Глава 6

Бягство от затвора – Перспективата за сандвич с дробчета – Почукването на бръснаря-хирург – Самоубийство чрез боя, неразумността на последното – Ангели на повторение – Игор излиза да пазарува – Използването на дубльори при бесене, размишления върху – Места подходящи да оставиш глава – Олян в очакване на слънцето – Фокуси с вашия мозък – „Ще ни трябват по-големи банкноти” – Забавления с кореноплоди – Изкушението на папките с заклечка – Невъзможният шкаф

НА ПОКРИВА НА Тръшкалника, най-стария затвор на града, Олян беше повече от олян. Беше стигнал до фазата да е толкова мокър, че да се приближи до сухотата от обратната страна. Той внимателно вдигна последната маслена лампа от малката семафорна вишка на плоския покрив и изля съдържанието й във фучащата нощ. Те и без това бяха само наполовина пълни. Да се чуди човек, как някой изобщо си беше сторил труда да ги запали в нощ като тази.
Той напипа пътя си обратно до ръба на покрива, намери абордажната си кука, преметна я внимателно през един излъчващ строгост зъбец и отпусна от въжето докато не стигна невидимата земя. Постигнал така въже увито около масивен каменен издатък, той се плъзна надолу по двойното въже и го изтегли след себе си. След това скри абордажната кука и въжето в сметта на един заден двор – след час-два те щяха да бъдат откраднати.
Така значи. А сега...
Стражарската броня, която беше взел от съблекалнята в банката, му пасна като ръкавица. Е, той би предпочел да му пасне като ризница и шлем. Но в интерес на истината, тя вероятно не изглеждаше по-добре и на собственика си, понастоящем размотаващ се из коридорите на банката с нейната бляскава но непрактична броня. Не беше тайна за никого, че подходът на Стражата към униформите беше един-единствен-размер-не-пасващ-на-никого и че Командорът Ваймс не одобряваше броня, която да няма вид на млатена от тролове. На него му харесваше една броня ясно да показва, че си върши работата.
Олян почака колкото да си възстанови дишането, заобиколи сградата до голямата черна врата и позвъни. Механизмът се раздрънча и разтрака. Те няма да бързат, не и в нощ като тази.
Той беше гол и уязвим като новороден омар. Надяваше се, че се беше подсигурил от всички възможни ъгли, но ъглите бяха... как им казваха, той нали беше на онази лекция в университета... ах, да. Ъглите бяха фрактални. Всеки беше бъкан с по-малки ъгълчета. Не можеш да се подсигуриш от всичките. Стражарят в банката можеше да бъде извикан по служба и да завари шкафчето си празно, някой може да е видял, как Олян я взима, Дженкинс може да е бил преместен... Да се провало всичко в пъклото. Като те притисне времето, оставаше само да караш нататък и да си готов да побегнеш.
Или, в настоящия случай, да хванеш тежкото чукче за врата с двете си ръце и да го стовариш тежко по клепалото, два пъти. Той изчака докато, с известен зор, малкият капак на вратата не се отмести встрани.
- Какво? – сопна се някакъв глас от сумрака оттатък.
- За конвой на арестант. На име Дженкинс.
- Какво? Посред проклетата му нощ ли?
- Имам подписана Форма 37, - заяви безизразно Олян.
Капачето се затръшна. Той пак зачака в дъжда. Този път минаха три минути преди да се отвори.
- Какво има? – обади се нов глас, просмукан от подозрителност.
Ох, хубаво. Беше Търбуханов. На Олян това му хареса. Това, което се канеше да стори тази нощ, щеше да натресе нещо бая неприятно на някой от тъмничарите, а някои от тях си бяха съвсем свестни, особено в отдел Смъртници. Търбуханов обаче беше истински гадняр от старата школа, виртуоз на дребнавите злини, от онзи тип злобари, които ще се хванат за всяка възможност да направят живота на затворника още по-голяма мизерия. Такъв като него не само че ще ти плюе в паницата блудкава каша, а няма дори да има елементарното приличие да го направи където не можеш да го видиш. И също така си го изкарваше на слабите и наплашените. А имаше и още нещо хубаво. Търбуханов мразеше Стражата и чувствата бяха взаимни. Това можеше да се използва.
- Идвам за затворник, бе, - оплака се Олян – А ме държите тук на дъжда от пет минути!
- И тук ще си ми седиш, синко, о да, дотогава, докато не станем готови. Я ми дай заповедта!
- Пише, че е Дженкинс, Бухльо, - каза Олян.
- Дай да я видя де!
- Казаха да ви я връча като ми предадете арестанта, - Олян беше самият пример на безстрастна настоятелност.
- Я, ама ние сме си имали юрист? Хубаво тогава, Ейб, пускай учения ни приятел да влиза.
Капакът пак се затръшна и след още някое време дрънчене се отвори една странична вратичка. Олян пристъпи. И от вътрешната страна валеше също толкова силно.
- Виждал ли съм те преди? – Търбуханов наведе глава настрани.
- Постъпих миналата седмица, - отговори Олян.
Зад него вратата пак беше заключена. Трясъкът на резетата отекна в главата му.
- Що си ми само един? – поиска да знае Търбуханов.
- Не знам, сър. Питайте мама и тате.
- Ти на интересен ли ми се правиш? За конвой се полагат двама!
Олян напълно незаинтересовано сви морни и мокри рамене:
- Така ли? Мен не ме питаха. Само ми казаха, че бил някакъв дребен пикльо и нямало да създаде проблеми. Ако щете, проверявайте. Чух, че го искали незабавно в двореца.
Двореца. Това промени блясъка в малките злобни очички на надзирателя. Човек на който му сече пипето, не застава на пътя на двореца. А да пратят на тази неблагодарна задача в тази ужасна нощ някой смотан новобранец, виж в това вече имаше смисъл, самият Търбуханов би постъпил точно така.
Той протегна ръка и настоя:
- Заповедта!
Олян му предаде бележката. Човекът я прочете с доловимо мърдане на устните, очевидно горейки от желание нещо в нея да не е наред. Тук обаче нямаше да има проблеми, колкото и да се взираше човекът. Олян беше свил пачка бланки докато г-н Спулс му правеше кафе.
- Тоя ще увисне тая заран, - каза Търбуханов приближавайки документа до фенера – За кой им е притрябвал пък сега?
- Дедазнам, - каза Олян – Айде мърдай де! Че след десет минути ми изтича смяната.
Тъмничарят се наведе напред.
- Само затова, приятелчето ми, ще ида да проверя. Само един съпровождащ, а? Бдителността никога не е излишна, нали така?
Та-ка, помисли си Олян. Всичко върви по плана. Десет минути той ще си сърба чая, колкото да ми даде един урок, пет минути докато разбере че щраксът не работи, около секунда за да реши, че да пукне ако излезе да види каква е повредата точно пък в нощ като тази, още една секунда да си помисли, че документът си беше съвсем наред, нали му беше проверил водния знак, а това е най-важното... та кажи го двадесет минути, горе долу.
Разбира се, той можеше и да греши. Всичко може да се случи. Точно сега Търбуханов може да сбира свойте хора или може би е пратил някого да отърчи през задната врата и да намери истинско ченге. Бъдещето беше неясно. Той можеше да е на само няколко секунди от разобличението.
Нямаше как да бъде по-добре.
Търбуханов се вмести в двадесет и две минути. Чуха се стъпки, доста бавни и се яви Дженкинс, залитащ под тежестта на оковите, докато Търбуханов го ръгаше от време на време с тояга. Нямаше начин дребничкото човече да върви по-бързо, но все пак го ръчкаха.
- Май няма да ми трябват белезниците, - обади се припряно Олян.
- Няма и да ги видиш, - отвърна тъмничарят – А това защото вие, келешите му с келеши, никога не ни ги връщате!
- Хубаво де, - каза Олян – Давай, че измръзнах.
Търбуханов изръмжа. Не беше доволен от света и живота. Наведе се, отключи белезниците, и пак се изправи с едната ръка на рамото на човечеца. Другата му ръка се протегна държейки документ.
- Подписвай! – заповяда той.
Олян стори както му се каза.
И тогава дойде вълшебният миг. Причината поради която бумащината беше толкова важна в омазнения свят на тъмничарите, пазвантите и хващачите на крадци, беше, че онова, което наистина беше от значение по всяко едно време, беше хабеас корпус *, а именно, чия е ръката върху яката? Кой отговаря за тялото?
Олян беше запознат с процедурата, понеже вече я беше минавал в качеството на подвъпросното тяло. Пандизчията се движеше по релси от документи. Ако бъдеше намерен с отсъстваща глава, то последното лице подписало се за затворника, чиято шапка не беше налице върху врата му, имаше да отговаря на някои строги въпроси.
Търбуханов блъсна затворника към Олян и изрече осветените от времето слова:
- Сдал, сър! – излая той – Хабиш го с у кърпа гъз!
Олян му върна документа и сложи другата си ръка на другото рамо на Бухльо.
- Приел, сър! – даде отговора си той – Тъй вярно, хабя го с у кърпа вързан гъз!
Търбуханов изръмжа и си дръпна ръката. Актът беше извършен, законът беше удовлетворен, полагащото се беше положено, а Бухльо Дженкинс...
... изгледа печално Олян, ритна го здраво в слабините и хукна като заек по улицата.
Докато Олян се превиваше на две, единственото което успя да осъзнае отвъд малката си вселена от болка, беше как Търбуханов му се надсмива и му крещи:
- Пиленцето си е твое, милорд! Ти нали тъй вярно го хабиш с у кърпа вързан гъз! Ох-хо, да!

Олян вече беше възстановил способността си да ходи нормално, когато се върна в малката стаичка, наета от Джак Нищичко-не-зная. Навлече си златния костюм, подсуши бронята, прибра я в торбата и забърза към банката.
Беше по-трудно да се върне в нея отколкото да излезе. Охраната се сменяше по същото време, по което персоналът си тръгваше, и в общата суматоха Олян, облякъл скромния сив костюм, който носеше когато пожелаеше да престане да е Олян фон Ментелик и да се превърне в най-незапомнящия се човек в света, се промъкна без излишни въпроси. Всичко опира до ума: нощните пазачи започваха да пазят, когато всички се приберат по домовете си, нали така? Значи хората, отиващи си в къщи не бяха проблем, или, в случай че бяха, не бяха мой проблем.
Пазачът, който най-сетне се яви да види, кой се мъчи да отключи входната врата, беше проблем само докато друг пазач, способен на умерена интелигентност, му посочи, че ако председателят иска да си влезе в банката посред нощ, значи всичко е наред. Нали е проклетият му шеф? Ти нищо ли не четеш бе? Виждаш ли златния костюм? И той си има ключ! И какво от това че има голям тлъст чувал? Нали влиза с него? Виж, ако излизаше с него, щеше да е друго нещо, ха-ха, само се майтапя, сър, да ме прощавате, сър...
Изумително е, какво може да постигне човек, ако му стиска да опита, помисли си Олян, докато пожелаваше на мъжете лека нощ. Примерно, той се суетеше толкова театрално с ключа и ключалката, защото това беше ключ от Пощата. Все още си нямаше от банката.
Дори и прибирането на бронята в шкафчето не беше проблем. Стражите все още си обикаляха установените маршрути, а сградата беше обширна и зле осветена. Съблекалнята беше празна и часове наред никой не и обръщаше внимание.
В новите му покои все още светеше лампа. Калпазанчо хъркаше по гръб посреда кутията си за входящи. Нощна лампа светеше откъм вратата на спалнята. По-точно бяха две лампи, червени на цвят, всъщност бяха тлеещите очи на Гладис.
- Ще Искате Ли Да Ви Направя Сандвич, Г-н Ментелик?
- Не, благодаря ти, Гладис.
- Няма Да Ме Затрудни. В Ледницата Има Дробчета.
- Благодаря, Гладис, но не. Наистина не съм гладен, - каза той.
Олян грижливо затвори вратата и легна на леглото. Тук горе сградата беше абсолютно тиха. Той беше свикнал с леглото си в Пощата, където откъм каретния двор винаги се дигаше шум.
Но не тишината го държеше буден. Той се беше втренчил в тавана и си повтаряше: тъпо, тъпо, тъпо! След някой друг час ще започне следващата смяна в Тръшкалника. Никой няма да се безпокои твърде много за липсата на Бухльо, докато не се появи с делови вид палачът и не мине изнервеното време, докато не решат, кой ще отиде до двореца и да види, има ли някакъв начин техният затворник да бъде все пак обесен тази сутрин. Дотогава той ще е на мили оттук и дори върколак няма да може да го надуши в прогизнала и ветровита нощ като тази. И нямаше какво да ги отведе до Олян, но в студената влажна светлина на два часа през нощта той можеше да си представи как Командор Ваймс си блъска главата над това по неговия си просташки начин.
Той примигна. Къде ще да избяга неговият човек? Нямаше си шайка, според Стражата. Той просто си изработвал негови си марки. Що за човек ще си дава зора да фалшифицира марки от половин пени?
Що за човек...
Олян седна. Можеше ли да е толкова лесно?
Е, можеше. Бухльо беше достатъчно смахнат по неговия си благ, объркан начин. Приличаше на някой, който отдавна се е отказал от всякакви опити да разбере света отвъд статива си, някой за когото причината и следствието не бяха очевидно свързани. Къде би могъл да се скрие такъв човек?
Олян запали лампата и отиде до разнебитените останки от гардероба си. Още веднъж си избра простичкия сив костюм. Той имаше сантиментална стойност - с него беше обесен. Освен това беше незапомнящ се костюм за незапомнящ се човек с допълнителното предимство, че за разлика от черното, не личеше в тъмното. Той мина предвидливо през кухнята и отмъкна малко парцали от килера.
Коридорът беше приемливо осветен с по лампа на всеки няколко крачки. Лампите обаче създават сенки, в една от които, зад огромна ваза от династията Пинг от Бесян *, Олян беше само сиво петно на сив фон.
Пазачът го подмина, предателски безшумен по дебелия килим. Когато той си замина, Олян се втурна надолу по мраморното стълбище и се ската зад някаква палма в саксия, която някой бе счел за нужно да сложи там.
Всички етажи в банката излизаха на главната зала, която също като тази на Пощата се простираше от партера до тавана. От време на време, в зависимост от разположението, някой пазач от горен етаж можеше да вижда етажа под него. Понякога пазачите преминаваха през непостлан с килими мрамор. Понякога, на по-горните етажи, те пресичаха теракотови плочки, дрънчащи като звънци. Олян се изправи и се заслуша опитвайки се да изчисли ритъма на патрулите. Имаше повече, отколкото беше очаквал. Давайте де, момчета, охрана ли сте вие или какво? Какво стана с традиционния покер за цяла нощ? Толкова ли не знаете как да се държите?
Беше като страхотна загадка. По-добре беше и от нощното катерачество и даже от Екстремното Кихане! А най-добрата част беше, че ако го хванеха, ами нищо, той само бил проверявал сигурността! Браво, момчета, открихте ме...
Да, но не биваше да го хванат.
Един страж се качи по стълбите бавно и без да си дава зор. Облегна се на балюстрадата и за досада на Олян си запали някакъв фас. Олян го гледаше измежду листата как се облягаше удобно на парапета гледайки долния етаж. Беше сигурен че това не влизаше в работата на стражите. И пушенето също!
След някое друго замислено вдишване, пазачът хвърли фаса, стъпка го и продължи нагоре по стъпалата.
Две мисли се сборичкаха за предния план на ума на Олян. Малко по-шумно пищящата беше: „Ама той има арбалет! Да не би първо да стрелят за да си спестят после питането?” Но налице беше също още един треперещ от възмущение глас: „Ама той отръсква проклетата цигара право на мрамора! Тея високите бронзови джаджи с паничките с бял пясък не са сложини там без причина, моля ви се!”
Когато човекът се скри отгоре, Олян направи пребежка по останалите стъпала, плъзна се по полирания мрамор на обвитите си в парцали крака, намери вратата за подземията, бързо я отвори и точно навреме се сети да я затвори тихо след себе си.
Затвори очи и зачака виковете или другите му там звуци на преследването.
Отвори очи.
Откъм далечния край на криптата се разнасяше обичайното сияние, но не шумеше течаща вода. Само по някоя случайна капка подчертаваше дълбочината на иначе всепроникващата тишина. Олян премина предпазливо покрай слабо подрънкващия Бълбукатор и навлезе в неизследваните сенки под забележителното сводничество.
„Ако ние построим сий храм, ти ще благоволиш ли да дойдеши?”, мина му през ума. Да, но богът на който разчитаха, така и не дойде. Беше тъжно, но погледнато от по-висока, небесна гледна точка, си беше доста глупаво. Нима не беше така? Олян беше чувал, че из света витаят може би милиони малки богове, завряли се под камъни, разнасяни от вятъра като сухи листа, накачулили се по най-високите клони на дърветата... Всички те чакаха големия си шанс, щастливия удар, с който можеха да си спечелят храм и жречество и поклонници, които да могат да нарекат свои. Да, но те не бяха дошли тук и не беше трудно да се разбере защо.
На боговете им трябваше вяра, а не пресметливост. Да построиш храма предварително беше все едно да дариш чифт чудесни обувки на безкрак човек. Това, че си построил храм, не значи, че вярваш в богове, а само че вярваш в архитектурата.
Нещо като работилница беше стъкмено до далечната стена на подземието покрай огромната древна камина. Един Игор работеше над ярък синьо-бял пламък огъвайки грижливо някаква стъклена тръба. Зад него някаква зелена течност се пенеше и съскаше в големи стъкленици: Игорите изглежда имаха естествен афинитет към светкавиците.
Човек винаги можеше да познае един Игор. Те направо се скъсваха да могат да бъдат разпознавани. Ако не стигаха прашните и омазнени костюми, нито разминаващите се на някой друг пръст очи, човек можеше да се осланя на това, че май на главата им можеше да се остави топче и да не падне.
Игор вдигна поглед към него:
- Добро утро, шър. А Вие ште...?
- Олян фон Ментелик, - представи се Олян - А ти ще да си Игор.
- Пожнахте от пръв път, шър. Чух много хубави неща жа Ваш.
- Тук долу ли?
- Винаги хвърлям по някое ухо, шър.
Олян едва се сдържа да не се втренчи в ръката му. Игорите и метафорите не вървяха кой знае колко добре заедно.
- Е добре, Игор ... та значи ... иска ми се да вкарам някого в сградата без да притеснявам стражите, та се чудех, дали тук долу няма още някоя врата?
Това, което не каза, но което прехвърча по ефира между тях беше: „Ти нали си Игор? А когато тълпата си подостри коловете и тръгне да разбива вратата, Игор винаги го няма вкъщи. Игорите са майстори на ненатрапчивото напускане.”
- Има една вратичка, която ижполжваме, шър. Не може да ше отвори отвън, така че не ше охранява.
Олян погледна с въжделение дъждобраните на закачалката.
- Чудесно. Чудесно. Аз тогава ще отскоча замалко навън.
- Вие ще шефът, шър.
- И след малко ще се върна от отскачането с един човек. Ъ, един господин, който не държи да се среща с местните власти.
- Нешъмнено, шър. Дай им шамо вили и те ши въображяват, че вшичко им е бащиния, шър.
- Той обаче не е някакъв убиец или такова.
- Аж шъм Игор, шър. Ние не жадаваме въпроши.
- Така ли? И защо?
- Не жнам, шър. Не шъм питал.
Игор заведе Олян до малка врата, водеща към мрачно затрупано с боклук стълбище, наполовина наводнено от несекващия дъжд. Олян поспря на прага, като водата вече беше започнала да наквасва евтиния му костюм:
- И още само едно нещо, Игор...
- Да, шър?
- Като минавах покрай Бълбукатора преди малко, в него имаше вода.
- О да, шър. Проблем ли има?
- Тя се движи, Игор. Това нормално ли е по това време на нощта?
- Това ли? О, прощо шифонните променливи, шър. Пощоянно ше шлучва.
- О, добрите стари сифони, а? Е, това си е облекчение...
- Прощо ми ше обадете ш почукването на бръшнаря-хирург, като ше връщате, шър.
- Какво е по...
Вратата се затвори.

Вътре Игор се върна на работното си място и пак запали газената горелка. Някои от малките стъклени тръбички сложени на парче зелен филц до него изглеждаха ... чудновато и отразяваха светлината по смахнат начин.
Проблемът с Игорите беше... Работата с Игорите беше... Добре де, повечето хора не виждаха нищо повече от плесенясалия костюм, сплъстената коса, козметичните кланови белези и шевове и фъфленето. Което вероятно беше защото, като се изключи фъфленето, това беше единственото което можеше да се види. И, следователно, хората забравяха, че повечето хора наемащи си Игори не бяха с конвенционално здрав ум. Поискай им да ти изградят устройство за притегляне на бури и комплект стъкленици за съхраняване на мълнии и те ще ти се изсмеят *. Те се нуждаеха, ох, как се нуждаеха само от някой, разполагащ с напълно функциониращ мозък, от които всеки Игор гарантирано притежаваше минимум по един брой. В действителност Игорите бяха умни, поради което те се озоваваха някъде другаде, когато запалените факли попаднеха в перките на вятърната мелница.
/* бел.авт.: Всъщност те вероятно ще се разсмеят и ако им кажеш „наденичка”. Тях ги разсмиват доста неща. */
Освен това те бяха перфекционисти. Поискай им да ти построят дадено устройство, и нямаше да получиш каквото си им поискал. А ще получиш каквото всъщност си си поискал.
Бълбукаторът бълбукаше в паяжината си от отражения. Водата се надигна в една тънка стъклена тръбичка и се преля малък стъклен съд, който се обърна и се изсипа върху малка везна и причини отварянето на един миниатюрен клапан.

Съгласно „Вестника” последното местожителство на Бухльо Дженкинс беше на Късата Пресечка. Нямаше номер, защото размерите на Късата Пресечка стигаха само за една врата. Въпросната врата беше затворена, но пък висеше на една панта. Въргалящото се наблизо жълто-черно въже издаваше на тези, които не бяха разбрали намека в състоянието на вратата, че този адрес наскоро е привлякъл вниманието на Стражата.
Когато Олян блъсна вратата, тя се изтръгна от пантата си и пльосна в потока вода, заливащ пресечката.
Не му се беше наложило да търси дълго, защото Бухльо не си беше дал зора да се крие. Той си беше в стаята на първия етаж, обкръжен с огледала и свещи и мирно рисуващ със замечтано лице. Като видя Олян, хвърли четката, сграбчи една тубичка от близката лавица и я приближи до устата си готов да я нагълта.
- Не ме карайте да използвам това! Не ме карайте да използвам това! – изскимтя той треперейки с цялото си тяло.
- Това някаква паста за зъби ли е? – попита Олян, подуши много задушевния въздух в студиото и добави – Това, знаеш ли, можеше и да е от полза.
- Това е Жълта Уба, най-отровната боя в света! Не се приближавайте, иначе ще умра по ужасяващ начин! – изкряска фалшификаторът – Ъ, всъщност най-отровната боя в света е може би Ахатейската Бяла, но тя ми свърши, което е страшно неприятно, - Тук Бухльо се сети, че е престанал да държи тон на длъжното равнище и пак повиши глас – Но няма значение, и това е достатъчно отровно!
Един надарен аматьор все ще прихване туй онуй, а Олян винаги беше намирал отровите за интересни.
- Арсенова съставка, а? – подметна Олян.
Всеки знаеше за Ахатейската Бяла. Не беше чувал за Жълта Уба, но арсенът се срещаше в множество привлекателни разцветки. Просто гледай да не си лапаш четката.
- Това е ужасяващ начин да се умре, - продължи той – За няколко дни човек общо взето се разкапва.
- Няма да се връщам там! Няма да се връщам там! – изпищя Бухльо.
- Използвали са я да избелват кожата, - Олян пристъпи напред.
- Дръпнете се! Ще го използвам! Кълна се, че ще го използвам!
- Ето откъде е произляла фразата „толкова красиво, че да си умреш”, - Олян се приближи още малко.
Той рязко посегна към Бухльо, който налапа тубичката. Олян я издърпа, отблъсквайки пътьом изпотени ръчички на фалшификатора и я разгледа.
- Точно както си мислих, - заключи той и я прибра в джоба си – Забравил си да махнеш капачката. Аматьорите винаги правят подобни грешки!
Бухльо се пообърка и попита:
- Да не искате да кажете, че има хора, които се самоубиват професионално?
- Вижте, г-н Дженкинс, тук съм за да... – започна Олян.
- Няма да се връщам в оня затвор! Няма да се връщам там! – заотстъпва човечецът.
- Мен това ме устройва. Бих искал да Ви предложа...
- Те, знаете ли, ме следят, - сподели Бухльо – Постоянно.
Ох. Това беше леко подобрение в сравнение със самоубийството с боя, но съвсем леко.
- Ъ... имате предвид в затвора ли? – попита Олян, само колкото да се увери.
- Навсякъде ме следят! Един от Тях е точно зад Вас!
Олян се спря да не се озърне, защото това беше пътят към лудостта. При условие че доста от нея се намираше точно пред него.
- Неприятно ми е да го чуя, Бухльо. Ето защо...
Той се поколеба и си помисли: „Че защо пък не? С мен свърши работа”.
- Ето защо ще Ви разкажа нещо за ангелите, - започна той.

Говореше се, че откакто Игори заживяха в града, гръмотевичните бури зачестили. Сега нямаше повече гръм, но пък пороят се сипеше все едно цялата нощ беше негова. Част от него преливаше в обувките му докато той стоеше до незабележимата странична вратичка към банката и се мъчеше да си спомни чукането на бръснаря-хирург.
А, да. Онова старото беше: рат та-да-да-да ТА ДА!
Или с други думи: „Подстригване и ампутация, клъц-клъц!” *
Вратата незабавно се отвори.
- Бих ишкал да ше ижвиня жа липшата на шкърцане, шър, но пантите прощо не...
- Просто ми дай едно рамо с тези тук, какво ще кажеш? – прекъсна го Олян превит под тежестта на двете тежки кутии – Това е г-н Дженкинс. Можеш ли да му стъкмиш някаква постеля тук долу? И има ли някакъв шанс да промениш малко външността му?
- Повече, отколкото бихте могли да ши предщавите, шър, - зарадва се Игор.
- Имах предвид, така де, подстригване и бръснене. Можете да свършите това, нали?
Игор му хвърли изпълнен с болка поглед:
- Дейщвително един хирург техничешки може и да ижвършва фрижурални операции...
- А не, моля Ви, не го замразявайте.
- Ишках да кажа, че да, мога да го подщрижа, - въздъхна Игор.
- Веднъж като бях на десет премръзнах, изстинах и ми извадиха сливиците, - обади се Бухльо.
- Още ще ишкате ли? - обнадежди се Игор.
- Какво прекрасно осветление! - възкликна Бухльо - Като ден е!
- Чудничко, - каза Олян - А сега поспете малко, Бухльо. Помните ли какво ви казвах. Сутринта Вие ще направите дизайна на първата прилична еднодоларова банкнота, разбирате ли?
Бухльо кимна, но умът му вече се рееше някъде другаде.
- Ти ще си с мен в тази работа, нали? - натякваше му Олян - За толкова добра банкнота, че никой друг да не може да я направи? Нали ти показах моята скица? Знам, че можеш да се справиш по-добре, разбира се.
Той изгледа нервно дребното човече. Той не беше луд, в това Олян беше сигурен, обаче беше ясно, че поне за него, светът се случваше някъде другаде. Бухльо се спря посред разопаковането на кутията си.
- Ъм... аз не мога да създавам неща, - измънка той накрая.
- Какво имаш предвид, - сепна се Олян.
- Не знам как да създавам неща, - Бухльо се беше втренчил в някаква четка като че очакваше тя да свирне.
- Но ти нали си фалшификатор! Твоите марки са по-добри от нашите!
- Ъ, да. Но аз нямам Вашата... Не знам откъде да започна... Исках да кажа, трябва ми нещо от което да започна... исках да кажа, веднъж имам ли то, мога...
Трябва да беше четири часа, помисли си Олян. Четири часа! Мразя да има на два пъти четири часа в един и същ ден...
Той извади парче хартия от кутията на Олян и си намери молив.
- Виж сега, - поде той - като начало...
И сега какво?
- Богатство, - каза си той на глас - богатство и солидност, като на фасадата на банката. Купища декоративни заврънкулки, които да не е лесно да се копират. И... панорамен пейзаж, ама не пейзански, а градски... Да! Анкх-Морпорк, всичко е за града! Главата на Ветинари, защото всички ще я очакват тук и голяма грамадна единица, така че да схванат посланието. А да, гербът, трябва да си го има. А тук отдолу, - моливът бързо щрихираше - място за подписа на председателя, пардон, имах предвид за отпечатък от лапа. Отзаде... добре, говорим за по-засукани детайли, Бухльо. Някой друг бог ще ни придаде малко тежест. Някой от по-приличните. Как се казваше оня с тризъбата вилица? Е, значи, някой като него. Тънка работа, това е което ни трябва, Бухльо. А, и една платноходка. Харесвам платноходките. И още отново ще им кажем, че струва един долар. Хъм... а да, мистичните бръщолевици никога не вредят, хората ще повярват на всичко което ще да звучи древно и тайнствено. „Грошът даден на вдовицата не надсиява ли непобедимото слънце?”
- Какво значи това?
- За мен е пълна мъгла, - обясни Олян - Току що си го измислих, - Той скицира още туй онуй и подбутна хартията към Бухльо - Нещо като такова. Оттук си ти. Мислиш ли, че можеш да се справиш с това?
- Ще се опитам, - обеща Бухльо.
- Добре. Ще се видим утр... по-късно. Игор тук ще те наглежда.
Бухльо вече се беше взрял в нищото. Олян издърпа Игор настрани.
- Само подстригване и бръснене, нали се разбрахме?
- Както кажете, шър. Правилно ли предполагам, че гошподинът не би желал никакви ушложнения шъш Щражата?
- Правилно.
- В такъв шлучай няма проблеми, шър. Мога ли да предложа промяна на името?
- Добра идея. Някакви предложения?
- Харешва ми името Менгеме, шър. Колкото жа личното име, върти ми ше Екшцентрик.
- Нима? И къде точно се върти? Не, не ми отговаряй. Ексцентрик Менгеме... - Олян се поколеба, но има ли смисъл да се спори по това време на нощта? Особено ако то вече е това време на сутринта - Значи ще е Ексцентрик Менгеме. Погрижи се той изобщо да забрави името Дженкинс, - добави Олян, както по-късно щеше да разбере той, доста непредвидливо при дадените обстоятелства.

Олян се мушна обратно в леглото си без дори да му се налага да се снишава. Никой пазач не е в най-добрата си форма в малките часове. А и нали за през нощта всичко е заключено? Кой би могъл да нахлуе вътре?
А долу в превъзходно съвокупеното подземие художникът, известен по-рано като Бухльо, се загледа в скиците на Олян и мозъкът му завря. В интерес на истината, той не беше побъркан в обичайния смисъл на думата. Според определени стандарти той си беше съвсем здравомислещ. Изправен пред свят твърде сложен, неспокоен и неразбираем за да се оправи човек в него, той го свиваше до малко мехурче само колкото да побере него и палитрата му. Там беше кротко и спретнато. Всичката шумотевица оставаше отвън и Те не можеха да го шпионират.
- Г-н Игор? - обади се той.
Игор вдигна поглед от сандъка в който тършуваше. В ръцете си държеше нещо като метален гевгир.
- Ш какво мога да Ви ушлужа, шър?
- Ще можете ли да ми намерите някакви стари книги с рисунки на богове и платноходки, а също и с изгледи от града?
- Ражбира ше, шър. В Лобин Клаут има антикварна книжарница.
Игор остави металния уред, измъкна похабена кожена торба изпод масата и след моментен размисъл, пъхна в нея един чук.
Дори и в света на новообявения г-н Менгеме беше толкова късно нощем, че чак беше твърде рано сутринта.
- Ъ, сигурен съм, че поръчката ми може и да почака за през деня, - предложи той.
- О, аж винаги пажарувам нощем, шър, - отвърна Игор - Когато тършя ... ижгодни цени.

Олян беше събуден твърде рано от Калпазанчо застанал на гърдите му и писукащ доста силно с гумения си кокал. В резултат на което върху Олян се лееха обилни лиги. Зад Калпазанчо беше Гладис. А зад нея имаше двама мъже в черно.
- Милорд се съгласи да се срещне с Вас, г-н Ментелик, - проговори весело единият.
Олян се опита да избърше лигите от ревера си, но успя само да лъсне костюма си.
- Аз искал ли съм да се срещна с него?
Един от мъжете се усмихна:
- Ооооо, да!

- От обесванията винаги изгладнявам, - забеляза лорд Ветинари грижливо почиствайки едно ровко сварено яйце - Не намирате ли, че е така?
- Ъ... само веднъж са ме бесили, - отвърна Олян - Нещо не бях много гладен.
- Предполагам, че е заради студения утринен въздух, - продължи Ветинари, очевидно не чул последната реплика - Възбужда апетита.
За пръв път той хвърли поглед на Олян и си даде загрижен вид:
- Леле мале, Вие не се ли храните, г-н Ментелик? Трябва да се храните. Изглеждате малко изнемощял. Надявам се, че работата не Ви изцежда силите?
Някъде по пътя си към двореца, помисли си Олян, сигурно беше объркал света. Сигурно беше станало нещо такова. Нямаше друго обяснение.
- Ъ, кой е бил обесен? - проговори той.
- Бухльо Дженкинс, фалшификаторът, - отговори Ветинари отново вглъбен в хирургическото отстраняване на жълтъка от белтъка - Дръмнот, сигурно г-н Ментелик ще пожелае някакъв плод? Или от онази чревораздирателна смеска от зърна и ядки, която толкова харесвате?
- Точно така, сър, - включи се секретарят.
Ветинари се наведе към Олян, сякаш канейки го да се присъедини към някаква конспирация и добави:
- Доколкото разбрах, готвачът прави солена херинга за охраната. Много укрепваща силите. Наистина изглеждате доста блед. Не го ли намирате за твърде блед, Дръмнот.
- На границата на изтощението е, сър.
Все едно му вливаха киселина в ухото капка по капка. Олян трескаво се заразмисли, но най-доброто което съумя да постигне беше:
- Много ли хора се бяха събрали на екзекуцията?
- Не особено. Предполагам че не е била подобаващо оповестена, - каза Ветинари - А и разбира се, неговото престъпление не беше съпроводено с кофи кървища. Което винаги събужда възторг в публиката. Бухльо Дженкинс обаче присъстваше, о да. Той изобщо не е рязал гърла, но обезкървяваше града, капка по капка.
Ветинари беше изял всичкия белтък, оставяйки жълтъка лъщящ и непокътнат.
Какво бих сторил аз, ако бях Ветинари и установях, че затворът ми е на път да стане на посмешище? Нищо не подронва авторитета повече от смеха, мислеше си Олян. Или по-точно, какво би сторил той ако беше себе си, което разбира се си е така...
Бесиш накой друг, ето какво. Намираш някой нещастник с общо взето подходящото телосложение, очакващ в пандиза кючека на въже и му предлагаш сделка. О, той пак ще си увисне, но под името Бухльо Дженкинс. Ще тръгне слух, че дубльорът е бил помилван, но умрял по случайност или нещо такова, а старата му майчица или пък жена му и дечицата му ще получат анонимна кесия мангизи и ще спестят малко от позора. А обществеността ще си получи обесването. И така, с малко късмет, Търбуханов вече ще е преквалифициран в мияч на плювалници, справедливостта или поне нещо донякъде наподобяващо я, ще бъде видимо възтържествувала и до света ще достигне посланието, че престъпления срещу града биха могли да бъдат замисляни изключително от хора с вратове от ковано желязо, а и за тях няма да е сигурно.
Олян осъзна, че опипва собтвения си врат. Понякога, дори и досега, той се събуждаше нощем само един миг преди пустотата да зейне под краката му...
Ветинари го гледаше. Това на лицето му не беше точно усмивка, но Олян имаше потрисащото усещане, че всеки път, когато се опиташе да мисли като Ветирани, негова светлост се плъзваше по тези мисли като голям черен паяк по банани и се развяваше където не му беше мястото.
И тогава дойде увереността. Бухльо в никой случай нямаше да умре. Не и с талант като неговия. А щеше да бъде провесен през трапа право в някой нов живот, също като Олян. Щеше да бъде събуден и да получи ангелското предложение, което в случая с Бухльо щеше да бъде хубава светла стая някъде, три яденета дневно, гърнето му да се изпразва при повикване и всичките бои, които му се приискат. От гледна точка на Бухльо това щеше да е раят. А пък Ветинари ... щеше да си има най-добрия фалшификатор в света, работещ за града.
Ох, проклятие. Изпречил съм се на пътя на Ветинари. Право на пътя на Ветинари съм.
Оранжево-златистото кълбо отхвърлен жълтък сияеше на чинията на Ветинари.
- Напредват ли чудесните Ви планове за книжни пари? - попита негова светлост - Чувам много нещо за тях.
- Какво? О, да. Ъ, бих искал да сложа главата Ви на еднодоларовата, ако обичате.
- Но разбира се. Отлично място за слагане на глава, като се имат предвид всички други места където би могла да бъде поставена.
Да бе, примерно на кол. Той се нуждае от мен, мислеше си Олян, когато изобщо-не-заплахата хвана дикиш. Но до каква степен?
- Вижте, аз...
- Вероятно плодотворният Ви ум би могъл да ми помогне в една малка загадка, г-н Ментелик, - Ветинари се потупа леко по устните и отмести стола си - Последвайте ме. Дръмнот, моля Ви, донесете пръстена. И щипците, разбира се, просто за всеки случай.
Той излезе на балкона с Олян влачещ се подире му и се облегна на балюстрадата с гръб към обвития в мъгла град.
- Облаците са още твърде гъсти, но предполагам, че слънцето ще пробие всеки момент, не мислите ли? – подметна той.
Олян погледна небето. Насред сивите талази просветваше петно в бледо златисто, като жълтък на яйце. Какво си беше наумил този човек?
- М-да, съвсем скоро, - измърмори той.
Секретарят поднесе на Ветинари малка кутийка.
- Това беше кутията от Вашия печатен пръстен, - сети се Олян.
- Браво, г-н Ментелик, както винаги сте наблюдателен! Вземете го.
Олян го хвана предпазливо. Беше черен и създаваше някакво странно чувство за органично. Буквата V като че се втренчи в него.
- Да забелязвате нещо необичайно в него? – наблюдаваше го внимателно Ветинари.
- Топъл е на пипане, - забеляза Олян.
- Да, нали, - рече Ветинари – Така е, защото е направен от стигий. Наричат го метал, но съм убеден, че всъщност е сплав, при това от магически произход. Джуджетата понякога го намират в района на Локо * и е изключително скъп. Някой ден ще взема да напиша монография върху увлекателната му история, засега обаче е достатъчно да се спомене, че от него обикновено се интересуват само тези, които по склонност или образ на живот се движат в мрака ... а също и, естествено, тези, за които животът без риск не си струва да се живее. Той, виждате ли, може да убива. Изложен на пряка слънчева светлина, за няколко секунди се нагрява до температурата на топенето на желязото. Никой не знае защо.
Олян метна поглед към мътното небе. Проблясъкът като от ровко яйце потъна в поредното валмо мътилка. Пръстенът поизстина.
- От време на време сред младите убийци се надига фурор по стигиеви пръстени. Класиката е денем да се носи над пръстена бродирана черна ръкавица. Всичко опира до риска, г-н Ментелик. До това да живееш със Смъртта в джоба си. Бих се обзаложил, че има хора, които биха дръпнали тигър за опашката просто да става веселба. Разбира се, хората, които ги интересува не толкова самата опасност, колкото шикът, носят само ръкавица. Както и да е, преди не повече от две седмици единственият човек в града, поддържащ запас от стигий и умеещ да го обработва, е убит късно нощем. Убиецът хвърля след себе си ментова бомба. Кой мислите го е направил?
Няма да поглеждам нагоре, зарече се наум Олян. Това е само игра. Той иска да се поизпотя.
- Какво е взето? – каза той.
- Стражата не знае, защото, нали разбирате, взетото de facto не е било там.
- Добре тогава, какво е било оставено? – продължи да пита Олян и си отбеляза, че и Ветинари не поглежда небето.
- Няколко скъпоценни камъка и една две унции стигий в сейфа, - отговори Ветинари – Не попитахте как е бил убит човекът.
- Как е бил...
- Арбалетен изстрел в главата, докато е седял. Не е ли вълнуващо, г-н Ментелик?
- Значи наемен стрелец, - заразсъждава отчаяно Олян – Било е предварително планирано. Може да не е платил някой дълг. Или да е бил укривател и да се е опитал да изиграе някоя шашма. Не ми достига информация!
- Тя кога ли достига? – отбеляза Ветинари – Шапката ми се връща от почистване леко променена и един младеж работил там умира в кръчмарска свада. Бивш градинар се промъква тук в тъмна доба и купува доста износен чифт стари обувки на Дръмнот. Защо? Сигурно никога няма да узнаем. Защо един мой портрет е откраднат от Кралската Художествена Галерия миналия месец? Кому е от полза?
- Ъ, защо е бил оставен оня стигий в сейфа?
- Добър въпрос. Ключът е бил в джоба на убития. Така че какъв ли е мотивът?
- Не ми достига информация! Отмъщение? Затваряне на устата? Или да е направил нещо, което не е трябвало? Може ли да се направи кама от това нещо?
- Топло, г-н Ментелик, топло, струва ми се. Не относно оръжието, а защото струпването на стигий в маса значително надвишаваща тази на пръстена води до внезапна експлозия. Но също така е вярно, че той е бил доста алчен човек.
- Някакви разногласия? – гадаеше Олян.
Да, вярно че ми е топло, благодаря много! И за какво са тези щипци? Да прибере пръстена след като ми прогори ръката ли? Светлината прииждаше, той можеше вече да види бледи сенки по стената и усети как потта църцори по гръбнака му...
- Интересна мисъл. Дайте ми пръстена, - каза Ветинари и протегна кутията.
Ха! Значи в крайна сметка си е било само шоу за да ме изплаши, помисли си Олян докато хвърляше проклетия пръстен в кутията. Досега не съм и чувал за стигий? Трябва да си го е измислил...
Той долови зноя и видя как пръстена се нажежи до бяло още докато падаше в кутията. Капакът бързо се затвори и в зрението на Олян остана мораво петно.
- Забележително, нали? – изкоментира Ветинари – Между другото, беше ненужно глупаво да го държите през цялото време. Аз, знаете ли, не съм чудовище.
Да, помисли си Олян, чудовищата не си играят игрички с мозъка ти. Е, поне не и докато той е в главата ти...
- Вижте, що се отнася до Бухльо, аз не исках... – започна той, но Ветинари вдигна ръка.
- Нямам представа, за какво ми говорите, г-н Ментелик. В действителност аз Ви поканих тук в качеството Ви на de facto заместник генерален директор на Кралската Банка. Бих искал да ми отпуснете ... имах предвид да отпуснете на града ... половин милион долара на два процента. Разбира се, Вие сте напълно свободен да откажете.
Толкова много мисли се заблъскаха към аварийния изход в ума на Олян, че остана само една:
„Ще ни трябват по-големи банкноти...”