Глава 4
Дребнио волен народ

Нищо не се случи докато се връщаха към чифлика. Небето си беше синьо, нито една от овците по ливадите не изглеждаше да фучи нанякъде заднишком, всичко беше налегнато от жега и пустота. Плъхарко беше на пътеката към задната врата и в лапите му имаше нещо. Като зърна Тифани, той си го взе и бързо сви зад ъгъла с високоскоростната дебнеща походка характерна за гузните котки. Тифани я биваше в мятане на буци земя. Е, за щастие онова нещо в устата му не беше синьо-червено.
- Виж го само – рече тя – Голям страхлив дангалак! Колко жалко, наистина бих искала да го отуча да лови новородени пиленца!
- Нямаш ли си шапка, та да си я носиш? – обади се жабокът от джоба на престилката си – Мразя да не мога да виждам.
Те влязоха в мандрата, където рядко ходеше друг освен Тифани.
В храсталака до вратата се дочу приглушен разговор. Нещо от сорта на:
- Що ми рече дребната бабаяга?
- Она рече, че сака мачароко повече да не гепи горките мънечки пилци.
- Епа туй ли ми било? Кривънци! Нема проблема!

Тифани остави жабока на масата колкото се може по-грижливо.
- Какво ядеш? – попита тя. Знаеше, че е учтиво да почерпи гостите.
- Най-вече плужеци и червеи, такива неща. Хич не е лесно. Не се тревожи ако нямаш от тях. Не очаквам да си очаквала да ти се натресе някоя жаба.
- Какво ще кажеш за малко мляко?
- Много си мила.
Тифани сипа мляко в една чинийка.
- Ти да не си бил прекрасен принц? – попита го тя когато той намъкна в чинийката.
- Ами комай да.
- И защо те е омагьосала мис Тик?
- Тя ли? Ха, това не е лъжица за нейната уста – рече жабокът – Сериозна магия е това, да превърнеш някого в жаба, ама така, че той пак да си мисли че е човек. Не, това беше фея кръстница. Никога не препречвай пътя на жена със звезда на клечка, млада госпожице. Те са склонни да гаднеят.
- Защо и е било да прави това?
Жабокът я изглежда смутено.
- Не знам – каза той накрая – Всичко ми е ... като в мъгла. Само дето знам, че съм бил човек. Или поне си мисля че знам. Тръпки ме побиват. Понякога се събуждам нощем и се питам, а дали наистина съм бил човек? Или пък съм бил просто жаба, която я е ядосала и тя ме е направила да си мисля, че някога съм бил човек? Как ти се струва такова изтезание? Като си помислиш, че няма образ, който да си възвърна? – Жабокът изви тревожните си жълти очи към нея и продължи:
- В крайна сметка не може да е чак толкова трудно да объркаш ума на една жаба, нали? Няма ли това да е по-просто отколкото да обърнеш, ами един сто и шейсет фунтов човек на няма и осем унции жабок? Че къде ще отиде тогава остатъкът от тази маса, питам се аз? Фира ли е отишла? Много обезпокоително. Виждаш ли, имам някой друг спомен, че съм бил човек, разбира се, но какво са спомените? Нищо повече от мисъл в ума ти. Не можеш да си сигурен дали са истински. Честно казано, като изям развален плужек, се събуждам нощем с писък, само дето излиза само крякане. Благодаря ти за млякото, беше много мило.
Някое време Тифани гледаше жабока без да продума.
- Знаеш ли, - каза накрая тя – магията е много по-сложна отколкото си мислих.

- Шляп-шляп! Пи-пи-пи! Ох горко ми, чик-чирик!
Тифани се втурна към прозореца. На пътеката имаше един Фигъл. Беше си направил от някакъв парцал грубо подобие на криле и клюнеста капа от слама и куцукаше в кръг като наранена птичка.
- Ох, чик-чирик, чик-чирик! – викаше той – Фъра-фъра-пляс-пляс! Ама право си викам, я горкичкото, дано да нема да оди тъдява некое писееенцеее!
А нататък по-пътя, присвит на земята, към него се прокрадваше Плъхарко, най-лют враг на всички малки пиленца. Докато Тифани си отвори устата да изкрещи, котаракът скочи с всичките си четири лапи право върху човечето.
Или най-малкото, там където беше човечето до преди малко, преди да направи салто, да се озове точно пред лицето на Плъхарко и да го хлане за двете уши.
- Леле, писанчо ниеден, глей са що стана! – провикна се той – На ти армаган от мънечките пилци, бе куфелник!
И силно удари с глава котарака по носа. Плъхарко се преметна във въздуха и падна по гръб с разфокусирани очи, в които пролича див ужас, когато човечето се наведе над него и му кресна:
- ЧИК-ЧИРИК!
Тогава котаракът хвръкна, както могат само котките и се превърна в рижава ивица, профуча по пътеката през отворената врата, шмугна се покрай Тифани и се скри под мивката.
Фигълът погледна нагоре ухилен и видя Тифани.
- Моля те не изчез... – започна тя забързано, но той изфиряса като вихър.
Майката на Тифани се беше забързала насам по пътеката. Тифани едва успя да вземе жабока и да го прибере в джоба на престилката.
- Къде е Уентуърт? Тук ли е? – попита настоятелно майка и – Върна ли се? Отговори ми!
- Той не отиде ли с вас на стрижене, мамо? – изведнъж се разтревожи и Тифани. Усещаше как паниката се надига от майка и като пушек.
- Не можем да го намерим! – в погледа на майка и се мярна нещо диво – Само за минутка да му обърна гръб! Сигурна ли си, че не си го видяла?
- Но той не може да мине самичък целия път до тук...
- Иди виж в къщата! Айде живо!
Госпожа Болежкова забърза навън. Тифани остави припряно жабока на пода и го натири под мивката. Чу го да квака и Плъхарко, пощурял от страх и изненади, изхвърча изпод мивката като вихър от лапи и профуча през вратата.
Тя се изправи. Първата и срамна мисъл беше: Ама той нали искаше да види стриженето. Как може да се е изгубил? Нали отиде с мама и с Хана и с Фастидия!
А колко щяха да бдят над него Хана и Фастидия с всички онези момци наоколо?
Опита да се престори, че не си е помислила това, но тя беше безсрамно добра в забелязването, кога лъже. Това е проблемът с мозъка – понякога той мисли повече, отколкото би ти се искало.
Но на Уентуърт никога не му се е приисквало да се отдели от хората! От кошарите за стригане до тук е половин миля, а той не може да ходи толкова бързо! След няколко крачки той се пльосва на земята и почва да врънка за сладки!
Но ако той се е изгубил, ще стане малко по-спокойно...
И отново се яви тази гадна срамна мисъл. Тя се опита да я задуши чрез шетане. Но първо взе малко сладки за стръв от буркана и докато търчеше от стая в стая шумолеше с торбичката.
От двора се чу тропот на ботуши. Някои от мъжете бяха дошли от стриженето. Но тя продължи да тършува под легла и по шкафове, дори в някои толкова високи, че бебето никога не би могло да ги стигне, и после отново гледаше под легла, които вече беше претършувала, защото това беше от оня вид търсения. От оня вид търсения, когато отиваш да погледнеш и на тавана, макар че вратата към него винаги е заключена.
След няколко минути отвън се разнесоха няколко гласа викащи Уентуърт и тя чу баща и да казва:
- Вижте долу на реката!
... което значеше, че и той е загубил ума и дума, понеже Уентуърт никога не би отишъл толкова далече без подкуп. Той не беше дете, което да се остави ей така да бъде отдалечено от сладките.
Ти си виновна.
Тази мисъл падна в ума и като парче лед.
Вината е твоя, защото не си го обичала достатъчно. Той се появи и ти вече не беше най-малката и трябваше да го търпиш да се мъкне подире ти, докато ти се прииска, така беше нали, той да си иде.
- Не е вярно! – прошепна си Тифани – Аз ... доста го харесвах...
Не чак толкова, ако трябва да сме честни. Не и през цялото време. Той не умееше да си играе кротко и никога не правеше каквото му кажеш. Ти си мислеше, че ще е по-добре той да се изгуби.
Както и да е, добави тя наум, не можеш през цялото време да обичаш някого, на когото постоянно му текат сополи. И както и да е... чудя се, дали...
- Иска ми се някак-си да намеря брат си – каза тя на глас.
Това изглежда не подейства. Но пък къщаха гъмжеше от хора отварящи и затварящи врати и викащи и пречкащи се един другиму и... е, Фигълите си бяха срамежливи, въпреки че лицата на повечето от тях бяха като юмруци с очи.
Недей да искаш разни неща, беше и казала мис Тик. Прави ги.
Тя слезе по стълбите. Бяха надошли и някои от жените събирали вълна на стригането. Бяха се скупчили около майка и, която седеше на масата и плачеше. Никой не обърна внимание на Тифани. Често ставаше така.
Тя се вмъкна в мандрата, внимателно затвори вратата след себе си и се наведе да погледне под мивката.
Вратата още веднъж се отвори с трясък и баща и нахлу вътре. Той се спря, а Тифани го погледна гузно.
- Той не може да е там долу, момиче! – каза и той.
- Добре, ама, ъъъ... – замънка Тифани.
- Погледна ли горе?
- Даже на тавана, татко...
- Добре ... – баща и изглеждаше едновременно паникьосан и нетърпелив – иди и ... направи нещо!
- Да, татко.
Когато вратата се затвори, Тифани отново погледна под мивката.
- Жабок, там ли си?
- Голяма мизерия е тук долу – оплака се жабокът – Много чистиш. Дори и паяк не се намира.
- Слушай, спешно е! – отсече Тифани – Малкото ми братче се изгубило. Посред бял ден! На бърдото, където всичко се виждо на мили околовръст!
- Квак му квак.
- Моля?
- Ъ, това беше, ъ, ами псувах на жабешки – заоправдава се жабокът – Извинявай много, но...
- Има ли всичко това нещо общо с магията? – прекъсна го Тифани – Има, нали?
- Надявам се, че няма – каза жабокът – но мисля, че има.
- Онези човечета ли откраднаха Уентуърт?
- Кой, Фигълите ли? Те не крадат деца!
Имаше нещо особено в начина, по който жабокът каза това: Те не крадат...
- Тогава знаеш ли кой е задигнал Уентуърт? – настоя Тифани.
- Не. Но... може би те знаят. Виж, мис Тик ми каза, че не се предполага ти да...
- Брат ми е откраднат – рече остро Тифани – Да не би да ми казваш да си кротувам?
- Не, но...
- Добре! Къде са Фигълите сега?
- Снишават се, предполагам. Нали виждаш, пълно е с хора тършуващи наоколо, но...
- Как може да ги върна тук? Нужни са ми!
- Хъм, мис Тик каза...
- Как да ги върна тук?
- Ъ... искаш те да се върнат, така ли? – жабокът изглеждаше много тъжен.
- Да!
- Е, това не е нещо, което повечето хора биха си поискали – заувърта го жабокът – Те не са като домашните духчета. Дойдат ли ти Нак Мак Фигъл у дома, обикновено е време да се изнасяш – Накрая той въздъхна – Кажи ми, баща ти пие ли?
- По някоя бира от време на време. Какво общо има това?
- Само бира ли?
- Добре де, не би трябвало да знам за онова, което баща ми нарича Извънредното Средство за Овчи Натривки – каза Тифани – Баба Болежкова го правеше в стария краварник.
- Скоросмъртница, а?
- Разяжда лъжиците – призна Тифани – За специални случаи е. Баща ми казва, че не е за жени, защото от него ти никнат косми на гърдите.
- Тогава, ако искаш да си сигурна, че ще намериш Нак Мак Фигъл, вземи от него. Повярвай ми, ще подейства.

След пет минути Тифани беше готова. Малко неща остават скрити от тихичко дете с добро зрение, и тя знаеше къде се държат шишетата и взе едно. Тапата беше набита през парцал, но пък беше стара и тя успя да я избута с върха на ножа. Очите и се насълзиха от изпаренията. Понечи да сипе малко от златисто-кафявата течност в паничката...
- Недей! – извика жабокът – Ще ни стъпчат до смърт. Само я остави за малко отворена.
Изпаренията се надигнаха от бутилката като мараня.
Тогава тя го долови – усещането за приковано, даже занитено за бутилката внимание в тъмната хладна стая.
Тя седна на доилното столче и каза:
- Добре, може да излезете.
Те бяха стотици. Надигнаха се иззад кофите. Спуснаха се по конци от гредите на тавана. Изникваха на сурии иззад рафтовете за сирене. Изпълзяха изпод мивката. Пръкваха се от места, където никога не ще си помислиш че може да се скрие някой с коса като гръмнал портокал.
Всичките бяха високи по около педя и почти целите бяха сини, макар че беше трудно да се каже, дали е синя кожата им, или това е от татуировките, които покриваха цялата им коже която не беше покрита с червена коса. Носеха препаски, а някои бяха облечени и в по още нещо като тънки елечета. Неколцина носеха на главите си заешки или плъхски черепи като някакви шлемове. И всички до един носеха заметнати на гърбовете си мечове, големи почти колкото самите тях.
Обаче, това, което тя забеляза преди всичко, беше че те се боят от нея. Гледаха най-вече в краката си, което не беше гледка за слабосърдечни, защото краката им бяха големи, мръсни и криво-ляво увити в животински кожи, заместващи каквито и да е обувки. Нито един от тях не смееше да я погледне в очите.
- Вие ли бяхте, които напълниха кофите? – попита тя.
Последва много пристъпване от крак на крак и покашляне и хор от “Епа да”
- А сандъка за дърва?
Чуха се още няколко “Епа да”.
Тифани ги погледна пронзително:
- Ами овенът?
Този път всички сведоха поглед.
- Защо откраднахте овена?
Малките мъже замънкаха и се заспоглеждаха, а един от тях си свали шлема от заешки череп и го завъртя нервно в ръце.
- Ми бехме прегладнели, гос’жа – замънка той – Ма па като зацепи’име дека е твойо, юрна’аме са па го върна’аме добичето.
Изглеждаха толкова унили, че на Тифани и стана жал.
- Сигурна съм, че не бихте го откраднали, ако не бяхте толкова гладни – рече да ги поуспокои тя.
Няколкостотин потресени погледа се надигнаха към нея.
- А, бихме, гос’жа, бихме – рече шлемовъртачът.
- Бихте, значи?
Тифани изглеждаше толкова изненадана, че шлемовъртачът се спогледа с колегите си за подкрепа. Всички кимнаха.
- Епа да, гос’жа. Оно си е по-нашенски. Наште ора са се прочули с краднене. А, момци? Оти ни е ръгнала славата?
- Оти краднеме! – извикаха малките сини мъже.
- И още оти, момци?
- Оти са тепаме!
- И още оти?
- Оти пиеме!
- И още?
Тук те малко се позамислиха, но накрая всички стигнаха до едно и също заключение:
- Оти пиеме и са биеме!
- И още нещо требеше да има комай – все още не беше доволен шлемовъртачът – Да бе. Ха кажете на бабаягата, момци!
- Краднеме и пиеме и са биеме! – завикаха в захлас сините хора.
- Ха кажете на бабаягата, що сме ние, момци! – продължи шлемовъртачът.
И се чу звънтенето на множество малки мечове изтеглени от ножниците и вдигнати гордо във въздуха.
- Нак Мак Фигъл! Дребнио Волен Народ! Нема кралье! Нема кралица! Нема болярье! Нема господарье! Никой нема пак да ни излаже!
Тифани ги зяпна. Всички те я гледаха и я чакаха, какво ще стори по-нататък, и колкото по-дълго тя не продумваше, толкова по-обезпокоени ставаха те. Те свалиха мечовете си изглеждайки сконфузено.
- Ама никогиж нема да са бъзикъме с могъща бабаяга, освен мо’eби за люта пиячка. – рече накрая шлемовъртачът, бясно премятайки черепа от ръка в ръка и не отделяйки поглед от бутилката Извънредно Средство – Нема ли да ни услужиш мънечко?
- Аз ли на вас да услужа? – ядоса се Тифани – Искам вие на мен да ми услужите! Някой е откраднал брат ми посред бял ден.
- Вай, вай, вай! – завайка се шлемовъртачът – Она ми доде. Доде ми да гепи. Забави’име са! Оно е не’ено ’личество!
- Какво неизвестно количество? Едно братче си имах и... – възрази Тифани.
Жабокът обаче и обясни:
- Те имат предвид Нейно Величество, кралицата на ...
- Запри си плювалнико! – кресна му шлемовъртачът, но гласът му потъна във вайкането и воя на Нак Мак Фигълите. Те си скубеха косите и тропаха с крака и крещяха “Тежконижално!” и “Вай, вай, вай!” и жабокът се караше с шлемовъртача и всеки повишаваше все повече глас, за да бъде чут...
Тифани се изправи и викна:
- Я всички да млъкнат!
Настана тишина, освен някое друго подсмърчане и приглушено “вай, вай, вай” от задните редици.
- Епа сакахме само да си повърнеме по ориста, гос’жа – оправда се шлемовъртачът целият присвит от страх.
- Не тук! – отсече Тифани цялата трепереща от възмущение – Това е мандра! Тук се държи чисто!
- Ъ... да “се повърнеш по ориста” значи “да се обърнеш с лице към съдбата си” – поясни жабокът.
- Оти кат’ е тук кралицата, нашта келда бърже че зачезнуе. – продължи шлемовъртачът – И че си немаме кой да ни нагледуе.
Някой да ги наглежда ли, помисли си Тифани. Стотици яки дребосъци, всеки от които може да спечели състезание по най-гадно строшен нос, и те имат нужда някой да ги наглежда?
Тя си пое дъх и каза:
- Майка ми плаче вкъщи и ... – “аз не знам как да я утеша” добави тя наум. Не ме бива в тези неща, никога не знам какво трябва да се каже. На глас каза само:
- И си го иска. Ъ. Много си го иска. – добави тя стараейки се да не каже направо “Той и беше любимецът”.
Посочи с пръст шлемовъртача, който заотстъпва.
- Първо на първо, - продължи тя – омръзна ми да си мисля за теб като за шлемовъртач, та как ти е името?
Нак Мак Фигълите изпъшкаха и Тифани дочу един от тях да си мърмори: “Епа да, она си е бабаяга. Бабоягски въпросец беше туй!”
Шлемовъртачът се огледа като че търсейки подкрепа.
- Нечеме си издава имената. – промънка той, но един друг Фигъл, някъде от безопасността на задните редове му изшътка:
- Немой се репчи на бабаяга!
Малкият човек вдигна към нея изтерзан поглед и каза:
- Я, гос’жа, съм Големио човек на клано. А мойто име, оно е … - той преглътна – Роб Секигоопрай Фигъл, гос’жа. Ма много те молим, немой го ползуеш против мене!
Жабокът беше готов да поясни:
- Те си мислят, че в имената има магия. Не ги казват на никого, за да не вземе някой да ги запише.
- Епа да, и да ги тури у засукани докюменти – обади се един Фигъл.
- Като призовки и таквоз – добави друг.
- Или онея ми ти афишища, дето пише “Издирва се” – обади се още един.
- И актове и показания.
- Мале даже заповеди за държане!
Фигълите панически се озъртаха при самата ужасяваща мисъл за писани неща.
- Мислят си, че писмото е даже още по-могъщо – прошепна жабокът - Мислят си, че всяко писмо е магия. Думите ги безпокоят. Виждаш ли им мечовете? Те светят в синьо, когато наблизо има адвокати.
- Добре де – склони Тифани – Най-после стигнахме донякъде. Обещавам никъде да не му пиша името. А сега ми разкажете за тази кралица, която взе Уентуърт. Кралица на какво?
- Не мо’ем го издумам на глас, гос’жа – отвърна Роб Секигоопрай – Она че чуе името си, дето и да сe продума и че ми доде и че ми окне.
- Действително, така си е – подтвърди и жабокът – Хич не ти трябва да я срещаш, ама наистина.
- Много ли е лоша?
- По-лоша. Наричай я просто Кралицата.
- Да, Кралицата – продума Роб Секигоопрай и я погледна с ясните си тревожни очи – Ма ти не найш ли за Кралицата? Мигар не си унука на Баба Болежкова дето тея бърда са и у костите, па да не найш? Не найш ли за работите? Она не ти ли е светнала за работите? Ма бабаяга ли си или що? Епа мо’е ли туй да го бъде ма? Ти ми джасна Зеленозъбата Джейни и са дзвери на Коннико без Чутура право у зъркелите дето си ги нема, па туй ли викаш са, че не найш?
Тифани му се усмихна сковано и прошепна на жабока:
- Какво ми говорят за “наше” нещо си? И какъв е този юнак на Баба Болежкова?
- Доколкото мога да съдя – преведе жабокът – те са втрещени, че не знаеш нищо за кралицата и за... ъ... магичните нработи, което не им се връзва с това, че си внучка на Баба Болежкова и че си устискала на онези чудовища. “Найш” значи “знаеш”.
- Ами юнакът?
- Забрави за юнака. Те си мислят, че Баба Болежкова те е учила на магия. Ще бъдеш ли така добра да ме вдигнеш до ухото си?
Когато Тифани го дигна, той и прошепна:
- Най-добре да не ги разочароваме, нали?
Тя преглътна.
- Но тя никога не ме е учила за никаква магия ... – започна тя. И спря. Вярно си беше. Баба Болежкова не я беше учила на никаква магия. Но за сметка на това всеки ден показваше магия на хората.
...Това се случи когато най-добрата хрътка на Барона я спипали да дави овце. Нали беше ловджийско куче, та като било на баирите, видяло овците да бягат и се впуснало след тях и...
Баронът знаеше, какво е наказанието за давене на овце. На Варовитище си имаше закони, толкова стари, че никой не си спомняше, кой ги е установил. И всеки знаеше, че на кучета убили овца им се полага смърт.
Това куче обаче струваше цели петстотин златни долара, така че, както разправят, Баронът пратил един слуга в бърдата до Бабината колибка на колела. Тя седяла на прага, пушила си лулата и гледала към стадата.
Човекът дошъл при нея на кон и изобщо не си направил труда да слезе. Хич не беше добре да правиш така, ако искаш Баба Болежкова да ти е приятел. Подкованите копита нараняваха торфа. На нея това хич не и харесваше.
Той казал:
- Баронът ти заповядва да намериш начин да се спаси неговото куче, госпожо Болежкова. В отплата, той ще ти даде сто сребърни долара.
Баба се усмихнала накъм хоризонта, попуфкала с лулата си и отвърнала:
- Дигне ли човек ръка на лорда си, тоя човек се обесва. Открадне ли гладуващ човек овца на лорда си, тоя човек се обесва. Убие ли куче овца, това куче се убива. Това са законите на тези хълмове и тези хълмове са в моите кости. Що е един барон, че за него да се наруши законът?
И тя продължила да гледа овците.
- Това място е на Барона – казал слугата – Негов е и законът.
От това как го изгледала тогава Баба косите на човека побелели. Така разправят поне. Но във всички истории за Баба Болежкова все има по нещо приказно.
- Ако, както думаш, е негов законът, тогаз да го наруши той и да види какво ще има да бъде. – казала тя.
След няколко часа Баронът изпратил своя управител, който бил много по-важен човек от предишния, но познавал Баба Болежкова по-добре. Той казал:
- Госпожо Болежкова, Баронът Ви моли да използвате Вашето влияние за спасяването на кучето му. Той с удоволствие би отделил петдесет златни долара за да помогне за решаването на тази сложна ситуация. Сигурен съм, че виждате, как това ще облагодетелства всички заинтересувани страни.
Баба попуфкала с лулата си, погледнала към новите агнета и рекла:
- За господаря си говориш ти, твоят господар говори за кучето си. Но кой говори за хълмовете? Де е Баронът, че за него да се наруши законът?
Разправят, че като казали това на Барона, той съвсем се смълчал. Но макар да е бил надут, и често твърдоглав, а и твърде надменен, той не е бил глупав. Вечерта той отишъл до колибата и седнал на торфа наблизо. След малко Баба му казала:
- С какво да ти помогна, господарю?
- Бабо Болежкова, моля за пощада за кучето ми. – рекъл Баронът.
- Носиш ли жълтици? Носиш ли сребърници? – попитала го тя.
- Нито злато, нито сребро.
- Добре. Че закон, който се изменя с жълтици и сребърници, не е читав закон. С какво идеш, господарю?
- Аз те моля, Бабо Болежкова.
- Зарад твоята дума ли искаш да се наруши законът?
- Точно така, Бабо Болежкова.
Тогава, тъй разказват, Баба погледала някое време залеза и накрая продумала:
- Иди тогаз призори долу край старата каменна плевня и ще се види, може ли старо куче нови неща да научи.
Почти всички от селото се насъбраха следващата сутрин край старата каменна плевня. Баба пристигна с един от по-малките фургони на чифлика, с който докара една овца с новороденото и агне и ги вкара в плевнята.
Докараха и кучето. То беше нервно и раздразнително след цяла нощ прекарана на верига и все се опитваше да ухапе мъжете, държащи го на два кожени каиша. Беше цялото космато и имаше едни ми ти зъби.
Баронът пристигна с управителя си, и двамата на коне. Баба Болежкова им кимна и отвори вратата на плевнята.
- Да не би да вкараш кучето в плевнята при овцата, госпожо Болежкова? – попита управителят – Да не искаш агнето да му приседне?
Никой не се засмя. Никой не харесваше особено управителя.
- Ще го видим туй – рекла Баба.
Мъжете завлекоха кучето до вратата, хвърлиха го в плевнята и бързо затръшнаха вратата. Хората се завтекоха към малките прозорчета.
Агнето заблея, кучето заръмжа и се разнесе едно беее от майката на агнето. Но то не беше нормалното овчо беее. В него имаше стоманена нишка.
Нещо удари вратата и тя подскочи на пантите си. Отвътре кучето изскимтя.
Баба вдигна Тифани до едно от прозорчетата.
Поразеното куче се опитваше да се изправи на крака, но нямаше шанс, защото овцата пак се беше понесла към него и седемдесет фунта разярена овца го премазаха като таран.
Баба върна Тифани на земята и си запали лулата. И си запуфка най-кротко, докато плевнята зад нея се тресеше, а кучето виеше и скимтеше.
След някоя друга минута тя кимна към мъжете и те отвориха вратата.
Кучето излезе куцайки на три лапи, но едва измина няколко крачки, когато овцата изскочи след него и го цапардоса толкова силно, че то се претърколи. И остана да си лежи. Може би беше разбрало какво го чака, ако пак се опита да се изправи.
Баба Болежкова пак кимна на мъжете и те хванаха овцата и я завлякоха в плевнята.
Баронът гледаше с отворена уста.
- Миналата година той уби глиган! – най-накрая каза той – Какво си му направила?
- Ще се оправи той – рече Баба, старателно отбягвайки въпроса – Пострадала е най-вече гордостта му. Но не ще погледне той вече овца, туй аз ще ти река – и тя си наплюнчи десния палец и го изпъна.
След кратко колебание Баронът наплюнчи неговия палец, наведе се и го притисна в нейния. На Варовитище договор скрепен с палци не се разваля.
- За теб, по твойта дума, законът бе нарушен. – каза Баба Болежкова – Ще имаш ли това на ум, ти който отсъждаш на съд? Ще помниш ли този ден? И ние ще да имаме тъжба.
Баронът и кимна.
- Така бива – рече Баба Болежкова и палците им се разделиха.
На следващия ден Баронът все пак в известен смисъл и даде злато, но това беше само златистия станиол на една унция от “Веселия моряк” – Баба се съгласяваше да пуши единствено този евтин и противен тютюн за лула. Тя винаги се вкисваше, когато бродещите търговци закъсняваха и запасът и свършеше. Не можеш да подкупиш Баба Болежкова и за цялото злато на света, но със сигурност може да и привлечеш вниманието с унция от Веселия моряк.
След тази случка нещата станаха много по-леки, управителят не беше чак толкова неприятен, когато изполничарите закъсняваха с арендата, Баронът стана малко по-учтив към хората, а бащата на Тифани каза една нощ след две бири, че на Барона му било показано, какво става, когато овцете се надигнат и че някой ден нещата може да са различни, но майка и му зашътка да не говорел така, защото никога не можело да се знае кой ще чуе.
А един ден Тифани го чу да казва тихичко на майка и:
- Ами че то беше стар овчарски номер, нищо повече. Стара млечна овца винаги ще се бие като лъв за агнето си, всички го знаят.
Това е било чалъмът. Никаква магия нямаше в него. Но по онова време то си беше магия. И не преставаше да бъде магия, само защото си научила трика...

Нак Мак Фигъл внимателно наблюдаваха Тифани поглеждайки от време на време с въжделение бутилката със Специално Средство за Овчи Натривки. А дори не съм намерила училището за вещици, помисли си тя. Не знам и едничко заклинание. Нямам си дори островърха шапка. Дарбите ми са в правенето на сирене и да не се щурам в паника когато нещата се оплескат. О да, имам си и жаба. И не разбирам и половината от това, което говорят тези дребни мъже. Обаче те знаят кой е взел брат ми. Някак си си мисля, че Баронът ще си няма на представа, как да се оправи с това. Е, аз също, но аз може да си нямам на представа по по-разумен начин.
- Аз ... си спомням много неща за Баба Болежкова – каза наглас тя – Вие какво искате от мен?
- Епа келдата ни прати – отговори Роб Секигоопрай – Усетила е она дека нено ‘личество че доде. ‘Нае она дека беля иде. Та ни вика она дека лошо че става, та да одиме да намериме новата бабаяга дето е рода на Баба Болежкова и она че най’ кво да пра’и.
Тифани срещна стотици изпълнени с очакване погледи. Някои от Фигълите имаха пера в косите си и огърлици от къртичи зъби. Не можеш просто да вземеш да кажеш, че не си вещица на някой, боядисал половината си лице тъмно-синьо и носещ меч голям колкото него си. Не можеш просто да разочароваш такъв човек.
- А вие ще ми помогнете ли да върна брат си? – попита тя.
Израженията на Фигълите изобщо не се промениха. Тя опита отново:
- Можете ли да ми помогнете да отмъкна брат си от кралицата?
Стотици мънички грознички личица забележимо грейнаха.
- Ихаа, ей сега веч си приказваме по нашенски – каза Роб Секигоопрай.
- Не... съвсем. Ще ме изчакате ли само за миг? Само да си взема някои неща – каза тя, стараейки се да звучи все едно знае какво прави. Върна тапата на бутилката Специално Средство за Овчи Натривки. Нак Мак Фигъл въздъхнаха.
Тя отскочи до кухнята, намери торба, взе малко превръзки и балсам от кутията за лекарства, добави шишето Специално Средство за Овчи Натривки, защото баща и казваше, че на него винаги му се отразявало добре и по някое време се усети, че е взела и книгата Болести по овцете и тигана. Можеше пък да потрябват.
Човечетата не се виждаха никакви когато тя се върна в мандрата.
Тя знаеше, че трябва да каже на родителите си, какво става. Но нищо нямаше да се получи. Щеше да излезе “врели некипели”. Впрочем с малко късмет тя би могла да прибере Уентуърт преди изобщо да усетят, че я няма. Но все пак, за всеки случай...
Тя си водеше дневник в мандрата. Сиренето си изискваше наблюдение и тя винаги си записваше подробности като колко масло е направила и колко точно мляко е употребила.
Тя го обърна на нова страница, взе молива и почна да пише подавайки езика си от крайчеца на устата си.
Постепенно се появиха и Нак Мак Фигълите. Не беше просто да излязат иззад разни неща и със сигурност не изникваха по вълшебство от нищото. Появиха се, както се виждат образи в облаците или огъня – изглежда се показваха само когато се вгледаш внимателно и поискаш да ги видиш.
Те гледаха със страхопочитание движението на молива и тя ги дочу да си говорят:
- Глейте пишещата клечка как са врътка. Е това е бабоягска работа.
- Леле, ма она писуваньето го отбира, нема хън-мън.
- Ма нема да ни записуеш имената, нал’тъй гос’жа?
- Епа да, они мо’е да окошарят чиляко има ли писмени свидетелства, нема лабаво.
Тифани свърши да пише и прочете бележката:

Скъпи мамо и татко,
Отидох да търся Уентуърт. Всичко ще мине напълно вероятно много добре, защото съм с някои приятели познати хора които знаят Баба, пп сирената от трети рафт ще трябва да се обърнат утре ако аз не се върна
С обич, Тифани

Тифани вдигна поглед и срещу нея изникна Роб Секигоопрай, който се беше изкатерил по крака на стола и внимателно наблюдаваше молива да не би да запише нещо опасно.
- Можехте просто да дойдете и да ме попитате от самото начало – каза му тя.
- Мале не мо’ехме да ми те припознаем, бе гос’жа. Цела сурия дългурести женоря одят по чифлико. Не моехме да найм че си ти, додека не фана Прост Уили.
Не може да бъде, помисли си Тифани.
- Да, обаче нямаше защо да крадете овена и яйцата – продължи тя строго.
- Ма те не беха заковани, бе гос’жа – отвърна Роб Секогоопрай все едно това си беше законно оправдание.
- Не може да се коват яйца! – отсече Тифани.
- Мале, найш ги ти сите премъдрости, гос’жа – отвърна Роб Секигоопрай – Я викам като си свършила с писуваньето, най-убаво да одиме. Немаш ли метла?
- Ъ... не – каза Тифани – Най-важното в магията – додаде тя високомерно – е да знаеш, кога да не я използваш.
- Убаво – каза простичко Роб Секигоопрай и се спусна пързаляйки се по крака на масата – Ха ми ела, Прост Уили.
Един Фигъл, подозрително приличащ на сутрешния крадец на яйца, пристъпи до Роб Секигоопрай и двамата леко се наведоха.
- Ха рипни върху ни, ако обичаш, гос’жа – покани я Роб Секигоопрай.
Още преди Тифани да може да си отвори устата, жабокът и прошепна с края на устата си, който край, понеже той беше жабок, си беше доста обширен:
- Един единствен Фигъл може да вдигне едър човек. Ти не би могла да ги стъпчеш дори да опиташ.
- Хич не искам да опитвам!
Тифани много внимателно вдигна единия си голям ботуш. Прост Уили се намъкна под него и подпря ботуша. Все едно беше стъпила на тухла.
- Оп са другото чепиче – подкани я Роб Секигоопрай.
- Ще падна!
- Нема ма, нас си ни бива.
И ето че Тифани се изправи върху две пиктсита. Усещаше ги да мърдат под нея натам-насам, за да я държат в равновесие. Обаче се чувстваше много сигурно. Беше досущ като да си с наистина дебели подметки.
- Ха да одиме – изкомандва Роб Секигоопрай из-под нея – И нема ми се плашиш че твоят писанчо че ги тепа ситните пилещари. Неколко момци че остаят тука да нагледуят!

Плъхарко се примъкваше нагоре по клона. Не беше особено добър в минаването на друг акъл. Но пък беше добър в намирането на гнезда. Беше чул цвърченето чак от другия край на градината и дори от подножието на дървото можеше да види три малки жълти човчици в гнездото. Той напредна още малко готвейки се за скок. Още малко и...
Три Нак Мак Фигъла захвърлиха сламените си човки и весело му се ухилиха.
- А мараба, гос’ин Писанчо – рече единият – Нечем да се учим, а? ЧИК-ЧИРИК!