаден поход, пълен с всевъзможни епизоди. Той бил често дюдюкан и няколко пъти преследван с камъни. В някои църкви от епархията той биде бит и изхвърлен навън, но не бе човек да се смути. Едър, с широки рамене, яка шия, щръкнала брада, дързък в целия си вид, той приличал, така казват съвременниците, на еничарин, облечен в расо. Мелетий бил гонен безспир и в Ресен като звяр. От всичко, което слушах за него през детинството си, Мелетий изпъква в спомените ми като някое апокалиптично чудовище. Омразата срещу него в Ресен е била толкова голяма, че една нощ един разпален патриот – поп Гоше – запалил митрополията с надежда, че владиката ще изгори там. Но мразеният човек не бил тогава в нея. Развалините на този пожар стояха дълго и даваха повод да се разправя на младите за бурите от миналото. У дома името на Мелетия се споменаваше с една още неутихнала от годините ненавист. Той бе станал причина баща ми да бъде хвърлен в затвора в Битоля. Това станало след един опит на българите да изхвърлят Мелетия от църквата, гдето служил. Завързал се бой между българи и гъркомани. Баща ми грабнал един свещник и се втурнал срешу фанариотина. Обвинен от него пред турските власти, той бил хванат и с вързани ръце пратен в Битоля. След Илинденското въстание баща ми заедно с по-големия ми брат Владимир, тогава учител, били арестувани в същия затвор, в който баща ми лежал години по-рано. Когато ги провирали в килията през една дупка, той, който много мъчно минал през нея, казал на брата ми: "Синко Владимире, чини ми се, че в лето 68-мо дупката беше по-голяма." "Не, татко, ти си бил по-слаб" – отговорил брат ми. Действително баща ми, когото аз винаги съм помнил много пълен, е бил в младините си, според думите на майка ми, сух като клечка.



Заедно с борбата против владиката се е водила и борба за самата църква. Българите са настоявали пред властта тя да бъде тям отстъпена. Както и в други градове, от едната и от другата страна били изтъквани аргументи. Българите казвали: "Ние сме я построили, с наши пари!". Гъркоманите: "Гръцки владика и е осветил и всякога в нея се е служило на гръцки!" Българите правели своите постъпки пред всички инстанции: в Битоля пред валията, в Цариград пред великия везир. Вред напразно. През лятото на 1876 година, малко време след Априлското въстание, Дервиш паша минал през Ресен начело на войска, която водил срешу Черна Гора. Българите, които не оставика ни една врата, без да тропат на нея, отишли и при него да го молят да им се върне църквата. Дервиш паша ни изслуша – казваше ми баща ми – и ни каза: "Ей, будала булгарлар! Ако българският народ искаше само църкви, султанът щеше от злато да му направи. Българският народ иска друго. Хайде вървете си." Дервиш паша е казал тия думи малко след като бе избухнало Априлското въстание.



Говоря за гъркомани, тъй като в Ресен не съществуваше никакъв грък. Но при 2400 българи имаше 570 власи, които се назоваваха гърци. Те бяха се заселили тук след разрушението на Моско поле. [3] Имаше някои от тях от български произход, но повлашени. Такива бяха Белчовци, най-богатото семейство в Ресен и най-влиятелно между гъркоманите. Аз помня добре стария Белчо, глава на семейството, един пълен човек, внушителен, с тежка походка, тип на чорбаджия. Чух еднъж препирня между него и баща ми. "Какъв грък си ти? – му казваше баща ми. – Гърците са черни, а ти си рус! Самото ти име Белчо не е гръцко, а българско. Не те признавам даже за влах, защото си от Лазаро'-поле, а там власи няма; там са мияци. Ти не си влах, мияк си" – заключаваше баща ми. Белчо обаче, клатейки глава и вдигайки вежди, казваше "Не гледай откъде съм, а що съм."



Власите в Ресен съставляваха икономическата сила на гърцизма; численост му даваха гърчеещите се българи или тъй наречените гъркомани. Гъркоманията – или гърколудието, както казва Раковски, превеждайки тази дума буквално от гръцки – е съществувала и в другите български земи, но не всякъде по същите причини. В Пловдив например тя е била един вид претенция за патрицианство и култура. В Ресен нямаше нищо подобно. Гъркоманите в Ресен не се мислеха в нищо по-горе от българите. Те не смееха даже да се казват гърци. Гърцизмът им се състоеше в това, че не искаха да минат под ведомството на Екзархията, а държеха да бъдат под това на гръцката патриаршия. Когато през времето на Черковния въпрос някои от българските водители в Цариград приемаха да се направят отстъки на гърците досежно епархиите в Македония, за да се дойде до разбирателство с тях, страхът им бе, че ако с неотстъпчивост се дойде до разрив с патриаршията, тя ще обяви българите за схизматици и че схизмата ще уплаши българското население в Македония. В действителност тоя страх беше безосновен. Дядо Методий Кусевич ми разправяше, че македонските българи в Цариград – градинари, хлебари, млекари, цветари и пр., – като се научили, че схизмата е обявена, от радост, че нито педя земя от Македония не е била отстъпена на гръцката патриаршия, дошли с гайди и играли хоро в двора на българската църква във Фенер. Аз не чух в Ресен някой гъркоман да каже на българите: "Ние не идем с вас, защото сте схизматици." Техните съображения бяха чисто сантиментални. Главното им обяснение беше, че не искат да се откажат от своя свещеник, който от своя страна не искаше да се откаже от гръцкия владика. Свещеникът казваше за владиката "Той ме е ръкоположил." За самия свещеник гъркоманите казваха едни – "Той ме е венчал", други – "Той ми е кръстил децата."



Борбата в Ресен между българите и тия, които се гърчееха, имаше от начало за предмет църквата. Когато тя остана окончателно гръцка, българите видяха, че трябва да мислят вече за съграждането на нова за тях. Междувременно ние се черкувахме в училището, което служеше за параклис. В неделя и през празничните дни училищните чинове се събираха на една страна, за да се остави място за богомолците. В гръцката църква имахме достъп само до тремовете. Тук се опяваха мъртъвците.



Църквата загубена, борбата продължаваше за разширение ведомството на Екзархията. В града трябваше да се спечелят за нея нови семейства, в околията – нови села. Това бе един непрекъснат пристъп, както на война, когато трябва да се превзимат една след друга нови укрепени позиции. [4]



Селото Крушйе, разположено по пътя между Ресен и Охрид, остана за дълго време под патриаршията. Това се дължеше на неговия мухтарин Тале, един инат старец, който отказваше да тури печата под едно заявление на селото до турските власти, че желае да мине под Екзархията. Привличането на това село беше отдавна една от грижите на ресенската община. Когато Тале идеше в Ресен, увещаваха го по всякакъв начин, но той оставаше непоколебим. Най-после общината, за да го поласкае, прати при него двама делегати със специална мисия. Изборът падна върху Коте Павлев Мильовски, вуйча на майка ми, и Раде Корунчев, който водеше сестра на баща ми (Доля). Те двамата бяха познати шегобийци. Един съботен ден, вечерта, те стигнали в Крушйе [5] на гости при него. Той ги посрещнал любезно, нагостил ги, обаче за причините на идването им не отавало дума. Подир кафето Коте Павлев казал на домовладиката "Сега питай ни защо сме дошли." "Аз няма да питам, вие ще ми кажете" – отвърнал Тале. Най-после Коте пристъва към мисията, за която той и Раде [6] бяха пратени, и задава на Тале тия въпроси: "Татко ти българин ли беше?" "Българин." – "Майка ти?" – "И тя българка." – "Ти?" – "И аз българин." – "Тогава защо не идеш при нас, както другите българи, под Екзархията?" – "Не мога да се деля от владиката". – "Защо да не можеш? Той какво ти е: тетин или вуйчо?" – "Нищо не ми е, отговорил Тале, но много ме има на чест. Когато иде в селото, казва ми "Йе'ронда!" [7]. При тия думи Коте изразява на лицето си едно негодувание, което другарят му споделя със същата мимика. Сетне, обръщайки се към Тале: "Йе'ронда! А бре, знаеш що е йе'ронда? Йе'ронда е ма'туф [8], бре!" Тогава честолюбивият старец, уязвен в дъното на душата еи, извикал; "Ах, пъ'рчот ньеден! Да му... на бра'дата! Жено мари', дай ми му'рот!" [9]



Привличането на гъркоманите в града беше много мъчно и вървеше бавно. Едни чакаха да умре свещеникът им, заради когото не искаха да се откажат от патриаршията. Други – от амбиция да не се отрекат от онова, което еднъж са казали. Играло е роля тук несъмнено и едно чувство на консерватизъм. Две обстоятелства обаче ще дойдат да помогнат, за да бъдат и те с време спечелени: голямата репутация на българското училище, в което те почнаха да изпращат своите деца, и после Революционната организация.



Баща ми имаше между гъркоманите двама близки приятели. Единият беще Мице Кочовски, бояджия на къдели вълна и пр. Другият – Лямбе Цветков, който имаше дюкян за манифактура. И двамата бяха чисти българи. Една част от семейството на Мине Кочовски се беше преместила на времето в Охрид; от него произлизаше генерал Климент Бояджиев, командуващият четвърта дивизия през време на Балканската война, тоя, който в сражението при Бунар хисар – Люле-Бургас проби турския център. Лямбе Цветков, освен че беше българин по рождение, четеше български, познаваше доста добре българския литературен език, обичаше да чете български книги и беше абонат на "Зорница". Баща ми след дълги и напразни опитвания да ги привлече към Екзархията беше престанал вече да ги увещава и само сегиз-тогиз ги закачаше. Когато обаче децата им дойдоха до училищна възраст, те не ги пратиха в гръцкото училище, където най-много можеха да научат азбуката и няколко думи, скоро забравени, а в българското, се' по-добре уредено и в което учениците правеха бързи успехи. Един син на Лямбе Цветков и един син на Мице Кочовски влезнаха след това в Революционната организация като жарки българи. Първият падна убит като четник, вторият – в Илинденското въстание.



Революционната организация привлече и власи, които в нейните редове се почувствуваха като българи. Между войводите познато е името на Митре Влаха. Пито Гулев, влах от Крушево – едно прочуто име, – също като революционер се чувствуваше българин. Когато в 1941 година бях в Ресен, разпитвах кои между българите в града са били участници в революционното движение. Посочиха ми Васил Куриера, тъй наречен, защото бил куриер на комитета. После разбрах, че той бил влах и се побългарил в редовете на организацията. Побългаряването на власите продължи през времето на последната война с установяването на българската власт в Македония. Стана един вид преброяване на населението, за да се види кой от коя народност е. Един влах, принадлежащ към едно от семействата, които през моето детство бяха стълбовете на гърцизма, дойде да ми каже: "Беше. Се пи'саф бо'гарин!"



За нещастие политиката на тогавашното българско правителство обезсърчи и огорчи тия от чуждите народности в Македония, които искаха да се приобщят към българската народност или към българската държава. В своето безумие министърът на вътрешните работи Габровски даде заповед, щото жителите на Македония да се делят на две категории: едни – българи, други – от небългарски произход, като се дават на първите особени привилегии, а вторите да се смятат като граждани от втора категория. Един виден турчин от Охрид ми каза: "Ние турците посрещнахме добре българската войска; искаме българската власт да остане тук. Но защо тя ни отблъсква? Ето аз имам три деца, и трите са за училище. Но когато да се запишат, поискаха ни високи такси, каквито българските ученици не плащат. Питам, защо? Отговарят ми: "Защото сте от небългарски произход!"



Чух в Битоля и оплакването на един влах, родом от Крушево. Той бил взел участие в Илинденското въстание и бил ранен. Към въвеждането на българската власт бе се отнесъл с най-искрено съчувствие и вярвал, че тя ще бъде особено внимателна към него като участник в революционната борба. Обаче и той попаднал под дискриминацията на Габровски. Когато в Битоля се давали вечеринки от българите, той и семейството му не били поканени, понеже били от "небългарски произход".



Имаше тогава и друго едно безумие от страна на българското правителство, но тоя път извършено от Министерството на народната просвета. Трябва да забележа, че сръбската пропаганда в Македония е употребявала често тоя аргумент: вие не сте българи, а сърби, защото българите казват "хляб", мляко", а вие казвате като нас "хлеб", "млеко". Едно от първите окръжни на министъра на Народната просвета Йоцов до училищата в Македония бе учениците да казват "мляко", "хляб". Аз ходих при него, за да му изтъкна каква пакост се прави с това. Той ми отговори: "Но нали трябва да има единство в произношението?"... А защо, за какво ли Кирил и Методий създадоха "е-двойното ( )", ако не именно за казаната характерност на езика ни още тогава!









--------------------------------------------------------------------------------


1. Баща ми не ми е казвал за Бодле нищо повече от името му. Руският учен Виктор Григорович, който посетил Охрид в началото на 1845 година, останал учуден от българина Георги Бодли, охридски шивач, който го поразил със своята начетеност. "Охридские болгаре, пише Григорович, отличаются образованием и живостию характера. Я часто находил в людях, повидимому простых, пытливость и начитанность. Мой напр. вожатый, портной по ремеслу, знал много сочинений греческих и в своим разказах доказал ето ссилками на Мелетия и многия черковныя книги. Такому направлению способствуют порядочныя училища и обширныя торговлыя связы" ( Очерк", с. 102). Г. Бодли се поминал през осемдесетте години на миналия век. По-късно В. Н. Златарски намерил в Охрид неговата библиотека. Тя се състояла от доста ценни ръкописи и старопечатни книги – гръцки и български; между тях имало учебници по алгебра, естествена история и няколко речници (латинско-гръцки и италианско-гръцки); между гръцките му книги Златарски намерил един рядьк екземпляр от житието на св. Климента от йеромонаха , Виена, 1802 г. (вж. Ив. Шишманов, "В. И. Григорович, неговото пътешествие в Европейска Турция и неговите отношения към българите", Сб. БАН, кн. VI, 1916 г., с. 169). Дали този Георги Бодли е същият Водле, учител по гръцки на баща ми, не мога да кажа.

Друг един член от съшото охридско семейство, Михаил Водле (...), бе по времето на поетичната венчавка на Пърличева в Атина гръцки министър на правосъдието.

2. В книгата на Йордан Иванов "Българите в Македония" (с. 327 – 328) намираме следните редове за него:

"В 1868 г. била напечатана в Цариград кратка свещена история и катехизис на македонско наречие, което е наречено в случая "българско". Авторът на книгата, Кузман Шапкарев, бил от Охрид, затова и основното наречие на свещената история е охридското. Издател станал родолюбивият ресенец Андрей Анастасов. Книжката е озаглавена "Кратка священна повестница отъ вьтхытъ и новыть заветь и кратко св. Оглашение (Катихизись) на наречiе вразумително за македонскит Бьлгары Нардиль единь македонець. Се издавать оть Андрея Анастасова Рсенца. Цариградь, Въ печатнидата на В. "Македониа" 1868".

Три години по-рано казаният ресенец Андрей Анастасов бе направил ново, допълнено от него издание на "Месецеслов или календар вечний", книга твърде търсена по нашите земи.

Между това за науката ни станаха известни оше две книги издадени от него: – "Българский буквар". Част А или взаимоучителни таблици на наречие по-вразумително за македонските бьлгари. Наредил Един Македонец. ("Един Македонец" е псевдоним на Кузман Шапкарев.) Ся издават от Андрея Анастасова, ресенца. Цариград, в печатницата на в. "Македония". 1866. 64 с. 8°. – Другата: –" Голяма бьлгарска читанка или втората част на Българский буквар на наречие по-вразумително за македонските българи. Наредил Един македонец. Ся издават от Андрея Анастасова, ресенца. Цариград, в печатницата на в. "Македония", 1868, 138 с. 8°.

3. Подир завоюването на Балканския полуостров от турците на източните части на Албания, близо до македонските предели, през шестнадесети и седемнадесети век са цъфтели важни влашки тьрговски градове. През осемнадесети век се издигнал над всички тях Мосхо поле. Той е бил прочут не само със своето богатство, но и със своите училища. Тия градове са били ограбвани от албанците и най-сетне разрушени. Мосхо поле бил разорен през 1788 година от Али паша Янински. Неговите жители – той е броил около 60 000 души – се пръснали главно по Македония. Някои са се изселили в чужбина. От тях е известното семейство Думба във Виена, което стигнало там до високо положение и добило от императора дворянска титла. Към тоя род принадлежи барон Думба, който бе австрийски посланик вьв Вашингтон, когато се обяви Първата европейска война.

Власите в Македония съставляваха по численост и по богатство главната сила на гърцизма. Макар един опит за тяхното национално пробуждане да бе направен от страна на Румьния оше от 1855 година, веднага след съединението на Влашко и Молдова, той оставаше без никакъв отзвук. Едва в 1861 година, когато почна българското движение, у тях се забелязаха някои признаци на национално чувство. След Берлинския конгрес румънската пропаганда в Македония стана с по-обширен обхват и по-дейна. Начело на това влашко пробуждане в Македония се постави един свещеник на име Апостол Маргарити. Със средства на румънското правителство той основа в Битоля влашка гимназия. Подкрепена от френските католически мисии, които виждаха в нея средство за пробив в гръцката църква, насърчавана от Австрия, добре гледана от турското правителство, румънската пропаганда има някои сполуки. В Македония се основаха с време до четиринадесет влашки училища, между които още една гимназия, освен битолската. В борбата с гърцизма пробудените власи се присъединиха към българите. В Охрид те се черкуваха в българската църква и признаваха Екзархията. Букурещкото правителство обаче искаше от Портата официално признание на влашката народност в Турция, както това бе станало с българите. То се доби едва в 1905 година.

Българите в Македония виждаха в национално осъзнатите власи свои съюзници и се радваха на техните успехи, които постепенно омаломощаваха гърцизма. Ние не си давахме сметка, че румънското правителство имало намерение да иска териториална компенсация от България в деня, когато България би присъединила Македония. Това разбрахме едва в 1913 година, когато Румъния предяви своите претенции върху Южна Добруджа.

4. През време на гръцко-българската разпра турците в Ресен, както и вред в Македония, са съчувствували на българите. Там, дето властта е пречила на българите, то е било, защото някой турски чиновник е бил подкупен от гърците. Трябва да забележа, че съчувствено се отнасяли към българите и други два народа: евреите и циганите. При едно население от 4450 души според една статистика от 1900 година в Ресен имало 350 цигани. Ние ги наричахме гюпци, а понякога егюпци. Ако се вземе пред вид, че Египет се е наричал а старо време на гръцки Егюпт, би могло да се помисли, че те са дошли оттам. Но от разните имена, които им се дават, вадят се множество предположения досежно техния произход. Турците ги наричат официално "къптй", което би значело, че потеклото им е от коптите; те ги наричат още, но вече с някаква презрителна смисъл, "чингене”, което е дало повод на някои доморасли етимолози с много фантазия да смятат, че те идели от Китай, който на турски се казва Чин или Чин-Мачин.

Циганите в Ресен говорят албански, което показва, че са дошли от Арнаутлука. Те са отседнали и повечето са ковачи и изобщо работят желязо. Макар и мохамедани, те почитат и някои християнски празници и отиват по разните църковни събори. В 1941 година ги видях на празника на манастира в Янковец. Между циганите имаше и някои замоможни. Недалеч от нас живееше семейството Зизовци. На Великден ние им пращахме червени яйца; на Гергьовден получавахме от тях една кълка от печено агне. Това хвърляше майка ми в голямо затруднение. Ние децата не искахме да ядем месо, пратено от цигани. Майка ми казваше, че е срамота и грехота да го хвърляме на кучетата.

5. Крушйе беше чисто българско село, което даде по-сетне решителни борци на Революционната организация. Между тях особено се прочу войводата Кръстьо Трайчев.

6. 3а шегите на тетин ми Раде се разправяха много истории. Ще разкажа най-любопитната от тях.

На първия ден на Великден в 1914 година богомолците, излизайки от църква, го срещнали облечен в най-вехтите дрехи и с мотика на рамо, упътен към полето. Кога е било Раде да отива на полска работа, и то на такъв голям ден! Учудени, те го питат: "Хаирола', Раде (на добър час), накъде си тръгнал така?" – "Ода на' нива." – "За'що бре, Раде?" – "Ке са'дам ме'тли – отговорил той и сочейки на един сръбски чиновник, който идел отсреща, прибавил:- – За да ги изметиме о'вие л...!" В 1915 година, когато България обяви война на Сърбия, Раде бил мобилизиран. "Зедоа ме не'крут!" (вместо рекрут, както казват сърбите, посърбявайки френската дума рекрю – recrue). Сърбите го турили да пази някакъв мост между Ресен и Охрид. По тоя път отстъпвали сръбските войски на малки групи в безпорядък. Когато някои се спирали да го питат: "Къде е пътят за Охрид?", той през Съпотско ги отпращал към Битоля, откъдето настъпвала българската войска.

Случвало ми се е като дете да го слушам как се шегува със селянките, които идеха да пазаруват в дюкяна. Една му казваше: "Защо бре, Раде, ми даде такава лоша басма, еднъж я изпраф, и избеле!" – "Не ти е лоша басмата, н'есто отговорил той, – ама лош ти е сапунот", хвърляйки селянката в дълбоко недоумение.

7. От гръцкото "ге'ронтос", което значи "старец", старейшина.

8. Мафут - изкуфял старец.

9. От мухур - печат.





Тема Re: Гъркоманите във Варна-1878г.нови [re: koмитa]  
Автор koмитaМодератор (български)
Публикувано28.06.06 22:28



БЪЛГАРСКАТА КАУЗА ВЪВ ВАРНА И НЕЙНИТЕ ОПОНЕНТИ
В първите месеци от управлението на либералите няма остро противопоставяне между тях и консерваторите във Варна. По-скоро си сътрудничат в осъществяването на различни начинания. Сближава ги общото желание за утвърждаване на "българщината" и съпротивата срещу гърцизма. През лятото на 1880 година се създават благоприятни условия най-после варненските възрожденци да осъществят мечтата си - изграждането на голям български храм. Благоприятни са условията, защото общинският съвет е съставен само от българи и турци. Турците по принцип нямат отношение в българо-гръцката църковна разпра, а и непосредствено след Освобождението не биха търсили явна конфронтация с българите на власт. От друга страна в града има предостатъчно строителен материал, тъй като Варненската крепост подлежи на разрушаване съгласно член 11 на Берлинския договор. Финансовото обезпечаване строителството на храма е труден проблем поради малобройните енориаши. Инициативният комитет замисля да набави част от средствата чрез организирането на лотария. Друга възможност за финансова помощ варненци виждат в посвещаването на бъдещия храм на Всерусийската императрица Мария Александровна. Тя умира на 23 май 1880 г., а е свързана с България не само като съпруга на Цар-Освободител, но и като леля на княз Александър I.
Още на 19 август 1879 г. събрание в българската община решава, тъй като "българското население е лишено от общополезни здания, като черкви и училища, да се помоли правителството да отстъпи материали от варненското кале на българската община". Упълномощени са хаджи Дан. Василев, Янаки Жеков, Андон Неделчев и Яни Прагматаров да "сключат условие с правителството". На 9 ноември Българската община провежда общо събрание под председателството на митрополит Симеон. На това събрание е избрана комисия в състав митрополит Симеон, Велико Христов, Перикли Хавезов, Янаки Жеков, Антон Недялков - Карабатак, Сава Марков, Ганчо Ненов и Христо Нойков със задача да събере пари и да ръководи изграждането на една църква и едно училище. На 4 февруари 1880 година комисията връчва на общинските съветници "прошение" да се предостави "празното място до правителствения дом" за църква. Исканато място е в турската махала, в съседство с площад Мусала и турските гробища. Веднага не е взето решение и вероятно, за да склонят турците им е обещано нещо. Съдейки по застъпничеството на кмета Янко Славчев в полза на Осман Тютюнджи и Костаки Боюклиоглу по време на изборите за II ОНС, както и по факта, че с указ N 662 от 18 юли 1880 г. е назначен мюфтия във Варна, може да се допусне, че това е част от споразумението с общинските съветници - турци.
Решението гласи: "Съветниците, като взели предвид, че действително е неизбежно построяването на такава църква по причина, че българското население е лишено от такъв божи храм и не е в състояние да си купи такова място, реши да се отстъпят 5 000 кв. аршина общинско място до правителствения дом." Това е голям успех за българската кауза във Варна, имайки предвид съотношението на силите през 1880 година.
За да придаде на начинанието си смисъл на държавен приоритет и национална значимост, българската община поканва княз Александър I на почивка през лятото на 1880 г. Князът приема, но сериозен проблем е неговото битово устройване. Една от възможностите за настаняване е манастирът "Св. Димитър", недалеч от Варна. За неговото основаване няма точни данни. Възникването на манастира е свързано с предание за един капитан, който се е казвал Димитър. Капитан Димитър идвал от беломорските острови, разтоварил кораба си във Варна и веднага тръгнал обратно. В същото време се разразила силна буря. В отчаянието си капитанът отправил горещи молби към свети Димитър да го спаси, обещавайки да построи църква в негова чест. Молбата му била изпълнена - светецът посочил безопасно място за кораба. Това място е заливът южно от нос "Суванлък" и точно там капитан Димитър построява църквата "Св. Димитър". Според Атанас Манов вероятно това е станало през втората половина на ХVIII век. Основание за това му дава възрастта на иконите, най-старата от които била от 1717 година.
По време на Руско-Турската война от 1828-1829 г. на това място са изградени временни постройки, които са използвани от руските войски като лазарет. Възстановяването на църквата "Св. Димитър" и на съседния манастир "Св. Константин и Елена" е дело на двамата братя иеромонаси Теодосий и Агапий от В. Търново. Те пристигат тук през 1832 година. Теодосий основава манастира "Св. Димитър", а Агапий възстановява "Св. Константин и Елена". В продължение на тридесет години двамата братя влагат много енергия и успяват да увеличат значително благосъстоянието на манастирите. Манастирът "Св. Димитър" притежава 500 уврата лозя, една воденица, ниви, градини и други имоти в землището на село Кестрич (Виница).
Отделянето на българите от Гръцката църква има не само духовни, но и материални измерения. Към средата на 60-те години на ХIХ век започва и фактическото разделяне на църковното имущество - църкви, манастири и прилижащите им земи. С циркулярно писмо от 1 ноември 1865 година Патриаршията и Светия Синод в Цариград задължават митрополитите да осигурят всички недвижими имоти, които принадлежат на манастирите, църквите, училищата, читалищата и митрополиите с необходимите документи за собственост. За целта се изисква съставянето на общ кадастър, където се нанасят данните за вида и принадлежностите на имотите, от колко декара се състоят и техните граници, наличието или липсата на тапия, от кога е във владение на притежателят й. Българите във Варна нямат сили да се преборят с гръцката митрополия за храмовете и манастирите и цялото християнско имущество остава нейно владение до Освобождението. След смъртта на Теодосий, през лятото на 1867 година до Освобождението в манастира "Св. Димитър" не се извършва редовно богуслужение. От 1867 до 1880 година гръцката митрополия владее манастирските лозя, ниви, градини и воденица, като ежегодно ги отдава под аренда. Според Павел Калянджиев годишният доход от имотите на "Св. Димитър" е 150 турски лири, а от "Св. Константин" - 250. С тези средства са издържани само гръцките културни институции. Манастирите, обкръжени от лозята на варненци, постепенно влизат в живота им като места за разходки и развлечения. Така вместо богоугодни двата манастира се превръщат в увеселителни заведения. Свещеник Христо Върбанов споменава в спомените си манастирът "Св. Димитър" като "гостоприемница".
В едно свое писмо Петър А. Попов разказва, че в "салона над морето" винаги има заредени маси за "случайните общи посетители" на манастира "Св. Димитър". Той описва как на 15 юни 1880 г. "трима правителствени чиновници със своите фамилии се гощавали там на собствен счет" и как се скарали с друга компания. Поради близостта си до града, красивата природа и хубавото вино, манастирът "Св. Димитър" ежедневно е посещаван от граждани. Преселването през летните месеци в "кьошковете" сред лозята е стара варненска традиция, към която се придържа и митрополит Кирилос. Той използва манастирът "Св. Димитър" като лятна резиденция. Затова първоначално не изглежда провокативна идеята князът да бъде настанен там.
Месеците юни и юли са време на трескава подготовка за посрещането. Кметът Янко Славчев, новоназначеният губернатор Тодор Пеев и председателят на окръжния съд Стоил Попов преговарят в началото на юни с митрополит Кирилос за манастира "Св. Димитър". Споразумяват се срещу наем от 270 турски лири да го наемат. На 5 юни 1880 година общинските съветници вземат решение по обща повинност да се направи пътят за манастира "Св. Димитър", като е задължена всяка махала да изработи определено пространство от пътя и разноските да се разделят според имотното състоянието на притежателите на лозя край пътя. За да се посрещнат разходите по посрещането, общинските съветници гласуват на 30 юни да се поиска заем 300 турски лири от Българското търговско дружество. Директор на дружеството е Перикли Хавезов, което подсказва, че инициативата за покана идва от консервативните среди във Варна. Основна фигура в цялото начинение е митрополит Симеон. За да вземе участие и в непосредствената организация, той пристига във Варна на 17 юли 1880 година.
Колкото повече напредва подготовката по посрещането на княза, толкова повече се изострят отношенията между гъркомани и българи. "Варненски вестник" не пропуска нито един повод за антигръцки внушения. Информира за годишните изпити в девическото гръцко училище, на които не бил поканен окръжния училищен инспектор, а в присъствието на митрополит Кирилос децата отговаряли, че град Варна се намира в Турция; или как синът на гагаузина Х. Никола се завърнал от Атина с гръцка военна униформа и че нито един от братята му не служи в българската войска и пр. Отразяването на гъркоманската нелоялност към княжество България е само фон за целенасочени атаки, водени от Павел Калянджиев. В поредица статии той проследява историята на манастирите "Св. Димитър" и "Св. Константин и Елена". Описва как братята Агапий и Теодосий стават жертва на гръцките интриги. Основното внушение е, че гръцката митрополия незаконно обсебва манастирите след 1868 г. и с доходите от тях издържа гръцките училища във Варна и болницата, в която са приемани само гъркомани и гръцки матроси. Общественото напрежение нараства и в ежедневното общуване, за което пише в своите донесения френският вицеконсул. Според него българите във Варна са враждебно настроени към гърците и мюсюлманите заради робството. "Българите не обичат гърците, пише Анри Мотте на 21 юли, и се опитват по всякакъв административен начин и по религиозните въпроси да ги накарат да емигрират, както турците, с надеждата да останат единствени господари на търговията."
Откритите призиви за отнемане на манастирите, предстоящото посещение на княз Александър I и появяването на митрополит Симеон във Варна стряскат гръцката община. На свое специално съвещание ръководството й обсъжда бъдещата си тактика. Споразумяват се митрополит Кирилос с телеграма да покани княз Александър I като свой гост в манастира и в следствие на това да отпадне въпросът за наема. Вземат решение митрополит Кирилос, като истински домакин, да не напуска манастира докато там пребивава князът. Очакванията на гъркоманите са да извлекат дивиденти от евентуалното приемане на българския княз като свой гост. Естествено тези намерения предизвикват болезнено възмущение сред българите.
Тъй като княз Александър I получава две покани за едно и също нещо, изпраща на 19 юли барон Ридезел, хофмаршал в двореца, да проучи въпроса на място. Баронът се среща с местните власти, уточняват подробностите и отпътува на 21 юли за Букурещ, откъдето трябвало да направи някои покупки. За да се избягнат конфузни ситуации, градските власти изработват програма и сформират специална комисия по посрещането. В нея влизат 4 българи, 2 гърци, 2 турци и 1 арменец. Основната задача на комисията, както и на предварително оповестената програма за посрещането, е да се намали общественото напрежение. Една от мерките на комисията е забраната да се развяват гръцки знамена по време на посрещането. Към подобни демонстрации гъркоманите често прибягват и особено възмутително за българите е развяването на гръцки знамена точно на 27 юли 1880 г., когато празнуват годишнината от освобождението на Варна.
Три дни преди пристигането градските власти предприемат акция за хигиенизиране на града, а "Варненски вестник" предупреждава, че митрополит Кирилос възнамерява да не напуска манастира, докато гостува князът. "Надяваме се, пише вестникът, че надлежните места не ще допуснат таквиз неприличности и невежливости. Манастирът да не е патриаршеско владение в България!"
Това подейства и на гъркоманите, и на българите като сигнал за генерално сражение. Княз Александър I пристига в 17 часа на 4 август с влак от Русе. Гъркоманите изразяват верноподаническите си чувства развявайки синьо-белите гръцки знамена, а в манастира издигат триумфална арка, на която е изписано на гръцки: "Живей като наш княз". Това естествено предизвиква гняв у българите.
За да запазят арката си, съобщава френският вицеконсул, гърците направили жива верига и само внезапното завръщане на митрополит Кирилос предотвратило малтретирането на по-малобройните българи. За да се избегне конфликта, князът е приветстван от българите пред манастирската порта, а в манастирския двор - от гърците. След молебен, отслужен на гръцки език, митрополит Кирилос "имал частна среща с княз Александър I". През това време, както съобщава "Варненски вестник", "няколко от тукашните интелигентни младежи българи" подменят гръцкия надпис с български. Князът, явно смутен от напрегнатата атмосфера, кани на вечеря митрополит Кирилос, митрополит Симеон, окръжния управител Петър Станчев, кмета Янко Славчев и командира на Варненската дружина капитан Плец. На вечерята българският монарх апелира да престанат да се делят на българи и гърци и да спрат борбите между тях, защото той имал еднакво отношение към поданиците си. Тази позиция предизвиква противоположни реакции у враждуващите страни. В своето донесение френският вицеконсул пише, че гърците останали доволни от тези думи, а българите - не.
Княз Александър I пребивава във Варна от 4 до 22 август 1880 година. Освен развлеченията и светските задължения, като аудиенции и официални вечери, той е въвлечен в проблемите на варненското общество. През цялото му пребиваване общественият живот в града е подчинен на българо-гръцкото съперничество. Във всички общоградски церемонии има двойно представителство и дейност: българска, от името на гражданството, и гъркоманска от името на гръцката община. Българите пълноценно използват присъствието на държавния глава, за да внушат на гъркоманите, че макар и малцинство силата е на тяхна страна, докато последните официално се оплакват на княз Александър I, че са репресирани от българите.
Гъркоманите не успяват да извлекат очакваните дивиденти от своето домакинство в манастира "Св. Димитър". Напротив това още повече ги противопоставя на българите. Сред варненските българи могат да се различат два лагера: радикален - обкръжението на "Варненски вестник" - и по-умерен, представляван от митрополит Симеон, кмета Янко Славчев, окръжния управител Петър Станчев и др.
Съдейки по публикациите, около "Варненски вестник" гравитират учители и по-низшестоящи чиновници. По-изявени сред тях са Георги Кърджиев, Павел Калянджиев, Върбан Папанчев, Божил Райнов и др. Амбициите им са да бъдат забелязани и чути. Затова, когато князът пребивава във Варна, "Варненски вестник" излиза на 8, 9, 13, 16, 20 и 23 август, което не е обичайната ритмичност на изданието. Техният език е иронично язвителен, а внушенията им са за радикални действия спрямо гъркоманите. Болезнено реагират на антибългарските демонстрации и настояват местните изпълнителни и съдебни институции да бъдат по-решителни в действията си: "Грижата и попечението [върху манастирите "Св. Димитър" и "Св. Константин"] трябва да се отнеме от Гръцката митрополия и да се предаде според закона на общинския Варненски съвет, в правата на когото влизат градските дюгени, празни места, пазари, градска мера, и в нея камъни и всичко що е на земята и под земята, в това число градини лозя, къпални и имота на манастирите. Градският съвет без да губи време и немедлено трябва да отреди едного от своите членове, за да направи опис на всичкото движимо и недвижимо имущество и го приеме под своето управление, и в това време помоли владиката на Варненска епархия, преосвещени Симеон, да назначи двама стари свещеника за "Св. Димитър" и "Св. Константин и Елена". Десет дена след този призив се обръщат и към окръжния съд да "отвори дело и да направи следствие за разяснение и туряни справедлив ред на този въпрос".
В тези августовски дни на 1880 година като противодействие на гръцкото религиозно-културно влияние, е лансирана идеята Варна да се утвърди като лятна столица на Княжеството. На 13 август 1880 година "Варненски вестник" отпечатва кратко анонимно съобщение: "От вярно място научаваме, че Н. В. Князът щял да си купи място на изток от града, край морето, за летен палат." Като добри поданици на своя монарх, варненци откликват на желанието му и подаряват манастира "Св. Димитър". Поставени пред свършен факт, гръцката митрополия и община, търсят справедливост в съда срещу българската теза, че манастирът е собственост на всички жители, а не само на гъркоманите.
Освен радикализма, трябва да се подчертае и друга особеност, характерна за обкръжението на "Варненски вестник". Въпреки голямото желание на тези личности да са в центъра на августовските събития, те са в периферията. Това личи от неточната или противоречива информация за предстоящи събития, а понякога са изненадващо неведоми за отдавна зреещи проблеми. Например за предстоящото изгражадане на българския храм имат съвсем обща представа до къде са доведени нещата. В един материал, отпечатан на 22 юли 1880 година, препоръчват на варненци "поне от идущата пролет да се начне съзиждане на черквата", а в същото време старите варненски възрожденци с огромна енергия набавят пари, строителен материал и строители. Велико Христов и Антон Недялков закупуват 150 000 оки вар, Янаки Жеков закупува камъни от Варненската крепост и т. н. Очевидно е, че обкръжението на "Варненски вестник" не е посветено в замислите на варненските консервативни среди, които доминират в обществения живот на града през лятото на 1880 година.
Обкръжението на "Варненски вестник" болезнено изживява своята дистанцираност от публичните прояви. Те се чувстват обидени и пренебрегвани и често пъти заемат позицията на критикуващи. От либерални позиции атакуват другия лагер. Недоволни, че в програмата за посрещането на княз Александър се говори за "нотабили на града", те заплашват със съдебна отговорност и обществено порицание. Според "Варненски вестник" е извършено престъпление, защото думата нотабили "е противна на буквата и духа на конституцията". Връх на обидата за обкръжението на "Варненски вестник" обаче е княжеският бал на 20 август. От техните среди никой не е поканен, поради което по време на бала "в салона съществувала меланхолия и безпорядък". Огорчен Георги Кърджиев прави следния коментар: "Ще забележим само, че "нотабилската" комисия за съставяне списъка на лицата, които ще се призовават на бала, се погрижила само за своите роднини и останаха непоканени много почтенни лица, които с присъствието си много по би съживили бала."
В разразилата се полемика по повод на бала все по-ясно се очертават двете тенденции: либерална, отстоявана от "лица със заслуги за освобождението" и консервативна на "чорбаджийските синове". Действията на старите варненски възрожденци, като Янко Славчев, Велико Хрестов, Антон Недялков - Карабатак, Янаки Жеков, митрополит Симеон и пр., са по-целенасочени и резултатни. Чрез княжеския секретар д-р К. Стоилов, който отбелязва в дневника си на 7 август, че се запознал с разни лица от града и се виждал често с митрополит Симеон, те имат възможност за директен контакт с държавния глава. Тази възможност е използвана, за да му покажат на 18 август всички административни институции; на 19 август да го разведат по училищата последователно в еврейското, българското, руждието, арменското и във всички гръцки; и на 20 август посещават болниците. Специално за княз Александър I за пръв път във Варна се подготвя хор, който пее по ноти за литургията послучай Успение Богородично, отслужена от митрополит Симеон. Всичко това ненатрапчиво, но убедително експонира пред княза проблемът на варненските българи и необходимостта от неговото съдействие. На 18 август показват на княз Александър I определеното място, но той не го одобрява и сам избира къде да се издигне храма.
На 22 август при излючителна тържественост е положен основният камък. В церемонията вземат участие митрополит Симеон, букурещкият митрополит Панарет Погониански, арменският наместник, а митрополит Кирилос дипломатично изпраща свой представител. Присъстват гражданските власти, сред които е Марко Балабанов, чуждите граждани и много народ. Със специална лопата и търнокоп княз Александър I разбърква хоросан и зида основите на катедралата "Св. Успение Богородично". След водосвета монархът с указ помилвал всички затворници от варненския затвор, на които оставало да изтърпят три месеца до края на присъдата си.
Строителството започва веднага със събраните 15 000 франка. За строителен материал са използвани блокове от крепостните съоражения. Парите скоро свършват и на 13 ноември 1881 година Варненската община става гарант на лотария за 150 000 лева, с които да се довърши строежът. По-значителни волни пожертвования за строящия се храм правят княз Александър I, митрополит Симеон, Перикли Хавезов, Янаки Жеков, Ганчо Ненов, Антон Недялков - Карабатак, Нико Касабов, Георги Илиев, Сава Марков, Стефан Явасчиев, Димитър и Стат Паница, Йордан М. Вълчев, Андрей Астарджиев, х. С. Х. Пенков, Хар. Левтеров, Никола Провадалиев, Христо Нойков, Руси Матеев, Кръстьо Мирски, Павел Калянджиев, Петър Юшенлийски, Цани Ненов, Сава Георгиевич, Злати Гинев, Велико Христов, Петър Янев и др. През есента на 1885 година сградата е завършена, а на 30 август 1886 година е отслужена първата служба в новооткритата катедрала "Свето Успение Богородично" и е положен антиминса (обредната кърпа, върху която е нарисувано погребението на Христос). Само за пет години е построена една от най-импозантните сгради в страната. Срок, твърде кратък, сравнен със строителството от близкото минало.
Това определено е успех за старите възрожденски дейци във Варна, който още повече засилва антибългарските настроения сред гъркоманите. В едно писмо до Тодор Икономов митрополит Симеон обобщава събитията от лятото на 1880 година така: "От пребиваването на княза остана за спомен едно добро и едно зло... Доброто е полагането основния камък на българската черква, която ще се прави във Варна и която се строи по настоящем много деятелно. Злото е раздразнението и пробуждането на омразата помежду българи и гърци. Гърците, както навсякъде, тъй и тука искат във всичко да се делят от българите, във всичко желаят, трудят се да покажат, че са гърци, а не - българи. Това проявиха и в особените депутации, които са проводили на княза, за да честитят за благополучното му идване във Варна и в особените серенади... Това стремление на гърците смущава нашите българи, които искаха да предварят времето. Те се трудят да накарат гърците да се подложат на влиянието на българщината, да забравят, че са гърци, нещо което само времето ще направи. Затова питат, разпитват, тефтери претърсват, за да се научат кой направил черквите във Варна, кой дигнал манастирите, кой подарил нивята и т. н., та като съберат достатъчно сведения, тогава да направят чрез съдилищата, което е добро за българите. Подновяването на последно време борбата между българи и гърци ще се развие в големи размери при настъпилите избори за членове на общинското управление. Гърците готвят, слушам, Стерю Анастасиади за кмет, когото на последно време г-н Цанков бил препоръчал на княза за мирови съдия. Нашите пък искали да въздигнат на този пост Калянджиев. Предполагам, че ще надвият гърците, защото са съединени с турците. Гърците толкова са уверени за това, щото при заминаването на княза казали, че догодина те ще посрещнат Негово Височество."
Съгласно "Привременните правила за общинско градско и селско управление", мандатът на общинските управи е една година, като времето за избори е регламентирано в периода 25 август - 5 септември. Във Варна са насрочени на 30 август 1880 година местни избори. Поради недостатъчен брой гласоподаватели, изборите са отложени за следващия ден. Според "Варненски вестник" причината за провалянето на изборите на 30 август е празнуването на именния ден на княз Александър I.
Подготовката за изборите се съсредоточва около две основни листи. Първата е на гъркоманите и мюсюлманите и в нея фигурират само две български имена - Янко Славчев и Георги Попов. На 31 август тази листа спечелва изключително убедително: Янко Славчев - 739 гласа, Ахмед Ефенди - 735, Стефанаки Пападополу - 734, Георги Попов - 730, хаджи Каранфил Трано - 717, Димитър Парусиади - 717, Али Бей, син на Шакир Ефенди, - 716, Васфи Ефенди - 716, Хафуз Ага Бургазлъ - 715, Дервиш Ага - 714, Халил Ефенди от Каварна - 714, Али Ефенди, син на Хасан Ефенди, - 714, Форис Зафирио - 714, Василий Велизаре - 713, Халиолас Мелиди - 713, Ахмед Ефенди, син на Чителекаи, - 713, Григор Карабатак - 713, Лефтер Папа - 712, Николас Параску - 711, Даниел Мистакидис - 683 глас. Общият брой на кандидатите е 20, т. е. с един по-малко, защото в последния момент 21-ят си изтеглил кандидатурата.
Другата листа е българската. В своите донесения френския вицеконсул Анри Мотте пише, че отделните кандидати са получили между 5 и 16 гласа. Той представя по известните имена от българската листа: "...г-н Лефтеров, търговец, Хафезов, директор на Българското търговско дружество и г-н Колони, депутат от Силистра..."
Няколко дни преди изборите "Варненски вестник" излиза с уводна статия, в която разясняват условията, на които трябва да отговарят кандидатите: "люде, честни, почтенни, патриоти, учени и образовани". На тези условия отговаряли според тях Павел Калянджиев, Георги Велчев, Иван Кавалджиев, Сава Марков, К. Константинов, Георги Попов, Праматарев, Стат Паница, Върбан Папанчев, Костаки Стойков. Тях препоръчват за кмет и помощник кметове. Това са лица, гравитиращи около вестника. Категорично не се допуска възможността турчин или грък да заеме въпросните длъжности, защото не владеели официалния език, но съветници можели да бъдат. Прави впечатление, че не е отпечатана официална листа, а са посочени личностите, които адмирират.
В деня преди изборите "Варненски вестник" призовава българи, гърци, турци да си подадат ръка за съгласие, за да изберат най-добрите си съграждани. Тази статия - апел е отпечатана и на гръцки език. Интересното е, че наред с нея са отпечатани и материали с антигръцко съдържание.
Резултатите от изборите на 31 август 1880 година са катастрофални за българите. Според "Варненски вестник" гласуването е продължило само 31 минути, време достатъчно за поддръжниците на гръцко-турската листа да гласуват. Това говори за една добра предварителна организация, на която българите противодействат с внезапна оставка на водача на гръцко-турската листа Янко Славчев. "Варненски вестник" съобщава, че "пълното вишегласие има г-н Янко Славчев", който отказал да влезе в общински съвет, съставен само от гърци и турци. Местните власти докладвали за нередовности в процедурата и на 13 септември 1880 година пристигнало от София предписание за нови избори. Насрочени са на 21 септември. От това решение естествено най-засегнати са гъркоманите и мюсюлманите във Варна. Подробни сведения за тяхната реакция дава френският вицеконсул в града:
"Много от избраните съветници искаха обяснение от префекта. Той не можа да им отговори. Заяви, че изпълнява заповедите на началниците си и обяви с плакат допълнителни избори."
"Гърците и мюсюлманите не бойкотираха изборите за българска администрация. А изборите са регламентирани така, че да елиминарат част от избирателите. В резултат на всичко това гърците и мюсюлманите са решени да защитават своето изборно право и равенство на избирателите."
"Новоизбраните се събраха на едно соаре при Халил Ефенди, за да се разберат за бъдещето си поведение. Те са решили по принцип, че една двойна петиция, различна в основата си, трябва да бъде адресирана до княза от гръцка и мюсюлманска страна. Последните мислят, че не само новоизбраните трябва да подписват тази петиция, но и избирателите трябва да протестират заради непризнаването на политическите им права. Един протест, подписан от двадесетте избрани съветници, ще бъде адресиран до префекта в момента, когато се обявят допълнителните избори. "
"Мненията се разделиха: Едни смятат, че трябва да се бойкотират допълнителните избори. Други са на мнение, че трябва отново да се излезе със същата гръцко-турска листа и да се борят за повече гласове от последния път. Предстоящи събрания ще вземат окончателното решение." Такова събрание на гръцките и турските нотабили се провежда сутринта на 17 септември в Медресето. С оглед на бъдещата избирателна стратегия са извикани и всички мухтари на различните махали. Анри Мотте така обобщава споровете в своето донесение: "Тези, които бяха на мнение да се представи същата листа и да се гласува масово за вече избраните на предните избори, попитаха мухтарите дали избирателите мюсюлмани ще дойдат в достатъчно количество на новите избори. Мухатарите не отговорили категорично и ясно, поради което не се настоявало за нов вот."
"Един мюсюлманин предложи да се разберат с българите. Предложението енергично бе отхвърлено, а авторът на предложението вероятно не ще вземе участие в бъдещите събрания. Нотабилът Шакир Бей твърдо се противопостави на това разбирателство. Натовариха мухтарите да сондират мнение сред мюсюлманите-избиратели. Решиха трето събрание да се свика утре сутринта, за да се запознаят с отговора на мухтарите преди да се вземе окончателно решение, което ще се съобщи на избирателите гърци и мюсюлмани." По-нататък в донесението си френският вицеконсул обяснява сближението между гърци и мюсюлмани с "аспирации на българите към Македония". "Нещо повече, пише той, голямо число гърци и мюсюлмани мислят, че Високата порта и Гърция трябва да приключат с въпроса за границите и да се съюзят срещу московските интриги и движението на българите в Румелия и Македония. Префектът обяви с афиши и викачи, че допълнителните избори трябва да се извършът и гражданите да се явят за ново гласуване. Избраните гърци и мюсюлмани, както и техните избиратели протестираха пред министър-председателя и княза с две телеграми."
Привържениците на българската листа също развиват активна дейност. Този път "Варненски вестник" предлага листа, в която са включени само българи и арменци. В листата са включени: Серкиз Еф. Оханосов, Георги Илиев, Нико Касабов, Харалам Левтеров, Артин Сукясов, Оханес Апелоглу, Сава Марков, Петър Мишайков, Х. Дечо, Иван Кавалджиев, Георги С. Попов, Михаил Колони, Стеф. Зафиров, Цоне Ненов, Перикли Хавезов, Коста Стойков, Георги Велчев, Павел Калянджиев, Георги Минков, Никола Ангелов, Христо Нойков. Всичко 21 човека, колкото е броят на съветниците.
Отново в тази листа не се срещат имената на старите възрожденци като Янко Славчев, Янаки Жеков, Велико Христов и др., а повечето са бесарабци като Георги Велчев, Павел Калянджиев и др.
Вероятно окръжният управител Петър Станчев и Янко Славчев са преосмислили ситуацията и са влезли отново в договореност с турците, както на предните избори. Този път обаче това не е печеливша стъпка. Обкръжението на "Варненски вестник" успява изцяло да завладее избирателното бюро, което говори за предварителен сценарий. Избирателното бюро е в състав: председател Петър Мишайков, членове Ив. Божков, Оханес Сукияс, Нико Касабов, и секретари К. Попов и Киряк Константинов. Двама от бюрото са и кандидати, а всички са свързани много тясно с листата на "Варненски вестник".
Окръжният управител Петър Станчев, виждайки, че е на губещата страна, се опитва да смени състава на бюрото, но без успех. Работата била толкова явна, че още преди да преброят бюлетините, П. Станчев на турски език призовава турците да напишат до него оплакване, че са нарушени правата им.
В този дух е и донесението на френския вицеконсул Анри Мотте:
"Българите и арменците формираха обща листа, за да попречат на гърци и мюсюлмани да вземат места в общината. Избирателното бюро трябвало да се отвори в 10 часа, но българите и арменците отишли много рано, за да попречат на гърците и мюсюлманите да проникнат до него. По закон в бюрото трябвало да има по един грък и мюсюлманин. Българите и арменците съставили бюро противно на закона без съпрениците им. Българите направили всичко възможно да затруднят гласуването на гърците и мюсюлманите. Пристигнали са селяни от околностите, които нямали жилища във Варна и не би трябвало да гласуват. Действителните избиратели във Варна се разпределят така: 1 българска махала, 1 арменска, живеещите в които махали мюсюлмани не са записани в избирателните списъци противно на всякакво право; 4 големи махали на гърците и 11 турски махали."
"Членовете на бюрото решиха да прекратят изборите в 1500 часа, за да прегледат необходимите за гласуване материали и са отправили обръщение към българите и арменците да дойдат да гласуват преди 1430 часа. Крайно недостатъчно време за 4 гръцки и 11 турски махали. По този повод гърците и турците протестират устно пред бюрото да се удължи времето за гласуване. Членовете на бюрото въобще не обръщат внимание на протеста. Префектът е декларирал, че в 1500 часа трябва да завърши гласуването. Започна дълъг спор между префекта и турците и гърците. Изпратени са протести същият ден до княза, както и отделни протести, че са нарушени политическите свободи и че изборите са незаконни. Адресирани са телеграми до министър-председателя и княза. Получавайки тези телеграми, княз Александър I поискал телеграфически от префекта подробен доклад върху изборите." По-нататък Анри Мотте изрежда 24-те кандидати, тяхната етническа принадлежност и броят на получените гласове. Само последните трима не принадлежат към сборната българо-арменска листа - Янко Славчев - 178 гласа, Хафуз Ефенди Бургазлъ - 148 и Стефан Пападопуло - 148 гласа. От кандидатите 19 са българи, 3 - арменци, 1 мюсюлманин и 1 грък. "Бюрото призна, пише френският вицеконсул, само 148 бюлетини на гърците и мюсюлманите. Анулира 227 бюлетини, които заедно с тези 148 биха дали мнозинство на гръцко-турската листа въпреки препятствията, които бяха създадени. Смята се, че ако изборите бяха законни и нормални, кандидатската листа на мюсюлманите и гърците би могла да получи около 1 000 гласа, т. е. с около 300 повече от предишния тур на изборите."
"Българите не се извиниха на г-н Я. Славчев, бивш кмет, който е поставен последен в българската листа. Заради това на втория тур на изборите се е поставил в гръцко-турската листа, но той не забрави да се покаже като герой от Шипка, че все още не е мъртав."
"Изборите станаха в полза на българите и арменците, на по-патриотическата, способната и интелигентска част на варненското население", пише "Варненски вестник". Подредени според броя на гласовете се подреждат така: Хараламби Левтеров - 303, Костаки Стойков - 298, Георги Илиев- 296, Сава Марков,- 294, Артюн Сукязов - 292, Никола Ангелов - 292, Герги С. Попов - 291, Цани Ненов - 291, Михаил Колони - 291, Христо Нойков - 288, Саркиз Еф. Оханесиян - 288, Перикли Хавезов - 287, Нико Касабов - 285, Петър Мишайков - 283, Павел Калянджиев - 281, Иван Кавалджиев - 277, Ст. Зафиров - 277, Георги Велчев - 276, Г. Минков - 276, Оханес Апелоглу - 275, Х. Дечо - 225.
Обкръжението на "Варненски вестник" остро критикува окръжния управител Петър Станчев за поведението му по време на изборите и Янко Славчев, който уверявал гърците и турците, че само той може да ги защити като кмет. Всъщност Янко Славчев, Петър Станчев и още неколцина българи се опитват да използват влиянието си сред част от мюсюлманите и гагаузите, противопоставяйки се на крайните позиции на "Варненски вестник" и неговото обкръжение. Те залагат на авторитета, с който се ползват сред гъркоманите и мюсюлманите от преди Освобождението. Типичен представител на този лагер е бъдещият тъст на д-р Васил Радославов търговецът Никола Провадалиев. Той се ползва с безспорно влияние в гагаузката махала, с гръцко образование, неграмотен е на български и се подписва като N. D. Provadioglu. Той не е гъркоман, но не е и националист. С умерените си позиции техният лагер се надява да спечели доверието на многоезична Варна. Петър Станчев докладва отново за нарушения на изборната процедура и отново са насрочени избори за 9 ноември 1880 година. На 29 октомври Никола Провадалиев отправя предложение към Петър А. Попов да издигнат кандидатурата му. В писмото ясно са очертани факторите, на които разчитат в изборната борба: "След една седмица ще станат общинските избори и както изглежда голямо значение ще има намесата на министерския комисар (окръжния управител - бел. Б. Д.) в тези избори и ще спечели този, който има повече гласове [, а ] както знаете имам местното доверие както и на министерството [ и ] ще съветвам приятелите ми турци, гърци и [ от ] други националности, за да Ви изберат..." След два дена Петър А. Попов пише, че е изключително поласкан от предложението, но "не може да отговори ни с отрицание, ни с приемване..."
Периодът между изборите поляризира варненското общество. Сипят се обвинения за продажност не само на Петър Станчев, но и на Драган Цанков. Припомнят се случаи как министър-председателят фаворизирал гърци като Стерю Анастасиади и Компияно от Балчик. Общото внушение е, че заради егоистичните амбици на властниците, се подлага на унижение националното достойнство на българите. Раздухването в иронично-саркастичен дух на "една глупава история", както се изразява К. Иречек, с френското вицеконсулство във Варна заплашва да се превърне в скандал. На 17 октомври 1880 година надписът на френското вицеконсулство във Варна бил изцапан с говежди изпражнения. Вицеконсулът Анри Мотте вижда в това преднамерена обида и алармира направо посланика в Цариград Тиссо и министъра на външните работи на Франция Вадингтон. В хода на този скандал отново изплуват българо-гръцките противоречия.
"Вицеконсулството във Варна беше тежко оскърбено тази сутрин, пише на 17/29 октомври 1880 г. А. Мотте на френския външен министър. Щом направих официален протест пред властите, те веднага признаха тежеста на престъплението и веднага се разпоредиха да бъдат арестувани няколко гърци и мюсюлмани, живеещи в съседство с вицеконсулството. Българските власти смятат, че съседите и техните криминални типове са способни на акции от всякакъв тип. Аз бях учуден, че българската власт не се поколеба да арестува гърци и мюсюлмани, докато общественото мнение смята българите за инициатори на този акт. Позволете ми да изкажа мнение, че правителството на република Франция трябва да изиска незабавно публично удовлетворение за оскърблението, тъй като стореното е в резултат на безнаказаността, с която правителството прикрива своите поданици, които се отдават на произволи по отношение на гърците и мюсюлманите и по отношение на всички чужденци, обитаващи княжеството. Българският народ трябва да има респект към консулския корпус и правителството трябва да вземе съответните мерки за приложение на капитулациите. Това е политически акт. Гърците и мюсюлманите, които са голяма част от населението, покровителстваните чужденци и моите колеги, които ми направиха почетни визи във връзка с инцидента, мислят, че правителството на френската република не трябва да остави този случай. Трябва да изиска от българското правителство уважението, което дължи на Франция, като велика нация и страна, подписала Берлинският договор, защото и на Франция дължи предоставения свободен политически живот." Очевидно е желанието на вицеконсула да унижи българските власти, които обаче експлоатират проблема във вреда на гъркоманите и мюсюлманите. Според Анри Мотте този акт е извършен от българи, които изпитват омраза към френското вицеконсулство, породена от симпатиите към гърци, мюсюлмани и всички чужденци. Българите смятали французите за свои врагове, защото Франция била дълго време приятел на Турция и покровител на мюсюлманите.
На другия ден, 18 октомври, отново са разменени телеграми между Париж, Цариград, София и Варна по инцидента. Анри Мотте беснее, че все още властите не са заловили виновника, от Париж го съветват да се обърне за инструкции към генералния консул в София Шефер, а от Цариград Тиссо изпраща фрегатата "Le Petrel" на помощ. Драган Цанков се разпорежда за незабавно разследване, което варненската полиция превръща в комичен фарс. Един от арестуваните споменал, че видял да минава по улицата едно еврейско момиченце от гръцки произход, което живее в съседство. Полицията го разпитала и според секретаря в префектурата Панайтов, натоварен да държи връзка с френското вицеконсулство, инцидентът е дело на еврейски деца. След училище тези деца били извикани в конака на разпит. На другия ден директорът на еврейското училище се среща с Анри Мотте и декларира, че всички деца са били в училище до 1030 часа и че всички са придружавани от детегледач и освен това "емблемата била прекалено високо поставена, за да могат децата да хвърлят това голямо кравешко лайно върху нея".
Този комичен обрат естествено не е по вкуса на френския вицеконсул. В своите донесения той откровено признава симпатиите си към гъркоманите и мюсюлманите. Тези симпатии не са тайна за варненските българи. В уводната си статия от 1 октомври 1880 година "Варненски вестник" анализира причините за конфронтацията между българите във Варна от една страна и техните съграждани гърци и турци, от друга страна. "В заключение, завършва статията, причината за нашето зло не са нито гърците, които никога не могат да ни бъдат приятели и доброжелатели, нито турците, които гонят открито други чужди цели, подбутнати от турския агентин и от друг необрязан турчин, консул на една славна държава..." Самият Анри Мотте смята, че се има предвид неговата личност. В донесението си от 18/30 октомври 1880 година той преразказва и коментира точно тази статия, че е злонамерено насочена срещу него: "С тази атака, насочена срещу мен с умисъл, и срещу турския агент, уважавания г-н Минюр Бей, който е племеник на Расим паша, министър на флотата в Константинопол, е свързано и оскверняването на моя дом." Ето защо Анри Мотте смята, че инцидентът е дело на българите, които били зле настроени срещу френското вицеконсулство и чужденците. Самите власти демонстрирали неуважително отношение към него. Окръжният управител дори не е благоволил да се срещне с него, за да изкаже достатъчно ясно съжалението си от инцидента. Задоволил се е само с писмен отговор от 18/30 октомври 1880 година на неговата жалба, подписан от Н. Д. Панайотов.
Тръгналият от Цариград кораб "Le Petrel" пристига във варненския залив на 20 октомври/2 ноември 1880 година Капитанът на кораба Рустан и Анри Мотте решават да не се срещат с префекта, докато следствието не даде реални резултати. По думите на самия Анри Мотте тези демонстрации на сила още повече задълбочават взаимната неприязън:
"Местната власт и българските вестници се настроиха враждебно. Обвиниха отначало деца, после двегодишно еврейче..." австрийският, английският, гръцкият и белгийският вицеконсул застанали на френска страна. За две седмици полицията заловила селяни, но нямало никакви резултати и задържани. Поркурорът е заявил, че сред заподозрените няма виновни, а се търсят селяни мюсюлмани. Местните власти задържали гърци и мюсюлмани, а общественото мнение е, че българите са извършители. "В русенския вестник "Българин" N 304 от 26 октомври пише, че виновни са гърците и турците, противно на истината; пишат за децата еврейчета, за да се омаловажи случая. Убеден съм, че авторът е същият, който пише във "Варненски вестник". Отсъства всякакво уважение към офицерите от "Le Petrel" и вицеконсула на Франция, заради фаворизирането на гърци и турци, врагове на българите..." Писмото завършва с констатации какво лошо отношение имат българите към чуждите представители.
Освен всичко това случката е използвана от опозицята, за да се подчертае, че местните власти унижават националното ни достойнство. Атаките срещу либералното управление вдигат градуса на напрежението и затрудняват провеждането на изборите. На 8 ноември "Варненски вестник" напомня, че съветниците трябва да са грамотни на официалния език. Изборите на 9 ноември 1880 година започват със спор за избирателното бюро. Натискът е да се изберат между турците и гърците още двама членове на вече избраното бюро. С това категорично не се съгласява бюрото и се провалят и тези избори, а окръжният управител Петър Станчев отново е засипан от протести срещу извършените нарушения. Нерешените проблеми остават за 1881 г. На 22 януари 1881 г. френският вицеконсул съобщава, че от няколко дена общественото мнение е развълнувано от задължителното условие да владеят български език, тези които искат да се кандидатират за депутатите или държавни чиновници. "Гърците и мюсюлманите виждат в това решение един нов опит да бъдат елиминирани от политическия живот, за да се облагодетелстват изключително българите."
Конфликтите с гъркоманите не са само по време на изборите. Почти ежедневно избухват скандали в митницата, съда и пощата. В тези институции българските чиновници отказват да обслужват клиенти, ако те говорят или пишат на гръцки език. От своя страна и гърците не правят опит да се съобразяват с някои задължителни норми в княжество България. Безпрецедентни са претенциите им към Българската съдебна система. Гъркоманите обикновено търсят правосъдие в съда към гръцкото вицеконсулство, чиито решения задължително се утвърждават от Варненския окръжен съд. Много често Варненският окръжен съд не признава тези присъди или постановява точно обратното. Гъркоманите, подкрепяни от вицеконсулите на Австро-Унгария, Великобритания, Италия, Испания, Гърция, Холандия, Германия, Белгия, Португалия и Франция, искат смесени съдилища с техни представители и преводачи.
Повече от ясно е в тази обстановка, че за да се проведат нормални избори във Варна, трябва да се намали общественото напрежение. Две възможности за излизане от ситуацията се очертават: да се назначи от правителството градско управление, което не е по вкуса нито на консерваторите, нито на гъркоманите, или да се продължи мандатът на старата управа, докато се създадат подходящи условия за нормални избори. По-реалистично се оказва второто решение и избори се провеждат чак на 6 април 1881 година. За кмет тогава избират Михаил Колони.




Тема Re: Как са произвеждали гъркоманинови [re: koмитa]  
Автор koмитaМодератор (български)
Публикувано28.06.06 22:30



Цариградската патриаршия: поведението на патриаршеските органи
--------------------------------------------------------------------------------

Какво поведение са държали патриаршеските органи? Имало лица, които не са одобрявали схизмата. В 1872 г. се обявил против нея анхиалският (после смирненски) митрополит Василий (родом българин от костурското село Бобища и починал на 22 януари 1910 г), който за това бил уволнен от заеманата тогава длъжност ректор на Халкинското богословско училище. Изказали се против схизмата и двамата най-добри преподаватели в Халкинското богословско училище Илия Танталиди и Иоан Янастасиади, също заплашени с уволнение [134]. В 1874 г. патриарх Иоаким II e възложил на една комисия начело с поменатия митрополит Василий да се произнесе, дали църковните правила позволяват да се приемат епископи и клирици, ръкоположени от низвержени и схизматични епископи. Митрополмт Василий е изложил своето мнение в специален трактат, благоприятен за българите [135]. В 1879 г. патриаршеският владика Неофит е изявил желание да мине под ведомството на Българската църква. [136] А в 1893 г. бившият неврокопски гръцки митрополит Григорий, който 30 години е служил на Цариградската патриаршия, след неколкократни заявления, устно е заявил на екзарх Иосифа в Цариград, че като българин се отказва от Патриаршията и настоятелно моли да се приеме за член на Българската църква. Понеже молбата му трябвало да се разгледа от българския Св. Синод, той се преселил в София и често молил наместник-председателя. русенският митрополит Григорий да се удовлетвори желанието му, като го уверявал, че никога не ще иска длъжност. След като се увърил, че не е под църковно запрещение, Св. Синод го приел за член на Българската църква, като му позволил да служи в църква, когато пожелае със съгласието на епархийския архиерей, и му издействувал пенсия. Той починал в София и бил погребан в двора на църквата „Св. Спас“, южно от олтаря.
По убеждение ще да е бил против схизмата и ефеският митрополит Агатангел, който от 1883 г. три години по ред тайно от патриарха е доставял миро на Българската екзархия, чрез един свой познат български архимандрит и учител в фенерското българско училище; също и патриаршеският велик еклисиарх, който след отказа на Агатангела Ефески една година е давал миро на същия български архимандрит [137].

В 1883 г. екзархийският протосингел Методий с официално писмо е поискал от великия протосингел на Цариградската патриаршия сведения за старозагорския жител Емануил Харидимов от гр. Ерекли (Хераклия), да ли бил свободен да встъпи в брак. [138] И екзархийският протосингел архимандрит Максим в 1885 г. е запитал официално мелнишкия митрополит Прокопий за същото относно варненския жител Дим. Ангелов от мелнишкото с. Петрово, като мотивирал своето обръщение с обстоятелството, че нямал друга възможност да направи тази справка, и го молил да му отговори по-скоро, макар и неофициално. [139] Навярно, тези патриаршески служители не са били неприязнено настроени към Българската църква. Ако споменатите екзархийски протосингели се обърнали към тях, то те се надявали да получат отговор, а могли да се надяват на това, ако мислели, че адресантите са разположени да влезат в писмено сношение с тях.

Подобни патриаршески служители трябва да се смятат като рядко изключение между изобщо враждебната на Българската църква патриаршеска йерархия. Гръцките владици в българските земи имали за лозунг на своята дейност: „Схизмата да стане факт“. Те си служели с всички възможни средства, за да разнебитят българските църковни общини и да ги подчинят наново на Цариградската патриаршия или поне да задържат българското население, което било в техни ръце, за да не се отметне от тях. От октомври 1872 г. насам те водели стръвна хищническа борба, в която по темп може да се различат приблизително пет фази: 1) от 1872—1878 г., 2) от 1878—1890 г., 3) от 1890—1903 г., 4) от 1903 — 10 юли 1908 (турския хуриет) и 5) от 10 юли 1908 г. до падането на Македония под сръбско-гръцко иго (1913 г.). Най-ожесточена била борбата на патриаршеските владици срещу Българската църква през втората и четвъртата фази, сир. когато българите в Турция били без духовни водители и когато те водели отчаяна борба за освобождение от турците.

Първото любимо борческо средство на патриаршеските владици била лъжата (в разните форми: измама, интрига, клевета). „В Македония — се казало в едно заседание на екзархийския Св. Синод — турците върлуват, лъжат и клеветят, за да докарат българите в отчаяние“ [140] По повод на отказването на Гавриила Кръстевича от Екзархията, патриаршески агенти разпростанявали между българския народ фикцията, че Гавриил ефенди значи православие, а отсътствието му от екзархийското управление — схизма. [141] С лъжи те се стараели да убедят българското население, че Българската екзархия е наистина схизматична, и нассквали местната турска власт против екзархийските органи и дейци. Те не се стеснявали публично да хулят Българската църква. В 1874 г. сърският митрополит, който служил в църквата „Св. Фока“ в Ортакьой, (Цариград) на храмовия праздник, е произнесъл ругателна реч против българите, като уверявал слушателите си, че нейде си българите разровили едно гърче от гробищата и го оставили да го изядат кучетата. С тази лъжа митрополитът е искал да възбуди цариградските гърци да не позволяват да се погребват българи от български свещеници в ортакьойските гробища, за което Екзархията усилено е действувала пред В. Порта. [142] Сярският митрополит е изпращал в българските села на епархията си проповедници, учители, свещеници и лекари да лъжат българите, че Екзархията не е православна. [143] В 1873 г. струмишкият митрополит Иеротей, изпращайки в с. Ново село свой свещеник, е писал на селяните да не приемат екзархийския свещеник Георгий, ако би дошъл в селото им, защото той не бил вече православен свещеник, „а друговерец, т. е. схизматик и еретик и е прокълнат от нашата православна вяра и от триста осемдесет св. Отци.“ „Вий като православни, — им писал той — не само в църквата да не го пущате, но и във вашите къщи, защо согрешавате на Бога и приимовате клетвата му“. [144] В същата година скопският митрополит Паисий е примамвал селата от Измерничкия предел (Нишка епархия) да признаят Патриаршията [145], а в 1874 г. той е наел къща в Ниш, за да идвал тук и да интригувал против българския митрополит Виктор [146]. Драмският митрополит е плашил народа със схизмата [147]. Кюстендилският гръцки владика Игнатий и протосингелът му Макарий Рилец в своите проповеди толкова много са смущавали простодушното население, че българският кюстендилски митрополит Иларион е отказвал да отиде в Цариград, където го викала Екзархията, от страх да не изгуби епархията си. [148] Те разпространявали между населението брошурата на Воскресенски [149] и лъжели свещениците, че Екзархията щяла да бъде разтурена и владищината, която те събирали за българския митрополит, щели да я върнат. [150] А един кюстендилски свещеник-гъркоманин, за да внесе смут в екзархистите и изложи българските свещеници пред народа, по искане на Игнатия, е ходил преди Великден по селата и казвал на селяните да не ходят в църква за праздниците, защото турците щели да ги колят. Той бил арестуван по заповед на софийския мутесарифин. [151]

Също пловдивският [152] и созополският [153] гръцки владици постоянно ходели между народа да го убеждават в силата на схизмата. Созополският владика е успял да примами доста българи и това е принудило екзарха Антима да внуши на сливенския митрополит Серафим да пази паството си. [154] Агитацията на анхиалския владика в Айтос била тъй опасна, че Екзархията е изпратила там епископа Серафима Велички (после сливенски митрополит) да осветли българите и ги предпази от гръцките лъжи. [155] Тоя гръцки архирей имал за свой сподвижник един свещеник по име Антон, който отворил в своята къща параклис и примамвал селяните, като им говорел, че паленето свeщи в българска църква, целуването ръка на български свещеник, миросване и вкусване анафора в българска църква са противни на православната вяра. Той е подмамил доста много българи от Айтоската околност, цялото с. Кадъ-кьой (освен 4 къщи) било на негова страна. [156] В заявленията, които лозенградският гръцки владика е карал селяните да подписват и подават на турската власт, се казвало, че „българският екзарх пристъпи длъжностите си към вселенска патриарх и промени вярата си и ся наименова схизматик от местния свят велик Синод“, че той е престъпил „каноните на вярата ни“ и затова те ся отказват от него и молят да бъдат признавани за „православни. [157]

В Битоля гърците са представлявали в театъра си българските владици с четвероъгълни шапки и особени дрехи, с цел да внушат на християните, че българското духовенство не е православно. [158] Със същата цел скоро след схизмата те разпространявали слуха, че правителството не щяло да позволи да отидат български владици в Македония [159] и Екзархията трябвало да успокои разтревожените прилепчани с факта, че гърците лъжели така и за фермана, но въпреки това той се прилага. [160] Също и неврокопските гъркомани говорели на екзархистите, че турската власт е унищожила Екзархията и избраният за екзархийски неврокопскомелнишки митрополит архимандрит Харитон щял да бъде заточен. [161] За да дискредитират Екзархията пред своите съграждани, одринските гърци пръснали слух, че българският митрополит Доротей, който след освещението на българската църква в Одрин е заминал за Мустафа-паша (сега Свиленград) с ескорт от 10 стражари, бил изпратен от валията вързан на заточение. Одринският валия, разсърден от гръцката лъжа, заповядал да му доведат вързан всeки, за когото се чуело че пръска такава мълва. [162]

След освобождението на България, гръцките владици в Македония и Тракия още повече си служили със схизмата като с плашило, за да смущават религиозната съвест на българското население. През 1888 г. дойранският гръцки епископ Иоаким Анастасиади е обявил праздника Св. Кирил и Методий за антиканоничен под предлог, че не бил посочен в богослужебните книги на Православната църква, а бил учреден с политическа цел. На тоя ден той е затворил църквата в Дойран и забранил на свещениците да служат, обаче, каймакаминът се вслушал в гласа на народа и отворил църквата, в която били отслужени вечерня и утреня само с певци. [163] В гр. Воден през 1890 г. в проповедта си през една великопостна неделя [164] прртосингелът на воденския митрополит е нарекъл българите схизматици, еретици, проклети, като произнесъл проклятие върху ония, които се сношават с екзархистите и отиват в българската църква. [165]

През време на истилямите [осведомяване, допитване] обикновено нещо било гръцките владици да твърдят и представят фалшиви махзари (заявления), че населението ги признава за свои духовни пастири. Така, през 1872 година хора на анхиалския митрополит с подмамка се мъчили да събират подписи от българите в Айтоската околия, че го признават за свой владика. [166] В 1873 година цариградският патриарх е представил на Високата Порта махзар в своя полза от Струмишката епархия, макар че по-голямата част от нейното население признавало Екзархията [167] и гръцкият митрополит, според рапорта на бълг. митрополит Дамаскин Велешки, се държал в нея само благодарение на гъркоманите миряни и свещеници в Струмица. [168] В 1873 г. струмишкият митрополит Иеротей се опитал да събере печатите на селските мухтари под предлог, че трябвало да се благодари на гръцкия крал за подарените от него 200 л. т. за гръцки църкви и жилища в Струмишката епархия, а в действителност, за да подпечати лъжлив махзар, че населението не желае да бъде под Патриаршията; обаче селяните, узнали за тая му хитрост, не му дали печатите си. [169] Гръцкият владика в Кюстендил Игнатий, със съдействието на българина иеромонах Макарий и няколко кюстендилски куцовласи, е събирал подписи от простите българи против българския митрополит Иларион. [170] В същата година лозенградският гръцки владика с интриги е подмамвал селяните да подписват декларации, че се отказват от Екзархията и признават Патриаршията [171]. Сигурно, по неверен доклад на своя митрополит в Скопие Паисий, Патриаршията тогава е твърдяла пред Високата Порта, че повечето от населението в Скопската епархия е признавало нея [172], против което скопяни енергично са протестирали пред Високата Порта и Екзархията, заявявайки, че повечето население от епархията отдавна се отказало от Патриаршията. [173] Даже за Самоков в 1873 година гръцките църковни кръгове не се постеснили да излъжат, че 300 гръцки семейства в тоя град подали заявление до Патриаршията да им изпрати владика и че събирали пари за гръцко основано училище и църква, а в действителност в Самоков имало 30 влашки къщи, които, сродени чрез бракове с българите, не се делили от последните. Само един самоковец влах, по име Смиркаров се стараел да посее омраза между власи и българи, като подбуждал първите да искат и те да бъдат избирани за махаленски мухтари и да се продават и на тях столове в църквите, та чрез това да подготви почва, за да превземат патриаршистите някоя градска църква. [174] През 1880 год. дойранският гръцки владика е представил на европейската реформена комисия стъкмени от него заявления, че населението е доволно ог него. [175] Същото направил и битолският гръцки митрополит [176]

Гръцките владици са примамвали населението и с обещания на облаги. Игнатий Кюстендилски е обещавал да събира по 60 пари владищина [177] в противовес на сребролюбивия български митрополит Иларион. [178] Заради това последният не е могъл да събере владищината си (около 20,000 гр. недобори от изтеклата 1873 г.) [179] и да състави Епархийски съвет. [180] Вероятно, и Паисий Скопски е давал същото обещание на нишките граждани, та митрополит Виктор също не е могъл да събира без принуждение владищината си. [181] Също и охридският гръцки митрополит през 1880 г., обикаляйки из селата с охридския гъркоманин Серафим Манвилов (?), [182] е обещавал на селяните разни облаги. [183]

Още в 1872 г., скоро след схизмата, Екзархията с окръжно е предупредила българските църковноучилищни общини, дето нямало още български владици, да се предпазват от гръцките козни. [184] Големи старания тя е полагала да отбие гръцката пропаганда в центровете като Бургас, Одрин, Сяр и Солун. Поради мерките на Екзархията и трезвостта на българското население, заблудителната дейност на патриаршеските владици не е давала очакваните от тях резултати. Народът, като не се боял от схизмата, не вярвал на тяхните благи обещания. Също и фалшивите махзари не хващали място. Възбуждението напр. на българите в Кюстендил против гъркоманите било толкова голямо, че те прекратили всякакво взимане-даване с тях и не приемали дори свeщите им църква. [185] Дори веднъж те върнали парите, които гъркоманите са дали на църковния дискос. [186] Въпреки всичките си усилия, гръцкият владика Игнатий е успял да спечели само няколко души цинцари и българското семейство П. Новаковци в Кюстендил, 5—6 цинцари в Кочани, някои села и 2—3 свещеници, [187] а в края на 1874 г. цялото българско население в Кюстендилската епархия, освен двама свещеника, е признавало българския митрополит Иларион. [188] На 6 декември 1874 г. е изпратило протест против Игнатия кюстендилското с. Бела — последно от селата, що го признавали. [189] В Струмишката епархия гръцката измама също е намирала отпор у радовишани [190] и малешевци. [191] В Скопската и Охридската епархии истилямите за български митрополити са разбили всички интриги на гръцките митрополити Паисий и Мелетий.

Проповедта против Българската екзархия е потиквала патриаршеските владици и към канонически престъпления, които те вършели с цел да подтвърдят пред българското население, че екзархийската йерархия не е православна. Някои от тях са повтаряли тайнства, извършени от екзархийски свещеници. Тъй, Игнатий Кюстендилски е прекръщавал деца в Кочанско [192] и е преосветил в едно кюстендилско село църквата, осветена вече от българския митрополит Иларион. [193] В 1876 г. свещеникът в с. Дермендере (Мустафапашанско) бил преръкоположен от гръцкия владика. [194] Екзарх Антим е обяснявал пред Рашид паша изпращането на митрополит Доротея в Одрин и епископ Нила в Солун с обстоятелството, че гръцките владици превенчавали и прекръщавали венчаните и кръстените от екзархийски свещеници. [195] В 1903 година бил преръкоположен екзархийския свещеник Стоян от с. Куюн-дере (Лозенградско). [196] В 1903 г. дойранският гръцки владика е преръкоположил публично енорийските свещеници на миналите през м. юни с. г. под Патриаршията села Паторос и Аканджали Димитър и Мито Гюзелев. [197] Паисий Скопски бил обвиняван, че е преръкополагал екзархийски свещеници. Скопският гражданин Сапуниди, смутен от това, е доложил на цариградския патриарх, който му обещал да разследва обвинението. [198] В 1878 г. три семейства в тетовското с. Беловища признали неговото ведомство и той им ръкоположил свещеник, като чрез турската власт е забранил на екзархийския свещеник в това село да служи в селската църква, [199] с което, очевидно, е искал да го представи пред селяните, че не е истински православен свещеник. През 1884 г. същият Паисий е ръкоположил в Щип най-недостойни и сакати хора. [200] В 1892 г. струмишкият гръцки митрополит е чел очистителна молитва пред народа в църква над свещеника Яни (родом от Шумен), който бил ръкоположен от гръцки владика за свещеник на струмишкото с. Пиперево, но се отказал от Патриаршията и признал Екзархията и след един месец, под влияние на жена си, се върнал под ведомството на Патриаршията. [201] Също и драмският митрополит на 11 октомври 1903 г. е предложил на българския свещеник в с. Черешово (Неврокопско) да се откаже от Екзархията, като обещал да му прочете молитва за очищение и на другия ден да го приеме да служи с него в църква. [202] Мелнишкият пък митрополит Иоаким е искал от жителите на с. Спатово, когато му заявили, че признават Патриаршията, предварително да постят 15 дни, а след това да се извърши маслосвет в домовете им, за да ги приемел под свое ведомство. [203] В 1904 г. леринският митрополит е приел екзархистите от с. Ракита (Кайлярско), след като им прочел в църква опростителни молитви. [204] В същата година, по нареждане на сярския митрополит, във всички наново отнети от гърците български църкви в Сярската каза престолите и съдовете били премивани, а покровците и одеждите изгаряни като „схизматични“. Освен туй, преди да е започвал патриаршеският свещеник да служи, църквата била три пъти опасвана отвън с конец, който после бил пресичан, и цялата църква била ръсена отвън и отвътре със светена вода, [205] за да се очистела от „схизмата“. Ираклийският пък митрополит към м. октомври 1885 г. е заплашил българските свещеници в гр. Узун-Кюпру, че ако в двадесетдневен срок не го признаели за свой началник и не се миропомажели, щял да ги аргоса и изпрати в Цариград. [206]

Подобни явно антиканонични деяния, изглежда, са смущавали някои гръцки владици, та в 1903 г. са запитали Патриаршията, как да става приемането на „схизматичните“ български общини и свещеници „в Православната църква“. Патриаршията официално не е посмяла да отрече тайнодействията на българското духовенство. С писмо от 24 май 1903 г. патриаршеската канцелария е съобщила на епархийските архиереи в Македония и Одринско, че докато Св. Синод проучи въпроса, временно ще приемат схизматичните общини и ще позволяват устно на българските свещеници да свещенодействуват. [207] С окръжно от 30 октомври с. г. патриарх Иоаким повторно им напомнил да се съобразяват с това упътване „При позволеното от нас — казвал той — по снизхождение и търпъливост приемане на желаещите да прегърнат православието, св. архиереи трябва да обръщат голямо внимание, щото това присъединяване да става съвсeм просто и мирно, без шум, без желание за вънкашно блъскане и без разтръбяване, защото в тоя случай е необходимо да се действува с умереност и благоразумие за успокояване на духовете, умиротворяване на страната и възстановяване на реда“. [208]

Гръцките владици с леко сърце са прибягвали към епитимии (аргос и църковно отлъчване). В 1873 г. дойранският епископ е забранил да се венчават и погребват екзархисти и да се кръщават деца на такива. [209] В 1874 г. сярският митрополит е афоресал екзархиста Михаил свeщар. [210] В 1873 г. струмишкият митрополит Иеротей е аргосал свещеника Георгий в с. Ново село (Струмишко), задето отишъл в Солун да посрещне българския велешкострумишки митрополит Дамаскин. [211] Към м. март 1883 г. струмишкият митрополит Агатангел, държейки проповед в църква, е проклел всички, които изпращали децата си в български училища, защото, според него, българските учители били комити и се учели в протестантски и католически училища. Той е заплашил такива родители, че не ще допуща свещеник да им върши треби и да погребва техните мъртъвци. [212] Същото е проповядвал и костурският митрополит Кирил, като казвал, че който изпраща децата си в българско училище, той ги потурчва. Подведомственият му изповедник от монастиря „Св. Врач“ Евгений не е приел на изповед семейството на Темелко от с. Пловища, защото държало страната на българите. [213] А костурският митрополит Филарет с писмо от 5 февруари 1899 г. е проклел четирма свещеници от с. Вишени, задето преди година се отрекли от Патриаршията и признали Екзархията. „Нека бъдат проклети — казвал той —, ако в един месец срок не се покаят, и низвержени от 318-те православни отци на I вселенски събор; нека имат крастата на Гиезия; нека се скитат, както Каин; да не видят успех в този свят, камъните и желязото да се разтопят, а те никак; нека след смъртта коремите им да се подуят като тъпани.“ Такъво проклятие той е произнесъл и върху християните, които признавали прокълнатите свещеници. [214] В 1885 г. солунският митрополит е аргосал всички дойрански свещеници, които служели на 11 май (Св. Кирил и Методий). [215] В същата година неврокопският гръцки владика в проповед е насъсквал срещу екзархистите българите-патриаршисти, които наричал „братя елини“, [216] и гръцката община в Неврокоп не е позволила да се опеят в църква двама мъртъвци българи и затова те били погребани неопети. [217] На 12 октомври 1886 г. димотишкият митрополит, сл-вд литургията, е проклел в църква тамошните българи и официално е запретил на свещениците да им извършват треби. [218] През м. декември 1902 г. сярският митрополит е заплашил с анатема ония, които биха дали квартира в Сяр на български ученици или учители. [219] Според едно писмо на варненския митрополит Симеон до екзарха Иосифа от 1881 г., „злоупотребления“ с религиозното чувство на народа е вършел и варненският гръцки митрополит. [220]

Гръцките владици са допускали насилствени незаконни венчавки и разводи между екзархийски пасоми, за да подбиели духовносъдебния авторитет на Екзархията и покажели своята сила пред населението. В Мустафа паша гърци насила оженили една българка, която си имала жив мъж. [221] В с. Клепушна (Зъхненско) била отвлечена дъщерята на българския свещеник, оженена преди две седмици, и гръцкият владика я венчал за друг. [222] Протосингелът на кюстендилския гръцки владика Игнатий е ввнчал в София софийския жител Ипократ без позволение на софийския (български) митрополит. [223] През м. януари 1882 г. неврокопският гръцки митрополит с джандари е дигнал жената на един селянин от неврокопското село Мусомища и я оженил за друг, а мъжът ù и селските първенци били затворени, като искал от тях заявление, че ще го признават и ще му плащат владищината. [224] Същият е дигнал с джандари от с. Хотовища един мъж и една жена (законни съпрузи) и ги докарал в Неврокоп, като мъжа хвърлил в затвора, а жената задържал в дома си и я венчал за друг от същото село, въпреки протеста на селяните. [225] На 9 септември 1888 г. в Сяр един българин е поканил председателя на Българската църковна община свещеник Н. Саев да го венчае, обаче гръцкият свещеник от българската махала Каменица заедно с група разярени гърци се втурнал в къщата на младоженеца и го венчал насила. [226]

Имало случаи, когато формално неразведени от българската духовна власт съпрузи са получавали позволение от гръцките владици да встъпят в друг брак, ако признаели Патриаршията. Тъй, през м. март 1883 г. битолският митрополит е позволил на София Котева от с. Цапари (Битолско) да встъпи в друг брак, макар че тя е имала жив законен съпруг в Смирна и Битолската българска църковна община отказала да ù даде развод. [227] Към 1897 г. костурският митрополит е позволил на Ив. Гипов от с. Жупанища (Костурско) да встъпи в друг брак, без да бъде разведен от законната му жена Дота Георгиева от с. Апоскеп (Костурско), която напуснал една седмица след венчаването си за нея от екзархийски свещеник, понеже не е искала да му препише недвижимото си наследство от баща си. [228] През април 1898 г. драмският митрополит е позволил на Стойна Вергова от с. Скрижево (Зъхненско), избягала в с. Горенце (Драмско) от законния си мъж Г. Николов, да се венчае без развод за Хрончо Вълчов. Менка Трайкова от с. Росен (Леринско, Охридска епархия), неразведена от законния си съпруг Кръсто Мицев, била венчана за друг от гръцкия свещеник Никола в с. Върбени (Леринско). Също и Митра Найденова от с. Щърбово (Пръспанско ) в 1898 г. била венчана за друг от гръцкия свещеник в с. Отцима (Костурско), без да бъде разведена от законния си съпруг. През м. юни 1901 г. Доста Абова от с. Баница (Леринско), напуснала законния си съпруг, е била венчана, преди да бъде разведена, от вощаранския свещеник-патриаршист по заповед на леринския митрополит. През същия месец и патриаршийският свещеник в битолската енория „Арнаут махала“ е венчал за друг неразведената още Домника Димитрова от с. Белица (Кичевско). В началото на 1903 г. патриаршийският свещеник в с. Яново (Петричко) е венчал Конст. Иванов от с. Ковачево (Мелнишко) за друга, при негова жива законна съпруга. [229]

И според брачното право на Цариградската патриаршия, пречки за встъпване в брак били същите родствени вртзки, които признавал за такива екзархийският устав; обаче патриаршеските органи са отстъпвали от тези норми, щом се касаело до екзархисти, които признаели Патриаршията или платели добро възнаграждение. През м. ноември 1899 г. един узункюприйски гръцки свещеник е венчал екзархисти-роднини (едни в VI степен по кръв и други в VI степен по двоеродие), като взел по три наполеона от всeки. На 27 ноември 1899 г. свещениците-патриаршисти Константин и Златан са венчали в с. Тресино (Воденско, Леринска епархия) екзархистит-сродници в V степен по двоеродие Никола Мицев и Хриса Янюва от с. Долно Родево срещу 5 л. т. През м. ноември 1900 г. гръцкият свещеник във Фере е венчал екзархистите сродници Илия Николов и Стана Станилова от с. Окуф. На 29 януари 1903 г. гюмурджинският гръцки свещеник Никола е венчал за 12 л. т. екзархистите-роднини Димитър и Марина от с. Козлукьой (Гюмурджинско). В началото на м. февруари с. г. патриаршийският свещеник в с. Яново (Петричко) е венчал екзархистите-роднини в IV степен по двоеродие Ив. Апостолов и Мария Константинова от с. Ковачево, (Мелнишко). [230]

Гръцките свещеници в Турско са извършвали такива беззакония и с екзархисти от България. Никола Баталов и Денка Димитрова от Ст. Загора, на които Ст. Загорската митрополия не е позволила да встъпят в брак, понеже били в V степен родство, били венчани в Одрин от гръцки свещеник на 15 декември 1896 г. с разрешение на протосингела на Одринската гръцка митрополия за три л. т. [231] През м. февруари 1899 г. един одрински гръцки свещеник е венчал тайно българите от с. Яйканли (Казанлъшко) Тодора и Яна, роднини в V ст. по двоеродие, на които българската духовна власт не е разрешавала да встъпят в брак. Гръцкият свещеник Георгий при одринската църква „Св. Богородица“ е допуснал незаконния брак на Бошю х. Жеков от Ямбол. В началото на 1893 г. гръцкият свещеник в Орта-Кьой Паскал папа Георги е венчал 13-годишния син на кмета на с. Горни Олок (Самоковско) за 24-годишна мома, които сам тоя кмет е довел там. През 1900 г. Цариградската патриаршия е приела да гледа бракоразводното заявление на жената на Петко Хр. Тъпчилещов (бивш секретар иа Министерския съвет в София) Виргиния (дъщеря на царигражданина Джорджаки бей Константиниди), венчана в българската цьрква на Фенер на 10 януари 1899 г. Даже Патриаршията е обявила в някои цариградски вестници призовка (от 26 юни 1900 г.) до мъжа ù в България, сякаш той бил нейн подведомствен, но поради протеста на българското правителство тя е спряла делото [232].

Изобщо гръцките владици били готови да приемат всeки наказан от Екзархията мирянин за брачно престъпление или свещеник за каноническо престъпление и да го освободят от наказанието, щом признаел Патриаршията. Те били блазнени да постъпват тъй особено, когато в Македония и Одринско е нямало български владици и турската власт е признавала само бракоразводните решения на гръцките владици, но не и на българските църковни общини. [233]

Всички подобни антиканонични действия на патриаршеските органи са раздухвали омразата между българи и гърци и тласкали последните към кощунства и изстъпления. Такива случаи имало много. В 1872 г. гърците са откраднали църковните одежди от лозенградската църква „Ираклица“, която българите им отнели. [234] В 1874 г., в гр. Ресен по искане на гръцкия владика, джандари се втурнали в църквата през време на църковната служба и пред олтаря съблекли от свещениците одеждите им. [235] На 3 май 1884 г. протосингелът на Одринската гръцка митрополия е нахлул с 5—б джандари в българската църква на с. Голям Дервент (Димотишко), изхвърлил от там свещеника, разсипал току що извършената проскомидия, счупил две икони със славянски надписи и, след като изсипал много ругатни по адрес на българите, напуснал селото. [236] В 1885 г. гъркоманите в с. Чонгара (Лозенградско) са запалили селската църква, задето селото не е приело гръцкия владика. [237] По внушение на костурския митрополит Герман Каравангелис и костурския кмет Менелай (грък), на 17 август 1903 г. (през Илинденското възстание) били настанени 20—30 турски войници в българското училище и параклис в Костур. Тук на 19 с. м., по случай праздника възшествие на султан Хамида, през нощта митрополит Каравангелис, пирувайки с турски чиновници в българското училище, е подбудил турците да изпокъсат между друго иконата на св. братя Кирил и Методий, казвайки, че тези са дали българската книга, която била причина за смутовете [238] и крещейки: „Да унищожим всичко българско, схизматическо и варварско!“ [239] Също и мелнишкият митрополит Иоаким е дигнал иконите на св. св. Кирила и Методия и славянските богослужебни години от църквите и училищата в демирхисарските села Спатово, Савек и Хаджи Бейлик. [240] През 1903 г. и сярският митрополит Григорий е заповядал да се унищожават иконите на св. славянски първоучители, славянските богослужебни книги, фермана за Екзархията и портретите на екзарха Иосифа във всяко село, което минавало под негово ведомство. На 26 май 1903 г. гъркоманите в с. Горно Броди, след като отнели българската църква, са изгорили всички славянски богослужебни книги. [241]

По лозунга „Унищожавай българските книги и светини!“ енергично са действували и други гръцки владици, напр. литийският или ортакьойският в с. Драбишна, солунският в с. Градобор, Ново село, Дудуларе, Негован, Зарово. [242]

Особено кощунствени изстъпления е имало през 1913 г. В Солун българските църкви били осквернени от гърците, престолите преобърнати и счупени, богослужебните книги скъсани и отъпкани, иконите изподупчени и разхвърлени. Гръцките свещеници не искали да погребват българи. [243] Също и в другите български селища, където минавали гръцките войски, последните обирали и осквернявали храмовете, като ги обръщали в палатки, складове и яхъри. В Кърджали, карайки новопокръстените помаци да се върнат в мохамеданската вера, гръцките войници се качвали на храмовете да свалят кръстовете и туряли полумесец. През същата година в източна Македония, до като тя се намирала в български ръце, гръцките митрополии са били в услуга на гръцката Главна квартира против България. Гръцки духовни лица са пренасяли оръжие под вид на погребални процесии. В гръцки храмове под олтарите били скривани български униформи, в които се преобличали гърци с шпионска цел. При отстъплението на българските войски от гр. Демир Хисар, стреляно било върху тях от гръцката митрополия; а, след окупирането на източна Македония от гръцките войски, Сярската митрополия е станала лобно място на заловените българи, които били затваряни, изтезавани и избивани. През време на междусъюзнишката война протосингелът на деркоския гръцки владика се втурнал в църквите на българските деркоски села и задигнал антиминсите, мирото и др. църковни принадлежности и, като изсипвал хули върху българското духовенство и екзарха, казвал на селяните, че те трябва да признаят Патриаршията, която ще им даде истинско миро, антиминси и др. [244] Доколко неукротима била омразата на гръцкото духовенство към българския народ, показва и фактът, че атонските гърци-монаси са заявили, че ако Атон не влезе в пределите на Гърция, те ще се бият с оръжие в ръка против друг владeтел. [245] След Букурещкия договор (27 юли 1913 г.), в Македония гърците са събирали славянските богослужебни книги и икони със славянски надписи и, след като се гавръли с тях, са ги изпокъсвали, чупели, тъпчели и изгаряли, даже и стрeляли върху иконитe. [246]

В стремежа си да прокарат дълбоко схизмата между Патриаршията и Екзархията, гръцките владици начело с Патриаршията непрестанно са водили борба за обсебване на българските църкви и гробища. Това било едно от най-ефикасните им средства, за да задържат своето българско паство да не минава под ведомството на Екзархията, защото по тоя начин се създавали безкрайни съдебни процеси за тези обществени имоти, дълго време екзархистите били лишавани от богослужение и за своите религиозни нужди се принуждавали да отиват в съседните села. Спорът за църквите бил канвата, по който се движела българогръцката църковна разпря от провъзгласяването на схизмата до унищожението на екзархийското ведомство в Македония. Отглас от него има и днес в свръзка с приложението на конвенцията за „доброволното“ изселване. И самата Висока Порта е усложнявала тоя спор, като по политически съображения често е давала църквата в едно селище на патриаршийското малцинство, намясто на екзархийското мнозинство. [247] Още в 1873 г. екзарх Антим е изтъквал пред В. Порта несправедливостта, че в много градове гърците държели всичките църкви и на българите не давали нито една, макар че много пъти са молили за това. [248] Също и в 1875 г. Екзархийският смесен съвет е констатирал, че в смесените епархии, дето имало по 5—6 църкви, не се давало на българите нито една. [249] В места, дето имало само една църква и патриаршийско малцинство, турското правителство понякога е прибягвало до тъй нареченото мунавебе (служене на екзархийските и патриаршийски свещеници по ред в общата църква), но това то правело по-скоро, за да прикрие стремежа си да онеправдае екзархийското мнозинство.

Твърде дълъг ще бъде списъкът, ако се изложат всички случаи на отнимане български църкви. Ще спомена само някои от тях. След схизмата няколцината патриаршисти в Тулча се опитвали да отнемат една църква, [250] също в Кюстендил, [251] Враня, [252] Воден, [253] Охрид (църквата „Св. Николай“ в махалата Геракомия) [254], с. Дермендере [255], Струмица, [256] Велес, [257] Тетово [258]. През 1873 г., по заповед на солунския валия, била отнета от българите голямата църква в Неврокоп и дадена на гъркоманите-власи, а на българите които били мнозинството в града, била оставена малката ветха църква. [259] Лишени били от църкви още екзархистите във Варна, [260] Пловдив, [261] Бунар Хисар [262], с. Просечен (Драмско), [263] Сяр, (при 80 църкви), [264] Петрич, [265] Солун, [266] Лерин, [267] Битоля, [268] Ресен [269] и др. В 1875 г. българите в Пловдив са имали само една църква, макар че истилямът е установил, че всички църкви в града са били съградени от 40 години насам и че църквата „Св. Петка“ била построена само от българи. [270] През 1873 г. созополският гръцки владика не е допуснал сливенския български митрополит Серафим да служи в с. Агиос Никола, чиито жители го били поканили да извърши литургия. Щом чул за пристигането на българския митрополит, още през нощта той отишъл в селото, заключил вратата, взел ключа и отвел със себе си свещеника, а на сутринта негови въоръжени хора пазили църквата, за да не влезе в нея митрополит Серафим, който поради туй се ограничил да извърши само водосвет в квартирата си. [271] През 1874 г. струмишкият митрополит Иеротей насила е влязъл в една селска църква в Малешево и служил на праздника Живоносен Източник, макар че народът веднага е напуснал храма и останали само ококо 15 души владишки привърженици. [272]

Скоро след схизмата гърците отнели и няколко български монастири: охридския „Св. Наум“, [273] който останал под Патриаршията до падането на Охрид под сърбите; кичевския монастир, като игуменът му архимандрит Козма бил заточен в Св. Гора (в гръцки монастир), а кичевските общинари били затворени. [274] Дебърският гръцки владика е изпъдил и игумена на дебърския монастир „Св. Ив. Предтеча“ (Бигор). [275]

В решението си да изострят религиозните нужди на българите, гръцките владици са им пречили и да строят нови църкви, било като внушавали на административните съвети (идаре меджлиси), [276] в състава на които влизали те и нерядко миряни-патриаршисти, да не издават позволителни за строене на български храмове, било като отказвали да освещават български църкви или чрез разни клевети не допускали и българските архиереи да сгорят това. Така, в 1875 г. леринчани са изпратили представители при битолския валия да си построят църква, но не им се разрешило, [277] а на сярчани не се позволявало да си построят дори параклис. [278] През 1874 г. в Струмишко много селски църкви оставали още неосветени, понеже велешкострумишкият митрополит Дамаскин не бил допущан да ги освети преди извършването на истиляма в Струмишката епархия и официалното ù съединение с Велешката. [279] Ресенският мюдюрин, подкупен от гърците, не е позволявал на охридския митрополит Натанаил да освети новата църква „Св. Константин и Елена“ в с. Янковец (до Ресен). [280] Охридският гръцки митрополит Мелетий е възпирал да бъде осветена църквата в с. Плакье (Охридско) от бившия велешки митрополит Генадий, който пребивавал тогава на покой в Охрид, под предлог, че църквата била построена без ферман. Неосветена е оставала и църквата в с. Ботун (Охридско), понеже не позволявал селският пъдар Байрам Цяка, подбуждан от Мелетия. [281] Гърците в Одрин се приготвили да нападнат българската църква в Керханата през време на освещаването ù от митрополита Доротея, но опитът им бил осуетен, понеже в тоя момент войска е оградила църквата. [282] По наущение на анхиалския гръцки владика, каймакаминът е забранил на българите в с. Татар-кьой да доизградят църквата си и ги заплашил, че ще я срути, ако не дойде скоро ферман за нея. [283]

След Берлинския конгрес похищението на български църкви и монастири от гръцките владици взело по широк размер. За турското правителство и гръцката духовна власт съкаш закономерно деяние е било, едно българско селище което се противяло да се подчини на Патриаршията, да бъде наказано с лишение от богослужебно място. Към 1879 г. на патриаршийското малцинство били предадени църквите в леринските села Негован и Арменохор, [284] а през септември 1830 г. в с. Морарци (Гевгелийско) [285]; в 1881 г. в гр. Ресен [286] и солунското с. Негован [287]; към м. март 1883 г. в битолските села Кърклино и Бела църква, чиито жители били заставени чрез турската власт от битолския гръцки митрополит Матей да подпишат заявления, че църквите им са собственост на гъркоманите [288]; към м. май с. г. в дойранските села Щемница, Дере-Чифлик и Клисе-Кеди, както отново в с. Морарци заедно с гробищата [289], също и в гр. Бунар-Хисар [290]; в 1884 г. в с. Мачуково (Гевгелийско) [291], в Кичево (за 50 гъркомани, а 1000 екзархисги били оставени без църква) [292], в лозенградското с. Курудере (30 гъркомани срещу 153 екзархисти) [293]; през м. март 1885 г. двете църкви с училищните им здания в с. Зелениче (Костурско) за около 30 къщи патриаршисти, като около 200 къщи екзархисти били лишени от църква и училище [294]; през 1885 г. в кайлярското с. Емборе (при няколко патриарш. къщи и 500 екзархийски) [295], в с. Богородица (Солунско). [296] Според един такрир на Екзархията до В. Порта от 1899 г., в Кичево (с 772 екзархисти, 38 гъркомани и 68 власи-пришелци от гр. Крушово) църквата се намирала 12 години в ръцете на патриаршистите. [297] Същото било и в охридските села Лабунища, Подгорци и Боровец, дето на екзархистите не се давал и ред да служат в селските църкви. [298] В леринското с. Пътеле голямата църква 21 години е принадлежала на патриаршистите (3 къщи), а екзархистите се черкували в малкия полусрутен параклис вън от селото. [299] Във воденското с. Месимер патриаршистите (30 къщи) са държали голямата църква „Св. Врачи“, а екзархистите (110 къщи) — малката „Св. Троица“, която в 1894 г. била затворена, понеже екзархистите се възпротивили на воденския гръцки владика да служи в нея. [300] Костурският гръцки митрополит не само не давал на екзархистите в Костур нито една от 72-те църкви, но и правел големи усилия, за да затвори българския параклис в Костур. В с. Горенци (Костурско ) той не отстъпвал на екзархистите нито една от двете селски църкви, макар че костурският идаре меджлиси веднъж е издал постановление да им се даде едната църква. [301] В Струмица (256 екзархийски и 526 патриершийски къщи) двете църкви („Св. Константин „ и „Св. Димитьр“) били в ръцете на патриаршистите, и екзархистите със своя митрополит (от 1897 г.) Герасим дълго време се черкували в параклиса, защото струмишкият гръцки митрополит е пречел да се позволи на българите да си построят църква на купеното в 1892 г. място, макар че още в 1872 г. бил издаден ферман за съграждане на българска църква в махалата „Поп Димитър.“ [302] Едвам в 1907 г. било разрешено на екзархистите да си построят църква. В 1892 г. била затворена църквата в струмишкото с. Босилово, понеже се отказало от Патриаршията и признало Екзархията. Тя е стояла затворена девет години (до 1901 г.), до като патриаршистите в (около 16 къщи през 1892 г.), въпреки волята на гръцкия митрополит, се споразумели със съселяните си екзархисти да се служи в църквата по ред. [303] В гр. Гевгели гръцкият епархийски владика е затворил голямата църква, която е държало екзархийското мнозинство, и през 1897 г. я отнел. [304] В селата Барешани (Битолско) и Градище (Кумановско) църквите били дадени на гръцките владици и населението нямало где да се черкува. Също и в скопското с. Побоже (52 патр.- сърбомани и 20 екзарх. къщи) двете църкви са държали патриаршистите, като на екзархистите не се давал нито ред да се черкуват, нито да строят друга дърква. Към 1894—95 г. в гр. Скече и Гюмурджина гръцките владици са затворили малките български параклиси. В Гюмурджина параклисът бил отворен едвам към 1899 г. [305] Затворени стояли дълги години църквите в много екзархийски села обикновено, защото патриаршийското малцинство [306] или — твърде рядко — защото екзархийското мнозинство [307] не се съгласявало на мунавебе (редуване).

И сега, както преди Берлинския конгрес, гръцките владици енергично са препятствували да се строят нови български църкви. Освен струмишкия, за когото току-що споменах, и сярският митрополит се мъчел да не се сдобият българите в Сяр със своя църква. В 1896 г. с такрир до сярския мутесарифин той е искал да се спре строенето на бълг. църква „Св. Кирил и Методий“ в Сяр и да се развали построеното, но не е успял: [308] на 14 юли 1896 г. е почнало да се служи в нея. [309]

Освен това до 1888 г. повече от сто български църкви стояли неосветени поради туй, че Екзархията нямала свои епархийски архиереи в Турция. [310] Даже на управляващите Одринската епархия стовийския епископ Синесий (после охридски митрополит) и пелагонийския митрополит Евстатий турската власт е забранявала да освещават църкви в български селища (нппр. на първия в Узун-Кюпру, на втория в няколко села в Ахъ-Челеби), макар и да били молени от населението. [311] Ако пък нейде българското население е канело гръцкия владика да освети църквата му. той му предлагал тежки условия, за да удовлетвори молбата му. Напр. охридско-преспанският гръцки митрополит е отказал да освети църквата в гр. Крушово, построена в 1884 г., понеже българите не приели неговите условия: 1) да не се чете в нея на славянски, 2) да му се предаде фермана за църквата, 3) нейните епитропи и свещеници да бъдат гърци и 4) епитропите да нямат право да харчат повече от 500 гр. в годината. Тая църква е оставала неосветена и в 1888 г. [312]

Гръцките владици са действували да лишат българското население и от монастирите му, виждайки в тях крепители на националния му дух. В 1883 г. дойранският епископ Теоклит е отнел монастиря на гевгелийското с. Морарци, макар че тоя монастир е принадлежал на селото [313], и в 1881 г. монастиря при с. Рошлово (Карадашка каза). [314] В 1883 г. струмишкият митрополит Агатангел е подчинил Полошкия монастир (при гр. Кавадарци), а охридскопреспанският гръцки митрополит — монастирите в Преспа Слимнишки, Брайчински, Дупенски“ [315].

При упорство на екзархистите, отнимането на църквите им било придружено с големи: свещеници, учители и първенци бивали бити и затваряни. Напр. в 1874 г. в Малешево няколко българи били арестувани и двама в окови били изпратени в Солун, задето народът е напуснал църквата, когато струмишкият митрополит Иеротей влязъл в нея. [316] 28 д. от с. Богородица (Гевгелийско) били хвърлени в гевгелийския затвор, понеже не допуснали солунския гръцки митрополит да служи в църквата им. [317] Към 1882 г. леринският владика, придружен от 40 въоръжени турци, с насилие влязъл в църквата на с. Пътеле и служил. [318] През 1885 г., след като патриаршистите отнели църквата в с. Емборе, екзархийските свещеници били затворени и след три дена били пуснати, но със закана, че пак ще бъдат арестувани, ако служат на славянски език. [319] В 1886 г. петима първенци ог с. Мусомища (Неврокопско) били затворени, понеже не допуснали неврокопския гръцки владика да служи в селската църква. [320] В същата година селяните в с. Мачуково (Гевгелийско) били бити от гевгелийския каймакамин пред очите на дойранския гръцки владика. [321] По заповед на костурския митрополит Герман Каравангелис, пред неговите очи са били подложени на безмилостен бой църковните настоятели на с. Зелениче, понеже не му давали ключовете. [322]

Ако не успявали да отнемат ключовете на някоя българска църква, гръцките владици не се стяснявали да си отворят път в нея чрез никакво разрушение. На 6 декември (Никулден) 1886 г. неврокопският владика е влязъл в църквата на екзархийското с. Мусомища и през юли с. г. в църквата на с. Белостинци, като счупил ключалката на църковните врати. [323] Също и гъркоманите в с. Горно Броди, по разпоредба на сярския митрополит, на 26 май 1903 г. счупили ключалката на българската църква в същото село „Св. Димитър“ и я отнели. [324] Костурският митрополит Каравангелис е влязъл в църквата на с. Зелениче, като негови хора пробили покрива ù и отвътре я отворили. [325]

Особено тежки духовни терзания са причинявали гръцките владици на българското население, когато го лишавали от общите гробища. Още в 1874 г. Патриаршията не е приемала да се погребват екзархисти в гръцките гробища в Цариград, и Екзархията е поискала от правителството отделно място за български гробища в Орта-Кьой. [326] В 1876 г., по заповед на одринския гръцки митрополит, един току що погребан българин бил изваден от гроба и хвърлен на пътя, дето мертвецът лежал, докато полицията го заровила. [327] В 1885 г. пак одринският митрополит е искал с такрир от одринския валия да забрани погребването на българи в общите гробища, понеже те принадлежали само на гръцкия народ. [328] Дойранският епископ Теоклит, като е отнел църквите от селата Морарци, Щемница, Дере Чифлик и Клисе Кеди, ги лишил и от гробищата, поради което екзархистите са били принудени да погребват мертвеците си на полето. [329] Също и в Дойран той е забранявал да се погребват екзархисти в общите гробища. [330] Веднаж тази негова забрана предизвикала голям смут. Дойранският екзархийски свещеник Стойко е извършил трисагия върху гробовете на новопогребани българи. Наместникът на владиката свещеник Янаки, придружен от един джандарин, го пресрещнал на улицата, грабнал от ръцете му кадилницата и я ударил на земята. Някои от жените, които придружавали поп Стойка и за чиито близки той извършил трисагия, се спуснали върху поп Янакия и изскубали брадата му. Други пък жени, минавайки край владишкия дом, били оскърбени от владиката с думите: „Какво търсихте там (на гробищата), бре ороспии?“ Жените хвърлили на владиката няколко камъни и изпочупили прозорците му. След няколко часа поп Стойко, по настояване на владиката, бил повикан от каймакамина, който му искал гаранция, че занапред до нова заповед не ще встъпи в гробищата, освен при погребение. Обаче свещеникът не давал такава гаранция, а я дал председателят на българската църковна община хаджи Дине Митов, до като се реши въпросът от солунския валия. [331] Също в Дойран една починала лехуса-екзархистка била погребана в градските гробища късно на 12 и 1/2 часа вечер по турски (на мръкване), след като полицията е счупила вратата на гробищата, тъй като владиката не е позволявал да се погребе в градските гробища с екзархийски свещеник. [332] Даже на 1 август 1888 г. Дойранският владика е ходил в Солун нарочно, за да издействува емирнаме (заповед) от валията да не се позволява екзархисти да бъдат погребвани в градските гробища. Със същата цел се тъкмял да отиде в Солун и мюстендикът Григор Хр. хаджи Митров гъркоманин, от когото много страдали българит. [333]

Не по-малко религиозно смущение са причинявали гърците в Сяр с гробищния въпрос. Следният случай е характерен. На 9 септември 1888 г. умрял българският свещеник Илия поп Исаков. С разрешение на сярския мутесарифин били пратени хора да изкопаят гроб в гробищата на българската махала „Каменица“, обаче гърците ги изпъдили, хвърляйки камъни върху тях. Мутесарифинът е изпратил двама полицаи със заповед да се изкопае гробът, ала, когато погребалното шествие дошло на гробищата, гръцка тълпа начело със свещеника от махалата е прогиводействувала да бъде погребан там мертвецът. Българите, се принудили да купят частно място за гроб и, току що го изкопали, дошъл братът на продавача и заявил, че не си дава мястото. На мръкване българите се върнали с мъртвеца в параклиса. На другия ден излязла правителствена заповед, починалият свещеник да бъде пограбан в общите гробища. Занесли мертвеца на определеното место, но пак голяма гръцка тълпа начело със същия свещеник е спряла погребалното шествие близо до махаленските гробища. Насмалко щяло да стане сбиване, ако полицията не разгонела гръцката тълпа. След два часа чакане мертвецът бил пренесен до гроба само със свещеника. Не било позволено да го видят за последен път неговите близки (майка, жена и деца). В това време гръцката тълпа не знаела, как да изкаже своето злорадство: присмивали се, пускали ругателни думи и някои дори си обръщали задниците към гроба на покойника. За удоволствие на гърците, полицията не е позволила да се тури кръст на гроба на Божия служител. [334]

Вследствие на подобни гръцки гаври и нравствени мъчения над българите, най-после на 26 октомври 1888 г. турското правителство е отпуснало на Сярската българска църковна община два уврата държавно място за гробища. [335]

Битолските екзархийски села също така са били терзани от гробищния въпрос. В с. Брусник екзархистите (56 к. срещу 65 патр. к.), след като им била отнета църквата (към 1892 г.), не били допускали да правят помен за своите умрели, погребани в гробищата на църковния двор. На 24 октомври 1898 г. (Задушница) жените на екзархисти били изгонени със стражари от гробищата. 80—90 жени с коливото и хлябовете са отишли в Битоля да се оплачат на валията, но последният ги изпъдил. След един месец в същото село е станало второ сблъскване между патриаршисти и екзархисти, от които няколко души били ранени. [336] Към 1897 г. в самия град Битоля гърците почнали да не допускат да се погребват екзархисти в гробищата „Буковик“ и „Довлиджик“, макар че българите допускали да се погребват патриаршисти с гръцки свещеник в гробищата при българската църква „Св. Неделя“. [337] Председателят на Битолскага българска църковна община архимандрит Герасим (после струмишки митрополит) е подал няколко такрири до валията да се премахне тази неправда, но без никакъв резултат. Едно новородено дете на търговеца Георги Спасов е стояло четири дни непогребано, понеже бащата е искал да се погребе в семейния му гроб в буковските гробища, а гърците не позволявали. Най-после мертвото дете било погребано в гробищата при „Св. Неделя“. Архимандрит Герасим взел да действува да се забрани погребението на патриаршисти в гробищата при българската църква. Няколко дни след погребението на детето на Спасов, в махалата Горни Баир умрял един гъркоманин, когото близките му се тъкмели да погребат в близките гробища, при църквата „Св. Неделя“. По нареждане на учителя Хр. Чемков, калфите и чираците от разните еснафи излезли при тия гробища и не допуснали да бъде погребан патриаршистът. Сбили се патриаршисти и екзархисти. На местопроизшествието се явил архимандрит Герасим и, за да се прекрати разпрата, е предложил мертвецът да се погребе в българските гробища с български свещеници, като обещал той да заплати на българския свещеник както за погребението, така и за панихидите до 40-ден. Близките на покойника приели това предложение. След някой ден умряла една богата влахиня, която гръцкият митрополит се готвел да я погребе в българските гробища. Починала и жената на горепоменатия Георги Спасов, който е настоявал да се погребе в буковските гробища. Патриаршисти и екзархисти били силно възбудени едни против други, и турската полиция, засилена с войска, е придружавала погребалното шествие и наложила, мъртъвците да бъдат погребани в гробищата, дето близките са искали: гъркоманката при църквата „Св. Неделя“, а екзархистката в буковските. След тези инциденти, виляетският административен съвет се занимал с въпроса за гробищата и решил: гробищата при „Св. Неделя“ остават под управлението на българската църковна община, но и патриаршисти ще имат право да се погребват там с гръцки свещеници; а гробищата в „Буковик“ и „Довличик“ остават под управлението на гръцкия митрополит, но и екзархистите ще имат право да погребват тук мъртвите си с български свещеници. [338]

На своя събрат в Битоля ревностно са подражавали костурският, струмишкият и драмският митрополити. Учителят при костурското българско училище Ив. Хр. Лимончев, починал на 5 април 1899 г., бил погребан в с. Апоскеп (1 ч. далече от Костур), понеже владиката не е позволявал да се погребват екзархисти в градските гробища. Също там била погребана Тана Ковачева от с. Смердеш, починала в Костур на 23 май 1903 г. след разорението на селото й. [339] — Поради противодействие на струмишкия грьцки митрополит, умрелият на 20 януари 1900 г. екзархист в с. Валандово Поно Семерджиев е стоял непогребан три дни. В същото село на 17 март с. г., когато момичето на същия Семерджиев било носено за погребение с разрешение на властта, патриаршистите нападнали погребалното шествие. Екзархистите се върнали и сложили мъртвото момиче пред полицейския участък. То било погребано едвам на 19 с. м., след като дошли във Валандово един мюлязимин и полицейски комисар с няколко войници. — В с. Просечен (Драмско), патриаршистите протестирали, че екзархийският свещеник Георгий Фъркачев бил погребан в общите гробища, и на 27 май 1902 г. дошли от Драма войници и джандари, които, въпреки плача на роднините на мъртвеца и протеста на екзархийското мнозинство, накарали работници да извадят трупа на погребания преди два дена свещеник и го заровили в място, дето били погребвани самоубийци и незаконнородени [340]. Също и в Цариград през 1903 г. гърците се опитали да пречат да се погребват българи в гробищата при Еюб [341]. А през 1913 г. солунската гръцка духовна власт е извършила една толкоз нехристиянска постъпка, че била осъдена от иноверци. Тя не позволявала едно умряло българче да бъде погребано в гробищата на църквата „Св. Павел“. Най-после един евреин се съжалил и по негова молба дошли стражари, по заповед на които четири момчета праздноделци прескочили оградата на гробищата, прехвърлили мъртвото дете, изкопали гроб и го заровили. [342]

Служейки си с всички гореописани средства, гръцките владици имали за крайна цел да угасят националното съзнание на българското население. Заради туй те особено енергично работили да затворят българските училища и да принуждават българите да пращат децата си в гръцките училища. За постигане на тая цел отнимането на екзархийските църкви се придружавало с отнимане на училищните здания, които обикновено се намирали в църковните дворове. Преминаването на едно българско село под Патриаршията неизбежно е влекло след себе си и затварянето на българското училище или заменяването му с гръцко. В такива случаи екзархистите в едно селище трябвало или да наемат частна къща за училище, или да строят ново, като същевременно трябвало да отбиват противодействието на гръцкия владика. Още в 1875 г., по клевети на гръцките владици, В. Порта е предписала на Екзархията да дигне българските учители в Солунската епархия под предлог, че били смутители. [343] От Берлинския конгрес до 1881 г. българското учебно дело в Македония и Одринско се разстроило [344], понеже, при невъзстановено още екзархийско ведомство, българските учители не могли да учителствуват без разрешение на патриаршеските владици, които не избирали средства, за да разгонят или унищожат българската интелигенция. Подкрепвани от гръцките силогоси и първенци, гръцките владици усилено преследвали българските учители, като ги обвинявали пред турската власт, че са български политически агенти и се намират във връзка с четите, които тогава взели да действуват в Македония. Сам цариградският патриарх в 1882 г. е изповядал пред посредниците за помирение с Българската екзархия, че той „не може да направи нищо в полза на помири нието, тъй като по влиянието на мирский елемент, владиците не могат да не преследват всячески националното развитие на българите в Македония, защото в противен случай, ако тези епархии се укажат чрез развитието на българската народност, че са български, нямат вече интерес да поддържат в тези епархии гръцки митрополити“ [345]. В какво плачевно положение се намирало българското просветно дело в Македония, може да се съди от факта, че през пролетта на 1880 г. даже в такива чисто български градове като Воден, Лерин, Щип, Неврокоп и др. е нямало български училища или, ако е имало, то те са били съвсeм неуредени. Напр. в Воден, докато в българското училище отивали 80 деца обучавани от един слабограмотен учител, в гръцкото училище обучението се водило от 7 учители и три учителки. [346]

Условията за развитие на българското учебно дело се подобрили в 1881 г., когато, вследствие на оплакването на българските учители от гоненията на гръцките владици, турското правителство е учредило виляетски просветни дирекции (моариф комисионлар, по 1 представител от всяка народност), под чието ведомство били подчинени българските училища. [347] Обаче и сега гръцките владици продължавали да спъват българското учебно дело там, дето били силни, напр. в Одрин, Драма, Сър, Солун, Дойран, Демир Хисар, Струмица, Костур. Понеже те не позволявали на своите пасоми-българи да учат децата си на български, а ги принуждавали да се наричат гърци и да пращат децата си в гръцки училища, то ония българи, които искали да имат българско училище, могли да постигнат това само, ако предварително успеели да се откажат от Патриаршията и да образуват независима от гръцкия епархийски архиерей църковна община. Но това било свързано с големи трудности особено, задето често не всички българи в едно село или град се отказвали от Патриаршията. Въз основа на своя берат, който му давал право на надзор върху църквите и училищата, и поради схизмата, гръцкият владика е отнимал църквите и училищата с имотите им, и екзархийското мнозинство, лишено от обществените имоти, в повечето общини не е било в състояние да поддържа отделни училища, тъй като главните средства за издръжка на училищата са били църквите с имотите им [348]. Затворени били от гръцки владици български училища в солунското с. Негован (към м. август 1881 г.) [349]; в гевгелийското с. Мачуково (към м. декември 1881 г.), което поради това мислело да приеме унията; [350] в градовете Дойран (в 1882 г.) [351], Сяр, Петрич и Мелник и селата Влахи, Дебрец, Орман, Калман, Алистрати, Броди и Скрижево (към м. януари 1882 г.) [352]. Българските учители е преследвал и струмишкият митрополит Агатангел, който, както видяхме, е анатемосал ония, които пращали децата си в български училища. [353] Същото правел и костурският митрополит Кирил, за когото ученето в българско училище значело потурчване. [354] В 1885 г. заедно с двете църкви в с. Зелениче костурският митрополит е отнел и двете български училищни здания. [355] Воденският владика толкоз мразел българския език, че в 1885 г., по негова заповед, във Воден била дигната плочата от гроба на един ученик от Солунската българска гимназия, понеже надписът на нея бил български. [356] Към 1888 г. дойранският владика Иоаким Анастасиади е забранил да се пее на славянски в дойранската църква и лишил българското училище от сумата, която то получавало в течение на 5 години от приходите на градската църква. [357]

Гръцките владици в южна Македония са успявали да правят големи спънки на българското учебно дело през време на революционото движение, като ловко използували озлоблението на турската власт срещу българите. В началото на 1900/1901 учебна година българската църковна община в Дамир-Хисар е наела хана на Ангел Кърчовалията за своя канцелария и за жилище на българските ученици от околните села. Ооаче местната турска власт, по настояване на демир-хисарските патриаршисти и мелнишкия митрополит, на 8 ноември 1930 г. е изгонила учениците и даже е заличила българския надпис над вратата на хана: „Дом на Ангел Кърчовали, съграден в 1892 г.“ Вследствие на оплакванието на българската църковна община и ученическите родители пред солунския валия, учениците пак се събрали в хана. [358] И сярският митрополит е попречил да се устрои пансион при Сярското българско педагогическо училища в наетата от българската църковна община къща на гърка хаджи Апостолаки, понеже не можело да има български пансион в гръцка махала, макар че в същата махала е имало еврейско училище. Същевревменно той е заплашил с анатема всичките си пасоми в Сяр, ако некой би дал къща под наем за български пансион. Мутесарифинът е посочил на българите къщата на х. Тахир бей в чисто турска махала, обаче турците, насъскани от гръцкия митрополит, протестирали, вследствие на което не било позволено на българите да наемат тази къща. Учениците три месеци са живели по ханищата, докато българската църковна обдина ги настанила в частни квартири. Но вследствие на това, че сярският мигрополит заплашил с анатема патриаршистите, които биха приели български ученици, някои от последните били изхвърлени на улицата и после повърнати от полицията. Български пансион в Сяр не бил отворен въпреки неколкократните протести на Екзархията, а след солунския атентат (18 април 1903 г.), желаейки да използуват раздразнението на турците против българите, гръцкият митрополит и мухтари, гръцкият консул, австрийският и английският почетни консулски агенти (сярски гърци) с общо заявление до правителството са изказали своето опасение от българските ученици и учители, живущи в частни квартири в Сяр. По заповед на турската власт, всички български учители се събрали в българското училище и едни били арестувани, други екстернирани, а учениците били разгонени по родните им места, като някои от тях били бити. С това българското педагогическо училище било затворено. [359] Сярският митрополит се възползувал от арестуването на 80 души от с. Горно Броди след солунския атентат, за да подчини това упорито българско село (около 900 екзарх. къщи), което първо в Сярската каза е отворило българско училище и още от 1874 г. е водило борба против гърцизма. Подтикнати от владиката, на 26 май 1903 г. гъркоманите от същото село, след като отнели българската църква, се втурнали в българското училище, счупили глобуса, изгорили (заедно със слав. богослужебни книги от църквата) библиотеката, матрикулярите и др. [360] През април 1903 г. било затворено и Демиръхисарското българско училище с пансиона, открите от Екзархията на 27 юни 1902 г., и в края на ноември с. г. гръцки ученици счупили преградата, що отделяла гръцкото от българското училище [361], нахлули в последното, изпочупили прозорците, чиновете и стълбата, откъртили мазилката от тавана и стените, разграбили много учебни помагала. По искане на гръцкия владика, властта не е позволила да се отвори българско училище в Демир-Хисар и през 1904 г. [362] В 1903 г. гръцкият владика е наложил да се затворят българските училища в Горни Порой, Долни Порой и други околни села. Също и в Костур българското училище било запеч


Тема Re: Христо Ботев във в-к "Знаме" 1874г.нови [re: koмитa]  
Автор koмитaМодератор (български)
Публикувано28.06.06 22:41



В Македония произлазят големи скандали както от страната на гръцката пропаганда, така и от последователите на католицизмът. Тая страна е станала арена на такава борба между всевъзможни глупости на фанатизмът, каквато произхождаше едно време в Тракия и в България, с тая само разлика, че тука борбата е приела твърде широки размери. Гърците и правителството на разбойниците действуват наедно, а българите по някои си места са достигнали до такова отчаяние, щото са захванали вече да приемат католицизмът. Рафаил се намира в Кукуш и секи ден почти приема депутации из околните села, които го молят да защити от фанариотите беззащитното българско стадо. Тие дни той е тръгнал за Полянин, за Воден, за Струмица, за Малешово и за Велес. А по тие места унията е готова вече да се осъществи. Но правителството и в това отношение помага на фанариотите. Една депутация из Малешово, която е отивала в Кукуш при Рафаила, е била биена и върната от цяла банда заптии, между които е имало и множество гърци или гъркомани. Българското население по тие места е заприличало на дойна крава, която дои секи, който завърне. Освен това тая крава е гладна, жъдна и убиена до такава степен, щото твърде скоро може и да издъхне. Но такава е, види се, участта и на сичкият български народ, и такава, види се, ще да бъде тя още дълго време, ако нашите патриоти не разберат, че единственото наше спасение е революцията и ако не употребят сичките свои сили за това свято дело. Аз ще да ви предскажа, че ако нашето положение се продължи така още пет години, то Македония е изгубена за назе.





Тема Re: Гъркоманите?нови [re: koмитa]  
Автор gioni (Букарев)
Публикувано28.06.06 22:59



А гъркоманите ставали ли са българи?



Тема Re: Гъркоманите?нови [re: gioni]  
Автор koмитaМодератор (български)
Публикувано28.06.06 23:03



Ша стават я! Щото са си българи! Де ша одят?



Тема да да, ние правилните....нови [re: koмитa]  
Автор gioni (Букарев)
Публикувано28.06.06 23:27



Княз Александър I пребивава във Варна от 4 до 22 август 1880 година. Освен развлеченията и светските задължения, като аудиенции и официални вечери, той е въвлечен в проблемите на варненското общество. През цялото му пребиваване общественият живот в града е подчинен на българо-гръцкото съперничество. Във всички общоградски церемонии има двойно представителство и дейност: българска, от името на гражданството, и гъркоманска от името на гръцката община. Българите пълноценно използват присъствието на държавния глава, за да внушат на гъркоманите, че макар и малцинство силата е на тяхна страна, докато последните официално се оплакват на княз Александър I, че са репресирани от българите.


Само не мога да разбера от една страна българи, от друга гъркомани, а къде са българите-патриаршисти?





Тема Re: Като се погледнеш в огледалото... [re: gioni]  
Автор koмитaМодератор (български)
Публикувано28.06.06 23:33



...ще видиш!



Тема Re: gioni???нови [re: koмитa]  
Автор koмитaМодератор (български)
Публикувано28.06.06 23:34



Това защо не го коментираш бе отворко?




Страници по тази тема: 1 | 2 | 3 | 4 | 5 | 6 | 7 | 8 | 9 | 10 | 11 | 12 | (покажи всички)
*Кратък преглед
Клуб :  


Clubs.dir.bg е форум за дискусии. Dir.bg не носи отговорност за съдържанието и достоверността на публикуваните в дискусиите материали.

Никаква част от съдържанието на тази страница не може да бъде репродуцирана, записвана или предавана под каквато и да е форма или по какъвто и да е повод без писменото съгласие на Dir.bg
За Забележки, коментари и предложения ползвайте формата за Обратна връзка | Мобилна версия | Потребителско споразумение
© 2006-2020 Dir.bg Всички права запазени.