Глава 9

Загубени момчета

Стонът ехтеше над сечището, печален като месец от понеделници.
- Оууууууооооооооооуууууууу...
Звучеше като животно в ужасна болка, но всъщност беше
Не-толкоз-голем-като-Средно-голем-Джок-но-по-голем-от-Дребен-Джок-Джок, който стоеше върху една снежна пряспа с една ръка, притисната до сърцето и другата протегната, много театрално.
Също така си въртеше и очите.
- Ооооооооооооооооооооооо...
- Ах, музата е ужасно нещо, когато ти се случва - каза Роб Секогоопрай, слагайки ръцете си на ушите.
- Оооооооплакваме във велика печал и тррревога - стенеше пиксито - гледката скръбна на Земята на феите...
Във въздуха летящите създания спряха да атакуват и побягнаха в паника. Някои от тях се сблъскаха едно в друго.
- Където ужасни инциденти се случват всеки ден - рецитираше
Не-толкоз-голем-като-Средно-голем-Джок-но-по-голем-от-Дребен-Джок Джок
- Включително, съжалявам да го кажа, въздушна атака от иначе доста прррривлекателни феи...
Летящите пищяха. Някои паднаха в снега, но тези, които все още бяха способни да летят, се струпаха между дърветата.
- Наблюдавана от нас и ознаменувана от тези импровизирани рими. -
Не-толкоз-голем-като-Средно-голем-Джок-но-по-голем-от-Дребен-Джок-Джок изкрещя след тях.
И те се изгубиха.
Фийгълите започнаха да се надигат от земята. Някои кървяха, там където феите ги бяха ухапали. Няколко лежаха, превивайки се и пъшкаха.
Тифани погледна собствения си пръст. Ухапването на феята беше оставило две малки дупчици.
- Не е толкоз зле. - Роб Секигоопрай изкрещя отдолу. - Никой не е взет от тех, само неколко случая, дето момците не са си сложили ръцете на ушите навреме.
- Добре ли са те?
- О, ще се оправят.
От купчина сняг Уилям потупа по рамото приятелски
Не-толкоз-голем-като-Средно-голем-Джок-но-по-голем-от-Дребен-Джок-Джок.
- Това, момко, - каза той гордо - беше най-лошата поезия, която съм чувал от дълго време. - Беше оскърррбление за ухото и мъчение за душата. Последната двойка стихове се нуждаят от още работа, но добре си усвоил стененето. Един похвален опит! Ще направим гонагъл от теб!
Не-толкоз-голем-като-Средно-голем-Джок-но-по-голем-от-Дребен-Джок-Джок се изчерви щастливо.
"В Земята на феите думите наистина притежават сила." - помисли си Тифани - "И аз съм по-реална. Ще запомня това."
Пикситата се строиха в боен ред отново, въпреки че той беше доста безреден. Тифани също не бързаше напред този път.
- Това беха твойте малки човечета с криле. - каза Роб, докато Тифани си смучеше пръста. - Доволна ли си сега?
- Защо те се опитваха да ви отнесат?
- А, те носят жертвите си в гнездата си, дето техните малки...
- Стоп! - каза Тифани. - Това ще е ужасно, нали?
- О, епа да. Страховито.
- И вие сте живели тук?
- А, то не беше толкоз лошо тогаз. Не беше перфектно, забележи, ама Кралицата не беше толкоз студена в тия дни. Кралят още беше наоколо. Тя беше винаги щастлива тогава.
- Какво стана? Кралят умря ли?
- Не. Те изрекоха думи, ако ме разбираш. - каза Роб.
- О, имаш предвид спор...
- Нещо таквоз, може би. - каза Роб. - Но това беха магически думи. Гори беха унищожени, планини избухнаха, неколко стотин умряха, такива неща. И той отиде в неговия собствен свят. Страната на феите никога не е била пикник, дори в старите дни. Но беше добре, ако стоиш нащрек, и имаше цветя и птички и лято. Сега има сънтутници и хрътки и жилещи феи и таквиз
неща, промъкващи се от техните светове и цялото място пропада.
"Неща, взети от техните светове" - мислеше Тифани, докато крачеше през снега. - "Светове, наблъскани заедно, като грахови зърна в торба или скрити един в друг като мехури в други мехури."
Тя си представи нещата, промъкващи се от техните светове в други, по същия начин, както мишките нападат шкафа. Само че това бяха неща, по-лоши от мишките. Какво би направил сънтутникът, ако дойде в нашия свят? Ти никога няма да разбереш, че е там. Той ще седи в ъгъла и няма да го видиш никога, защото няма да ти позволи. И ако той промени начина, по който виждаш света, докара ти кошмари, накара те да искаш да умреш...
Нейният втори акъл добави: "Чудя се колко вече имаме и не знаем? И аз съм в Страната на феите, където сънищата могат да нараняват. Някъде всички приказки са истина и песните са верни. Мислех, че това, което каза келдата, е странно..."
Вторият акъл на Тифани каза: "Чакай малко, това Първи акъл ли беше?" И Тифани си помисли:
"Не, това беше Трети акъл. Аз мисля за това как мисля за това, което мисля. Поне така мисля."
Нейният Втори акъл каза: "Нека всички да се успокоим, моля, все пак това е една доста малка глава."
Те вървяха през гората. Или, може би, това беше горичка, която някак се движеше около тях, докато вървяха. Това беше Страната на феите все пак. Не можеш да й вярваш.
И снегът продължаваше да изчезва, където Тифани стъпваше, и тя само трябваше да погледне някое дърво, за да поумнее то и да направи опит да изглежда повече като дърво.
"Кралицата е...добре, кралица," - помисли Тифани. - "Тя си има неин собствен свят. Може да прави каквото си иска там. И всичко, което прави, е да краде неща и да се бърка в живота на хората..."
Чу се тропот на копита отдалеч. "Това е тя! Какво да правя? Какво да кажа?"
Нак Мак Фийгъл наскачаха зад дърветата.
- Махни се от пътя! - изсъска Роб Секигоопрай.
- Тя може още да го държи при себе си! - каза Тифани, вкопчвайки се в тигана нервно и втренчвайки се в сините сенки между дърветата.
- Е, и? Ще намерим начин да го откраднем от нея! Тя е Кралицата! Нема да се бием с Кралицата лице в лице!
Копитата се чуваха по-силно и сега звучаха, като че ли имаше повече от едно животно. Един елен се появи между дърветата, пот се лееше от него.Той се втренчи в Тифани с диви червени очи и тогава, засилвайки се, я прескочи. Тя подуши вонята му, когато се сви, почувства потта му на врата си.
Това беше истинско животно. Не можеш да си въобразиш смрад като тази.
И тогава се появиха кучетата. Първото тя удари с ръба на тигана, поваляйки го. Другото се обърна да я захапе и погледна надолу изумено, когато пиксита изригнаха изпод снега под всяка лапа. Трудно е да хапеш някой, когато всяка от четирите ти лапи се движи в различна посока, а тогава останалите пиксита се приземиха на главата му и хапането на каквото и да е скоро стана...невъзможно. Нак Мак Фийгъл мразеха хрътките. Тифани вдигна поглед към белия кон. Той също беше истински, доколкото тя можеше да прецени. И имаше момче върху него.
- Коя си ти? - каза то. Прозвуча като: "Какво нещо си ти?"
- Кой си ти? - каза Тифани, отмятайки косата от очите си. Това беше най-доброто, което можеше да направи точно сега.
- Това е моята гора - каза момчето. - Заповядвам ти да правиш, каквото кажа!
Тифани се взря в него. Мътната, втора ръка светлина на Страната на феите не беше много добра, но колкото повече го гледаше, толкова по-сигурна беше.
- Твоето име е Роланд, нали? - каза тя.
- Не смей да ми говориш така!
- Да, така е. Ти си син на Барона!
- Нареждам ти да спреш да говориш! - Изражението на момчето беше странно, сбръчкано и розово, като че ли се опитваше да не заплаче. То вдигна ръка с камшик за езда в нея. Чу се глухо "туп". Тифани бързо погледна надолу. Нак Мак Фийгъл бяха формирали купчина под корема на коня и един от тях, покачен на раменете им, току-що беше отрязал ремъка на седлото. Тя бързо подпря ръка.
- Остани така! - изкрещя, опитвайки се да звучи заповедно. - Ако мръднеш, ще паднеш от коня!
- Това магия ли е? Ти вещица ли си? - момчето хвърли камшика и извади дълга кама от колана си. - Смърт на вещиците!
Той пришпори коня с рязко движение и тогава се случи един от тези дълги моменти, когато цялата вселена казва "ох", и все още държейки камата, момчето се завъртя на коня и се приземи в снега. Тифани знаеше какво ще се случи. Гласът на Роб Секигоопрай ехтеше между дърветата:
- Сега загази, приятелче! Дръжте го!
- Не! - извика Тифани. - Стойте далеч от него!
Момчето залази назад, взирайки се в Тифани в ужас.
- Познавам те. - каза тя. - Казваш се Роланд. Ти си син на Барона. Казаха, че си умрял в гората...
- Не трябва да говориш така!
- Защо не?
- Лоши неща ще се случат!
- Те вече се случват - каза Тифани. - Виж, аз съм тук, за да спася моя...
Но момчето беше станало на крака и бягаше обратно през гората. То се обърна и изкрещя:
- Стой далеч от мен!
Тифани побягна след него, прескачайки покрити със сняг пънове и го видя отпред, скривайки се зад дърветата. Тогава то се спря и погледна назад. Тя побягна, за да му каже: "Знам как да те измъкна оттук..."
- и затанцува.
Тя държеше ръката на папагал, или поне някой, който имаше глава на папагал. Краката й се движеха под нея грациозно. Те я въртяха наоколо и в това време ръката й беше хваната от паун, или поне някой с глава на паун. Тя хвърли поглед през рамото му и видя, че сега беше в стая, не, бална зала, пълна с маскирани танцуващи хора.
"А, - помисли си тя. - Друг сън. Трябва да внимавам къде ходя."
Музиката беше странна. Имаше ритъм в нея, но звучеше глухо и чудато, като че ли беше изсвирена наобратно, под вода, от музиканти, които не са виждали инструментите си преди това. И тя се надяваше, че танцьорите носят маски. Тя осъзна, че гледа през дупките за очи на маска и се зачуди каква е тя. Също така беше облечена в дълга рокля, която блестеше.
"ОК - помисли си предпазливо. - Там имаше сънтутник и аз не спрях да се огледам. И сега съм в сън. Но той не е мой. Той използва, каквото намери в ума ти, но аз никога не съм била на нещо такова..."
- Фаа уаа фуа уаа уа? - каза паунът. Гласът му беше като музиката. Звучеше почти като глас, но не беше.
- О, да. каза Тифани. - Чудесно.
- Фуаа?
- О. Ъъъ...ууф фауф фуаф?
Това изглежда вършеше работа. Пауноглавият танцьор се поклони леко, казвайки "Муа уаф уаф" тъжно, и се изгуби.
"Някъде тук е сънтутникът. - каза си Тифани. - И трябва доста да го бива. Това е голям сън."
Макар че дребни детайли бяха сбъркани. Там имаше стотици хора в залата, но онези в далечината, въпреки че се движеха по доста естествен начин, изглеждаха също като дърветата - петна и водовъртежи от цветове. Макар че трябваше внимателно да гледаш, за да го забележиш.
"Първото зрение" - помисли си Тифани.
Хора в бляскави дрехи и маски вървяха ръка за ръка покрай нея, сякаш тя беше просто друг гост. Те не се присъединиха към следващия танц, а се движеха в посока на дългите маси покрай едната стена на залата, които бяха пълни с храна.
Тифани беше виждала такава храна само на картинка. Хората не гладуват във фермите, но дори храната да е в изобилие, на Прасоколеда или след жътва, тя никога не изглежда като тази. Фермерската храна е в предимно бяло или кафяво. Никога не е розова или синя, и никога не трепери. Там имаше неща на клечка, и неща, които блестяха и лъщяха в купи. Нищо не беше семпло. Всичко имаше крем отгоре, или шоколадени кръгове, или хиляди малки цветни топчици.
Всичко беше завъртяно или глазирано или прибавено към друго или миксирано. Това не беше храна; беше това, което ще стане храната, ако е била добра и е отишла в рая на храните.
Това не беше само заради самото ядене, беше заради шоуто. Беше пълно с купчини зеленина и огромни аранжименти от цветя. Тук там грамадни прозрачни скулптури бяха крайъгълни камъни в този пейзаж от храна. Тифани се пресегна и докосна един блестящ петел. Той беше от лед, влажен под пръстите й. Имаше и други...весел дебелак, купа плодове, всичките изрязани в леда, лебед... Тифани беше, за момент, изкушена. Изглежда беше минало доста време, откакто не беше яла нищо. Но храната беше толкова задължаваща, изобщо не храна. Тя беше примамка. Предполагаше се да казва: "Здравей, малко детенце. Изяж ме."
"И аз налапвам въдицата." - помисли Тифани. Създанието не беше помислило за сирене - и там имаше сирене. Изненадващо сиренето винаги беше било там.
Тя беше виждала картинки на много различни видове сирена в Алманаха. Тя беше добра в правенето на сирене и винаги се беше чудила какъв вкус имат другите сирена. Там имаше чуждестранни сирена със странни имена като Treble Wibbley, Waney Tastey, Old Argg, Red Runny и легендарното Ланкърско синьо, което трябваше да бъде заковавано към масата, за да не напада другите сирена.
Само вкусване няма да навреди, сигурно. Не е същото като ядене, нали? Все пак, тя се контролираше, нали? Нима тя не беше прозряла, че това е сън? Така, че няма да има никакъв ефект, нали? И...да, сиренето е голямо изкушение за всекиго...ОК, сънтутникът създаде сирене, веднага щом тя помисли за него, но...
Тя вече държеше нож за сирене. Не помнеше да го е вдигала.
Капка студена вода капна на ръката й. Това я накара да погледне най-близката блестяща ледена скулптура. Сега тя беше овчарка, с рокля, все едно е натъпкала дисаги в нея, и голямо боне. Тифани беше сигурна, че тя беше лебед, когато я погледна преди.
Гневът се върна. Без малко да бъде направена на глупачка! Тя погледна ножа за сирене.
- Бъди меч! - каза. Все пак, сънтутникът правеше истински съня, но тя сънуваше. Тя беше истинска. Част от нея не спеше.
Чу се звук от метал.
- Поправка, - каза Тифани - Бъди меч, който не е толкова тежък.
Този път тя получи нещо, което да може да държи. Зелената салата зашумоля и червенокоса глава се подаде.
- Пссст, - прошепна тя. - Не яж канапетата сирене!
- Малко закъсня!
- А, разправяш се тука с дъртия сънтутник. - каза Роб Секогоопрай.- Сънят не щеше да ни пусне, докато не се облечем, както му е редът.
Той отстъпи, изглеждайки много смутен в черен костюм с папийонка. Чу се още шумолене и другите пиксита избутаха настрани зелената салата. Те изглеждаха малко като червенокоси пингвини.
- Облечени, както му е редът? - каза Тифани.
- Епа да. - каза Прост Уили, който имаше парче маруля на главата си. - И тез панталони са малко изтъркани на дъното, мога да ти кажа.
- Забеляза ли вече създанието? - каза Роб Секигоопрай.
- Не! Много е претъпкано!
- Че ти помогнем да го видиш. - каза Роб Секигоопрай. - Нещото не мой да се крие, ако си достатъчно близо. Бъди внимателна! Ако си мисли, че че го бъхтиш, не се знай какво че опита. Разпръснете се, момци, и се преструвайте, че се забавлявате.
- Кво? Имаш предвид да се напием, и да се бием, и такива неща? - каза Прост Уили.
- Кривънци, не мога да повярвам. - каза Роб Секигоопрай, завъртайки очи. - Не, глупако! Тва е шик парти! Означава да разговаряте и да се смесите с тълпата.
- Ааа, аз съм прочут смесвач! Няма дори да разберат, че сме тук! - каза Прост Уили. - Айде!
Дори насън, дори на изискано парти, Нак Мак Фийгъл знаеха как да се държат. Щурмуваш лудо и крещиш...любезно.
- Приятно временце за това време на годината, нали, тъпанар?
- Ей, овнешка главо, немаш ли пържени картофки за едно старо другарче?
- Не мисля, че бендът свири божествено!
- Позапържи ми повече хайвера бе!
Имаше нещо погрешно в тълпата. Никой не се паникьоса или опита да избяга, какъвто беше правилният отговор на нашествие от фийгъли.
Тифани тръгна отново през тълпата. Маскираните хора не проявяваха никакво внимание към нея. Защото бяха хора за фон, както дърветата бяха за фон, помисли тя. Тя тръгна през залата към двойка врати и ги отвори. Там нямаше нищо, освен чернота. Така...единственият път навън беше да намери сънтутника. Всъщност тя не очакваше друго. Той можеше да е навсякъде.
Можеше да е зад маска или да бъде маса. Можеше да е всичко.
Тифани се взря в тълпата. И там тя видя Роланд.
Той седеше сам на маса. Тя беше отрупана с храна и той държеше лъжица в ръка. Тя притича и я блъсна на пода.
-Нямаш ли никакво предчувствие? - каза тя, дърпайки го нагоре. - Искаш да останеш завинаги тук ли?
Тогава тя почувства движение зад себе си. По-късно беше сигурна, че не е чула нищо. Тя просто знаеше. Все пак това беше сън.
Тя се озърна, и там беше сънтутникът. Беше почти скрит зад една колона. Роланд просто я гледаше.
- Добре ли си? - каза Тифани отчаяно, опитвайки се да го разтърси. - Ял ли си нещо?
- Фуа фуа фаф - измърмори момчето.
Тифани се обърна към сънтутника. Той се движеше срещу нея, но много бавно, опитвайки се да остане в сенките. Изглеждаше като малък снежен човек, направен от мръсен сняг.
Музиката стана по-шумна. Свещите засветиха по-ярко. На огромния дансинг двойките с животински глави се въртяха все по-бързо и по-бързо. И подът блестеше. Сънят беше в опасност. Нак Мак Фийгъл бягаха към нея от всяка част на дансинга, опитвайки се да бъдат чути над врявата. Сънтутникът се накланяше срещу нея, с дебели бели пръсти сграбчвайки въздуха.
- Първото Зрение. - пое си дъх Тифани.
Тя отряза главата на Роланд.
Снегът се беше стопил над сечището, и дърветата изглеждаха истински като прилични дървета. Срещу Тифани сънтутникът падна назад. Тя държеше стария тиган за пържене в ръка, но той беше красиво гравиран. Странни неща са сънищата.
Тя се обърна и се оказа срещу Роланд, който се взираше в нея с лице, така бледо, че можеше да е сънтутник.
- Той беше уплашен, - каза тя. - Искаше да нападна теб, вместо него. Опита се да изглежда като теб и да направи теб като сънтутник. Но не знаеше как да говори. Ти знаеше.
- Можеше да ме убиеш! - каза той дрезгаво.
- Не. - каза Тифани. - Току-що обясних. Моля те, не бягай. Виждал ли си малко момченце тук?
Лицето на Роланд се набръчка. - Какво? - каза той.
- Кралицата го взе. - каза Тифани. - Аз ще го доведа вкъщи. Ще взема и теб, ако желаеш.
- Ти никога няма да излезеш оттук. - въздъхна Роланд.
- Аз влязох, нали?
- Влизането е лесно. Никой не е излязъл!
- Мисля да намеря начин. - каза Тифани, опитвайки се да звучи по-уверено, отколкото се чувстваше.
- Тя няма да те пусне! - Роланд отново започна да се дърпа назад.
- Моля те не бъди толкова... толкова глупав. - каза Тифани. - Аз ще намеря Кралицата и ще си взема моя брат, каквото и да казваш. Разбра ли? Стигнах далече. И имам помощ, знаеш.
- Къде? - каза Роланд.
Тифани се огледа. Нямаше и следа от Нак Мак Фийгъл.
- Те винаги се връщат. - каза тя. - Точно когато имам нужда от тях.
Направи й впечатление, че взезапно гората стана много...празна. Стори й се по-студено.
- Ще бъдат тук всеки момент. - прибнави тя с надежда.
- Те са хванати в съня. - каза Роланд решително.
- Не могат. Аз убих сънтутника!
- По-сложно е от това. - каза момчето. - Ти не знаеш как е тук. Тук има сънища в сънищата. Има... други неща, които живеят в сънищата, ужасни неща. Никога не знаеш кога наистина си се събудил. И Кралицата контролира всички тях. Те са все пак от Страната на феите. Не можеш да им вярваш. Не можеш да вярваш на никого. Аз не ти вярвам. Ти вероятно си само друг сън.
Той се обърна и тръгна, следвайки следите от копитата. Тифани се обърка. Единствената друга реална личност си отиваше, оставяйки я тук с нищо друго, освен дърветата и сенките.
И, разбира се, каквито ужасни неща идваха срещу нея през тях...
- Ъъъ... - каза тя. - Хей? Роб Секигоопрай? Уилям? Прост Уили?
Нямаше отговор. Нямаше дори ехо. Тя беше сама, сама с ударите на сърцето си.
Е, добре, тя се беше била с разни неща и беше победила, нали? Но Нак Мак Фийгъл бяха там и някак го бяха направили по-лесно. Те никога не се предаваха, нападаха абсолютно всичко и не знаеха значението на думата "страх". Тифани, която беше прочела речника, имаше Втори Акъл.
"Страх" беше една от хилядите думи, чието значение пикситата вероятно не знаеха. За нещастие, тя го знаеше. И вкуса, и чувството на страх, също. Чувстваше го сега. Тя стисна тигана. Вече не й изглеждаше толкова добро оръжие.
Студените сини сенки под дърветата изглежда се разстилаха повече. Те бяха по-тъмни пред нея, където бяха следите от копита. Странно, гората зад нея изглеждаше почти светла и канеща. "Някой не иска да продължа.", помисли тя. Това беше...доста обнадеждаващо. Но здрачът беше мъглив и блещукаше неприятно. Всичко можеше да почака. Тя също можеше да почака. Тя осъзна, че чакаше Нак Мак Фийгъл, надявайки се, че ще чуе внезапен вик, дори
"Кривънци!" (Тя беше сигурна, че това е ругатня.) Тя извади жабока, който лежеше, хъркайки на дланта й и го мушна.
- Кво? - изкряка той.
- Стоя в гората на лошите сънища, сама съм и мисля, че се стъмва, - каза Тифани. - Какво да правя?
Жабокът отвори замъглено око и каза: - Напусни я.
- Това не е много голяма помощ!
- Най-добрият съвет е това. - каза жабокът. - Сега ме върни обратно, студът ме прави летаргичен.
Неохотно Тифани го върна в джоба на престилката си и ръката й напипа "Болести по овцете".
Извади я и я отвори наслуки. Там имаше лек за Газове, но беше зачертан с молив. В полето беше написано с едрия закръглен грижлив почерк на Баба Болежкова:
Това не действа. Една чаена лъжица терпентин действа.
Тифани грижливо затвори книгата, и я върна нежно, за да не обезпокои спящия жабок. После, сграбчвайки тигана силно, пристъпи в дългите сини сенки. "Как може да има сенки, когато няма слънце?", помисли тя, защото беше по-добре да мисли за такива неща, отколкото за други, по-лоши, които й бяха в ума. Но тези сенки не се нуждаеха от светлина да ги създаде. Те
пълзяха в снега и се дърпаха, когато тя вървеше срещу тях. Това поне беше успокоително. Те се трупаха зад нея. Следваха я. Тя се обърна и тропна с крак няколко път и те побягнаха зад дърветата, но тя знаеше, че прииждат пак, когато не гледа. Тя видя сънтутник надалеч,наполовина скрит зад дърво. Изкрещя и размаха тигана заплашително и той се раздвижи бързо. Когато се огледа наоколо, видя двама зад нея, на голямо разстояние. Следите водеха нагоре в гъста мъгла, която светеше слабо. Тя тръгна натам. Нямаше друг път. Когато стигна върха на възвишението, погледна надолу в плитка долина. Там имаше четирима сънтутника - големи, по-големи, отколкото беше виждала досега. Те седяха в квадрат, тантурестите им крака протегнати пред тях. Всеки имаше златен нашийник, закрепен към верига.
- Опитомени? - Тифани се зачуди на глас. - Но...
"... кой ще сложи нашийник на врата на сънтутник? Само някой, който може да сънува толкова добре, колкото те могат. Ние опитомяваме овчарските кучета, за да ни помагат да подкарваме овцете," мислеше тя. "Кралицата използва сънтутниците, за да подкарва сънищата..."
В центъра на квадрата, образуван от сънтутниците, въздухът беше наситен с мъгла. Следите от копита и следите от стъпките на Роланд водеха до опитомените сънтутници и влизаха в облака. Тифани се завъртя наоколо. Сенките се втурнаха назад. Нямаше нищо друго наблизо.
Нито птици пееха, нищо не се движеше в гората. Но тя виждаше сега трима сънтутника, техните големи лица, като от клисаво тесто, се взираха в нея иззад един пън.
Сега тя беше подкарвана. В този момент би било добре да има някой наоколо, който да извика нещо като: "Не! Твърде е опасно! Не го прави!" За нещастие, такъв нямаше. Тя щеше да извърши акт на нечувана храброст и никой нямаше да знае, ако тръгне на зле. Това беше плашещо, но също и...дразнещо. Това беше то...дразнещо. Това място я дразнеше. Цялото беше глупаво и странно. Чувството беше същото, както когато Джени изскочи от реката. От нейната река. И Кралицата отвлече нейния брат. Може би беше егоистично да мисли така, но гневът беше по-добър от страха. Страхът беше влажна студена каша, но гневът имаше острие. Тя можеше да го използва. Те я бяха подкарвали! Като една...една овца!
Добре, една разгневена овца може да прогони лошото куче, скимтящо.
Така...
Четири големи сънтутника, седящи в квадрат. Трябва да е голям сън.
Вдигнала тигана от височината на рамото, за да фрасне всичко, което дойде наблизо, и подтискайки ужасното желание да отиде до тоалетната, Тифани се спусна по нанадолнището, през снега, през мъглата...и влезе в лятото.

Редактирано от i_m_i на 22.06.08 22:27.