Глава 4

Мрачният пръстен – Необичайно чене – Работа за цял живот, но не и за дълго – Начални стъпки – Забавна журналистика – Всичко е за Града – Един ден в неговите обуща – Шанс за Разкош

ТОЗИ ЧОВЕК ... ИЗРАБОТВАШЕ НЕЩА. Беше невъзпят майстор, защото нещата, които правеше, никога не излизаха на бял свят под неговото име. А обикновено излизаха под имената на умрели хора, които приживе са били майстори в занаята си. Той от своя страна беше майстор в един определен занаят. Занаята на наподобяването.
- Парите във Вас ли са?
- Да, - мъжът с кафявата роба посочи тъпеещия до него трол.
- Защо трябваше да ми водиш това? Не мога да ги понасям.
- Петстотин долара не са малък товар, г-н Морпет. А и са си доста пари за бижутерия, която не е дори сребърна, ако ми позволите да добавя, - каза младият мъж, който се казваше Дотук.
- Да де, да, това е тънкият момент, нали? – отвърна възрастният мъж – Знам аз, че не е баш редно, това дето го вършите. А и Ви казах вече, че стигият е по-рядък и от златото. Само дето не блести... Е, освен ако не оплескаш нещата. Повярвайте ми, всичкия който имам, мога да го продам на Убийците. Тея префинени господа много си падат по черното, няма майтап. Умират си за него.
- Няма нищо незаконно. Буквата V не принадлежи на никого. Вижте, нали вече се разбрахме за това. Дайте да го видя.
Възрастният мъж изгледа Дотук малко по-така, след което отвори едно чекмедже и извади на бюрото си една малка кутийка. Нагласи отразителите на лампите и каза:
- Е добре, отваряйте го.
Младият мъж вдигна капака, и ето го, черен като нощта, а V-то една още по-дълбока и рязка сянка. Той си пое дълбоко дъх, посегна към пръстена и го изпусна ужасен.
- Горещ е!
Майсторът на нещата, които изглеждаха, изсумтя.
- Ам’че как. Нали е стигий, как иначе. Той изпива светлината. Да беше на пълна дневна светлина, сега щяхте да си ближете пръстчето и да квичите. Дръжте си го в кутийката като е светло навън, ясно ли е? Или си го носете под ръкавица, ако сте голям тежкар.
- Съвършен е!
- Да. Такъв си е, - възрастният човек пъргаво си прибра пръстена и Дотук запропада в своя си частен ад.
– Точно като истинския е, - процеди наподобителят – О, я не ми се правете на изненадан. Да не мислите, че не знам, какво съм изработил? Виждал съм аз няколко пъти истинския, та значи този ще излъже и самия Ветинари. Доста забравяне ще падне.
- Не разбирам, какво имате предвид! - изпротестира Дотук.
- Тогава значи сте глупак.
- Нали Ви казах, че буквата V не принадлежи на никого!
- И вие ли ще обясните това на Негова Светлост, а? Като ви гледам, няма да сте вие. Да, ама ще ми платите още петстотин. Че вече си мисля за пенсиониране, така че малко допълнителни парички ще ме откарат далече далече от тук.
- Бяхме се разбрали!
- А сега ще се разберем наново, нали така? – предложи Морпет.
- Добре де, петстотин, проклет да си.
- Само дето вече станаха хиляда, - не миряса старецът – Виждате ли? Много сте бърз нещо. Изобщо не рачихте да се пазарите. Значи малката ми играчка страшно му е притрябвала на някого, нали? Общо хиляда и петстотин. Или се опитайте да намерите още някого в тоя град, който да може да работи стигий като мен. И ако си отворите устата за нещо друго освен „да”, ще станат две хиляди. Ще го бъде както аз кажа.
Последва по-продължителна пауза. Накрая Дотук каза:
- Да. Но ще трябва да се върна за останалите.
- Давай, господинчо. Ще ме завариш пак тук. Ето, не беше толкова мъчно, а? Нищо лично, просто бизнес.
Пръстенът бе прибран в кутията, а кутията в чекмеджето. По знак на младия човек тролът остави кесиите на пода и, свършил си работата, се изгуби в нощта. Внезапно Дотук се обърна и дясната ръка на наподобителя се стрелна надолу зад бюрото. Поуспокои се, когато младият човек подхвърли:
- Нали ще сте си тук?
- Аз ли? Винаги съм си тук. Я си вървете.
- Но нали ще сте тук?
- Вече ви казах, че да.
В тъмнината на вонящия коридор младият мъж отвори вратата с разтуптяно сърце. Облечена в черно фигура пристъпи вътре. Не можеше да различи лицето зад маската, но прошепна:
- Кутията е в горното ляво чекмедже. Някакво оръжие отдясно. Задръжте парите. Само недейте да го ... наранявате, разбрахме ли се?
- Да го наранявам ли? Не съм тук за това! – изсъска тъмната фигура.
- Знам, но ... направете го чисто, става ли?
След което Дотук затвори вратата зад себе си.
Навън валеше. Той отиде и застана до отсрещната врата. Беше трудно да се чуе каквото и да е през дъжда и шума от преливащите канали, но му се стори, че в крайна сметка дочу приглушено тупване. Може и да беше само неговото въображение, защото не чу вратата да се отваря или убиецът да се приближава, та замалко не си глътна езика, когато оня се надвеси право над него, натика кутията в ръката му и изчезна в дъжда. Миризма на лютива мента се разнесе по улицата, сиреч човекът беше методичен и беше хвърлил ментова бомба след себе си да прикрие миризмата му.
Ех ти, глупав, глупав дъртак! – рече си Дотук посред суматохата в черепа му. Защо просто не си прибра парите и не си затрая? Нямах никакъв избор! Той няма да рискува ти да се раздрънкаш!
Дотук усети, че му се повдига. Изобщо не беше мислил да става така! Изобщо не беше искал някой да умира! И тогава повърна.
Това беше преди една седмица. И оттогава нещата изобщо не се бяха подобрили.

Лорд Ветинари имаше черна карета.
И други хора също имаха черни карети.
Следователно не всеки дошъл с черна карета е лорд Ветинари.
Това беше важно философско прозрение, което Олян, за свое най-голямо съжаление, бе забравил поради напечеността на момента.
Вече нямаше нищо напечено. Козмо Разкош излъчваше студенина, или най-малкото проявяваше вдъхновени усилия в тази насока. Беше облечен в черно, разбира се, както правят хора искащи да покажат колко са богати, но това, което всъщност го издаваше беше брадата. Технически погледнато тя беше островърха брадичка подобна на тази на лорд Ветинари. По една тънка ивица черни косми се спускаше по всяка от скулите му, отклоняваше се за също толкова тънка примка под носа и двете се срещаха в черен триъгълник точно под устната, придавайки на Козмо това, което той си мислеше, че е заплашителна елегантност. И действително, при Ветинари резултатът беше точно такъв. При Козмо елегантната лицева принадлежност обаче затъваше безрадостно посред тлъсти сини бърни, изпъстрени със ситни капки пот, което създаваше впечатление на срамно окосмяване насред брадичката. Наложително беше някой майстор бръснар да се грижи за нея косъм по косъм всеки ден, и работата му в никой случай не ставаше по-лесна от факта, че Козмо се беше поналял, откакто си беше избрал този стил. Има момент в живота на безгрижния младеж, когато плочките му ставаха на възглавнички, но при Козмо те се бяха превърнали в цял дюшек.
И тогава човек виждаше очите му и те наваксваха всичко. Имаха дистанцирания поглед на човек, който вече те вижда мъртъв...
Но вероятно това не бяха очите на самия убиец, предположи Олян. Сигурно той купуваше смъртта, щом му дотрябваше. Вярно, това по пръстите му, лекичко по-дундести за тях отколкото трябва, очевидно бяха тумбести пръстени с отрова, но някой наистина от бизнеса нямаше да ги има чак толкова много, нали? Истинските убийци нямат нужда от самореклама. И за какво му беше тази елегантна черна ръкавица на другата ръка? Това беше увлечение по Гилдията на Убийците. Та значи, възпитаник на гилдията. Много хлапета от висшата класа ходеха там, но малцина изкарваха Черната Програма. Той сигурно е имал извинителна бележка от майка му за занятията по намушкване.
Калпазанчо трепереше от страх или, може би, от ярост. В ръцете на Олян той ръмжеше като леопард.
- Я, кученцето на моята мащеха, - забеляза Козмо, когато каляската потегли – Колко сладко. Няма да си хабя думите. Давам Ви за него десет хиляди долара, г-н Ментелик, - той показа една хартишка в ръката си без ръкавица – Подписано от мен нареждане за парите. Всеки в този град ще го приеме.
Гласът на Козмо беше нещо като модулирана въздишка, все едно говоренето беше болезнено за него. Олян прочете:
Моля, изплатете сумата от Десет Хиляди Долара на Олян фон Ментелик
И отдолу беше подписът на Козмо Раскош с много заврънкулки върху марка от едно пени.
Подпис върху марка... Това пък откъде ли беше дошло? Но човек се натъкваше все по-често и по-често на това явление в града, а ако попиташ защо, казваха ти: “щото, виждате ли, така става законно”. А и беше по-евтино от нотариус, така че се прихвана.
И ей ги на, десет хиляди долара насочени право срещу него.
Как смее да ми предлага подкуп, помисли си Олян. В интерес на истината, това беше втората му мисъл, тази на предстоящия носител на златообразната верига. Първата му мисъл, тази на стария Олян, беше: как смее да ми предлага толкова малък подкуп.
- Не, - отсече той – Впрочем, ще изкарам повече само като го гледам някой друг месец!
- Е, да, но моята оферта е не толкова ... рискова.
- Така ли мислите?
Козмо се усмихна:
- Хайде сега, г-н Ментелик, ние сме зрели хора...
- ... вие и аз, а? – довърши Олян – Колко предсказуемо. Освен това, първо трябваше да ми предложите повече пари.
На този етап нещо се случи в областта на челото на Козмо. И двете му вежди се заизвиваха като тези на Калпазанчо, когато се озадачеше от нещо. За момент те се нагънаха, после Козмо видя изражението на Олян, шляпна се по веждата и му хвърли краткотраен поглед, обещаващ незабавна смърт в случай на какъвто и да е коментар. После той си прочисти гърлото и каза:
- За нещо, което мога да си получа и безплатно ли? Искът ни, че мащехата ми не е била вменяема, когато е написала това завещание, ни е в кърпа вързан.
- На мен умът и ми изглеждаше остър като стрела, господине, - възрази Олян.
- С два заредени арбалета на бюрото и ли?
- А, прав сте. Да, ако тя наистина беше с всичкия си, трябваше да наеме няколко трола с големи преголеми сопи.
Козмо хвърли на Олян дълъг преценяващ поглед, или поне това, което той очевидно смяташе за такъв, но Олян познаваше тази тактика. Тя бе предназначена да накара оглеждания да си мисли, че го претеглят за сериозно сритване, но без проблеми можеше да значи също и “Я да го зяпна едно хубаво докато се чудя, какво да правя по-нататък”. Козмо може и да нямаше никакви скрупули, но не беше глупав. Един човек със златен костюм привлича вниманието и все някой ще си спомни, в коя карета се е качил.
- Опасявам се, че мащехата ми Ви е вкарала в големи неприятности, - рече Козмо.
- И преди съм бил в неприятности, - отвърна Олян.
- О? И кога е било това?
А това, виж, излезе умно и неочаквано. Ах, миналото. Хич не е добре да се насочва човек натам. Олян се постара да го избегне.
- Толкова малко е известно за Вас, г-н Ментелик, - продължаваше Козмо – Роден сте в Юбервалд и сте станал Генерален началник Пощите. Междувременно...
- Някак си съм успял да оцелея, - довърши Олян.
- Наистина завидно постижение, - съгласи се Козмо. Потропа по страницата на каляската и тя започна да забавя, - Убеден съм, че ще продължите в същия дух. Между другото, позволете ми поне да Ви оставя това...
Той скъса чека на две и остави половинката, която много благоразумно не съдържаше печата или подписа му, да падне в скута на Олян.
- За какво ми е това? – попита Олян, взимайки я, опитвайки се да удържа беснеещия Калпазанчо с другата си ръка.
- О, просто декларация на добра воля, - отговори Козмо, в момента когато каретата спря – Някой ден може да се почувтвате склонен да ми поискате и другата половинка. Но разберете ме, г-н Ментелик, аз обикновено не си давам труда да правя нещата по трудния начин.
- Моля Ви, не се затруднявайте заради мен, - каза Олян отваряйки вратата. Отвън беше площад Сатор, пълен с хора и коли и смущаващо потенциални свидетели.
За момент челото на Козмо отново направи онзи ... номер с веждите. Той го шляпна и каза:
- Не сте ме разбрали правилно, г-н Ментелик. Това беше трудния начин. Довиждане. Моите почитания на Вашата млада дама.
Олян се извърна на паветата, но вратата вече беше затръшната и каляската запраши нанякъде.
- Защо не добави “Знаем, къде децата ти ще ходят на училище”, а? – извика той след нея.
И какво сега? Пъклена му работа, как го бяха натресли само в това.
Малко по-нагоре по улицата го чакаше дворецът. Ветинари имаше да отговори на някои въпроси. Как ли го беше уредил? Стражата каза, че тя била умряла от естествена смърт! Да, но той нали беше обучен за убиец? И то истински, специализирал в отровите, може би.
Той прекрачи отворената порта, но го спряха стражите на самата сграда. Олян тях отдавна ги знаеше. За тях сигурно имаше приемен изпит. Ако отговореха на въпроса „Как се казваш?” и го сгрешаха, ги наемаха. Имаше тролове, които можеха да ги бият по схватливост. Обаче не можеше да ги метнеш или оплетеш. Те си имаха списък на хората, които можеше да влизат направо и още един на хората, които се нуждаеха от уговорена среща. Ако те нямаше в нито един от списъците, не те пускаха и толкова.
Обаче техният капитан, достътъчно интелигентен да чете едри печатни букви, разпозна „Генералния Началник на Пощите” и „Председателя на Кралската Банка” и изпрати един от момците си да изприпка до Дръмнот с набързо надраскана бележка. За изненада на Олян десет минути по-късно той бе въведен в Продълговатия кабинет. Всичките места около голямата конферентна маса от едната му страна бяха изпозаети. Олян позна някои от водачите на гилдии, но неколцина изглеждаха средни граждани, трудови мъже, хора които не се чувстваха уютно под покрив. По масата бяха разгърнати карти на града. Той беше прекъснал нещо. Или по-скоро, Ветинари беше прекъснал нещо заради него.
Лорд Ветинари се изправи веднага след като Олян влезе и го подкани да се приближи.
- Моля да ме извините, дами и господа, но трябва да отделя време на Генералния Началник на Пощите. Дръмнот, бъдете любезен още веднъж да прегледате цифрите с всички присъстващи. Г-н Ментелик, насам, ако обичате.
На Олян му се стори, че чу приглушен смях зад гърба си, когато бе въведен в нещо, което на пръв поглед изглеждаше като коридор с висок таван, но което се оказа един вид художествена галерия. Ветинари затвори вратата зад тях. Щракането и се стори много силно, поне на Олян. Гневът му бързо изстиваше и го заместваше изтръпване от ужас. В крайна сметка Ветинари си беше тиранин. Ако Олян никога повече не бъде видян, реномето на Ветинари щеше само да се покачи.
- Оставете г-н Калпазанчо на пода, - каза Ветинари – На малкия ни приятел ще му се отрази добре малко да се поразтича.
Олян спусна кучето на пода. Беше като да си хвърли щита. И сега можеше да възприеме, какво точно излагаше тази галерия. Това, което на пръв поглед му изглеждаше да са изваяни от камък бюстове, всъщност бяха восъчни лица. И Олян знаеше кога и как бяха изготвени те.
Бяха смъртни маски.
- Моите предшественици, - обясни Ветинари крачейки по коридора – Непълна колекция, естествено. В някои случаи главата не е била намерена или пък, както сигурно бихте се изразили, е била в доста непригледен вид.
Последва тишина. Като последен глупак Олян взе че я прекъсна:
- Трябва да е странно чувство всеки ден да Ви гледат така отгоре.
- О, така ли мислите? Бих казал, че по-скоро аз гледам тях отгоре. Прости хора, повечето от тях, алчни, корумпирани и непохватни. Хитростта може и да свърши работата на мисълта до известен момент, след което човек умира. Повечето от тях умряха богати, тлъсти и ужасени. Оставиха града по-лош от преди поради некадърността си и по-добър от преди поради смъртта си. Сега обаче градът се съживи, г-н Ментелик. Напредваме. А нямаше да е така, ако владетелят беше от онзи вид мъже, които биха убивали престарели дами, нали ме разбирате?
- Изобщо не съм казвал...
- Много добре знам, какво изобщо не сте казвали. Много гръмогласно се въздържахте да го кажете, - Ветинари вдигна вежда – Аз съм извънредно ядосан, г-н Ментелик.
- Да, но мен ме натресоха в това!
- Не бях аз, - увери го Ветинари – Мога да Ви уверя, че ако аз Ви бях, както се изразихте на Вашия нелицеприятен уличен жаргон, „натресъл в това”, щяхте напълно да разберете всички значения на „натрисане” и да придобиете незавиден опит за „това”.
- Знаете, какво имам предвид!
- Майчице, истинският Олян фон Ментелик ли казва това или е просто човекът, очакващ съвсем правдоподобната си златна верига? Хали Разкош знаеше, че си отива и просто промени завещанието си. За което и свалям шапка. Така и персоналът ще Ви приеме по-лесно. Всъщност тя Ви оказа огромна услуга.
- Услуга ли? Че те стреляха по мен!
- Вероятно за акцент? – предположи Ветинари, сядайки на тапицирано в кадифе кресло.
- Вижте сега, банковото дело се предполага да е скучно! Цифри, пенсии, работа за цял живот!
- Може и да е за цял живот, но не и за дълго, - Ветинари определено се наслаждаваше.
- Вие можете ли да направите нещо по въпроса?
- Относто Козмо Разкош ли? Че защо? Предложението да се купи куче не е незаконно.
- Но цялото семейство е... Чакайте, откъде знаете? Не съм Ви го казал!
Ветинари махна пренебрежително с ръка:
- Познаваш ли човека, познаваш и подхода. Аз познавам Козмо. В подобна ситуация той не би прибегнал до насилие, ако работата може да се свърши с пари. Той може да е много обаятелен когато пожелае.
- Но чух какво ли не за останалите. Изглеждат много отровна пасмина.
- В никой случай не бих могъл да коментирам това. Във всеки случай Хали Ви помогна в това отношение. Гилдията на Убийците няма да приеме втора поръчка за Вас. Конфликт на интереси, нали разбирате. Предполагам, че теоретично биха могли да приемат поръчка за председателя, но се съмнявам че ще го направят. Убийство на стайно кученце? Това няма да изглежда добре във ничия автобиография.
- Не съм се съгласявал да се оправям с нещо такова!
- Не, г-н Ментелик, Вие се съгласихте да умрете, - сряза го Ветинари с глас внезапно станал студен и смъртоносен като падаща висулка – Наехте се да бъдете справедливо обесен до смърт за престъпления срещу града, срещу общото благо, срещу доверието между хората. И бяхте възкресен, защото градът изискваше да бъдете. Всичко е за Града, г-н Ментелик. Всичко винаги е за Града. Разбира се знаете, че имам планове?
- Да, имаше го във „Вестника”. Инфраспраструктурният Проект. Искате да построите пътища и отводнителни канали и улици под града. Набарали сте някаква джуджешка машина, наричана Устройство. А джуджетата могат да правят водонепроницаеми тунели. Гилдията на Майсторите е много възбудена от всичко това.
- От мрачния Ви тон съдя, че Вие не сте?
Олян сви рамене. Машинарии от какъвто и да е вид никога не го бяха интересували.
- Не мисля, че си заслужава чак толкова.
- Смайващо, - порази се Ветинари – Добре тогава, г-н Ментелик, най-малкото можете да отгатнете, от какво ще се нуждаем в особено големи количества за този проект.
- От лопати?
- От финансиране, г-н Ментелик. И аз щях да го имам, ако банковата ни система беше в крак с времето. Имам пълно доверие в способността Ви ... малко да я поразтърсите.
Олян направи един последен опит:
- Пощенската Служба се нуждае от мен...
- Не и в момента, мисълта за което направо Ви изприщва, - възрази Ветинари – Вие не сте човек на рутината. Поради което Ви давам отпуска. Г-н Грош вече Ви е замествал и макар той и да не обладава вашия ... блясък, така да се каже, той, сигурен съм, ще съумее да поддържа службата.
Той се изправи, което значеше, че аудиенцията беше към края си.
- Градът губи кръв, г-н Ментелик, а Вие сте тампонът, който ми трябва. Вървете да правите пари. Освободете богатството на Анкх-Морпорк. Г-жа Разкош Ви повери банката. Управлявайте я добре.
- Както знаете, тази банка е кучешка работа!
- И каква само доверчива муцунка има то, - заключи Ветинари и изпрати Олян до вратата – Не ме оставяйте на Ви задържам, г-н Ментелик. Помнете, че всичко е за града.

На път към банката Олян видя поредното протестно шествие. Напоследък бяха позачестили. Чудна работа, как ставаше така, че всички искаха да живеят под деспотичния режим на тираничния лорд Ветинари. Заливаха града, чиито улици очевидно бяха постлани със злато. Е, не беше злато. Но напливът даваше резултат, без никакво съмнение. Като се започне с това, че надниците падаха.
Това шествие беше против наемането на големи, които вършеха без оплакване най-мръсните работи, бачкаха без да спират и бяха толкова честни, че чак си плащаха данъците. Да, но не бяха човеци и имаха горящи очи, а хората понякога ставаха докачливи за подобни неща.
Г-н Криви трябва да го е причаквал зад някоя колона. Олян едва беше прекрачил прага с доволния Калпазанчо гушнат под рамото му, а главният касиер вече беше до него.
- Персоналът е много загрижен, сър, - каза той, насочвайки Олян към стълбището – Позволих си да им кажа, че ще говорите пред тях по-късно.
Олян долавяше разтревожените погледи. Както и други неща, сега, като огледа наоколо с почти собственическо око. Да, банката беше построена добре от отлични материали. Но веднъж като се отбележи това, човек виждаше и следите на времето и занемаряването. По нещо тя приличаше на вече неудобно обширната къща на бедна стара вдовица, която вече не може да види прахта. Бронзът беше потъмнял, червените плюшени завеси се бяха попротъркали, мраморният под блестеше само на случайни петна...
- Какво? – произнесе той – А, да. Добро хрумване. Тази банка не може ли да се поразчисти?
- Сър?
- Килимите са мръсни, плюшените въжета са се разнищили, завесите са познавали и по-добри векове, а бронзовите детайли се нуждаят от едно бая добро лъсване. Банката трябва да изглежда пригледна, г-н Криви. Човек може и да даде пари на някой просяк, но със сигурност няма да си ги вложи при него, нали?
Веждите на Криви се вдигнаха:
- Това значи са възгледите на председателя, така ли?
- Председателят ли? О, да. Г-н Калпазанчо много държи на чистотата. Нали така, Калпазанчо?
Калпазанчо спря да ръмжи на г-н Криви за достатъчно време, че да лавне няколко пъти.
- Виждате ли? – посочи го Олян – Като не знаеш какво да правиш, среши си косата и си лъсни обувките. Мъдри слова, г-н Криви. Хуквайте да изпълнявате.
- Ще набера най-високата скорост, която позволяват способностите ми, сър, - отговори Криви – Междувременно една млада дама Ви търси, сър. Очевидно не желаеше да ни осведоми за името си, но каза, че сте щели да се зарадвате да я видите. Поканих я в малката приемна.
- Наложи ли Ви се да отворите прозорците? – осведоми се с надежда Олян.
- Не, сър.
Това изключваше Прелест-Хубавинка, което сторваше път на една ужасяваща мисъл:
- Нали не е някоя от семейство Разкош?
- Не, сър. И е време за обяда на Ка... на председателя, сър. Приготвено му е студено обезкостено пиле, заради стомаха му. Да изпратя ли и него в малката приемна?
- Да, моля Ви. Ще можете ли да гепите нещо и за мен?
- Да гепим? – Криви изглеждаше озадачен – Имате предвид да откраднем?
А, значи такъв вид човек, помисли си Олян.
- Имах предвид да ми намерите нещо за хапване, - преведе той.
- Разбира се, сър. Има малка кухня към апартамента и имаме готвач на повикване. Г-жа Разкош живя тук от известно време. Ще е интересно отново да си имаме Стопанин на Кралския Монетен двор.
- Харесва ми как звучи Стопанин на Кралския Монетен двор, - вметна Олян – Какво ще кажеш, Калпазанчо?
Схванал намека, председателят джафна.
- Хъм, - изкоментира г-н Криви – И една последна подробност, сър. Ще можете ли, ако обичате, да подпишете тези неща? – и той показа купчина хартии.
- Какво са те? Нали не са протоколи? Аз не водя протоколи.
- Най-различни формалности, сър. Като цяло те се свеждат до подписването на приемането на банката от името на председателя, но ми беше посочено, че е желателно и лапичката на г-н Калпазанчо да фигурира на обозначените места.
- А той налага ли се да прочете всичко това? – попита Олян.
- Не, сър.
- Значи и аз няма да ги чета. Това все пак е банка. Вече ме водихте на обиколка. Не е като да липсва някое колело. Просто ми покажете къде да подпиша.
- Само ето тук, сър. И тук. И тук. И тук. И тук. И тук. И тук...

Дамата в приемната беше определено привлекателна жена, но понеже работеше за „Вестника”, Олян не се чувстваше в състояние да я признае за пълноправна дама. Една дама не цитираше злобно точно каквото си казал, но не точно каквото си имал предвид, нито пък те халосваше по главата с неочаквано трудни въпроси. Добре де, като стана дума, много дами точно това си правеха, при това честичко, на нея обаче и плащаха за това.
Обаче, трябваше да се признае, със Захариса Крипслок беше забавно.
- Захариса! Каква очаквана изненада! – поздрави я той влизайки в стаята.
- Г-н Ментелик! Винаги е удоволствие за мен! – възкликна в отговор жената – Та значи сега вече сте лицето на едно куче?
Такова ми ти забавно. Малко като да жонглираш с ножове. Постоянно трябва да си нащрек. Като добра гимнастика.
- Вече заглавията ли пишем, Захариса? – каза той – Аз просто изпълнявам условията на завещанието на г-жа Разкош.
Той остави Калпазанчо на полираната маса и седна.
- Значи сега сте председател на банката?
- Не, г-н Калпазанчо е председателят на банката, - поправи я Олян – Джафни многозначително на милата дама с наострения молив, Калпазанчо!
- Джаф, - каза Калпазанчо.
- Г-н Калпазанчо е председателят, - повтори Захариса и завъртя очи – Но разбира се. А Вие получавате заповедите си от него, така ли?
- Да. Аз, впрочем, съм Стопанинът на Кралския Монетен двор.
- Кучето и неговият стопанин, - произнесе замислено Захариса – Колко мило. И предполагам, че можете да четете мислите му благодарение на някаква мистична връзка между куче и човек?
- Захариса, никога нямаше да мога да се изразя толкова добре.
Те си размениха усмивки. Това беше само първият рунд. И двамата знаеха, че още само загряват.
- В такъв случай да приемам ли, че не сте съгласни с онези, които казват, че това е последната интрига от страна на покойната г-жа Разкош целяща изтръгването на банката от ръцете на остатъка от семейството и, които, както считат някои, са напълно неспособни да я водят накъдето и да е освен към поредната катастрофа? Или пък бихте подтвърдили мнението на мнозина, че Патрицият има твърдото намерение да притисне нежелаещия да сътрудничи с него банков бранш в града и намира в настоящата ситуация перфектния си шанс?
- Някои, които считат, онези, които казват... Кои ще да са тези тайнствени личности? – Олян се постара да извие вежда като Ветинари – И откъде познавате толкова много от тях?
Захариса въздъхна.
- И не смятате ли, че г-н Калпазанчо в действителност не е много повече от удобна марионетка?
- Бау? – намеси се кучето, чуло да се споменава името му.
- Намирам самия въпрос за оскърбителен! – заяви Олян – И той също!
- Олян, с Вас вече просто не е забавно, - Захариса си затвори бележника – Говорите като... ами като някой банкер.
- Поласкан съм, че мислите така.
Не забравяй, че само защото тя си е затворила бележника, не значи че можеш да се отпуснеш!
- Значи няма вече препускане на побеснели жребци? Нищо за аплодиране? Никакви волни мечти? – укори го Захариса.
- Добре де, вече се заех с почистването на фоайето.
Очите на Захариса се стесниха:
- Почистването на фоайето? Кой сте Вие и какво сте направили на истинския Олян фон Ментелик?
- Не, сериозно. Трябва да почистим себе си, преди да можем да се захванем с почистването на икономиката, - каза Олян и почувства, как мозъкът му съблазнително преминава на по-висока предавка – Възнамерявам да изхвърля това, от което вече не се нуждаем. Например, в трезорите твърде много полезно пространство е заето от безполезен метал. Той трябва да се разкара.
Захариса сбърчи чело:
- Да не би да говорите за златото?
- Да, - каза простичко той.
- Не е възможно да говорите сериозно!
Бележникът беше незабавно отворен и езикът на Олян премина в галоп. Не можеше да го озапти. Нямаше да е зле, ако първо беше споделил каквото има да казва с него самия. Та вземайки думата от мозъка, езикът заразправя:
- Сериозен съм като смъртта! Препоръчвам на лорд Ветинари да го продадем всичкото на джуджетата. На нас то не ни трябва. То не е нищо повече от условност.
- Но какво струва повече от златото?
- Практически всичко. Вие например. Златото е тежко. Вашата тежест в злато няма да е много злато. Но не сте ли много по-ценна от него?
Захариса, за радост на Олян, за момент се засуети:
- Е, в известен смисъл...
- Във всякакъв смисъл достоен за споменаване, - настоя Олян – Светът е пълен с неща по-скъпи от златото. Но ние копаем земята за проклетото вещество и после пак го заравяме в друга дупка. Какъв е смисълът от това? Да не сме някакви свраки? За едното бляскане ли сме? За боговете, и картофите струват повече от златото!
- Как така?
- Ако сте корабокрушенец на необитаем остров, какво ще предпочетете, чувал картофи или чувал злато?
- Да, но въпросният необитаем остров не е Анкх-Морпорк!
- Което доказва, че златото е ценно само защото ние се договаряме, че е, нали така? То е само една мечта. Картофът обаче си е винаги картоф, където и да сме. С малко масълце и щипка сол и ето ти обяд, независимо къде. Закопаеш ли злато в земята и цял живот ще се тревожиш да не го откраднат. Закопаеш ли картоф, в съответния сезон ще изкараш дивиденти на хиляда процента.
- Да разбирам ли, че смятате да ни наложите картофен стандарт? – намеси се рязко Захариса.
Олян се усмихна.
- Не, няма да е това. Но след някой друг ден ще почна да давам пари. Те, знаете ли, не обичат да се застояват в бездействие. Те обичат да излизат и да се запознават с нови хора...
Частицата от мозъка на Олян, която се опитваше да не изостава от устата му си мислеше: Как бих искал да си водя бележки за това, че не съм сигурен че ще го запомня всичкото. Обаче разговорите водени в последната седмица се сблъскваха в ума му и произвеждаха нещо като музика. Все още не беше сигурен, че разполага с всичките ноти, но някои части вече можеше да си ги тананика. Трябваше му само да се вслушва в себе си достатъчно дълго време и ще разбере, какви ги говори.
- Като под даване имате предвид... – поиска да се уточни Захариса.
- Че ще ги раздавам. Ще ги подарявам. Сериозно.
- Как? Защо?
- Всяко нещо с времето си!
- Вие ми се смеете, Олян!
Не, просто се стреснах, защото току-що чух, какво каза устата ми, помисли си Олян. Нямам никакви идеи, а само няколко случайни хрумвания. Мислех си за...
- Мислех си за необитаемите острови, - каза той – И за това, защо този град не е такъв.
- А именно?
Олян се хвана за челото:
- Ех, г-це Крипслок... събуждам се аз тази сутрин без каквато и да е грижа освен да се позаема с натрупалата ми се в Пощата бумащина и може би да позамажа проблема с онази Специална 25-пенсова Зелева Зелена Специална марка. Сещате ли се, онази, от която, ако се посади в земя, пониква зелка? Може ли да се очаква от мен да разработя цяла нова фискална инициатива преди да стане чаят?
- Добре, обаче...
- Ще ми трябва време поне до закуска.
Той видя, как тя си записва това. След което пъхна бележника в чантичката си.
- И това ще бъде голям купон, нали? – подметна тя, а Олян си помисли: „В никой случай не и се доверявай дори и да си е прибрала бележника. Има отлична памет.”
- Говоря сериозно, мисля че за мен това е възможност да сторя нещо голямо и значително за осиновилия ме град, - каза Олян с искрения си тон.
- Това беше Вашия искрен тон, - отбеляза тя.
- Да де, нали съм искрен, - отвърна той.
- Но след като повдигнахте този въпрос, Олян, с какво се занимавахте преди гражданите на Анкх-Морпорк да Ви посрещнат с протегнати длани?
- Оцелявах, - отговори Олян – В Юбервалд старата империя се разпадаше. Не беше необичайно правителството да се смени два пъти в обедната почивка. Работих каквото ми паднеше за да преживея. Между другото мисля, че в последното си изречение искахте да кажете „ръце”, - добави той.
- А като дойдохте тук, впечатлихте боговете до такава степен, че те насочиха стъпчите Ви към съкровище, така че да можете да построите наново Вашата Поща.
- Не бих изкал да се изтъквам с това, - каза Олян опитвайки се да изглежда сякаш не иска.
- Да-аа. И дареното от боговете злато да вземе да се окаже цялото в използвани монети от Равнинните градове...
- Знаете ли какво, често аз самият не съм могъл да заспя нощем чудейки се по този въпрос, - отговори той – И стигнах до заключението, че боговете в мъдростта си са решили, че техният дар следва да може да бъде вкаран в обращение незабавно.
И мога да карам така, колкото си щете, помисли си той, а пък Вие се опитвате да играете покер без карти. Можете да си ме подозирате колкото си щете, но аз нали върнах парите! Добре де, преди това ги бях откраднал, но връщането им все се брои за нещо, не мислите ли? Ръцете ми са чисти, нали така? Добре де, приемливо поизбърсани, нали така?
Вратата бавно се отвори и в стаята се промъкна една нервна млада жена понесла купа със студено пиле. Калпазанчо грейна, когато тя я остави пред него.
- Извинявам се, не бихме ли могли да Ви предложим малко кафе или нещо такова? – предложи Олян, когато момичето тръгна да се връща.
Захариса стана:
- Благодаря Ви, но не. Ще си изпусна всичките срокове, г-н Ментелик. Сигурна съм, че съвсем скоро пак ще разговаряме.
- Не се и съмнявам, г-це Крипслок, - каза Олян.
Тя пристъпи още една крачка към него и приглуши гласа си:
- Знаете ли кое беше това момиче?
- Не, все още не познавам почти никого тук.
- Значи не знаете, дали може да и се доверите?
- Да и се доверя ли?
Захариса въздъхна:
- Все едно не сте Вие, Олян. Тя току що даде купа с храна на най-скъпоценното куче в света. Куче, което някои хора биха желали да видят мъртво.
- И защо трябва да... – започна Олян.
И двамата се обърнаха към Калпазанчо, който с облизване придвижваше празната купа по протежение на масата, всичко това озвучено от мляс-мляс-мляс.
- Ъ... ще ме извините ли, ако не Ви изпращам? – Олян се забърза след плъзгащата се купа.
- Ако изпитвате и най-малкото съмнение, пъхнете си пръстите в гърлото му, - посъветва Захариса откъм вратата с, поне според Олян, твърде голямо удовлетворение.
Той сграбчи кучето и се втурна през отдалечената врата след момичето. Озова се в тесен и не особено внушително украсен коридор със зелена врата в единия край, из-зад която се чуваха гласове.
Олян я отвори с трясък. В малката спретната кухничка зад нея, го посрещна една жива жанрова картина. Младата жена беше заклещена зад една маса, а брадат мъж облечен в бяло размахваше голям нож. И двамата го гледаха потресено.
- Какво става тук? – изрева Олян.
- Ъ, ъ... току-що нахлухте през вратата и се разкрещяхте, - отговори момичето – Нещо не е наред ли? Аз винаги по това време нося на г-н Калпазанчо ордьовъра му.
- А аз приготвям първото му, - допълни мъжът и закълца с ножа някакви дреболии – Пилешки вратове пълнени с дреболийки за второ и специалния му карамелов сладкиш за десерт. А кой пита?
- Ами аз съм... Аз съм неговият собственик, - представи се Олян, колкото се може по-високомерно.
Готвачът свали бялата си шапка:
- Извинявам се, сър, разбира се че сте Вие. Златният костюм и прочее. Това е дъщеря ми Пеги. Аз съм Еймсбъри, сър.
Олян беше успял мъничко да се поуспокои.
- Съжалявам, - каза той – Аз просто се безпокоях, че някой може да се опита да отрови Калпазанчо...
- Ние тъкмо за това си говорихме, - каза Еймсбъри – Мисля си, че... Чакайте малко, да не би да имате предвид мен, а?
- Не, не, разбира се, че не! – зауспокоява все още държащия ножа си човек Олян.
- Е, добре тогава, - смилостиви се Еймсбъри – Нов сте тук, сър, няма как да знаете. Тоя Козмо веднъж да вземе да ритне Калпазанчо!
- И ще отрови той кого ли не, всекиго, - подкрепи го Пеги.
- Аз обаче всеки ден отивам лично на пазара и собственоръчно избирам храната за кученцето, - продължи готвачът – Тя се съхранява долу в ледницата, а аз държа единствения ключ от нея.
Олян си отдъхна.
- А не бихте ли могъл да стъкмите някой омлет и за мен? – помоли той.
Готвачът се заозърта панически.
- Това е с яйца, нали? - измънка той нервно – Всъщност досега не съм взимал участие в готвене на яйца, сър. На него му се полага по едно сурово с петъчния му татарски бифтек, а г-жа Разкош предпочиташе по две сурови в джина си с портокалов сок всяка сутрин, но между мен и яйцата няма нищо друго. Имам маринована свинска глава, ако пожелаете, сър. Имам езичета, сърчица, костен мозък, овчи глави, прилично парче гуша, чревца, трътки, бъбречета, дробчета, воденички, пача...
На млади години Олян беше изтърпял поднасянето на много от тези ястия. Бяха точно от най-подходящия вид меню за деца, ако искаш те да порастнат вещи в изкуствата на безочливата лъжа, ловкостта на ръцете и камуфлажа. Не ще и дума, Олян криеше тези странни лигави мръвки под зеленчуците си, като в един случай постигна над тридесет сантиметра висок картоф.
Озарението дойде.
- Много нещо ли готвихте за г-жа Разкош? – подпита Олян.
- Несър. Тя живееше на джин, зеленчукова супа, сутрешното си ободрително и ...
- Джин, - завърши твърдо Пеги.
- Значи сте основно кучешки готвач?
- Кинологически кулинар, сър, ако нямате нищо против. Дали не сте чели книгата ми? „Как да готвим с мозък”? – Еймсбъри спомена това без особена надежда, с пълно право.
- Необичаен избор на поприще, - изкоментира Олян.
- Ами, сър, така имам възможността да... по-безопасно е... добре де, истината е, че имам алергия, сър – готвачът въздъхна – Покажи му, Пеги.
Момичето кимна и извади от джоба си омазнено картонче, показа го на Олян и предупреди:
- Моля Ви, не изричайте тази дума, сър.
Олян зяпна.
- Просто не може да бъде избегната в кетъринговия бизнес, - пожали се Еймсбъри.
Не му беше времето, наистина не му беше времето. Но не си ли заинтересуван в хората, значи просто нямаш измамническо сърце.
- Значи сте алергичен към ч... това нещо? – поправи се точно навреме той.
- Не, сър. Към думата, сър. Мога да се оправям със самите подвъпросни скилидки, дори мога да ги ям, но изговори ли се, ами...
Олян погледна още веднъж думата и поклати тъжно глава.
- Така че ми се налага да избягвам ресторантите, сър.
- Виждам, виждам. Ами как Ви се отразява думата ... „сън”?
- Да, сър, разбирам накъде клоните, минах вече през това. „Че в сън”, „че е сън” ... никакви проблеми.
- Та значи само чесън... Ох, извинявайте...
Еймсбъри замръзна на място с изражение сякаш е някъде далече.
- Богове, толкова съжалявам, съвсем честно нямах предвид... – заоправдава се Олян.
- Знам, - каза морно Пеги – Думата просто Ви се е изплъзнала, нали? Той ще е така за още петнадесет секунди, след което ще метне ножа право пред себе си и после за около четири секунди ще говори на разговорен куирмски, след което ще се оправи. Ето, - тя връчи на Олян купа, съдържаща голяма кафява буца – Вие се връщайте вътре с лепкавия карамелов сладкиш, а аз ще се скрия в килера. Свикнала съм. А и омлет мога да Ви направя.
Тя избута Олян през вратата и я затвори след него.
Той остави купата на пода, което предизвика незабавен и напълно съсредоточен интерес от страна на Калпазанчо.
Гледката как куче се опитва да сдъвче голямо парче карамел е времепрекарване за богове. Смесеното родословие на Калпазанчо го беше дарило с ловкост на челюстите, вдъхваща истинско страхопочитание. Той се премяташе блажено по пода, изкарвайки муцунки като на гумен водоливник в перална машина.
След няколко секунди Олян отчетливо чу тупването на нож вибриращ в дървото, последван от крясъка: „Nom d'une bouilloire! Pourquoi est-ce que je suis hardiment ri sous cape a part les dieux?”
В двойната врата се почука, последвано незабавно от влизането на Криви. Той носеше голяма кръгла кутия.
- Приготвихме покоите за Вас, Стопанино, - провъзгласи той - Тоест за г-н Калпазанчо.
- Покой?
- О да. Председателят разполага с покои.
- А, такива покои. Значи му се налага да живее над дюкяна, както си се полага?
- Именно. Г-н Въртел беше толкова любезен да ми предостави копие от условията на завещанието. Председателят е длъжен да спи всяка нощ в банката...
- Да, но аз си имам съвсем приличен апартамент в...
- Уви. Условията са такива, сър, - не се смили Криви - Вие разбира се можете да използвате леглото - добави щедро той - Калпазанчо ще си спи в неговата кореспонденция. Любопитно е да се отбележи, че той си е роден в нея.
- И всяка нощ ли ще трябва да съм заключен тук?

Всъщност като видя покоите, перспективата престана да изглежда толкова лоша. Наложи му се да отвори четири врати преди изобщо да успее да намери леглото. Имаше трапезария, гардеробна, баня, отделен клозет с вода, резервна спалня, проход към кабинета, който беше нещо като официално помещение, и малък частен кабинет. Главната спалня съдържаше огромен дамасков балдахин с дъбови колони, в който Олян се влюби от пръв поглед. Опита го на размер. Беше толкова мек, все едно беше легнал в голям топъл вир...
После се изправи стреснато.
- Г-жа Разкош тук ли... - започна той посред надигаща се паника.
- Тя почина седнала зад бюрото си, Стопанино, - успокои го Криви, развръзвайки канапа на голямата кръгла кутия - Заменихме онзи стол. Между другото, погребението и е утре. В Малките богове по пладне, членове на семейството само по предварителна заявка.
- Малките Богове ли? Това не е ли малко под равнището за Разкош?
- Изглежда неколцина предци на г-жа Разкош са погребани там. Веднъж в момент на откровеност тя ми сподели, че проклета да е, ако позволи да е Разкош за цяла вечност, - зашумоля хартия и Криви добави - Вашата шапка, сър.
- Каква шапка?
- Тази на Стопанина на Монетния Двор, - протегна му я Криви.
Беше черен копринен цилиндър. Някога ще да е бил лъскав. Сега беше предимно лъснал. И дъртите скитници си имаха по-добри шапки. Можеше да я скроят да прилича на голяма купчина долари, можеше да е корона, можеше да е инкрустирана с малки сценки от скъпоценни камъни изобразяващи присвояването през вековете и развитието на разменните средства от бебешките лиги през малките бели миди и кравите и в крайна сметка до златото. Можеше да внушава нещо за магията на парите. Можеше да е добра.
Черен цилиндър. Никакъв стил. Изобщо никакъв стил.
- Г-н Криви, бихте ли могли да уредите някой да намине през Пощата и да ми донесе нещата? - каза Олян загледан печално в старата развалина.
- Разбира се, Стопанино.
- Мисля, че „г-н Ментелик” ще е достатъчно, благодаря Ви.
- Да, сър. Разбира се.

Олян фон Ментелик седна зад огромното бюро и прокара с любов ръцете си по поизтърканата зелена кожа.
Ветинари, мътните го взели, излезе прав. Пощенската служба го беше направила твърде предпазлив и дефанзивен. Бяха му свършили предизвикателствата, беше му свършило забавното.
Някъде далече прогърмя, а следобедното слънце беше подгонено он синкавочерни облаци. Откъм равнините прииждаше една от онези тежки целонщни бури. Според „Вестника” тея дни през дъждовните нощи обикновено се случвали повече престъпления. Очевидно това беше заради върколака в Стражата: дъждът правеше миризмите труднопроследими.
След малко Пеги му донесе омлет не съдържащ абсолютно никакво споменаване на думата „чесън”. А след още малко Гладис пристигна с гардероба му. С целия, включително и с вратата, която тя беше хванала под мишница. Няколко пъти го халоса в стените и тавана, докато го прекарваше през стаята и го остави посред широкия под на спалнята. Олян понечи да я последва, но тя вдигна в ужас грамадните си ръчища:
- Не, Сър! Нека Първо Аз Изляза!
И тя изтрополи покрай него в хола и рече:
- Още Малко И Щеше Да Стане Много Лошо.
Олян изчака да види, дали няма да последва още нещо и попита:
- И защо, по-точно?
- Мъж И Жена Не Бива Да Се Намират В Една И Съща Спалня, - заяви с тържествена увереност големът.
- Ъ, на колко години си, Гладис? - поде предпазливо Олян.
- На Хиляда Петдесет И Четири, Г-н Ментелик.
- Ъ, точно така. И си направена от глина. Исках да кажа, вярно, че всички са направени от глина, в известен смисъл, но, в качеството си на голем, ти си, тъй да се каже, ъ... изключително направена от глина...
- Да, Г-н Ментелик. Обаче Съм Неомъжена.
Олян изстена:
- Гладис, какво ти дадоха да четеш този път момичетата от гишетата?
- „Благоразумни Съвети За Благопристойни Девойки” От Лейди Дийрдри Вагон, - отговори Гладис - Много Е Интересна. Там Се Обяснява, Как Се Правят Нещата.
Тя измъкна тъничко книжле от огромния джоб на роклята си, доста евтино издание. Олян въздъхна. Беше от оня вид книги по етикеция, които те учат на Десет Неща, Които Не Бива Да Правите Със Слънчобрана Си.
- Да, виждам, - каза той.
Не се сещаше как да го обясни. Нещо по-лошо, не се сещаше и какво има за обясняване. Нали големите са ... ами големи. Големи буци глина с животворна искра в тях. Дрехи? За какво са им? Дори и мъжките големи в Пощата минаваха само с по някоя ръка синя и златиста боя колкото да изглеждат официални... Я чакай, той май почна да схваща! Нямаше такова нещо като мъжки големи! Големите си бяха големи и съвсем добре си им беше да са си просто големи хиляди години наред! Сега обаче бяха в съвременния Анкх-Морпорк, където бяха смесени и разбъркани всевъзможни раси и хора и идеи и да се неначуди човек, какво можеше да излезе от бутилката.
Без нито дума повече Гладис изтрополи през хола, обърна се и замря. Огънят в очите и се приглуши до бледо червено. Това значи това беше то. Тя беше решила да остане.
Калпазанчо похъркваше в кореспонденцията си.
Олян извади половината чек, който му беше дал Козмо.
Необитаем остров, необитаем остров. Знам, че най-добре мисля като съм под напрежение, но какво ли точно ще да съм имал предвид?
На един необитаем остров златото няма стойност. С храна се изкарва безпарично време много по-лесно, отколкото гладно време със злато. Като стана дума, златото няма стойност също и в златната мина. В златната мина разменното средство е търнокопът.
Хъм. Олян се загледа в чека. Какво го прави да струва десет хиляди долара? Подписът и печатът на Козмо, ето какво. Всеки знае, че той е добър с парите. С нищо друго не е добър, освен с парите, копелето му мръсно.
Банките постоянно ги използват, мислеше си той. Всяка банка в Равнините ще ми го осребри в кеш, като си вземе комисионните, разбира се, защото банките те дерат отвсякъде. И въпреки това така е много по-лесно отколкото да размъкваш натам насам чували с монети. Разбира се и аз ще трябва да го подпиша, иначе ще е невалидно.
В смисъл, ако беше оставено празно място след „изплатете на”, то всеки би могъл да го използва.
Необитаем остров, необитаем остров... На един необитаем остров торба зеленчуци струва повече от торба злато, а в града торба злато струва повече от торба зеленчуци.
Това някакво уравнение ли е? Къде е стойността?
Той зяпна.
Тя беше в самия град. Градът казваше: в замяна на това злато ще получиш всичките тези неща. Градът е вълшебникът, алхимикът наопаки. Той превръщаше безполезното злато във ... ами всичко.
Колко струваше Анкх-Морпорк? Като се събере всичко! Къщите, улиците, хората, уменията, изкуството в музеите, гилдиите, законите, библиотеките... Билиони? Не. Никакви пари нямаше да стигнат.
Градът беше едно голямо златно кюлче. Какво беше нужно за обезпечаването на една валута? Трябваше само градът. Градът е който казва, че доларът струва един долар.
Това беше само един сън, но Олян го биваше в продаването на сънища. А като продадеш един сън на достатъчно много хора, никой няма да посмее да се събуди.
На малката лавица на бюрото имаше мастилница и два гумени печата, с градския герб и с печата на банката. Но в очите на Олян и около тези простички вещи имаше златна омара. Те имаха стойност.
- Калпазанчо? - извика Олян.
Кученцето седна в кутията си за кореспонденция и го загледа в очакване. Олян си запретна ръкавите и щракна с пръсти.
- Ще направим ли малко пари, г-н председателю? - предложи той.
Председателят изрази безрезервното си одобрение с думата „джаф!”.
„Изплатете на Приносителя Сумата от Един Долар”, - написа Олян на парче хрущяща банкова хартия.
Подбечата хартишката с двата печата и дълго и критично оглеждаше резултата. Трябваше му още нещо. На хората трябваше да им се даде шоу. Всичко опираше до изгледа.
Трябваше му ... нюанс на солидност, като тази на самата банка. Кой ще влага пари в дървена колиба?
Хъм.
Ах, да. Нали всичко беше за града? Отдолу с големи заврънкулести букви той добави:
AD URBEM PERTINET
А после, с по-малки букви и след известно обмисляне:
„Promitto fore ut possessori postulanti nummum unum solvent, an apte satisfacia.
Подпис Олян фон Ментелик от името на Председателя”

- Ако ме извините, г-н председателю, - каза той и взе кучето в ръце.
Отне му само един миг да натопи предната му лапичка в мастилото и да остави спретната малка следа до подписа.
Олян повтори процеса към двадесетина пъти, пъхна пет от получените така ценни книжа под преспапието и взе останалите нови пари, както и председателя на разходчица.

Козмо Разкош се беше загледал в отражението си в огледалото. Често му се получаваше добре пред огледалото три-четири пъти поред, а после, срам и позор, рече ли да го опита публично и хората, ако бяха твърде глупави, ще го попитат: „Нещо в окото ли Ви е влязло?”
Той дори си беше поръчал устройство, което посредством часовников механизъм дърпаше неколкократно едната вежда. Беше отровил човека, който го беше изработил, направо докато си приемаше поръчката и бърбореше с него в малката му миризлива работилница, докато веществото подейства. Той беше на близо осемдесет, а Козмо беше много предпазлив, така че Стражата изобщо не се усети. А пък и на тази възраст това изобщо не се броеше за убийство, нали? Всъщност беше по-скоро нещо като услуга. И очевидно той не можеше да рискува дъртият глупак да се раздърдори на някого след като Козмо станеше Патриций.
Погледнато от дистанцията на времето, трябвало е да изчака докато се увери, че тренажорът за вежди работи както трябва. Беше му насинил окото преди да направи няколко припряни донастройки.
Как ли го постигаше Ветинари? Това беше нещото, докарало му Патрицианството, беше убеден Козмо. Вярно, няколко мистериозни убийтва също бяха помогнали, както можеше да се допусне, но това, което го беше задържало там, беше начинът, по който този човек можеше да си повдига веждата.
Козмо дълго време беше изучавал Ветинари. На светски събития това не беше трудно. Също така той си изрязваше всяка негова снимка появила се във „Вестника”. Коя беше тайната, поддържаща го толкова могъщ и невредим? Как можеше да бъде разбран той?
И тогава един ден той прочете в някаква си книга: „Ако искаш да разбереш един човек, повърви една миля в неговите обуща”.
И му дойде велика и блестяща идея...
Той въздъхна доволно и подръпна черната си ръкавица.
Както си му беше редът, го бяха пратили в школата на Убийците. Това беше естественото местоназначение за младежи от известна класа и възпитание. Той оцеля там и специализира Отрови, защото беше чул, че това било специалността на Ветинари, но даскалото го отегчаваше. Толкова се беше формализирало напоследък. Толкова се бяха увлекли по разни смехотворни понятия за чест и изисканост, че изглежда бяха забравили, какво се предполагаше да върши един убиец...
Ръкавицата беше свалена и ето го.
О да...
Дотук си беше свършил работата великолепно.
Козмо се загледа във величествения предмет, мърдайки си ръката така че да проблясва на светлината. Светлината правеше чудати неща със стигия: понякога се отразяваше в сребристо, понякога в мазно жълто, понякога си оставаше непоколебимо черен. И беше топъл, дори и тук. На пряка слънчева светлина щеше да избухне в пламъци. Това беше метал, който би могъл да бъде създаден за тези, които се спотайваха в сенките...
Пръстенът на Ветинари. Печатният пръстен на Ветинари. Такова мъничко нещичко, а толкова могъщо. Нямаше съвсем никаква украса, освен ако не се брои тесният картуш обкръжаващ изгравираната с остри ръбове една единствена буква:
V
Можеше само да гадае за всичко онова, което секретарят му е трябвало да направи за да се докопа до него. Бил направил дубликат, „реверсивно-реконструиран”, каквото и да значеше това, от восъчните отпечатъци, за които е бил толкова впечатляващо използван. Имало е подкупи (от скъпия вид) и намеци за забързани срещи и предпазливи размени и промени в последната минута за да се направи дубликатът съвършено точен...
И ето го истинския тук, на неговия пръст. Фактически толкова на неговия пръст, че чак отгоре. Според Козмо Ветинари имаше твърде тънки пръсти като за мъж, така че нахлузването на пръстена през кокалчето му изискваше много усилия. Дотук се беше разкудкудякал той да бъдел разширен, в глупостта си не осъзнавайки, че това щеше да провали всичко. Вълшебството, а Ветирани със сигурност имаше свое вълшебство, щеше да се изпари. И вече нямаше да бъде съвършено истинският предмет.
Да, за няколко дни адски го болеше, но сега той се рееше над болката като в ясно синьо небе.
Той се гордееше, че не е някой балама. Веднага щеше да разбере, ако секретарят му се беше опитал да го изменти с някакво си копие. Тръпката преминала през ръката му когато плъзна пръстена, добре де, когато насили пръстена през кокалчето на пръста си, беше достатъчна за да разбере, че този е автентичният. Той вече можеше да усети, как мислите му стават по-остри и по-бързи.
Той погали с показалеца си дълбоко врязаното V и се обърна благожелателно към Дръмн... към Дотук:
- Изглеждате обезпокоен, Дотук.
- Пръстът съвсем побеля, сър. Почти бледо син е. Сигурни ли сте, че не боли?
- Нито капка. Чувствам се... напълно под контрол. В последно време изглеждате много ... тревожен, Дотук. Добре ли сте?
- Ъ... чудесно, сър, - отговори Дотук.
- Длъжни сте да разберете, че изпратих г-н Кранбери с Вас поради най-сериозни основания, - каза Козмо - Рано или късно Морпет щеше да каже все на някого, колкото и да му бяхме платили.
- Но момчето от шапкарския дюкян...
- Абсолютно същата ситуация. И беше честен бой. Не беше ли така, Кранбери?
Лъскавата плешива глава на Кранбери се надигна от книгата му:
- Да, сър. Той беше въоръжен.
- Но... - започна Дотук.
- Да? - поинтересува се спокойно Козмо.
- Ъ... нищо, сър. Вие, разбира се, сте прав.
Държащ малко ножче и много пиян. Дотук се чудеше, за колко ли се брои това срещу професионален убиец.
- Прав съм, нали? - заключи благодушно Козмо - А Вие вършите отлично Вашата работа. Както и Кранбери. Скоро ще имам още една малка задачка за Вас. А сега вървете да вечеряте.

Когато Дотук отвори вратата, Кранбери хвърли един поглед на Козмо, който почти недоловимо поклати глава. За нещастие на Дотук, той имаше отлично периферно зрение.
„Той ще разбере, ще разбере, ще разбееерееее!!!” - стенеше той наум докато бързаше по коридорите. Заради проклетия пръстен е, заради него е! Не съм аз виновен, че Ветинари има тънки пръсти! Той веднага щеше да надуши нещо гнило, ако проклетият пръстен паснеше! Защо ли не ми даде да му го разширя? Ха, а ако го бях разширил, той по-късно щеше да прати Кранбери да убие бижутера! И си знам, че ще го прати и за мен, знам си!
Кранбери ужасяваше Дотук. Човекът говореше тихо и се обличаше скромно. И когато Козмо не се нуждаеше от услугите му, той по цял ден си седеше и си четеше книги. Това отчайваше Дотук. Ако оня беше неграмотен главорез, щеше да е някак си по-добре, по-... по-разбираемо. Човекът очевидно нямаше нито косъм по тялото си, а блясъкът от главата му можеше да те заслепи като слънце.
А всичко започна с една лъжа. Защо ли му повярва Козмо? Защото беше луд, но за съжаление не непрекъснато, а беше нещо като пощурял по хобито си. Беше ... ами побъркан на тема лорд Ветинари.
Отначало Дотук не го беше забелязал, само дето се учуди, какво ли го беше прихванало Козмо относно височината му на интервюто за работата. А когато Дотук му каза, че е работил в двореца, беше нает на минутата.
И тук беше лъжата, макар че Дотук предпочиташе да си мисли за нея като за неудачно съчетание на две истини. Дотук наистина беше работил известно време в двореца, но засега Козмо още не беше разбрал, че е било като градинар. Преди това той беше младши секретар в Гилдията на Оръжейниците, поради което намери за оправдано да каже: „Аз съм младши секретар и работих в двореца”, изречение, което той чувстваше, че лорд Ветинари би разгледал с повече внимание, отколкото стори това зарадваният Козмо. И ето го сега, той съветва един много важен и умен човек на базата на колкото слухове можеше да си спомни или пък, ако не му оставаше друг изход, да си измисли. И досега някак-си се отървавеше. Във всекидневните си бизнес дела Козмо беше хитър, безскрупулен и с остър че чак да се порежеш ум, но опреше ли до Ветинари, беше доверчив като малко дете.
Дотук беше забелязал, че шефът му от време на време се обръща към него с името на секретаря на Патриция, но му се плащаше по петдесет долара месечно, без да се брои храна и квартира, а за тези пари той би отвръщал и на „Дейзи”. Добре де, може би не на „Дейзи”, но със сигурност на „Клайв”.
И тогава започна кошмарът и, както е обичайно при кошмарите, най-обичайни предмети придобиха злокобно значение.
Козмо поиска чифт стари обувки на Ветинари.
Това си беше зор. Дотук така и не беше пристъпвал в самия дворец, но онази нощ той се промъкна в двора като прескочи оградата близо до старата зелена градинска портичка, срещна се с един от някогашните си колеги, който трябваше да стои буден цяла нощ заради котелното, поприказва си с него и следващата нощ се върна за чифт стари, но все още употребими обувки, осми размер, както и с информация от ваксаджийчето, че милорд износвал лявата подметка малко по-бъро отколкото дясната.
Дотук не видя никаква разлика в предоставените му обувки, а и всъщност никой не беше твърдял, че това са баснословните Обуща на Ветинари, но поизносените но все още използваеми обувки мигрираха от горния етаж към крилото на прислугата понесени от вълната на noblesse oblige, така че дори и да не бяха обувките на самия онзи човек, то почти със сигурност поне са били понякога в една и съща стая с неговите крака.
Дотук даде за тях десет долара и загуби цяла вечер в изтъркването на лявата подметка достатъчно че да е забележимо. Козмо му плати петдесет долара без да мигне дори, въпреки че се понамръщи като ги обу.
- Искаш ли да разбереш човек, повърви една миля в обущата му, - беше казал той куцукайки натам насам през кабинета си.
Какви ли откровения ще да е получил, ако се беше оказало, че това са обувките на някой помощник-лакей, Дотук можеше само да гадае, но след половин час Козмо позвъни за леген студена вода и някои обезболяващи билки, а обувките оттогава ги нямаше никакви.
После дойде ред на черната шапчица. Това беше единственият късметлийски случай в цялата история. Беше си даже автентична. Спокойно можеше да приеме, че Ветинари си ги купува от Болтърс на Драскалото, така че Дотук след подобаващо разузнаване влезе когато старшите партньори бяха на обяд, поговори си с безпаричния младеж, работещ на бълващите пара почистващи и гладещи машини в задната стая ... и установи, че една е била изпратена за почистване. Дотук си излезе с нея, така и непочистена, оставяйки младежа извънредно паричен и инструктиран да изчисти нова шапчица, която да върне в двореца.
Козмо беше не на себе си от радост и поиска да узнае всички подробности.
Следващата вечер се оказа, че паричният младеж прекарал вечерта в един бар и свършил на излизане в пиянска свада някъде към полунощ, безпаричен и бездиханен. Стаята на Дотук беше до тази на Кранбери. Впоследствие той си спомни, че тази нощ Кранбери се беше прибрал късно.
А сега този пръстен с печат. Дотук беше казал на Козмо, че би могъл да направи дубликат и да използва своите контакти в двореца (много скъпите си контакти) да го размени с истинския. И му бяха платени пет хиляди долара!
Пет хиляди долара!
И шефът полудя от радост. Направо полудя. Пръстенът в него беше фалшив, но той се кълнеше, че в него струял духът на Ветинари. Може и така да беше, доколкото Кранбери беше станал част от операцията. Окажеш ли се въвлечен в малкото хоби на Козмо, беше осъзнал твърде късно Дотук, умираш.
Той стигна до стаята си, шмугна се в нея и затвори вратата. След което я подпря отвътре. Трябваше да бяга. Веднага. Спестяванията му щяха да му купят достатъчна отдалеченост. Но страхът малко поутихна, когато той си събра мислите.
А те му казваха: спокойно, спокойно. Стражата нали още не чука на вратата ти? Кранбери е професионалист, а шефът е изпълнен с благодарност. Така че, защо да не завъртим един последен трик? Да направим малко истински пари! Какво още бихме могли да „придобием”, за което шефът да ни плати още пет хиляди?
Нещо простичко, но внушително, това беше номерът. А когато шефът се усетеше, ако изобщо се усетеше, Дотук вече ще е на другата страна на континента, с ново име и неузнаваем под отличния си загар.
Да... точно онова...

Слънцето напичаше, и изобщо и вчастност. Вчастност джуджетата. Бяха планински джуджета и не се чувстваха добре под открито небе.
И за какво изобщо висяха тук? Кралят искаше да знае, дали нещо ценно няма да бъде изнесено от дупката, която големите копаеха за побърканата пушеща жена, на тях обаче не им беше позволено дори да стъпят вътре, защото щеше да е нарушение. Така че те седяха на сянка и се потяха, докато, към веднъж дневно, побърканата пушеща жена, която не преставаше да пуши, идваше и оставяше ... неща на грубия тезгях пред тях. Общото между тези неща беше ето какво: те бяха безинтересни.
Тук нямаше какво да се копае, всеки го знаеше. Беше ялов нанос и пясък колкото щеш надолу. Нямаше прясна вода. Каквито растения оцеляваха тук съхраняваха дъждовна вода в раздутите си кухи коренища или пък живееха от влагата на морските мъгли. Тук нямаше нищо заслужавашо си вниманието, а това, което излизаше от дупката насочваше вниманието към все същия скучен факт.
Имаше останки от стари кораби и, понякога, останки от стари моряци. Имаше две монети, една сребърна и една златна, които не бяха чак толкова безинтересни и бяха надлежно конфискувани. Имаше натрошени грънци и парчета от статуя, които дадоха материал за чудене, парче от железен казан, една котва с няколко брънки верига.
Беше очевидно, разсъждаваха джуджетата, както си седяха на сянка, че тук не е идвало нищо освен на лодка. Но биваше да не се забравя: опреше ли се до бизнес и пари, никога не вярвай на някой, който може да вижда над шлема ти.
И, накрая, имаше ги големите. Те мразеха големите, защото се движеха тихо, въпреки цялата им тежест, и изглеждаха като тролове. Постоянно прииждаха и си отиваха, мъкнеха дървен материал от кой знае къде, спускаха се долу в тъмното...
И ето че един ден големите наизлизаха като потоп от дупката, дълго време се разправяха нещо и после пушещата жена отиде при наблюдателите. Те я наблюдаваха нервно, както бойци, към които пристъпва самоуверен цивилен, за когото те знаят, че не им е позволено да го убият.
На развален джуджешки тя им съобщи, че тунелът се сринал и тя смятала да си тръгва. Всичко което изкопали, добави тя, било дар за Краля. И тя си замина, прибирайки със себе си и прокълнатите големи. *
/* бел.авт.: Джуджетата изобщо не помислиха да ги преброят, за да видят, дали някой не е бил оставен. Не че щеше да има някакво значение, но ако бяха проверили, по-късно Кралят нямаше да им крещи чак толкова. */
Това беше преди една седмица. Оттогава тунелът окончателно се срути и вятърът затрупа всичко с пясък.

Парите сами си се грижиха за себе си. Те навигираха през столетията, потънали в документи, скрити зад юристи, четкани, лъскани, инвестирани, реинвестирани, конвертирани, прани, сушени, гладени, колосвани и опазвани от неприятности и данъци и най-вече опазвани от самите Разкошови. Те си знаеха що за стока са потомците им, нали сами си ги бяха възпитали такива, така че парите си вървяха с пазачи и душеприказчици, управители и клаузи, отцеждайки само умерено количество от тях за следващото поколение, достатъчно да поддържа стила на живот, за който името им беше станало синоним, като им оставаше и още мъничко за да задоволи семейната традиция да се боричкат помежду си за, ами да, за парите.
И ето ги сега те пристигаха, всеки клон от фамилията, а често и всеки индивид, със собствените си адвокат и бодигарди, внимателно следейки, кого ще благоволят да заб