Глава 3

Бълбукаторът – Точният Хюбърт – Един много голям дюшек – Някои наблюдения върху туризма – Гладис прави сандвич – Служба Мъртви писма – Потомството на г-жа Разкош – Злокобно послание – План за бягство – Още по-злокобно послание, несъмнено по-злокобно от първото – г-н Ментелик се качва на грешната кола

ОЛЯН БЕШЕ ВИЖДАЛ КАК се издухва и извива стъкло и се възхищаваше на хората които го правеха, възхищаваше им се, както може да се възхищава само някой, чиято единствена дарба беше да извърта думи. Над това нещо вероятно ще да са работили такива гении. Както и колегите им от хипотетичната Друга Страна, стъклари продали душите си на някой разтопен бог в замяна на майсторлъка да извайват стъклото на спирали и взаимопресичащи се съдове и форми изглеждащи съвсем близко, но в същото време на известно разстояние. Водата плякаше, пльокаше и, добре де, бълбукаше по стъклените тръболяци. Миришеше на сол.
Криви сръга Олян и посочи една неуместна дървена закачалка за шапки и безмълвно му връчи жълт дъждобран със съответната импрегнирана шапка. Той самият вече се беше издокарал в подобно облекло и като по вълшебство извади отнякъде чадър.
- Заради Разплащателния баланс е, - поясни той докато Олян навличаше дъждобрана – Все не успява да го докара.
Отнякъде се чу сгромолясване и върху тях заваляха капки вода.
- Видяхте ли? – рече Криви.
- Какво прави то? – попита Олян.
- Дяволите го знаят, небесата само гадаят, - извъртя очи Криви и повиши глас – Хюбърт? Имаме си посетител!
Далечното джвакане се усили и на края на стъкларията изникна една фигура. С право или не, Хюбърт е едно от имената, които някак си се връзват с определена форма. Може и да имаше високи и стройни Хюбъртовци, Олян беше готов пръв да се съгласи с това, този Хюбърт обаче имаше точния Хюбъртов вид, което ще рече, беше набит и закръглен. Косата му беше рижа, което съгласно опита на Олян, беше необичайно за стандартния модел Хюбъртовци. Растеше гъста и право нагоре, като жив плет, и така до една педя нагоре, където изглежда беше равно подстригана с помощта на градинска ножица и нивелир. Отгоре спокойно можеше да се оставят чаша и чайник.
- Посетител ли? – измънка нервно Хюбърт – Великолепно! Малцина идват тук долу при нас!
Хюбърт носеше дълъг бял халат с джоб пълен с моливи на гърдите.
- Наистина ли? – обади се Олян.
- Хюбърт, това е г-н Ментелик, - представи го Криви – Дошъл е тук да... научи повече за нас.
- Аз съм Олян, - пристъпи напред с най-добрата си усмивка и протегната ръка Олян.
- О, съжалявам. Трябваше да ги закачим тези дъждобрани по-близо до вратата, - извини се Хюбърт, огледа ръката на Олян сякаш беше някакво чудато устройство и предпазливо я стисна – Не ни заварвате в най-добрия ни момент, г-н Ментелъг.
- Наистина ли? – каза все още усмихнат Олян. Как ли стоеше изправена така тази коса, зачуди се той. Лепило ли използва, що ли?
- Г-н Ментелик е Генералният началник Пощите, Хюбърт, - обясни Криви.
- Така ли? О. Тези дни не излизам много-много от мазето, - изсмотолеви Хюбърт.
- Наистина ли? – този път усмивката на Олян излезе малко натегната.
- Не, тъй като сме толкова близо до съвършенството, виждате ли, - продължаваше Хюбърт – Наистина си мисля, че още мъничко само и...
- Г-н Хюбърт е уверен, че това... устройство е един вид кристална топка за показване на бъдещето, - вметна Криви и изви очи.
- На вероятни бъдещета. Ще желае ли г-н Мътноляк да го види в действие? – гласът на Хюбърт толкова тръпнеше от ентусиазъм и хъс, че човек трябваше да има сърце от камък, че да му откаже, така че Олян направи забележителен опит да покаже, че всичките му мечти са на път да се сбъднат тук и сега:
- С най-голямо желание. Но какво всъщност прави то?
Когато забеляза признаците, вече беше твърде късно. Хюбърт се хвана за реверите на сакото си, като че смяташе да ораторства пред митинг и се изду от напъна да общува, или най-малкото да говори надълго и нашироко, убеден, че това е същото.
- Бълбукаторът, както е известен той галено, е, както го наричам аз, кавички, аналогова машина, затварям кавичките. Тя решава проблемите не чрез третирането им като задачи за пресмятане, а всъщност посредством дуплицирането им във форма, която сме в състояние да манипулираме: в случая потокът на парите и последтвията му за обществото са представени от вода протичаща през стъклена матрица – Бълбукатора. Геометричната форма на определени съдове, оперирането на клапани и, макар и да го казвам самият аз, гениалните подвижни преливници и саморегулиращи се пропелери предоставят на Бълбукатора възможността да симулира доста сложни явления. Освен това сме в състояние да променяме началните параметри, за целите на изучаването на имплицитните правила на системата. Например, бихме могли да установим, какво ще се случи, ако работната сила в града се съкрати наполовина само чрез пренастройката на броени клапани, вместо да излезем по улиците и да се изтребваме хората.
- Огромно подобрение! Браво! – избълва отчаяно Олян и заръкопляска.
Никой не се присъедини към него. Той си прибра ръцете в джобовете.
- Ъ, сигурно ще желаете някоя не чак толкова, ъ, драматична демонстрация? – предположи Хюбърт.
Олян кимна:
- Да. Покажете ми... покажете ми, какво се случва, когато на хората им втръсне от банки, - каза той.
- А, обичайният случай! Игор, настройките за пета програма! – викна на някаква фигура в гората от стъклария Хюбърт. Изскърцаха някакви завъртяни кранове, загъргориха източвани резервоари.
- Игор? – изненада се Олян – Игор ли си имаш?
- О, да, - подтвърди Хюбърт – Така се сдобих с тази възхитителна светлина. Те знаят тайната на съхраняването на светкавици в буркани! Но не се оставяйте това да Ви тревожи, г-н Мандалник. Само защото имам на служба Игор и че работя в мазе не значи, че съм някакъв си там побърканяк, ха-ха-ха!
- Ха-ха, - съгласи се Олян.
- Ха-кха-кха! – каза Хюбърт – Хахахахахахаха!! Ааахахахаха-хахахъ!!!!!...
Криви го потупа по гърба. Хюбърт се изкашля.
- Извинявайте за това, заради въздуха тук долу е, - измънка той.
- Определено изглежда много... сложно това твоето, - рече Олян борейки се за глътка нормалност.
- Ъ, да, - леко се позасегна Хюбърт – И ние непрекъснато го подобряваме. Примерно, поплавъци съчетани с хитроумни пружинно задвижвани шлюзове на различни места по Бълбукатора могат да позволят промяната на нивото в една от стъклениците автоматично да пренастрои потока на няколко други места в системата...
- Това за какво е? – намеси се Олян посочвайки наслуки някаква кръгла стъкления в тръбите.
- Клапа за Фазите на луната, - изстреля незабавно Хюбърт.
- Луната да има влияение върху движението на парите?
- Не знаем. Може и да има. Метеорологичните условия безспорно имат
- Така ли?
- Несъмнено! – грейна Хюбърт – И ние постоянно добавяме все нови фактори. Всъщност аз няма да бъда удовлетворен, докато чудесната ми машина не стане способна изчерпателно да моделира и последната подробност от икономическия цикъл на нашия велик град! - Звънна звънец и той продължи – Благодаря, Игор! Пускай го!
Нещо издрънча и оцветени води се запениха и зашльокаха по по-големите тръби. Хюбърт издигна не само глас, но и дълга показалка.
- А сега, ако понижим общественото доверие в банковата система, наблюдавайте ето тази тръба, ще видите тук изтичането на наличните пари от банките в Колба Двадесет и едно, понастоящем обозначена като Старите Чорапи Под Дюшека. Дори и доста заможни хора не биха искали парите им да са извън техния контрол. Виждате ли, как дюшекът се пълни, или може би е по-точно да се каже... набъбва?
- Да, доста дюшеци ще са това, - съгласи се Олян.
- Предпочитам да го разглеждам като един единствен дюшек висок една трета от миля.
- Наистина ли? – реагира Олян.
Пльос! Някъде се заотваряха клапани и водата се сурна по нов път.
- А сега виждате ли как банковите заеми се понижават, докато парите се преточват в Чорапите? – Гъла-гъла-гъла! – Наблюдавайте Резервоар Единадесет ето там. Това означава, че ръстът на икономиката се забавя... а ето го, ето го... – Кап-кап! – А сега обърнете внимание на Цистерна Тридесет и четири. Ето я източва се, източва се... и ето! Скалата отляво на Колба Седемнадесет обозначава затварянето на предприятия, между другото. Виждате ли как започва да се пълни Колба Девет? Това са запорите. Загубите на работни места са Колба Седем... а ето го и клапана на Колба Двадесет и осем, което значи че са извадени чорапите, - Шуррр! – Но има ли какво да се купува? Там горе се вижа, че Колба Единадесет вече се е изпразнила... – Кап.
С изключение на някое друго случайно изгъргорване, хидравличната активност беше замряла.
- И така приключваме в положение, в което не можем да помръднем, защото, образно казано, сме си застанали върху собствените ръце, - заключи Хюбърт – Работа не се намира, хората без спестявания страдат, заплатите са ниски, земеделските земи запустяват, тролове слизат от планината да плячкосват...
- Те вече са тук, - отбеляза Олян – Някои от тях са дори в Стражата.
- Сигурен ли сте? – попита Хюбърт.
- Да имат си и шлемове и всичко. Видях ги.
- В такъв случай очаквам, че ще поискат да се върнат да си плячкосват в планините, - реши Хюбърт – Аз на тяхно място бих постъпил така.
- Значи сте убеден, че всичко това наистина ще се случи? – заинтересува се Олян – Един куп тръби и кофи може да съобщи всичко това?
- Те са корелирани много грижливо към събитията, г-н Менте Лак, - обиди се Хюбърт – Всичко опира до корелацията. Знаете ли, че е установен факт, че линията на полите има тенденцията да се покачва във време на национална криза?
- Имате предвид...? – започна Олян неуверен как да завърши това изречение.
- Женските дрехи стават по-къси, - поясни Хюбърт.
- И това национална криза ли предизвиква? Ама наистина? Колко ли се покачват теци линии?
Г-н Криви се прокашля с оловна тежест:
- Мисля, че ни е време да си вървим, г-н Ментелик. Ако сте видяли всичко, което искахте, несъмнено ще бързате да си тръгнете, - това за “тръгването си” беше леко натъртено.
- Какво? О... да, - зацепи Олян – Вероятно съм се поувлякъл. Е, благодаря Ви, Хюбърт. Беше много образователно, няма грешка.
- Само дето никак не мога да се отърва от течовете, - оплака се дребното човече – Кълна се, че всяка сглобка е водонепроницаема, но нито веднъж не сме завършили със същото количество вода, с което сме започнали.
- Разбира се, че не сте, Хюбърт, - потупа го по рамото Олян, - И това е, защото сте близо до съвършенството!
- Така ли? – разшириха се очите на Хюбърт.
- Определено. Всеки знае, че на края на седмицата парите не са толкова, колкото би следвало да се очаква. Добре известен факт!
Удоволствие изгря като слънце по лицето на Хюбърт. Хали беше права, каза си Олян. Бива ме с хората.
- А сега демонстриран от Бълбукатора! – остана без дъх Хюбърт – Ще трябва да напиша монография върху това!
- Или може би бихте могъл да напишете една за това! – окуражи го Олян и му стисна топло ръката – Добре, г-н Криви, да се омитаме!
Когато се заизкачваха по стъпалата към фоайето Олян подметна:
- Какъв се пада Хюбърт на настоящата предстедателка?
- Племенник, - отговори Криви – Но как успяхте да...?
- Винаги обръщам внимание на хората, - усмихна се на себе си Олян. А и, разбира се, тази рижа коса. - Защо са и на г-жа Разкош тези два арбалета на бюрото?
- Фамилни спомени, сър, - излъга Криви. Беше откровена, опашата лъжа, и той сигурно искаше да си проличи. Фамилни спомени, хайде де. А и тя си нощуваше в кабинета. Вярно, че е инвалид, ама обикновено хората правят това нещо вкъщи.
Изобщо не възнамерява да излиза от кабинета си. И не си сваля гарда. И е много внимателна относно това кой влиза.
- Имате ли си някакви лични интереси, г-н Криви?
- Върша си работата с грижа и внимание, сър.
- Да, но какво правите вечер?
- Препроверявам баланса за деня в кабинета ми, сър. Намирам смятането много ... удовлетворително.
- И сте много добър в това, нали така?
- По-добър, отколкото можете да си представите, сър.
- Значи ако спестявам по деветдесет и три долара годишно за седем години на два и четвърт процента с капитализация, то колко...
- $835.13 изчислявани веднъж годишно, сър, - отговори най-спокойно Криви.
Да и на два пъти знаеше точното време, помисли си Олян. Без изобщо да поглеждаш часовник. Добър си с числата. Нечовешки добър може би.
- Не взимате ли отпуски? – каза той на глас.
- Направих си една обиколка по основните банки на Юбервалд миналото лято, сър. Беше много поучително.
- Това трябва да е отнело седмици. Радвам се, че сте бил способен да се откъснете!
- О, беше лесно, сър. Г-ца Дрейпс, старшата служителка, изпращаше кодиране щраксове за транзакциите за деня до моите квартири при завършването на всеки работен ден. Така че можех да ги преглеждам след след-вечерния си щрудел и незабавно да и отговоря със съвети и инструкции.
- Г-ца Дрейпс полезен член на персонала ли е?
- Действително. Тя си изпълнява задълженията грижливо и усърдно, - той направи пауза. Бяха на върха на стълбите. Криви се обърна и се загледа право в Олян – Целия си живот съм работил тук, г-н Ментелик. Внимавайте със семейство Разкошови. Г-жа Разкош е най-добрата от тях, прекрасна жена. Останалите ... са свикнали да действат по своему.
Старо семейство, стари пари. Онзи вид семейство. Олян пак почувства далечния зов, издигащ се като песен на чучулига. Омайваше го всеки път като зърнеше, примерно, някой човек от чужд град на улицата с карта в ръка и объркано изражение, плачещ си да го освободиш от парите му по някой услужлив и труднопроследим начин.
- В смисъл на опасно ли? – подпита той.
Криви изглеждаше шокиран от такава безцеремонност.
- Те не са навикнали на разочарования, сър. Опитаха се да обявят г-жа Разкош за невменяема, сър.
- Така ли? – рече Олян – И в сравнение с кого?

Вятърът виеше през град Голяма Зелка, който обичаше да нарича себе си Зеленото Сърце на Равнините.
Казваше се Голяма Зелка, защото беше домът на Най-голямата Зелка в Света, а и обитателите на града не бяха особено изобретателни като стане дума за имена. Хората пътуваха с мили да зърнат това чудо; те влизаха в циментовата му вътрешност, купуваха белязки за книги от зелеви листа, зелево мастило, зелеви фанелки, кукли на Капитан Зелко, музикални кутийки грижливо изработени от карфиол и артишок и изпълняващи “Марша на Зеледжиите”, зелев мармалад, зелево пиво и зелени пури направени от новоселекциониран вид зеле и свити по бедрата на местните девойки, и всичко това защото изглежда така им харесваше. Освен това тук бяха забавленията на Зелеленд, където мъничките дечица можеха да избухват в ужасени писъци при вида на грамадната глава на самия Капитан Зелко и неговите приятели Клоуна Карфиолчо и Били Броколи. За по-възрастните посетители го имаше естествено Института по Изследване на Зелето, над който винаги се носеше зелена пелена и по наветрената страна от който растителноста ставаше бая чудата и понякога се обръщаше да изгледа минувачите.
И тогава... какъв по-добър начин да се увековечи денят на живота, ако не да се позира за снимка при мъжа в черно с иконографа, който идваше на крака при щастливото семейство и им обещаваше цветен портрет в рамка, изпратен право у дома им, само за някакви си три долара, включително пътни и опаковка, един долар капаро за покриване на разноските, ако бъдете толкова любезен, сър, а ще ми позволите ли да отбележа, какви чудесни дечица имате, мадам, те са чест за Вас, да, без грешка, о, а споменах ли, че ако не сте наистина очаровани от картинката с рамката, няма нужда да пращате останалите пари и приключено с въпроса?
Та зелевото пиво си беше като цяло съвсем прилично и не съществуваше такова нещо като твърде много ласкателство, опреше ли се до майки и вярно, че тоя човек имаше много странни зъби, които изглежда бяха твърдо решили да избягат с взлом от устата му, но нали никой от нас не е съвършен, а и какво всъщност можеше да изгубиш?
Това, което можеше да изгубиш, беше един долар, а те се натрупват. Който и да е казал, че не можеш да измамиш честен човек, със сигурност не е бил такъв.
Някъде към седмото семейство един стражар започна да проявява вял интерес, така че мъжът в прашния черен костюм се направи, че си записва последното име и адрес и сви по една пресечка. Захвърли счупения иконограф обратно в купчината боклуци, където го беше намерил (беше евтинджос и дяволчетата отдавна се бяха изпарили) и тъкмо се канеше да поеме през полята, когато видя как вятърът разнася вестника натам насам.
За човек пътуващ само с акъла си като средства, един вестник беше цяло съкровище. Затъкнат в ризата, той ти пазеше топло. Можеше да го използваш да си запалиш огън. За по-префинените спестяваше за един ден необходимостта да търсиш лопуш или някакво друго широколистно растение. И, в крайна сметка, можеше пък и да го прочетеш.
Тази вечер вятърът се засилваше. Той хвърли бегъл поглед на главната страница и я затъкна под сетрето си.
Зъбите му се опитаха да му кажат нещо, но той никога не ги слушаше. Човек може и да полудее като си слуша зъбите.

Като се прибра в Пощенската Служба, Олян провери за семейство Разкош в “Кой, милорд, кой е, милорд”. Те действително бяха, както им се казва, “стари пари”, което ще рече, че са били направени толкова отдавна, че черните деяния първоначално напълнили сандъците сега вече бяха исторически незначителни. Странна работа, как става така че баща разбойник е нещо, за което си траеш, обаче пра-пра-пра-прадядо пират и роботърговец е нещо, с което можеш да си се фукаш на чаша портвайн. Времето превръщаше мръсните копелета в злодеи, а злодей беше дума с блясък в очите и изобщо нямаше от какво да се срамува човек.
Те са били богати от векове. Ключовите играчи в настоящата реколта Разкошови, като се изключи Хали, бяха нейният девер Марко Разкош и жена му Капризия Разкош, наследница на прочут взаимодоверителен фонд. Те живееха в Генуа, колкото е възможно по-далече от останалите Разкошови, което си беше белег на истински Разкош. После идваха наред доведените деца на Хали, близнаците Козмо и Пуцци, които, както се разказваше, били родени с взаимно вкопчени във вратовете си мънички ръчички, точно като истински Разкошови. Освен това имаше преизобилни братовчеди, лели и всякакви други генетични навлеци, всичките дебнещи се помежду си като котки. Доколкото беше чувал, традиционният семеен бизнес беше банкерството, но най-новите поколения, осланяйки се на сложната мрежа от дългосрочни инвестиции и прастари доверителни фондове, бяха разнообразили дейността си с взаимно съдене и отнемане на наследства, в което очевидно проявяваха завиден ентусиазъм и образцова безмилостност. Той си припомни разни техни снимки по светските страници на “Вестника” как влизат или излизат от лъскави черни карети без да се усмихват много, та да не би случайно парите да не им избягат.
Изобщо не се споменаваше семейството от страна на Хали. Те бяха Гали, определено не достатъчно високопоставени за да са някои-милорд. Хали Гали... имаше нещо вариететно в това име и вероятно Олян можеше и да го повярва.
За времето на отсъствието му, входящата му кореспонденция се беше накамарила. Всичкото бяха дреболии и в действителност от него не се искаше нищо по въпроса, но белята беше в тая нова мода с индигото. Той получаваше копия от всичко, а това си искаше времето.
Не че не го биваше в делегирането на отговорности. Той беше изключително добър в делегирането на отговорности. Да, обаче този талант изискваше и хората от другия край на веригата да са добри в това, да им се делегират отговорности. А те не бяха. Нещо в Пощенската Служба подтискаше оригиналното мислене. Писмото отива в кутията и толкова, нали? Нямаше място за хора, копнеещи да поекспериментират с пъхането им в ушите си, в пускането им нагоре по комина или надолу по канализацията. А нямаше да дойде зле, ако...
Той мярна хвърчащата розова щракограма в общата маса и бързо я извади.
Беше от Бодилчето!
Той прочете:
Успех. Връщането вдругиден. Всичко ще се изясни. Б.
Той грижливо я остави. Несъмнено той ужасно и липсваше и тя отчаяно копнееше да го види отново, да но много се вживяваше в пестенето на парите на Сдружението на Големите. Освен това вероятно и бяха свършили цигарите.
Олян затропа с пръсти по бюрото си. Преди година беше попитал Прелест-Хубавинка Миличкова, дали ще му стане жена, а тя му обясни, че всъщност той ще стане нейн мъж. Щеше да дойде... добре де щеше да дойде време в недалечното бъдеще, когато на г-жа Миличкова най-сетне и омръзнеше претрупаният график на дъщеря и и тя не вземеше сама да уреди сватбата. Но той, както и да го погледнеш, беше почти женен мъж. А един почти женен мъж не се забъркваше със семейство Разкош. Един почти женен мъж беше уравновесен и благонадежден и винаги до съпругата си готов да и подаде пепелник. А и трябваше да е налице при бъдещите си деца и да се грижи да спят в добре проветриво помещение.
Той изглади посланието.
И ще зареже и нощното катерачество. Да не би това да е зряло поведение? Да не би да е разумно? Той да не е оръдие на Ветинари? Не!
Но един спомен се размърда. Олян стана и отиде до архива си, което той обикновено избягваше на всяка цена. Там под “Марки” намери доклада на Станли Хоулър, завеждащ отдел Марки, отпреди два месеца. Който бегло споменаваше продължаващия ръст на продажбите на еднодоларовите и двудоларовите марки, по-високи отколкото дори и Станли беше очаквал. Може пък “марковите пари” да бяха и по-разпространени отколкото си беше мислил той. В крайна сметка нали правителството ги гарантираше? Дори беше лесно да се носят. Ще трябва да провери точно колко...
На вратата изтънчено се почука и влезе Гладис. Тя носеше с извънредно внимание поднос със сандвичи със свинско, много, много тънки, както само Гладис можеше да ги прави, а именно като сложи свинското между два самуна и го натисне много яко с голямата си като лопата длан.
- Предчувствах, Че Все Още Не Сте Обядвали, Г-н Началник Пощите, - избоботи тя.
- Благодаря, Гладис, - каза Олян, потръпвайки наум.
- А Лорд Ветинари Е На Долния Етаж, - продължи Гладис – Каза, Че Няма За Какво Да Се Бърза.
Сандвичът запецна на сантиметри от устата на Олян.
- Той е тук, в сградата?
- Да, Г-н Ментелик.
- И се разкарва наоколо сам-самичък? – нарастваше ужасът на Олян.
- Понастоящем Е В Служба Глухи Писма, Г-н Ментелик.
- Какво прави там?
- Чете Писмата, Г-н Ментелик.
И нямало за какво да се бърза, помисли си мрачно Олян. О, да. Е добре, значи ще си довърша сандвичите приготвени за мен от любезната големска госпожица.
- Благодаря, Гладис, - каза той.
Когато тя си тръгна, той извади от чекмеджето на бюрото си пинцет, отвори сандвича и започна да го очиства от парченцата кокал, причинени от студенопресовъчната техника на Гладис. След малко повече от три минути големът отново изникна и застана търпеливо пред бюрото.
- Да, Гладис? – попита Олян.
- Негова Светлост Пожела Да Ви Информирам, Че Все Още Няма За Какво Да Се Бърза.
Олян хукна надолу по стъпалата и се оказа, че лорд Ветинари наистина беше седнал в Служба Глухи Писма * с краката си на масата, с наръч хартия в ръка и усмивка на лицето си.
/* бел.авт.: Олян беше много горд с това нововъведение. Населението на Анкх-Морпорк имаше доста директен подход към адресирането на писма, можещ да се обобщи така: щом като аз съм наясно какво имам предвид, значи и ти трябва да си. В резултат Пощата бе свикнала да получава пликове с адреси от рода на “брат ми Джон, оня дългия, ду моста” или “гжа Смит, нейде си там как беше в Кукличките”. Ентусиазираните и донякъде притеснителни умове, работещи в Служба Глухи Писма харесваха предизвикателствата, а по време на почивката си за чай играеха шах наум. */
- А, Ментелик, - каза той, размахвайки мърлявите писма – Забележително нещо! По-добро и от кръстословиците! Особено ми хареса това: “Кучщкимикицте Детосръщу афдъкатъ” Написах правилния адрес отдолу, - той подаде писмото на Олян.
Беше написал: К. Свирчов, Хлебар, “Пигсти Хил” №3.
- В града има три хлебарници, за които може да се каже, че са разположени срещу аптека, - обясни Ветинари – но Свирчов прави онези съвсем прилични мекици, за съжаление изглеждащи като че ли някое куче току що си е свършило работата в чинията ви и някак си е успяло да добави захарна глазура.
- Отлично, сър, - похвали го немощно Олян.
В другия край на стаята Франк и Дейв, прекарващи времето си в разшифроване на нечетливата, лишена от правопис, със сбъркан адрес или просто безумна поща, която зариваше Пощата всеки ден, бяха зяпнали Ветинари в шок и страхопочитание. В ъгъла Дръмнот като че ли си запарваше чай.
- Мисля, че въпросът опира до вникване в ума на подателя, - спомена Ветинари, разглеждайки едно писмо покрито с мръсни отпечатъци от пръсти и нещо изглеждащо като остатъците на нечия закуска. После добави – В някои случаи, предполагам, там има доста свободно място.
- Франк и Дейв съумяват да се справят с пет от всеки шест, - забеляза Олян.
- Те са същински вълшебници, - рече Ветинари и се обърна към младежите, които се заусмихваха нервно и заотстъпваха оставяйки усмивките си висящи пред себе си за защита.
- Но правилно ли ми се струма, че сега им е почивката за чай?
Двамата изгледаха Дръмнот сипващ чай в две чаши.
- Още нещо ли има? – осведоми се Ветинари.
Никоя експресна доставка не се беше движила някога по-бързо от Франк и Дейв. Когато вратата след тях се затвори, Ветинари продължи:
- Огледахте ли банката? Вашите заключения?
- Мисля, че по-скоро ще си пъхна пръста в месомелачка, отколкото да се забъркам със семейство Разкош, - заяви Олян – Е, вероятно бих могъл да свърша туй онуй там, а и Монетният двор има нужда от някое яко разтръсване. Но за управлението на банката ще Ви трябва някой, който да разбира от банки.
- Все хора разбиращи от банки я докараха до настоящото и положение, - възрази Ветинари – Аз от своя страна не съм станал владетел на Анкх-Морпорк чрез разбиране от града. Също както и банковото дело, градът е разочароващо лесен за разбиране. Аз останах владетел като накарах града да разбира от мен.
- Аз Ви разбрах, сър, когато ми казахте нещо, нали си спомняте, за ангелите. Та значи, това нещо проработи. Сега аз съм превъзпитан и възнамерявам да се държа като такъв.
- Та чак до златообразната верига ли? – подпита Ветинари, докато Дръмнот му поднасяше чаша чай.
- Да пукна ако не е така!
- Г-жа Разкош е силно впечатлена от Вас.
- Ама тя ми каза, че съм откъдето и да ме погледне шмекер!
- Наистина, висока похвала от устата на Хали, - съгласи се Ветинари и въздъхна – Та значи, не бих могъл да принудя насила превъзпитана личност като Вас да... – той направи пауза, когато Дръмнот се наведе и зашепна нещо в ухото му, след което продължи - ... добре де, явно бих могъл да Ви принудя насила, обаче в настоящата ситуация не мисля, че ще го направя. Дръмнот, ако обичате, диктувам: “С настоящото аз, Олян фон Ментелик, заявявам, че нямам нито желанието нито намерението да управлявам или да участвам в управлението на която и да е банка в Анкх-Морпорк, а предпочитам вместо това да посветя усилията си на по-нататъшното усъвършенстване на Пощенската служба и щракалковата система”. Място за подписа на г-н Ментелик и дата. По-нататък...
- Вижте сега, защо Ви е нужно това... – започна Олян.
- ... продължавайте: “Аз, Хевлок Ветинари, и т.н., подтвърждавам, че в действителност съм обсъдил бъдещето на Анкх-Морпоркската банкова система с г-н Ментелик и безрезервно приемам изричното му желание да продължи прекрасната си работа в Пощенската Служба, свободно и без каквито и да е спънки или репресии.” Място за подпис, и т.н. Благодаря Ви, Дръмнот.
- За какво става дума тук? – обърка се Олян.
- “Вестникът” изглежда си мисли, че съм възнамерявал да национализирам Кралската Банка, - сподели Ветинари.
- Да национализирате? – не разбра Олян.
- Да я открадна, - преведе Ветинари – Изобщо не знам, откъде се пръкват тези слухове.
- Вероятно дори и тираните си имат врагове? – предположи Олян.
- Както винаги, много уместна забележка, г-н Ментелик, - погледна го остро Ветинари – Дайте му декларацията за подпис, Дръмнот.
Дръмнот му я даде, като се погрижи да си прибере молива, поглеждайки го доста лукав. След това Ветинари се изправи и избърса праха от робата си.
- Много добре си спомням интересния ни разговор за ангелите, г-н Ментелик и си спомням също, че Ви споменах, че се случва само веднъж, - каза леко сковано той – Имайте го предвид.

- Като че ли изглежда, че вълкът си мени нрава, сър, - изкоментира Дръмнот, докато вечерната мъгла се кълбеше по улиците на височина до кръста.
- Действително като че ли изглежда така. Но Олян фон Ментелик е един добре изглеждащ човек. Уверен съм, че вярва във всичко, което каза, но трябва да се погледне и отвъд повърхността, където е скритият Ментелик, една честна душа с блестящ престъпен ум.
- И преди сте споменавали подобно нещо, сър, - каза секретарят придържайки му вратата на каретата, - но изглежда почтеността е взела връх над него.
Ветинари замалко поспря с крак на стъпенката:
- Действително, Дръмнот, но в известна степен ме окуражава фактът, че той за пореден път Ви отмъкна молива.
- Фактически не е, сър, защото положих особено внимание да си го прибера в джоба! – възрази Дръмнот с известен триумф.
- Да, - потъна блажено в поскърцващата кожена тапицерия Ветинари, докато Дръмнот се затупа по дрехите с нарастващо отчаяние – Знам.

През нощта в банката имаше охрана. Те патрулираха коридорите без да си дават зор, подсвирквайки си тихичко, надявайки се на най-добрите ключалки възпрепятстващи нахлуването на злосторници, както и на това, че подът по целия приземен етаж беше постлан с мраморни плочи, които през дългите безмълвни нощни дежурства звънтяха като камбани на всяка стъпка. Някои подремваха прави с наполовина отворени очи.
Някой обаче пренебрегна железните ключалки, премина през металните решетки, мина безшумно по ехтящите плочи, промъкна се под носа на дремещите мъже. Въпреки това, когато този някой мина през голямата врата на председателския кабинет, две арбалетни стрели преминаха право през него и от фината дърворезба се разхвърчаха трески.
- Добре де, не можете да ме обвинявате, че се поддържам във добра физическа форма, - каза г-жа Разкош.
- НЕ МЕ ИНТЕРЕСУВА ВАШАТА ФИЗИЧЕСКА ФОРМА, Г-ЖО ХАЛИ РАЗКОШ, - отвърна Смърт.
- От известно време никой не се е интересувал от нея, - въздъхна Хали.
- ТОВА Е РАВНОСМЕТКАТА, Г-ЖО РАЗКОШ. КРАЙНАТА СМЕТКА.
- Винаги ли използвате банкови асоциации в подобни случаи? – заяде се Хали и се изправи. Нещо остана отпуснато в креслото, но това вече не беше г-жа Разкош.
- ОПИТВАМ СЕ ДА СЪОТВЕТСТВАМ НА СРЕДАТА, Г-ЖО РАЗКОШ.
- “Приключването на финансовия период” и “затварянето на сметката” също ще звучат добре.
- БЛАГОДАРЯ ВИ. ЩЕ СИ ГО ЗАПИША. А СЕГА, ТРЯБВА ДА ДОЙДЕТЕ С МЕН.
- Значи съм си направила завещанието точно навреме, - каза Хали и разпусна бялата си коса.
- ВИНАГИ ТРЯБВА ДА СЕ ГРИЖИМ ЗА ПОТОМСТВОТО СИ, Г-ЖО РАЗКОШ.
- Потомството ми ли? Разкошови да ме цункат отзад, сър! Оправих ги аз тях. О да! А сега какво, г-н Смърт?
- СЕГА ЛИ? – каза Смърт – СЕГА, МОЖЕ ДА СЕ КАЖЕ, ИДВА РЕВИЗИЯТА.
- О. И такава ли има? Добре, изобщо не ме е срам.
- ТОВА СЕ БРОИ.
- Добре. Така трябва, - каза Хали.
Тя хвана Смърт под ръка и го последва през вратата нататък в черната пустиня в безкрайната нощ.
След малко Калпазанчо седна и зави.

Следващата сутрин във „Вестника” се появи кратка статия за банковия сектор. В което доста често се използваше думата Криза.
А, тук сме ние, помисли си Олян като стигна четвърти абзац. Или по-скоро, тук съм аз.
„Лорд Ветинари направи следното изявление пред „Вестника”:
Истина е, че със съгласието на председателката на банката, аз обсъдих с Генералния началник Пощите възможността той да предложи услугите си на Кралската Банка в настоящата затруднителна ситуация. Той отказа, с което въпросът е приключен. Управлението на банки не е работа на правителството. Бъдещето на Анкх-Морпоркската Кралска Банка е в ръцете на нейните директори и акционери.”
И боговете да са и на помощ, помисли си Олян.
И той енергично се потопи във входящата си кореспонденция. Заобработва книжа, проверявайки цифри, поправяйки правописни грешки и тананикайки си за да заглуши зова на изкушението.
Дойде време за обяд, а с него и чиния тридесет на тридесет сантиметра широки сандвичи със сирене, поднесени му от Гладис, както и обедното издание на „Вестника”.
Г-жа Разкош беше умряла през нощта. Олян известно време се взираше в тази новина. Пишеше, че тя починала мирно в съня си, след продължително боледуване.
Той остави вестника и се втренчи в стената. Тя си и изглеждаше, че я кара само на чист кураж и джин. Но дори и така, все пак тази нейна жизненост, този живец... добре де, тя не би могла да живее вечно. Та значи какво ще стане сега? Богове, ама че добре, че се беше отървал от всичко това! А и сигурно не беше лесно да си г-н Калпазанчо сега. Каквото смешно куче беше той, най-добре да се научи да бяга наистина бързо.
Последната поща донесена от Гладис включваше един продълговат и несъмнено употребяван плик адресиран „самолично” до него с тлъсти черни букви. Той го отвори с ножа за хартия и просто за всеки случай го поизтърси над кошчето за боклук. Вътре имаше сгънат вестник. Както се оказа, това беше вчерашният „Вестник” с Олян фон Ментелик на главната страница. Ограден с кръгче.
Олян го обърна. От другата страна с тънък четлив почерк пишеше:
Уважаеми Сър, претприех претпазната мярка да уставя на съхранение у дуверени лица извесни доказателства. Пак ще ви се убадя.
приятел
По-полека само, по-полека... Не можеше да е от приятел. Всеки, който ми се брои за приятел, владее правописа. Значи оставаше да е някоя шашма, нали така? Да, но в неговия гардероб нямаше скелети...
Е, добре де, ако трябва да навлизаме в подробности, фактически в гардероба имаше достатъчно скелети като за една голяма крипта, и пак щяха да останат предостатъчно за нуждите на някое Влакче на Ужасите, а може и да стигнеше и за някой мрачен но горе-долу забавен пепелник. Но никой от тях никога не е бил свързван с името Ментелик. Той особено внимаваше за това. Престъпленията му умряха заедно с Албърт Искрометов. Добрият палач знае точно колко въже да отпусне на човек и го дръпна от единия живот та право в другия.
Възможно ли беше някой да го е разпознал? Но нали той беше най-неразпознаваемият човек в света, стига да не си носеше златния костюм! Та нали още като беше малък, майка му понякога объркваше детето, което да прибере от училище! А когато обличаше костюма, хората разпознаваха костюма. Криеше го това, че изпъква...
Трябваше да е някакво мошеничество. Да, точно така. Старият номер с „мрачната тайна”. Вероятно никой не достигаше до положение като неговото без да натрупа някои неща, които не би желал да станат обществено достояние. Но беше добър ход да включат това за „извесните доказателства”. Служеше да накара изнервения човек да се чуди. Предполагаше, че подателят ще да знае нещо толкова опасно, че ти, получателят, би се опитал да го накараш да млъкне, а той пък да се окаже, че може да насъска адвокати по дирите ти. Ха! И му беше дадено известно време, в което се очакваше той да уври. Това той! Олян фон Ментелик! Е, може пък да видят те, как може да пари врялото. Засега обаче той пъхна писмото в долното чекмедже. Ха!
На вратата се почука.
- Влез, Гладис, - каза той, пак заровил се във входящата кореспонденция.
Вратата се отвори и из-зад нея се подаде разтревоженото бледо лице на Станли Хоулър.
- Това съм аз, сър. Станли, сър, - съобщи той.
- Да, Станли?
- Завеждащият отдел Марки към Пощенската Служба, сър, - поясни Станли, в случай че потрябваше по-прецизна идентификация.
- Да, Станли, знам, - каза търпеливо Олян – Виждам те всеки ден. Какво искаш?
- Нищо, сър, - отговори Станли.
Мина известно време и Олян пренастрои ума си към света такъв, какъвто го виждаше мозъкът на Станли Хоулър. Станли беше много ... пунктуален и търпелив като гроб.
- Каква е причината, ти, да дойдеш да ме видиш мен, тук, днес, Станли? – пробва се пак Олян, подчертавайки внимателно всяка част от изречението за да го приведе в смилаем вид.
- Долу има един адвокат, сър, - обяви Станли.
- Ама аз току-що прочетох заплашителното... – започна Олян, но се освести и продължи – Адвокат ли? И каза ли за какво е дошъл?
- Каза, че е по много важен въпрос. И с него има двама стражници, сър. И куче.
- Така ли? – отвърна спокойно Олян – Добре, в такъв случай най-добре да ги поканиш горе.
Той хвърли един бърз поглед на часовника си.
Та-ка... Лошо.
Ланкърската Стрела ще потегли след четиридесет и пет секунди. Той знаеше че може да слезе по проклетата му водосточна тръба за единадесет секунди. Станли слизаше да ги доведе тук горе и това щеше да отнеме, кажи го, тридесет секунди да речем. Важното беше да ги разкара веднъж от партера. Мята се отзад на дилижанса, скача, когато той намали край Наглавинната Порта, прибира си сандъчето скрито сред гредите на старата конюшня на Лобин Клаут, преоблича се и си оправя лицето, прекосява града и пие едно кафе в онова павильонче до главния участък на Стражата, хвърля по някое око на щраксовия трафик, после отива до площад Квачка с пиленца, където държеше друг сандък при Джак „Нищичко не знам”, преоблича се, излиза оттам с малката си чанта и каскета от туид (който ще смени в някоя пресечка със старото кафяво бомбе, просто в случай че Джак получи внезапен пристъп на памет причинен от прекалено много пари) и хоп-троп в квартала на кланиците, където щеше да приеме личността на говедаря Джеф и ще се мотае в обширния зловонен бар „Касапски Орел”, където говедарите имаха обичая да изтръскват прахта от дългия път. Тея дни в Стражата имаше вампир, а и от години си имаха върколак. Е добре, да заповядат с прословутите си чувствителни носове да подушат коктейла от воня на тор, страх, пот, отпадъци и урина и да видим ка ще им се хареса! И това беше само в бара, а в случай на нещо в кланиците беше още по-драстично.
После можеше да поизчака до вечерта и да вземе на стоп някоя от смрадливите коли изнасящи говната от града заедно с останалите натаралянкали се говедари. Стражите по портите никога не си даваха труда да ги проверяват. От друга страна, ако шестото му чувство още пискаше, ще поиграе на тука има тука нема с някое пиянде докато не събере достатъчно пари за шишенце парфюм и евтин но приличен костюм трета ръка в някое забутано дюкянче и ще се оттегли в Пансиона за Почтени Трудови Мъже на г-жа Евкразия Арканум, където с помощта на една шапка и очила с телена рамка, той ще бъде г-н Извършителиян Хачкок, търговец на вълна, който винаги отсядаше тук като дойдеше по работа в града и винаги и донасяше скромен подарък подходящ за вдовица на възрастта, на която тя би желала хората да си мислят че е. Да, тази идея повече я биваше. При г-жа Арканум храната беше солидна и обилна. Леглата бяха добри и рядко се налагаше да си ги делиш с някой.
И тогава можеше да разработи истински планове.
Траекторията на избягването на преслевдането се вихреше пред вътрешния му взор със скоростта на бягство. Външният му взор регистрира нещо не чак толкова приятно. В каретния двор имаше едно ченге бъбрещо си с неколцина кочияши. Олян разпозна сержант Фред Колън, чието основно задължение изглежда беше размотаване из града и раздумката с мъже на неговата възраст и мироглед. Стражарят забеляза Олян на прозореца и му махна с ръка.
Не, побегнеше ли, нещата щяха да се усложнят и оплескат. Ще трябва да се измъква с блъф. А и не че беше сторил нещо нередно, технически погледнато. Писмото го беше стреснало, това беше то.
Олян си седеше зад бюрото изглеждайки зает, когато Станли се върна водейки г-н Въртел, най-видния и, на 351 годишната си възраст, вероятно най-стария адвокат в града. Съпровождаха го сержант Ангуа и ефрейтор Нобс, който съгласно ширещите се слухове беше тайният върколак на Стражата. Ефрейтор Нобс беше съпроводен от голяма кошница от плетена тръстика, а сержант Ангуа държеше писукащ гумен кокал, с който тя от време на време разсеяно изписукваше. Нещата тръгваха на оправяне, но също и на ошашкване.
Първоначалните сладки любезности не бяха чак толкова сладки поради близостта на Ноби Нобс и на юриста, вонящ на балсаматорска течност, но като приключиха с тях г-н Въртел каза:
- Доколкото разбрах, вчера сте посетили г-жа Хали Разкош, г-н Ментелик.
- О, да. Ъ, докато тя беше още жива, - отговори Олян и изруга наум неизвестния автор на писмото. Губеше форма, ама наистина.
- Това не е разследване за убийство, господине, - намеси се спокойно сержантката.
- Сигурни ли сте? При тези обстоятелства...
- Погрижихме се да сме сигурни, господине, - прекъсна го сержантката – при тези обстоятелства!
- Значи не подозирате семейството?
- Не, господине. Нито пък Вас.
- Мен ли? – ченето на Олян уместно падна при това предположение.
- Всеобщо достояние бе фактът, че г-жа Разкош бе много болна, - подхвана г-н Въртел – И, както изглежда, Вие, г-н Ментелик, доста сте и допаднал. Тя Ви остави в наследство нейното кученце Калпазанчо.
- Както и чувал играчки, черджета, карирани палтенца, тарлъчета, осем нашийника, включително един украсен с диаманти и, ами, значително количество всякакви други партакеши, - допълни сержант Ангуа и отново изписука с гумената кост.
Устата на Олян се затвори.
- Кучето, - продума той кухо - Значи просто така кучето? И играчките?
- Нещо повече ли очаквахте? – заяде се Ангуа.
- Дори и това не го очаквах! – Олян погледна коша, който беше подозрително тих.
- Дадох му едно от неговите сини хапчета, – информира го услужливо Ноби Нобс – Те за кратко го освяткват. Да ама не върши работа с хора. Имат някакъв примес на анасон.
- Не е ли всичко това малко ... странно? – рече Олян – Какво прави тук Стражата? Заради диамантения нашийник ли? А и изобщо, мислих си, че завещанието няма да се отваря преди погребението.
Г-н Въртел си прочисти гърлото. От устата му излетя молец.
- Действително, така е. Но понеже съм запознат със съдържанието на завещанието, счетох, че ще е най-благоразумно да побързам за Кралската Банка и да взема незабавни мерки по най-...
Последва много продължителна пауза. За едно зобми целият му живот е една пауза, но в случая изглеждаше, че той търси подходящата дума.
- ... проблематичните точки в него, - завърши той.
- Добре де, предполагам все някой трябва да храни сладичкото кученце, - пенеше се Олян – но някак не си мислих, че...
- В действителност ... проблемът, ако има такъв, е в неговите документи, - каза г-н Въртел.
- Нечиста порода, а? – заяде се Олян.
- Не става дума за родословието му, - отвори си куфарчето г-н Въртел – Може би сте запознати с факта, че покойният сър Джошуа завеща един процент от банката на г-н Калпазанчо?
Черен мразовит вятър задуха през ума на Олян.
- Да, - подтвърди той – Запознат съм.
- Покойната г-жа Разкош му завеща още петдесет процента. Което, г-н Ментелик, съгласно устава на банката, означава, че той е новият председател на борда на директорите и. А Вие притежавате него.
- Чакайте малко, едно животно не може...
- А, може, г-н Ментелик, може, - прекъсна го с адвокатско злорадство Въртел – Налице е внушителен материал по въпроса в прецедентното право. Веднъж дори е имало случай на магаре ръкополжено за епископ * и на костенурка назначена за съдия. Очевидно по-трудните професии не са чак толкова добре представени. Например досега нито един кон не е изпълнявал функциите на дърводелец. Но куче на председателска длъжност, това е относително обичайно.
- Но това е напълно безсмислено! Тя изобщо не ме познаваше!
А умът му му натякваше: „о, познаваше те тя, познаваше те! С един поглед, тряс-прас, и те надуши!”
- Завещанието ми беше продиктувано снощи, г-н Ментелик, в присъствието на двама свидетели и на лекаря на г-жа Разкош, който декларира, че тя напълно владее ума си, макар и не тялото си, - г-н Въртел се изправи – Така че, накратко, завещанието е законно. Не е необходимо да бъде смислено.
- Но как ще може той, ами да председателства заседания? Единственото, което той знае за седенето, е командата „Седни”!
- Може да се приеме, че той ще осъществява председателските си функции фактически посредством Вас, - обясни адвокатът.
Откъм сержант Ангуа се дочу изписукване.
- А какво ще стане, ако той умре? – поиска да знае Олян.
- А, благодаря Ви, че ме подсетихте, - г-н Въртел извади един документ от куфарчето си – Да, тук пише: акциите ще бъдат разпределени между останалите членове на семейството.
- Останалите членове на семейството ли? Какво, на неговото семейство ли? Не мисля, че ще има кой знае какви шансове да има такова!
- Не, г-н Ментелик, - каза Въртел – на семейство Разкош.
Ветровете в ума на Олян се смразиха още повече.
- Колко живее едно куче?
- Обиковено куче ли? – вметна Ноби Нобс – Или куче застанало между сюрия Разкошови и поредното богатство?
- Ефрейтор Нобс, това беше коментиране на текущо разследване! – скастри го сержант Ангуа.
- Сори, сержант.
- Ъ-хъм, - прокашлянето на г-н Въртел освободи още един молец – Господин Калпазанчо е навикнал да нощува в Директорските покои в банката, г-н Ментелик. И Вие също ще спите там. Това е условие на завещанието.
Олян се изправи.
- Откъде накъде ще правя нещо такова, - избухна той – Не е като да съм извършил престъпление! Не може някой ей така да си манипулира хората от гро... добре де, Вие можете, сър, няма проблеми, тя обаче не може просто...
От куфарчето бе изваден още един плик. А г-н Въртел се усмихваше, което хич не беше добър знак.
- Също така г-жа Разкош написа и тази лична искрена молба до Вас, - каза той – А сега, сержант, мисля че следва да оставим г-н Ментелик насаме.
Те си тръгнаха, макар че след няколко секунди сержант Ангуа се върна и без да продума и дума, както и без да среща погледа му, отиде до чувала с играчките и пусна пищящия гумен кокал в него.
Олян отиде до кошницата и вдигна капака. Калпазанчо отвори очи, прозина се, след което се изправи на задни лапи и почна да служи. Завъртя неуверено веднъж дваж опашката си и огромните му очи се изпълниха с надежда.
- Не ме гледай така, хлапе, - обърна му гръб Олян.
Писмото на г-жа Разкош беше напоено в лавандула с лек примес на джин. Беше написано с много тънък старчески почерк:
„Драги ми г-н Ментелик,
Със сърцето си усещам, че Вие сте мил и любезен човек, който ще се грижи за мъничкия ми Калпазанчо. Умолявам Ви, бъдете добър към него. Той беше единственият ми приятел в трудни времена. Парите са толкова грубо нещо за споменаване в такива обстоятелства, но ежегодно ще Ви се изплаща сумата от $20000 (в края на срока) за изпълнението на задълженията, които Ви моля да приемете.
Ако откажете или ако той умре не от естествени причини, тарикатския Ви задник ще го чака Гилдията на Убийците. $100000 са депозирани при лорд Дауни и неговите млади джентълмени ще Ви намерят и жив ще Ви одерат какъвто сте ми пор, умнико!
Боговете да Ви благословят за добрината Ви към една изпаднала в беда старица.”
Олян беше впечатлен. Хем тояга хем морков. А Ветинари използваше само тоягата, или пък те халосваше по главата с моркова. Ветинари! Ето кой има да отговори на някои въпроси!
Космите от задната страна на врата му, и без това навикнали от десетилетия наред на избягване на опасности и изведнъж добили извънредна чувствителност поради думите на г-жа Разкош все още ехтящи в черепа му, настръхнаха от ужас. Нещо влетя през прозореца и тресна във вратата. Но когато стъклото се строши, Олян вече се беше хвърлил на килима.
Във вратата трептеше черна стрела.
Олян пропълзя по пода, протегна се, взе стрелата и пак залегна. С изискани бели букви, като надпис на някой древен пръстен, на нея пишеше: „ГИЛДИЯ НА УБИЙЦИТЕ – КОГАТО СТИЛЪТ Е ОТ ЗНАЧЕНИЕ”.
Просто предупредителен изстрел, нали така? Нищо повече от учтиво напомняне? Нещо като акцент? Просто за всеки случай?
Калпазанчо използва случая да изскочи от кошницата си и да оближе лицето на Олян. Калпазанчо не го интересуваше кой е той и какво е сторил, той просто искаше да се сприятели.
- Мисля си, - предаде се Олян – че аз и ти следва да излезем на малко разходчица.
Кученцето изджафка възбудено, отиде до торбата с аксесоарите и я задрапа, докато не тя не се катурна. Той изчезна в нея като остави видима само лудо въртящата си се опашка, и излезе повлякъл малко червено кучешко палтенце с избродиран надпис „Вторник”.
- Позна, малчо, - похвали го Олян, докато му го закопчаваше. Което не беше лесно, защото беше непрекъснато обливан с кучешки лиги.
- Ъ, дали случайно не знаеш, къде ти е каишката, а? – пробва се Олян, стараейки се да не преглъща. Калпазанчо се метна към торбата и се върна с червена каишка.
- Та-ка, - каза Олян – Това сега ще бъде най-скоростната разходчица в цялата история на разходчиците. Фактически ще си е баш разхукванчица...
Тъкмо като посегна към дръжката на вратата, тя се отвори. И Олян се озова втренчен в чифт дебели като дървесни стволове крака с теракотов цвят.
- Надявам Се Че Не Надничате Под Роклята Ми, Г-н Ментелик, - избоботи някъде отвисоко Гладис.
И за какво по-точно, помисли си Олян. А на глас каза:
- О, Гладис. Ще бъдеш ли така любезна просто да идеш и да застанеш до прозореца? Благодаря!
Чу се кратко туп! И Гладис се обърна хванала още една черна стрела между палеца и показалеца си. От внезапното и спиране в хватката на Гладис тя се беше запалила.
- Някой Ви Е Изпратил Стрела, Г-н Ментелик, - провъзгласи тя.
- Нима? Просто я изгаси и я остави във входящата кореспонденция, ако обичаш, - се разпореди Олян пропълзявайки през вратата, - А аз само да се видя с един човек относно едно куче.
Той хвана Калпазанчо и забърза надолу по стълбището и през претъпканата главна зала, по каменните стъпала на входа и ето, една черна карета тъкмо паркираше до тротоара. Ха! Този човек винаги ли ще е с една стъпка напред?
Той отвори със замах вратата, когато каляската спря, стовари се тежко в незаетата седалка с Калпазанчо лаещ възбудено в ръцете му, вдигна поглед над отсрещната страна на килима и каза...
- О... извинявайте, аз си мислих, че това е каретата на лорд Ветинари...
Една ръка се протегна и затръшна вратата. Носеше голяма, черна и много скъпа ръкавица с инкрустации от черен турмалин. Погледът на Олян я проследи нагоре през рамото към лицето, което каза:
- Не, г-н Ментелик. Казвам се Козмо Разкош. Тъкмо идвах да се видя с Вас. Приятно ми е.