Глава 11

Големите си отиват - Истинската стойност - Служители на по-висша истина в действие - И пак беля - Прекрасната пеперуда - Безумието на Ветинари - г-н Бент се събужда - Тайнствени приготовления

В КОНФЕРЕНТНАТА ЗАЛА нещата ставаха напечени. Колкото до Ветинари, това не беше проблем. Той беше голям привърженик на политиката да се чуят хиляда гласове, защото това означаваше, че всъщност трябва да се вслушва само в онези, които имаха да кажат нещо полезно, като определението за „полезно” в случая беше класическата сред държавните служители дефиниция „клонящо към моята гледна точка”. Съгласно опита му броят им обикновено беше под десет. Тези, които искаха хиляда и т.н., всъщност имаха предвид, че искат да се чуе техният собствен глас, а останалите 999 да бъдат пренебрегнати, за която цел боговете бяха изобретили комисията. Ветинари много го биваше с комисиите, особено когато Дръмното водеше протокола. За лорд Ветинари комисиите бяха каквото за по-тъпи тирани беше Желязната Девица: те бяха само незначително по-скъпи *, определено по-спретнати, значително по ефикасни и, най-важното, в Желязната Девица хората трябваше да ги вкарваш насила.
/* бел.авт.: Всъщност единствените разноски са за чай и бисквити за почивките, каквито рядко се случват с Желязната Девица. */
Той тъкмо се канеше да назначи десетимата най-шумни граждани в Комисия по Големите, която можеше да бъде заключена в някой по-отдалечен кабинет, когато изникна, очевидно от сенките, един Мрачен Чиновник и прошепна нещо в ухото на Дръмнот, а секретарят се наведе към господаря си.
- А, както изглежда, големите са си отишли, - каза весело Ветинари, когато верният Дръмнот отстъпи настрани.
- Отишли са си? - Прелест-Хубавинка се опита да погледне през прозореца - Какво имате предвид под отишли си?
- Вече не са тук, - обясни Ветинари - Г-н Ментелик, както изглежда, ги е взел със себе си. Те организирано напускат околностите на града.
- Но той не може да прави така! - вбеси се лорд Дауни - Ние още не сме решили, какво да правим с тях!
- Е, той пък е решил, - усмихна се Ветинари.
- Не бива да му се позволява да напуска града! Той е ограбил банка! Командор Ваймс, изпълнете си дълга и го арестувайте! - това дойде от Козмо.
Погледът на Ваймс можеше да срази някой повече с ума си.
- Съмнявам се, че ще отиде далече, сър, - каза той - Какво ще желаете да предприема относно него, милорд?
- Доколкото изобретателният г-н Ментелик изглежда има някаква цел, - изказа се Ветинари - вероятно няма да е зле да отидем и да видим, каква е тя?
Народът се втурна към вратата, където заседна и се заборичка помежду си. Докато те се натискаха накъм улицата, Ветинари се облегна с ръце зад главата си и затвори очи:
- Обичам демокрацията. Цял ден мога да я слушам. Ще приготвите ли каретата ми, Дръмнот?
- В момента се приготвя, сър.
- Вие ли го изработихте да направи това?
Ветинари отвори очи.
- Винаги е удоволствие да Ви видя, г-це Миличкова, - измърмори той, веейки си с ръка срещу пушека - Мислех си че сте заминала. Представете си радостта ми да открия, че не сте.
- Е, Вие ли бяхте? - настоя Прелест-Хубавинка и цигарата и видимо се съкрати от поредното дръпване. Тя пушеше като че това бяха военни действия.
- Г-це Миличкова, убеден съм, че за мен би било невъзможно да изработя Олян фон Ментелик да предприеме каквото и да е по-опасно от нещата, с които той се захваща по собствената си свободна воля. Докато Вие отсъствахте, той започна да се катери по сгради за удоволствие, разбил е всички ключалки в Централна Поща и се е свързал с братството по Екстремно Кихане, които, откровено казано, са луди. Нужен му е пленителният полъх на опасността за да почувства живота си струващ си да се живее.
- Никога не е правил нищо подобно, когато аз съм била тук!
- Именно. Бих ли могъл да Ви поканя да пътувате с мен?
- Какво имахте предвид под това „Именно”? - подпита подозрително Прелест-Хубавинка.
Ветинари вдигна вежда.
- А сега, доколкото съм специалист по начина на мислене на Вашия годеник, да отидем да видим една огромна яма...

Ще ни трябва дялан камък, мислеше си Олян докато големите копаеха. Купища камък. Те ще могат ли да направят хоросан? Разбира се че ще могат. Те нали са сгъваемото ножче на Ланкърската армия.
Начинът по който те копаеха, вдъхваше страхопочитание, дори на тукашната безнадеждна ялова почва. Кал хвърчеше на фонтани. На около половин миля оттук Старата Магьосническа Кула, забележителност по пътя за Сто Лат бе надвиснала над буренясала и запустяла земя, което беше рядкост за плътно изораните равнини. Някога тук е била използвана много магия. Бурените израстваха изкривени или пък изобщо не израстваха. Совите населяващи руините внимаваха храната им да е дошла от някъде другаде. Това беше перфектното местоположение. Никой не го искаше. Беше пустош, а не може да се допусне една пустош да отиде напусто.
Какво оръжи само, мислеше си той, докато големът кон кръжеше около копачите. За няма и ден те можеха да сринат град. Каква ужасна сила биха били те в грешни ръце.
Слава на боговете, че са в моите...
Тълпата спазваше дистанция, но пък ставаше все по-голяма. Целият град бе наизлязъл да гледа. Да си истински гражданин на Анкх-Морпорк значеше никога да не пропускаш сеира. Колкото до г-н Калпазанчо, той беше достигнал връх в живота си, както беше застанал на върха на главата на коня. Няма нищо, което едно малко кученце да обича повече от високо място, откъдето да лае бясно по хората... Е, всъщност имаше, имаше, и председателят бе намерил начин да заклини играчката си между глиненото ухо и лапичката си и сменяше лая на ръмжене всеки път щом Олян понечеше полекичка да протегне ръка натам.
- Г-н Ментелик!
Той се озърна и видя забързаната към него и размахваща бележника си Захариса. Как ли успява? - чудеше се той като я гледаше как лавира между копаещите големи и хвърчащата навсякъде кал. Та тя стигна тук дори преди Стражата.
- Както виждам, имате си големски кон, - викна тя като стигна до него - Изглежда много хубав.
- Е, малко е като да яздиш саксия за фикус без да можеш да я управляваш, - опита се да надвика глъчката Олян - А и на седлото няма да му дойде зле малко тапицерия. Но си ги бива, а? Забелязахте ли как не престават да мърдат, съвсем като истински?
- А защо големите се заравят в земята?
- Аз им заповядах!
- Но те са неимоверно ценни!
- Да. Значи трябва да ги държим на сигурно място, нали?
- Но те принадлежат на града!
- Но заемат бая много място, не мислите ли? А и изобщо не съм заявявал, че са мои!
- Но те биха могли да направят забележителни неща за града, нали?
Все повече хора прииждаха и гравитираха около човека със златния костюм, защото той винаги си струваше парите.
- Като примерно да ни въвлекат във война или да създадат тълпа от просяци ли? Аз имам нещо по-добро предвид!
- И съм сигурна, че ще ни кажете какво е то! - извика Захариса.
- Смятам да основа валута върху тях! Смятам да направя от тях пари! Злато, което само си се пази! Което не може да се фалшифицира!
- Искате да ни наложите големски стандарт ли?
- Точно така! Вижте ги само! Каква стойност само? - провикна се Олян, а конят му много убедително се вдигна на задни крака - Те могат да копаят канали и да издигат диги, да изравняват планини и да прокарват пътища! Потрябва ли ни такова нещо, те ще го направят! А не ни ли потрябва, ще ни помогнат да сме си богати като не правят нищо! Доларът ще е толкова твърда валута, че и троловете ще се огъват от него!
Конят с удивителен усет за връзки с обществеността пак се изправи на задни крака, когато Олян посочи трудещите се маси.
- Ето я стойността! Ето го богатството! Колко струва жълтицата в сравнение със сръчността на държащата я ръка? - той проигра повторно последната реплика в ума си и добави - От това ще излезне чудно заглавие за първа страница, не мислите ли? И Ментелик се пише слято!
Захариса се засмя:
- Първа страница вече е тъпкана! Какво ще стане с тези неща?
- Ще си седят тук, докато не толкова разгорещени глави решат, какво да правим по-нататък!
- А от какво точно охраняват те града сега?
- От идиотщина!
- И един последен въпрос, Олян. Вие сте единственият, който знае тайната на големите, нали?
- Необяснимо как, изглежда това е факт!
- И как така?
- Предполагам, защото съм много убедителна личност!
Това му спечели още смях.
- Която просто по съвпадение командва колосална непобедима армия? Какви ще са Вашите искания?
- Никакви! А не, като си помисля, малко кафе ще ми дойде добре. Изобщо не съм закусвал!
Това му спечели още повече смях от народа.
- А мислите ли, че гражданите следва да са доволни, че именно Вие сте в седлото?
- Ами че да! Вярвайте ми! - провикна се Олян, скочи от коня и взе съпротивляващия се Калпазанчо от пиедестала му.
- Е, това Вие най-добре си го знаете, г-н Ментелик, - и това си спечели смях - А ще съблаговолите ли да ни кажете, какво стана в крайна сметка със златото от банката?
- М’че той си го е облякъл! - обади се някакъв шегаджия от народа за всеобща радост.
- Г-це Крипслок, Вашият цинизъм както винаги наранява сърцето ми! - възкликна Олян - Възнамерявах да се добера до дъното на нещата още днес, но „човек предполага” и така нататък. Май не мога даже да си разчистя бюрото!
Дори и на това се засмяха, макар и да не беше чак толкова смешно.
- Г-н Ментелик? Ще ме последвате ли... - Командор Ваймс си проправи път през гъчканака и зад него веднага се материализираха още стражари.
- Арестуван ли съм?
- Ами че да! Вие напуснахте града!
- Обаче мисля, командоре, че той би могъл успешно да възрази, че градът е дошъл с него.
Всички глави се заобръщаха. Един коридор се отвори пред лорд Ветинари. Те коридорите винаги правят така за хора известни с това, че имат зандани в подземията си. А покрай него изкуцука Прелест-Хубавинка, хвърли се на гърдите на Олян и заби с юмруци по тези гърди крещейки:
- Как го постигна? Как успя да ги накараш да те разберат? Кажи ми, иначе никога повече няма да се оженя за теб!
- Какви са Вашите намерения, г-н Ментелик? - попита Ветинари.
- Смятах да ги предам на Сдружението на Големите, сър, - Олян се опита колкото се може по-меко да се защити от Прелест-Хубавинка.
- Нима?
- Но без конете, сър. Обзалагам се, че са по-бързи от които и да е същества от плът и кръв. Деветнадесет са на брой и, ако приемете съвета ми, сър, можете да дадете един на краля на джуджетата, защото ми се струва, че в момента той ще ни е малко ядосан. От Вас зависи, какво ще сторите с останалите. Но бих Ви помолил да дадете към дузина на Пощенската Служба. Междувременно останалите ще са на безопасно място под земята. Искам да станат основа на валутата ни, защото...
- Да, без да искам Ви подслушах, - каза Ветинари - Отлично свършена работа, г-н Ментелик, виждам, че сте помислили за всичко. Вие ни предложихте разумен път напред, няма спор. След като и аз самият обмислих внимателно ситуацията, стигнах до извода, че не ми остава нищо друго освен...
- О, не е необходимо да ми благодарите...
- ... да кажа: арестувайте този човек, командоре. Ако обичате, приковете го с белезници за някой як пазител на реда и го натоварете в моята карета.
- Какво? - облещи се Олян.
- Какво? - изпищя Прелест-Хубавинка.
- Бордът на Кралската Банка е отправил обвинения в злоупотреба срещу Вас и председателя, г-н Ментелик, - Ветинари се наведе и вдигна Калпазанчо за козината на врата.
Кученцето се заклати леко напред назад в хватката на Патриция, с очи широко отворени в ужас, а в устата му извинително трептеше играчката му.
- Не е възможно да го обвинявате сериозно в каквото и да е, - запротестира Олян.
- Уви, председателят е тъкмо той, г-н Ментелик. Отпечатъците от лапите му са по документите.
- Как можете да постъпите така с Олян, след всичко което стана току що? - надигна глас Прелест-Хубавинка - Той нима току що не спаси положението?
- Вероятно, но не съм съвсем сигурен, за кого точно го е спасил. Законът трябва да бъде спазен, г-це Миличкова. Дори и тираните трябва да спазват закона, - той поспря замислен и се поправи - Не, излъгах ви, тираните не трябва да спазват закона, очевидно, обаче и те трябва да спазват приличията. Най малкото що се отнася до мен.
- Но той не е взел... - започна Прелест-Хубавинка.
- Утре в девет часа в Главната Зала, - оповести Ветинари - Каня всички заинтересувани страни да присъстват. Ще стигнем до дъното на всичко това, - той повиши глас - Има ли тук някой от директорите на Кралската Банка? А, г-н Разкош. Добре ли сте?
Козмо Разкош излезе от тълпата с несигурна походка поддържан под ръка от млад мъж в кафява роба.
- Арестувахте ли го? - поиска да знае Козмо.
- Неоспорим факт е, че от името на г-н Калпазанчо, г-н Ментелик формално носи отговорността за златото.
- Разбира се, че отговорността е негова, - натърти Козмо.
- Обаче, предвид обстоятелствата, се чувствам задължен да проуча ситуацията от всички страни.
- Тук съм съгласен с Вас, - кимна Козмо.
- За тази цел бих искал моите чиновници да влязат довечера в банката и да изучат документацията и, - продължи Ветинари.
- Налага ми се да отхвърля това искане, - възрази Козмо.
- За щастие, това не беше искане, - лорд Ветинари пъхна Калпазанчо под мишницата си и поясни - Както виждате, председателят е с мен. Командор Ваймс, моля, въдворете г-н Ментелик в каретата ми. Ще се погрижите ли г-ца Миличкова да бъде ескортирана в безопасност до дома и? Ще уредим всичко каквото трябва сутринта.
Ветинари огледа грамадата от прахоляк закрила трудещите се големи и добави:
- Денят беше много труден за всички ни.

Натрапчива пулсираща музика макар и приглушено, но все пак проникваше в задния двор зад круб Розови Писенца. Мрачни фигури дебнеха...
- Д-р Хикс, сър?
Завеждащият катедра Посмъртни Комуникации спря посред изписването на сложна руна сред не чак толкова сложните простонародни драсканици и погледна в лицето загрижения си студент:
- Да, Барнсфорт?
- Това напълно законно ли е според университетските разпоредби, сър?
- Разбира се че не! Помислете само, какво може да стане, ако такива неща се озоват в неправилни ръце! Дръж лампата по-високо, Пръчов, че не ни достига светлина.
- А чии ръце, биха били неправилни, сър?
- Е, технически погледнато, нашите, в интерес на истината. Но си е съвсем наред, ако Съветът не разбере. А той разбира се, няма да разбере. Няма ли си той друга работа, че да разбира наляво и надясно.
- Значи си е незаконно, технически погледнато?
- Добре де, - Хикс дописа глифа, който пламна закратко в синьо - кой от нас, ако говорим честно, може да каже, кое е редно и кое нередно?
- Академическият Съвет, сър? - предположи Барнсфорт.
Хикс хвърли тебешира и се изправи.
- А сега ме чуйте и четиримата! На път сме да инзорцираме Бълхарников, разбирате ли? За негово безкрайно удовлетворение и за съвсем не малко благо за катедрата, повярвайте ми! Това е сложен ритуал, обаче ако ми асистирате, до края на семестъра всички ще сте Доктори по Посмъртни Комуникации, ясен ли съм? Пълни шестици за всичките ви и, естествено, по пръстен с череп! Тъй като засега четиримата общо сте го докарали до една трета от курсова работа, бих казал, че сте на далавера, нали, Барнсфорт?
Студентът премигна от тежестта на въпроса, но вроденият му талант му се притече на помощ. Той се изкашля забележително академично и рече:
- Мисля, че Ви разбирам, сър. Това, което възнамеряваме да направим тук, излиза отвъд представите на света за редно и нередно, нали? Ние служим на по-висша истина.
- Браво, Барнсфорт, ще стигнете далече. Всички ли го разбраха? По-висша истина. Добре! А сега да изцедим проклетия му дъртак и да се омитаме, преди да ни е сгащил някой!

Трудно е да се пренебрегне трол полицай в карета. Той просто изпъква. Това сигурно беше някоя шегичка на Ваймс. Сержант Детрит седеше до Олян и практически го приковаваше към седалката. Лорд Ветинари и Дръмнот седяха отсреща, негова светлост с ръце сключени върху сребърния накрайник на бастуна му, а брадичката му почиваща върху ръцете му. И неотстъпно наблюдаваше Олян.
Носеше се слух, че шпагата в тояжката му била направена от желязото извлечено от кръвта на хиляда мъже. Същинско разхищение, помисли си Олян, когато с още ей толкова работа и може да се изкара достатъчно за палешник. Абе изобщо, кой ли ги измисляше тея неща?
Само че за Ветинари това някак си изглеждаше възможно, макар и малко непригледно.
- Вижте, ако оставите Козмо да... - започна той.
- Pas devant le gendarme, - прекъсна го лорд Ветинари.
- ‘Начи дъ не приказваш кат’ съм тука аз, - преведе услужливо сержант Детрит.
- Може ли тогава да си говорим за ангели? - пробва се след известна пауза Олян.
- Не, не може. Г-н Ментелик, изглежда Вие сте се оказали единствената личност в света, способна да командва най-голямата армия виждана от имперско време насам. Мислите ли, че това е разумно?
- Но аз не исках! Просто се сетих как да го направя!
- Знаете ли какво, г-н Ментелик, точно в този момент ликвидирането Ви би могло да разреши невероятно количество проблеми.
- Не предполагах, че ще стане така! Добре де... не и че ще е точно така.
- И ние не сме предполагали Империята. Тя просто се превърна в лош навик. Така че, г-н Ментелик, сега, като имате Вашите големи, какво още възнамерявате да правите с тях?
- Да сложа по един да захранва всяка щракалкова кула. Колелата на магарешка тяга така и не заработиха както трябва. Другите градове няма какво да възразят срещу това. Това ще е дар божи за човече... за разумносъществечеството, а магаретата, предполагам, също няма да възразяват.
- Това ще осигури заетостта на, бих казал, няколко стотин от тях. А останалите?
- Възнамерявам да направя от тях злато, сър. И мисля, че това ще реши всичките ни проблеми.
Ветинари повдигна въпросително вежда:
- Всичките ни проблеми ли?

Болката отново се надигаше, но това беще нещо като подтвърждение. Той несъмнено се превръщаше във Ветинари. Болката беше добро. Беше добра болка. Тя му помагаше да се концентрира, да мисли.
Точко сега Козмо мислеше, че Пучи наистина трябваше да бъде удушена при раждането си, което съгласно семейните предания, той се беше опитвал да постигне. Всичко в нея беше дразнещо. Тя беше себична, нагла, алчна, суетна, жестока, инатлива и напълно и липсваше какъвто и да е такт или най-малката доза вглеждане в себе си.
В рамките на рода, това не се смяташе за недостатъци в една личност. Човек надали можеше да забогатее толкова, ако постоянно се чуди, дали вършеното от него е редно или не. Пучи обаче си мислеше, че е красива, а това наистина лазеше по нервите му. Вярно беше, че имаше хубава коса, но пък с тези високи токчета! Досущ като балон на клечка беше! Изобщо можеше да има каквато и да е фигура само поради чудесата на корсетиерството. И макар да беше чувал, че дебеланите имали любвеобилен характер, нейният беше просто изобилен, при това целият беше същински Разкош.
От друга страна тя беше негова връстница и поне имаше амбиции и забележителна дарба да мрази. И не беше мързелива като останалите. Те си прекарваха живота свили се около парите си. Нямаха никаква визия. С Пучи обаче можеше да се поговори. Тя гледаше на нещата от по-мека, женска перспектива.
- Трябваше да уредиш да убият Бент, - каза тя - Сигурна съм, че знае нещо. Дай да го провесим за глезените от някой мост. Дядо така правеше. Защо продължаваш да носиш тази ръкавица?
- Той винаги е бил лоялен служител на банката, - отбеляза Козмо, игнорирайки последната забележка.
- Е и? Какво от това? Какво и е на ръката ти?
- Ръката ми си е добре, - увери я Козмо, докато още една алена роза на болката разцъфваше чак до рамото му.
Толкова съм близко. Толкова близко! Ветинари си мисли, че съм в ръцете му, но той е в моите! О, да! Независимо от това... може и да е време за малко поразтребване.
- Ще пратя Кранбери при г-н Бент довечера, - реши той - Вече нямаме нужда от него, сега, като разполагам с Метракис.
- Хубаво. А после тоя Метневелик ще иде в затвора, а ние ще си върнем банката. Ти обаче, знаеш ли, не изглеждаш добре. Много си блед.
- Блед като Ветинари ли? - Козмо посочи портрета.
- Какво? Какви ги плещиш? Не бъди глупав, - разкудкудяка се Пучи - А и нещо тук намирисва. Нещо да е умряло?
- Мислите ми са прояснени. Утре, уверявам те, ще е последният ден на Ветинари като Патриций.
- Пак ставаш глупав. А и, трябва да добавя, ужасно се потиш, - загрижи се Пучи - Честно казано, направо ти капе от брадичката. Я вземи се стегни!
- Предполагам, че ларвата се чувства сякаш умира, когато е на път да се превърне в прекрасна пеперуда, - промълви замечтано Козмо.
- Какво? Какво? Откъде знаеш? Това какво общо има? - заразпитва Пучи - Във всеки случай изобщо не е така, защото, чуй сега, това е много интересно: вярно си е, че ларвата умира и става цялата на пихтия, и тогава една мъничка частица от нея, жлъчката там или нещо такова, изведнъж се пробужда и изяжда ларвата като супа, и това е то, което става пеперуда. Това е чудо на природата. А пък ти просто си хванал някакъв грип. Я не се дръж като голямо бебе. Аз имам среща. До утре.
Тя изхвърча нанякъде и остави Козмо сам, ако не се брои Кранбери, който си четеше нещо в ъгъла. На Козмо му хрумна, че всъщност не знае почти нищо за този човек. Е, като стане Ветинари, скоро ще знае всичко за всекиго.
- Вие не бяхте ли в Школата на Убийците, а, Кранбери?
Кранбери взе малка сребриста белязка от джоба на сакото си, сложи я внимателно на страницата и затвори книгата.
- Да, сър. Стипендиантче.
- Ах, да. Спомням си ги, все шетаха нещо наоколо. Обикновено ги тормозеха.
- Да, сър. Някои от нас оцеляха.
- Никога не съм те тормозил, нали?
- Не сър. Иначе щях да си спомня.
- Хубаво. Хубаво. Как ти е първото име, Кранбери?
- Не знам, сър. Подхвърлено дете съм.
- Колко печално. Животът ти сигурно е бил много тежък.
- Да, сър.
- Понякога светът може да бъде толкова суров към нас.
- Да, сър.
- Ще бъдете ли толкова добър да убиете г-н Бент довечера?
- Ще имам едно наум, сър. Ще взема с мен един помощник и ще пристъпя към изпълнение един час преди зазоряване. По това време повечето от квартирантите на г-жа Кейк ще са излезли, а мъглата ще е най-гъста. За щастие г-жа Кейк ще прекара тази нощ при старата си приятелка г-жа Насекомо-Вредителова на ул. „Здравей сапун”. Проверих предварително предвид възможността на настоящото развитие.
- Вие сте истински майстор, Кранбери. Свалям ви шапка.
- Благодаря Ви, сър.
- Да сте виждали някъде Дотук?
- Не, сър.
- Къде ли ще да губи? А сега вървете и, между другото, вечеряйте. Аз тази нощ няма да излизам.
Когато вратата се затвори зад Кранбери, той произнесе на глас:
- Утре аз ще съм преобразен.
Посегна надолу и изтегли меча. Беше истинска красота. От картината отсреща Ветинари вдигна веждата си и му каза:
- Утре ти ще си прекрасна пеперуда.
Козмо се усмихна. Почти беше достигнал. Ветинари беше окончателно полудял.

Г-н Бент отвори очи и се взря в тавана.
След няколко секунди тази непретенциозна гледка беше заменена от грамаден нос, иззад който надничаше остатъкът от едно разтревожено лице.
- Вие сте буден!
Г-н Бент премигна, нагласи очите си на фокус и срещна погледа на г-ца Дрейпс, тъмен силует на фона на лампата.
- Просто имахте един шантав пристъп, г-н Бент, - проговори тя с бавния, предпазлив тон използван, когато се говори на душевноболни, на престарели или на въоръжени и опасни хора.
- Шантав пристъп ли? Нещо шантаво ли съм сторил? - той вдигна глава от възглавницата и подуши - Огърлица от чесън ли сте си сложили, г-це Дрейпс?
- Това беше... предпазна мярка, - смотолеви гузно г-ца Дрейпс - срещу ... настинка ... да, настинка. Няма такова нещо като прекалена предпазливост. А Вие собствено, как се чувствате?
Г-н Бент се поколеба. Не беше сигурен как се чувства. Не беше сигурен, кой е той. В него сякаш зееше дупка. В него сякаш отсъстваше собствено той самият.
- Какво се е случило, г-це Дрейпс?
- О, не си струва да се тревожите за това, - заутешава го с крехка бодрост тя.
- Убеден съм, че си струва, г-це Дрейпс.
- Докторът каза, че не бива да се възбуждате, г-н Бент.
- Според всичко, което ми е известно, аз никога през целия си живот не съм се възбуждал, г-це Дрейпс.
Жената кимна. Уви, не беше трудно да се повярва на това твърдение.
- Добре, нали го знаете г-н Ментелик? Та казват, че той отмъкнал всичкото злато от трезорите!...
И историята се заразгръща. Беше пълна с догадки и измислици, както новоскалъпени така и втора ръка, а понеже г-ца Дрейпс беше редовен читател на „Аларма от Тръшкалника” всичко беше предадено със стила и езика, с който обикновено се обсъждат разкази за ужжжасяващи убийства.
Това което я порази обаче беше, как той просто си лежеше. Веднъж дваж я помоли да пропусне някои подробности, обаче изражението му въобще не се промени. Тя се постара да внесе вълнение, изпъстри разказа си с множество удивителни, но него нищо не можеше да го трогне.
- ... и накрая го хвърлиха в Тръшкалника, - завърши г-ца Дрейпс - Говори се, че ще го обесват за врата до смърт. Мисля, че да те обесват е по-лошо отколкото просто да те обесят.
- Но не могат да намерят златото... - проговори Маволио Бент и пак се облегна на възглавницата.
- Точно така! Някои казват, че са го отмъкнали дръзките му съучастници! - въодушеви се г-ца Дрейпс - Говори се, че информация против него била предоставена от г-н Разкош.
- Аз съм прокълната душа, г-це Дрейпс, осъдена и прокълната, - промълви г-н Бент, втренчен във стената.
- Вие ли, г-н Бент? Как можете да говорите такива неща? Вие, който никога не грешите!
- Обаче съгреших. Да, точно така! Покланях се на лъжовни кумири!
- Е, понякога просто не можем да разберем, кои са истинските, - потупа го по ръката г-ца Дрейпс и се зачуди, дали не трябва да извика някой - Вижте, ако Ви трябва опрощение, Йоняните, както разбрах, тази седмица имат промоция за по два гряха наведнъж и...
- То ще ме обземе, - прошепна той - Майчице, г-це Дрейпс! Нещо в мен се надига и напира да излезе!
- Спокойно, имаме кофа, - утеши го г-ца Дрейпс.
- Не! А сега си вървете! Това ще е нещо ужасно!
- Никъде няма да ходя, г-н Бент, - заяви г-ца Дрейпс, същински образец на решителността - Вие просто имахте чудат пристъп, нищо повече.
- Ха! - възкликна г-н Бент - Ха... ха... ха-ха...
Смехът заизригва от гърлото му като нещо изпълзяващо от крипта. Кльощавото му тяло се скова и се заизгъва, като че искаше да се надигне от дюшека. Г-ца Дрейпс се хвърли към леглото, но закъсня. Ръката му се протегна треперейки и насочи пръст към гардероба.
- Я вижте кой дойде отново! - изкряска Бент.
Катинарът прещрака. Шкафът се отвори. Вътре имаше купчина счетоводни книги и нещо ... увито. Г-н Бент отвори очи и погледът му срещна този на г-ца Дрейпс.
- Донесох си го, - каза той като че на себе си - Толкова го мразех, но си го носих навсякъде с мен. Защо ли? Кой управлява цирка?
Г-ца Дрейпс остана безмълвна. Всичко което знаеше тя, беше, че ще изтърпи всичко до край. В края на краищата тя беше прекарала нощта в мъжка спалня, а лейди Дийрдри Вагон имаше да каже туй онуй по въпроса. Технически погледнато сега тя беше Паднала Жена, което изглеждаше несправедливо, защото още по-технически погледнато, не и се беше случило нищо такова.
Тя гледаше как г-н Бент ... променя облика си. Той прояви благоприличието да се обърне с гръб, но тя все пак си затвори очите. След което си спомни, че вече е Паднала, така че нямаше за какво да се старае. И пак си отвори очите.
- Г-це Дрейпс, - проговори замечтано г-н Бент.
- Да, г-н Бент, - отвърна тя с разтракани зъби.
- Ще ни трябва ... сладкарница.
В този момент влязоха Кранбери и неговият помощник и застинаха на място. Планът не предвиждаше това.
- А вероятно и стълба, - добави Бент.
После извади от джоба си парче розова гума и се поклони.