Глава 8

Както Долу, така и Горе – Без мъка няма напредък – Загадъчен ум – Печалното минало на г-н Бент – Нещо в гардероба – Възхитителни пари – Размисли за лудостта, от Игор – Гърнето кипва

ХЮБЪРТ ПОЧУКА ЗАМИСЛЕНО с пръст по една от тръбите на Бълбукатора и извика:
- Игор?
- Да, гошподарю? – чу се зад гърба му гласът на Игор.
Хюбърт подскочи.
- Мислех че си оттакък при твойте клетки за светкавици! – възкликна стреснато той.
- Там бях, шър, но шега шъм тук. Какво ще желаете?
- Запечатал си всички клапани, Игор. Не мога да правя никакви промени!
- Да, шър, - подтвърди най-спокойно Игор – Биха могли да пошледват ижвънредно шурови пошледщвия, шър.
- Но аз искам да променя някои параметри, Игор, - възрази Хюбърт разсеяно вземайки си дъждобран от закачалката.
- Опашявам ше, че ижникна проблем, шър. Вие поишкахте да направя Бълбукатора въжможно най-точен.
- Ами да, разбира се. Точността е от жизнено значение.
- Шега той е ... ижключително точен, шър, - заобяснява смутено Игор – Въжможно е и да е твърде точен, шър.
Тази „въжможност” накара Хюбърт да посегне за чадър.
- Как може нещо да е твърде точно.
Игор се озърна. И изведнъж се реши:
- Ще имате ли нещо против да изоставя замалко фъфленето?
- Ама ти можеш ли?
- Вшъщност да... тоест всъщност да, сър. Но, нали разбирате, това е родова традиция. Очаква се от нас, също както и шевовете. Обаче ми се струва, че обяснението и така ще Ви се стори трудно за разбиране.
- Добре тогава, ъ, благодаря ти. Продължавай, моля.
Обяснението беше въздълго. Хюбърт слушаше внимателно, с отворена уста. Понятието „култът карго” премина и се загуби някъде във вихъра, последвано от кратък трактат върху хипотезата, че всичката вода, където и да се намира, знаела къде е всичката останала вода, от някои интересни факти за силикона с многосрични допълнения и за това какво се случва с него в присъствието на сирене, от ползите и опасностите на морфичния резонанс в области с високо ниво на фонова магия, от истината за напълно еднаквите близнаци и от факта, че ако е вярна фундаменталната окултна максима „Както Горе така и Долу”, то ще е вярно също и, че „Както Долу, така и Горе”...
Последвалата тишина беше нарушавана единствено от ромоленето на водата в Бълбукатора и от шумоленето на молива на бившия Бухльо, продължаващ работата си с пришпорвано от демони умение.
- Ще имаш ли нещо напротив да се върнеш към фъфленето? – проговори Хюбърт – Не знам защо, но така просто звучи по-добре.
- Много добре, шър.
- Добре тогава. Та значи, правилно ли те разбрах, че сега мога да променям икономическия живот на града чрез пренастройване на Бълбукатора? Значи той е нещо като вещерска восъчна кукла, а аз имам всичките му карфици?
- Правилно, шър. Прекрашна аналогия.
Хюбърт се загледа в кристалния шедьовър. Светлината в криптата постоянно се променяше докато икономическият живот на града циркулираше през тръбите му, някои от тях тънки като косъм.
- Значи това е икономически модел, който е, фактически, самата реалност?
- Те ша тъждещвени, шър.
- Значи с един удар с чук мога да причиня на града непоправима стопанска катастрофа?
- Да, шър. Ще желаете ли да донеша чук?
Хюбърт вдигна поглед към струящото, вълнуващо се и пенящо се нещо във вените на Бълбукатора и очите му се оцъклиха. Той се закиска, но това бързо премина в лудешки смях.
- Ха-ха! А-ха-ха-ха-ха!!! А-ХА-ХА-ХА-ХА!!!!... Ще може ли да ми донесеш чаша вода, моля те? ... ХА-ХА-ХА-ХА!!! Ха-ха-ха-ха! ... ХА-ХА ХА-ХА!!!... – внезапно смехът му секна – Това не може да е истина, Игор.
- Нима, шър?
- Да, наистина! Погледни само старата ни приятелка Колба 244а! Не виждаш ли? Празна е!
- Наищина ли, шър?
- Наистина „наищина”, - извика Хюбърт – Колба 244а представлява златото не къде да е, а в нашите си собствени трезори, Игор. А десет тона злато не може просто да вземат и да излязат на разходка! А? ХА-ХА-ХА-ХА!!! Ще може ли да ми донесеш тази чаша вода, за която те помолих? Ха-ха-ха-ха-кхъ-кх а-ха!!... ХА-ХА ХА-ХА!!!...

Усмивка заигра по устните на Козмо, една доста опасна игрална площадка за нещо толкова невинно като усмивка.
- Всичките ли? – попита той.
- Ами, всичките служители на сметната палата, - отговори Дотук – Просто взели и наизлезли бегом на улицата. Някои от тях разплакани.
- Действително си е паника, - промърмори Козмо и погледна портрета на Ветинари срещу бюрото му, който, той беше сигурен, му намигна.
- Очевидно всичко е било поради някакъв проблем с главния касиер, сър.
- Г-н Бент ли?
- Очевидно той е направил грешка, сър. Казват, че си говорил сам, а после взел и побягнал от стаята. Казват че някои от персонала се върнали да го търсят.
- Маволио Бент да е направил грешка? Не мисля, - каза Козмо.
- Казват, че е избягал, сър.
Козмо почти успя да вдигне вежда без помощта на никакви механизми. Толкова близо беше.
- Избягал ли? А да е носил някакви големи и тежки торби? Обикновено така правят.
- Уверен съм, че не е, сър, - отговори Дотук.
- Това щеше да бъде ... ползотворно.
Козмо се облегна в креслото си, за трети път този ден си свали черната ръкавица и заоглежда дланта си на разстояние една протегната ръка. Пръстенът изглеждаше впечатляващо, особено на бледо-синия фон на пръста му.
- Някога виждали ли сте паника в банка, Дръмнот? – подметна той – Виждали ли сте някога как тълпите се борят за парите си?
- Не, сър, - Дотук пак се забезпокои. Стискащите обувки бяха, ами, смешен епизод, но един пръст надали би трябвало да е оцветен така?
- Страховита гледка. Като да наблюдаваш изхвърлен на брега кит изяждан жив от раци, - продължаваше Козмо въртейки ръката си така че светлината да се отразява от сенките на V-то – Колкото и да се гърчи в агония, изходът е само един. Ужасно нещо, ако се свърши както трябва.
Ето така мисли Ветинари, тържествуваше душата му. Плановете могат и да се объркат. Не може да се планира бъдещето. Само високомерни глупци кроят планове. Мъдрият мъж насочва.
- В качеството си на един от директорите на банката и, разбира се, на загрижен гражданин, - рече замечтано той – ще взема да напиша едно писмо до „Вестника”!
- Да, сър, разбира се, - обади се Дотук – а аз да пратя ли за бижутер, сър? Доколкото знам, те имат чудесни малки клещи, които...
- Без мъка няма напредък, Дръмнот. Това изостря моето мислене, - ръкавицата пак покри ръката.
- Ъ... – понечи да настоява Дотук и се отказа. Той на беше направил каквото можеше, но Козмо се беше насочил към собственото си унищожение и на един разумен човек не му оставаше нищо друго освен да изкара от това колкото е възможно повече пари и след това да остане жив за да си ги харчи.
- Отново ми се усмихна късметът, сър, - реши се той.
Искаше му се да имаше повече време, на беше ясно, че времето беше на свършване.
- Нима? За какво става дума?
- За един проект, по който работя от някое време...
- Изключително скъп? Нали?
- Сигурен съм, че бих могъл да Ви доставя бастуна на Ветинари, сър.
- Искате да кажете неговия бастун с меча?
- Да, сър. Доколкото съм осведомен, острието никога не е било изтегляно в гняв.
- Доколкото аз знам, той винаги му е подръка.
- Не съм казвал, че ще е лесно, сър. Нито пък евтино. Но след много много усилия, сега вече почвата е подготвена.
- Казват, че за стоманата на острието било извлечено желязото от кръвта на хиляда мъже...
- И аз така съм чувал, сър...
- А виждали ли сте го?
- Много закратко, сър.
За пръв път за цялата си кариера на Дотук малко му дожаля за Козмо. В гласа му имаше един копнеж. Той не искаше да вземе мястото на Ветинари. В града бъкаше от хора искащи да вземат мястото на Ветинари. Козмо обаче искаше да бъде Ветинари.
- Какъв беше? – гласът му беше умолителен.
Отровата трябва да е проникнала в мозъка му, помисли си Дотук. Но мозъкът му поначало си беше бая отровен. Така че може и да се спогодят с отровата.
- Ъ... ами, дръжката и ножницата са точно като Вашите, сър, само малко по-изтъркани от употреба. Острието обаче е сиво и изглежда...
- Сиво ли?
- Да, сър. Изглежда вехто и леко олющено. Но тук там, като падне върху него светлина, се виждат малки червени и златисти петънца. Бих казал, че изглежда злокобно.
- Светлите петънца трябва да са от кръв, разбира се, - заразмишлява Козмо – или, вероятно, о да, напълно е вероятно да са впримчените в него души на онези, които са умряли за да бъде изковано кръвосмразяващото острие.
- Не се бях сетил за това, сър, - призна си Дотук, който беше прекарал две нощи с новия меч, малко хематит, бронзова телена четка и някои химикали за да изработи оръжие изглеждащо сякаш ей сега само ще посегне да пререже гърлото ти.
- И можете да го придобиете тази нощ?
- Така мисля, сър. Естествено ще е опасно.
- И ще изисква допълнителни разноски, предполагам, - Козмо прояви доста повече проникновение, отколкото Дотук би очаквал предвид настоящото му състояние.
- Толкова много подкупи, сър. Той няма да е доволен, когато научи, а не бих искал да рискувам с времето, необходимо да се осъществи прецизната подмяна.
- Да. Ясно.
Козмо пак смъкна черната ръкавица и погледна китката си. Сега пръстът му изглеждаше сякаш има зеленикав оттенък и той се зачуди дали в сплава на пръстена няма и някаква мед. Обаче розовите, почти алени жилки плъзнали нагоре по ръката му си изглеждаха съвсем здравословни.
- Да. Доставете ми бастуна, - измърка той и заобръща ръката си да хване светлината на лампите.
Все пак странно, че не можеше да усети топлината в пръста си, но нямаше значение. Бъдещето се откриваше толкова ясно пред него. Обувките, шапката, пръстенът, бастунът... Несъмнено, щом той заемеше окултното пространство държано преди от Ветинари, проклетникът ще чувства как все повече и повече отслабва и се обърква, и ще разбира нещата погрешно и ще допуска грешки...
- Погрижете се, Дръмнот, - каза той.

Лорд Хевлок Ветинари потърка основата на носа си. Денят беше дълъг, а очевидно се очертаваше и дълга вечер.
- Мисля, че ми е нужна кратка почивка. Да не се бавим с нея, - каза той.
Дръмнот отиде до дългата маса, която по това време на деня съдържаше екземпляри от няколко броя на „Вестника”, тъй като милорд държеше да следи какво си мислят хората, че било ставало.
Ветинари въздъхна. Хората постоянно му казваха разни неща. Особено много хора му бяха казали разни неща в течение на последния час. Казваха му ги поради най-различни причини: за да спечелят повече доверие, за да спечелят повече пари, заради услуга в удобно време, от злоба, пакостливост или подозрителност, от публично декларирана загриженост за общото благо. Това, което се получаваше в крайна сметка не беше информация, а огромно хилядооко кълбо от дребни извиващи се фактоиди, от които, при достатъчна предпазливост, можеше и да се изцеди някаква информация.
Секретарят му остави пред него вестник внимателно разгънат на точната страница и място, където имаше квадрат изпълнен с множество по-малки квадратчета, някои от които съдържащи цифри.
- Днешният „Джикан но муда”, сър, - обяви той.
Ветинари го погледна за няколко секунди и върна вестника на секретаря. За момент Патрицият затвори очи и забарабани с пръсти по масата.
- Хъм... 9 6 3 1 7 4... – Дръмнот трескаво записваше, докато цифрите се точиха и накрая секнаха - ...8 4 2 3. И съм сигурен, че това са го изпозвали и миналия месец. Един от понеделниците, доколкото си спомням.
- Седемнадесет секунди, сър, - засече Дръмнот, моливът му все още дописващ поредицата.
- Добре де, денят беше уморителен, - оплака се Ветинари – И за какво беше всичко това? Толкова е лесно да се надхитрят цифри. Те не могат да мислят ответни ходове. От друга страна хората съчиняващи кръстословиците, те вече са наистина коварни. Кой би могъл да знае, че „писдксеи” са древни ефебски закопчалки за игли от резбована кост?
- Ами, естествено, Вие, сър, - Дръмнот грижливо подреждаше папки – както и кураторът на Ефебските антики в Кралския Художествен Музей, „загадкаджията” на „Вестника” и г-ца Благодат Езикова, съдържателка на магазинчето за домашни любимци на Пеликулски Стъпала.
- Ще трябва да държим под око този магазин за домашни любимци, Дръмнот. Дали жена с подобен ум би се задоволила с разпространяването на кучешка храна? Надали.
- Действително, сър. Ще си го отбележа.
- Между другото, радвам се да чуя, че новите Ви обувки са престанали да скърцат.
- Благодаря Ви, сър. Отлично са се разработили.
Ветинари се загледа замислено в днешните донесения и промълви:
- Г-н Бент, г-н Бент, г-н Бент. Мистериозният г-н Бент. Без него Кралската Банка би била в много по-тежко положение, отколкото е сега. А сега, като го няма, тя съвсем ще рухне. Светът и се върти около него. Сърцето и бие с неговия пулс. Старият Разкош се бе изплашил от него, несъмнено. Каза, че мислел, че Бент бил... – последва пауза.
- Сър? – полюбопитства Дръмнот.
- Нека просто приемем факта, че той във всяко едно отношение доказа, че е образцов гражданин, - заключи Ветинари – Миналото е опасна територия, нали?
- Няма досие за него, сър.
- Той никога не е привличал внимание към себе си. Единственото, което знам за него със сигурност е, че е пристигнал тук като невръстно дете с керван, принадлежащ на странстващи счетоводители...

- Какво, като калайджиите и гледачките ли? – смая се Олян докато файтонът се тръскаше нататък по все по-тесни и все по-тъмни улици.
- Предполагам, че и така може да се каже, - в гласа на г-ца Дрейпс пролича нотка на неодобрение – Те, разбирате ли, правят големи обиколки чак горе до планините, оправят счетоводството на дребни предприятия, помагат на хората с данъците им, такива неща, - тя прочисти гърло – Цели семейства странстват по този начин. Сигурно е прекрасен живот.
- Всеки ден с разчитени сметки, - кимна навъсено Олян – а нощем пийват бира и щастливо смеещи се счетоводители танцуват двойно-счетоводна полка под звуците на акордеони...
- Наистина ли? – възкликна нервно г-ца Дрейпс.
- Не знам. Но би било много мило да си мислим, че е така, - отвърна Олян – Добре значи, това обяснява поне някои неща. Той очевидно е бил амбициозен. По пътищата най-многото на което е могъл да се надява, е било да му дадат да кара каруцата, предполагам.
- Бил е на тринадесет, - добави г-ца Дрейпс и шумно си издуха носа – Толкова е печално, – тя обърна просълзеното си лице към Олян – В миналото му има нещо ужасяващо, г-н Менте-лак. Казват, че един ден някакви мъже дошли в банката и твърдяли...
- Пристигнахме у гос’жа Кейк, - рязко спря файтонджията – Та дотук бяха единайсе пенса и ич да не очаквате да ви чекам тука, щото тея щ’и качат кончето на трупчета и доде се усетиш щ’му свалят подковите.
Вратата на пансиона беше отворена от най-косматата жена виждана някога от Олян, но в района на Брястова улица човек се научваше да си затваря очите за подобни неща. Г-жа Кейк беше прочута с предоставяния от нея сигурен и толерантен приют на новопристигащите в града неумпокоени, докато успеят да си стъпят на краката, колкото и да имат от последните.
- Г-жа Кейк? – попита той.
- Майка е на църква, - съобщи жената – Каза да Ви очаквам, г-н Ментелик.
- Нали при вас е отседнал един наемател на име г-н Бент?
- Банкерът ли? Номер седем на втория етаж. Но не мисля, че си е вкъщи. Той нали не е загазил?
Олян описа ситуацията не пропускайки да забележи постоянно открехващите се за по частица от секундата зад гърба на жената врати. Въздухът беше наситен с миризмата на нещо дезинфициращо: г-жа Кейк изповядваше хигиената повече отколкото която и да е религия и, освен това, без натрапващия се аромат на бор половината клиентела щеше да пощурее от миризмата на другата половина. И посред всичко това ето я смълчаната, оскъдно обзаведена стая на г-н Бент, главен касиер. Жената, споменала, че се казвала Людмила, ги пусна там, след като с голямо нежелание я отключи с резервния ключ.
- Той винаги е бил добър квартирант, - натърти тя – нито веднъж не сме имали проблеми.
Един поглед беше напълно достатъчен: тясната стаичка, тясното легло, дрехите закачени спретнато до стените, малката кана с леген, несъразмерно големият гардероб. С течението на живота се натрупват всякакви партакеши, но не и при г-н Бент. Освен ако, разбира се, не се бяха натрупали в гардероба.
- Повечето от дългосрочните ви квартиранти, са неу...
- Различно живи, - прекъсна го рязко Людмила.
- Да, разбира се, така че се бях зачудил, защо ли ... г-н Бент е отседнал точно тук.
- Г-н Ментелик, за какво намеквате? –намеси се г-ца Дрейпс.
- Трябва да признаете, че е доста неочаквано, - отвърна Олян. И понеже тя и без друго вече беше достатъчно потресена, не добави: „Няма нужда да намеквам каквото и да е. То само си се намеква. Висок. Тъмен. Става преди зори, тръгва си в тъмна доба. Калпазанчо му ръмжи. Пристрастен към броенето. Маниак относно подробностите. Предизвиква лек пристъп на потръпване, от което човек остава леко засрамен. Спи на дълго тясно легло. Отседнал е при г-жа Кейк, където е пълно с вампири. Не е чак толкова трудно да се съединят точките.”
- Дали не е заради човека, който намина снощи? – намръщи се Людмила.
- Какъв човек?
- Не остави име. Само каза, че бил приятел. Целият в черно, с черен бастун със сребърен череп на дръжката. Гаден отвсякъде, както каза Мама. Все пак имайте предвид, - добави Людмила – че тя казва това за почти всички. Дойде с черна карета.
- Да не е бил лорд Ветинари?
- О не, Мама си пада по него, само дето смята, че той трябвало да беси повече хора. Не, този, както казва Мама, бил доста набит.
- О, така ли било? – възкликна Олян – Е, благодаря Ви, мадмоазел. Сигурно ни е време да си вървим. Между другото, дали случайно нямате някой ключ от този гардероб?
- Нямаме. Още преди години той му смени катинара, но Мама не се оплаква, защото от него беля не сме видели. От онея магичните е, дето ги продават в Университета, - разправяше Людмила докато Олян оглеждаше катинара. Проблемът с проклетите му магични катинари беше, че практически всичко би могло да им е ключ, като се почне от думи и се свърши с докосвания.
- Колко чудато, че си окачва всичките дрехи по стените, нали? – забеляза той и стана.
Людмила го изгледа осъдително:
- В този дом ние не използваме думата „чудато”.
- Различно нормално? – предположи Олян.
- Така по-бива, - в очите на Людмила проблясна предупредителен пламък – Кой би могъл да каже, какво е нормално в този свят?
Е, със сигурност не и някой, чиито нокти видимо се удължават, когато е ядосана, помисли си Олян.
- Добре тогава, ние ще трябва да се връщаме в банката, - каза той – Ако г-н Бент се появи, моля, предайте му, че хората го чакат.
- И са загрижени за него, - добави бързо г-ца Дрейпс, закри устата си с длан и се изчерви.
А аз исках само да направя малко пари, помисли си Олян, като поведе разтрепераната г-ца Дрейпс обратно към районите в които файтоните се осмеляваха да ходят. А си мислех, че банкерството било доходоносна скука, белязана от дебели пури. Пък то взело, че излязло различно нормално. Единственият наистина нормален тук е Игор, а вероятно и ряпата. Като за ряпата не съм сигурен.

Той остави хлипащата г-ца Дрейпс на квартирата и на ул. „Здравей сапун” с обещанието да я извести, ако блудният г-н Бент излезе от прикритието си, след което продължи с файтона до банката. Нощните стражи вече бяха дошли, но неколцина служители все още се мотаеха наоколо, очевидно неспособни да осмислят новата реалност. Г-н Бент също както и колоните, се числеше към устоите на банката.
Значи Козмо е искал да го види. Надали е било светско посещение. А какво ли е било? Заплаха? Е, никой не обича да го бият. Но може би ставаше дума за нещо по-изтънчено. Може би е било „ще кажем на всички, че си вампир”. В отговор на което един разумен човек би отговорил: „абе я си го заврете където слънцето не свети”. Това преди двадесетина години можеше и да е заплаха, но в наши дни? Градът беше пълен с вампири, невротични до полудяване, постоянно носещи черната лентичка, да покажат че са дали обета, и общо взето гледащи си, поради липса на по-добър термин, живота. Общо взето хората ги приемаха. Ден след ден минаваха без проблеми, така че ситуацията започваше да се брои за нормална. Различно нормална, но все пак нормална. Е вярно, г-н Бент беше скрил миналото си, но това едва ли беше въпрос за коси и вили. Та той от четиридесет години си е седял в банката и е смятал общи суми, в името на всички богове.
Но може би той не гледаше на нещата по този начин. Един измерва здравомислието с линийка, друг пък го мери в картофи.
Не чу кога беше дошла Гладис. Просто осъзна, че тя е застанала зад него.
- Много Се Тревожех За Вас, Г-н Ментелик, - избоботи тя.
- Благодаря, Гладис, - отвърна предпазливо той.
- Ще Ви Направя Сандвич. Вие Обичате Моите Сандвичи.
- Много мило от твоя страна, Гладис, но след малко към нас ще се присъедини г-ца Миличкова за вечеря на горния етаж.
За момент огънят в очите на голема помръкна, но после се разгоря с нова сила:
- Госпожица Миличкова.
- Да, тя беше тук тази сутрин.
- Дама.
- Тя ми е годеница, Гладис. Очаквам, че ще бъде тук доста често.
- Годеница, - повтори Гладис – Ах, Да. Прочетох Двадесет Съвета За Да Мине Сватбата Ви Като По Вода.
Очите и се притъмниха. Тя се обърна и затропа накъм стълбите.
Олян се почувства като мръсник. Разбира се, той си беше мръсник. Но от това не му ставаше по-леко да се чувства като такъв. От друга страна за нея... проклятие, за него... за Гладис беше виновна криворазбраната женска солидарност. Какво можеше да стори той изправен срещу това? Прелест-Хубавинка трябваше да направи нещо по въпроса.
Тогава той забеляза, че един от старшите служители учтиво го чака.
- Да? – попита той – Мога ли да помогна с нещо?
- Какво ще искате от нас, сър?
- Как се казвате?
- Плюнков, сър. Робърт Плюнков.
- И защо питаш мен, Боб?
- Защото председателят казва джаф-джаф, сър. Сейфовете трябва да се заключат. Както и хранилището за счетоводните книги. Всички ключове са у г-н Бент. И, ако не възразявате, сър, името ми е Робърт.
- Някакви резервни ключове?
- Може би ще да са в кабинета на председателя, сър, - предположи Плюнков.
- Виж какво... Робърт, от теб искам да си вървиш вкъщи и добре да се наспиш, разбрахме ли се? А аз ще намеря ключовете и ще заключа всички катинари, които успея да намеря. Сигурен съм, че утре г-н Бент ще бъде с нас, а ако пък не е, ще свикам съвещание на старшите служители. Исках да кажа, ха, ами че вие не може да не сте наясно как работи всичко тук!
- Е, да. Разбира се. Само че... такова... все пак... – гласът на служителя затихна и замлъкна.
Само че го няма г-н Бент, довърши наум Олян. А той ще да е делегирал отговорности със същата лекота, с която стридите танцуват танго. Какво по демоните ще правим?
- Ей, има ли някой тук? Това ли е банкерското работно време? – разнесе се глас откъм вратата – Както чух, пак си загазил.
Беше Прелест-Хубавинка и, естествено, искаше да каже: „Здравей! Радвам се да те видя.”
- Изглеждаш зашеметяващо, - възхити и се Олян.
- Да, знам, - отвърна Прелест-Хубавинка – Какво става? Бакшишът ми каза, че всичкият персонал взел че хукнал да бяга от твойта банка.
По-късно Олян разсъди, че в този момент нещата са тръгнали накриво. Човек трябва да яхне жребеца на Мълвата още преди да е излязъл от двора, така че да е в състояние да му дръпне юздите. Човек трябваше да се запита: „Какво ще си помислят хората като разберат, че персоналът е хукнал да бяга от банка?” Човек трябваше да отърчи до офиса на „Вестника”. Човек трябваше да се настани в седлото и да почне да командва парада, тук и сега.
Да обаче Прелест-Хубавинка изглеждаше зашеметяващо. Освен това не се беше случило нищо повече от това, че един от екипа го избило на смехотворна криза и напуснал сградата. Какво можеше да направи който и да е по въпроса.
А отговорът, разбира се, беше: всичко, каквото си поискат.
Той осъзна, че зад него има още някой.
- Г-н Ментелик, шър?
Олян се обърна. След като току що си гледал Прелест-Хубавинка, Игор беше още по-непривлекателна гледка от обикновено.
- Игор, сега изобщо не му е времето... – започна Олян.
- Ошъжнавам, че не ше предполага да ше качвам на партера, шър, но г-н Менгеме кажва, че е жавършил ришунката. Много е добра.
- За какво става дума? – поинтересува се Прелест-Хубавинка – Струва ми се че почти успях да разпозная две от думите.
- О, има един човек там долу в съвоку... в мазето, който проектира за мен еднодоларовата банкнота. Фактически книжни пари.
- Нима? Изгарям от желание да ги видя?
- Наистина ли?

Наистина бяха възхитителни. Олян гледаше ли гледаше дизайните за предната и задната страна на еднодоларовата банкнота. Под ослепително белите светлини на Игор те изглуждаха пищни като пудинг със сливи и по-сложни и от джуджешки договор.
- Колко пари само ще направим, - размечта се той на глас – Прекрасна работа Бу... г-н Менгеме!
- Ще взема да си остана Бухльо, - вметна нервно художникът – В крайна сметка нали важното е, да не е Дженкинс.
- Да бе, - каза Олян – сигурно има десетки Бухльовци.
После прехвърли погледа си към Хюбърт, който се беше изправил на сгъваема стълба и се взираше безнадеждно в тръболяка.
- Как върви, Хюбърт? – подметна той – Парите добре ли си текат, а?
- Какво? О, добре. Добре, да, добре, - замънка Хюбърт замалко не събаряйки стълбата в устрема си да слезе и се втренчи в Прелест-Хубавинка с израз на неясен ужас.
- Това е Прелест-Хубавинка Миличкова, Хюбърт, - обясни Олян та да не би на него да му хрумне да избяга – Тя е моята годеница. Тя е жена, - добави той предвид безпокойния му поглед.
Прелест-Хубавинка протегна ръка и каза:
- Здравей, Хюбърт.
Хюбърт зяпна.
- Нищо няма да ти стане от едно ръкостискане, Хюбърт, - окуражи го предпазливо Олян – Хюбърт е икономик. Това е нещо като алхимик, но не води до чак такова мазало.
- Значи ти знаеш какво ли не за това как се движат парите, нали Хюбърт? – Прелест-Хубавинка стисна неговата несъпротивляваща се ръка.
И най-накрая идеята за реч стигна до ума на Хюбърт:
- Аз заварих хиляда деветдесет и седем сглобки и издухах Закона за Намаляващата се Възвръщаемост.
- Не бих си и помислила, че някой друг е правил това досега, - похвали го Прелест-Хубавинка.
Хюбърт грейна. Беше толкова лесно!
- Ние тук, знаете ли, не правим нищо нередно! – увери я той.
- Не се и съмнявам, - Прелест-Хубавинка се опита да си издърпа ръката.
- Той, знаете ли, може да държи сметка за всеки долар в града. Възможностите са безкрайни! Но, но, но, ами, разбира се ние по никакъв начин не объркваме нещата!
- Много се радвам да го чуя, Хюбърт, - Прелест-Хубавинка задърпа по-силно.
- Естествено, изпитваме някои проблеми на растежа! Обаче всичко се извършва извънредно внимателно! Нищо не е било загубено заради клапан, който да сме забравили отворен или нещо подобно!
- Колко вълнуващо! – каза Прелест-Хубавинка, опря се със свободната си ръка в рамото на Хюбърт и изтръгна другата от хватката му.
- Трябва да си ходим, Хюбърт, - намеси се Олян – Но продължавай все така отличната си работа. Много се гордея с теб.
- Наистина ли? – порази се Хюбърт – А г-н Козмо каза, че съм бил побъркан и искаше от Леля да предаде Бълбукатора за вторични суровини!
- Какво типично тесногръдо закостеняло мислене, - възмути се Олян – Та сега е Векът на Аншоата. Бъдещето принадлежи на хора като теб, способни да ни кажат как работят нещата.
- Наистина ли? – ахна Хюбърт.
- Помни ми думите, - увери го Олян и твърдо заизбутва Прелест-Хубавинка накъм далечния изход.
Когато излязоха, Хюбърт подуши дланта си, потръпна и изкоментира:
- Те бяха добри хора, нали?
- Да, гошподарю.
Хюбърт се загледа в побляскващите и преливащи тръби на Бълбукатора, вярно отразяващи в приливите и теченията си потока на парите в града. Един единствен удар можеше да разтърси света. Отговорността беше ужасяваща.
Игор се присъедини към него. Те стояха там посред тишината нарушавана единствено от църцоренето на стопанството.
- Какво да правя, Игор? – възкликна Хюбърт.
- В Щарото Отечещво ши имаме една пошловица, - подметна Игор.
- Какво сте имали?
- Пошловица. Кажваме: „Ако не ишкаш чудовище, недей да дърпаш ръчката”.
- Дали не мислиш, че съм полудял, Игор?
- Множина велики мъже ша били шмятани жа луди, г-н Хюбърт. Дори и д-р Ханш Форворд е бил ижкарван луд. Но да ги питам аж тях, въжможно ли е един луд да шътвори революционен екщрактор жа живи можъци?

- Този Хюбърт ... наред ли е? – рече Прелест-Хубавинка докато се качваха по мраморното стълбище накъм вечерята.
- По критериите за вманиачени младежи неизлизащи на дневна светлина ли? – отвърна Олян – Бих казал, че си е съвсем наред.
- Но той се държеше сякаш никога досега не е виждал жена!
- Просто не е свикнал с неща, към които не се прилага упътване, - оправда го Олян.
- Ха, - изсумтя Прелест-Хубавинка – Защо ли това се случва все с мъже?
Работи за големи за нищожна заплата, помисли си Олян. Примирява се с драсканици и изпочупени прозорци заради големи. Спи на палатка в пустощта и влиза в пререкания с могъщи хора. Всичко това заради големи. Той обаче не каза нито дума, защото беше чел упътването.
Стигнаха етажа на управата. Прелест-Хубавинка вдъхна въздуха:
- Подушваш ли? Не е ли просто възхитително? – заразчувства се тя – Това не би ли превърнало и заек в хищник?
- Овнешка глава, - провеси нос Олян.
- Само за бульона, - зауспокоява го Прелест-Хубавинка – Всичките меки лигави парчета предварително ги вадят. Недей да се вкисваш. Просто си те е разстроил един стар виц, това е.
- Какъв стар виц?
- О, хайде сега! Едно момченце влиза в месарницата и казва: „Мама казва да дадете, моля, една овнешка глава, ама да оставите очите, щото трябва да ни гледа до края на седмицата”. Схващаш ли? Думата „гледам” е употребена и в смисъла „грижа се за прехраната” и в смисъла, така де, „гледам”, така че...
- Просто си мисля, че е малко нечестно относно овцата, това е.
- Брей, - сряза го Прелест-Хубавинка – Ядеш си значи анонимни парчета от животни, но виж, като се опре до други неща, това за теб е нечестно, а? Какво си мислиш, че като отрежат главата, тя се радва, че поне няма да я ядат ли? Строго погледнато колкото повече изяждаме от животното, толкова по-добре за вида му, защото няма да има нужда са колим толкова от тях.
Олян блъсна двойната врата и отново му замириса на нещо нередно.
Калпазанчо го нямаше. Обикновено той го чакаше в подноса си за входящи, винаги готов сърдечно и много лигаво да го посрещне за добре дошъл. Обаче подносът беше празен.
Освен това стаята изглеждаше по-просторна, защото в нея нямаше и Гладис.
На пода се въргаляше малък син нашийник. Миризмата на готвено изпълваше въздуха.
Олян се втурна надолу по прохода към кухнята, където големът беше застанал тържествено пред печката и гледаше подскачащия похлупак на едно много голямо гърне. Мръсна пяна преливаше през ръба му и капеше по печката. Като видя Олян, Гладис се обърна и каза:
- Аз Ви Готвя Вечерята, Г-н Ментелик.
Мрачни изчадия на Ужаса заиграха параноичното си хоро пред вътрешните очи на Олян.
- Ще може ли да оставиш черпака и да се мръднеш от гърнето, ако обичаш? – изведнъж се озова до рамото му Прелест-Хубавинка.
- Аз Готвя Вечерята На Г-н Ментелик, - заяви Гладис с известна доза непокорство.
На Олян му се стори, че мърлявите мехурчета ставаха все по-големи.
- Да, и като гледам, тя е почти готова, - настоя Прелест-Хубавинка – Така Че Бих Искала Да Я Погледна, Гладис.
Настъпи тишина.
- Гладис?
С едно единствено движение големът и предаде черпака и отстъпи крачка назад, премествайки половината си тон одушевена глина леко и безшумно като мъгла. Прелест-Хубавинка надигна предпазливо капака и потопи черпака в гъстата маса.
Нещо задраска обувката на Олян. Той погледна надолу и срещна развълнуваните и ококорени като на златна рибка очи на Калпазанчо. След това погледна и това, което се издигаше от гърнето и осъзна, че трябва да са били минали поне тридесет секунди откакто за последно бе вдишал въздух.
Пеги влезе забързано.
- Ох, ето къде си бил, палавник такъв! – възкликна тя – Няма да повярвате, той като побегна и стигна чак до ледницата! – после тя се огледа отмятайки коси от очите си – О, Гладис, нали ти казах да го преместиш на студения котлон като кипне!
Олян гледаше издигащия се черпак и докато го заливаше облекчението, най-различни опаки мисли задрапаха да бъдат чути:
„А съм на тази работа от няма и седмица. Човекът от когото всъщност завися, взел че избагал с крясъци. Ще ме изобличат като престъпник. Това е овнешка глава... И, благодаря ти, че си помислил за всичко, Еймсбъри, тя е със слънчеви очила.”