Глава 12
Веселия Моряк


... под краката и имаше пясък, белопенни вълни се разбиваха в брега и бавно се оттичаха между камъчетата и всичко това звучеше все едно стара баба смуче кораво лукче.
- Кривънци! Е са па дека сме? - изцепи се Прост Уили.
- Да бе, и оти сите мязаме на жълти гъби? - добави Роб Секигоопрай.
Тифани погледна надолу и се изкиска. Всички пиктсита бяха облечени в дрехите на Веселия моряк - импрегнирани палта и огромни жълти импрегнирани дъждобрани, от които едва им се виждаше по малко от лицата. Те се раздвижиха блъсвайки се от време на време един в друг.
Моят сън! - помисли си Тифани. Сънтутникът използва каквото се намери в главата ти... обаче този сън си е мой. Мога да го използвам.
Уентуърт беше притихнал. Загледал се беше във вълните.
На плажа беше изкарана една лодка. Всичките Нак Мак Фийгъл като едно пиктси (или като една малка жълта гъба) се втурнаха към нея и се заизкачваха през бордовете и.
- Какво правите? - попита ги Тифани.
- Ми я най викам да се чупиме - рече Роб Секигоопрай - Убав сън си намерила, верно си е, ма ич не мо'е тука да останеме.
- Но тук сме на сигурно място!
- Епа се че намери не'но личество път за насекъде - каза Роб докато стотина пиктсита надигнаха едното гребло - И нема да се косиш, оти отбируеме ний от лодки. Нали виде одеве Не-съвсем-дребен Джорджи га беше у потоко с Дребен Боби за риба? Че ние, найш ли, много сме навътре у риболовно-траулерните че и мореплавателните науки.
И вярно, те като че ли наистина разбираха от лодки. Веслата бяха закрепени в ключовете им и една дружина Фийгъли изтика лодката във водата.
- А са ти само ни подай мънечкото лапе - провикна се Роб Секигоопрай от кърмата.
Несигурно, хлъзгайки се по мокрите гладки камъни, Тифани преджапа студената вода и им подаде Уентуърт. Който изглежда си мислеше, че това е страхотна забава.
- Мале малки човечета! - викаше той, докато го поемаха и го спускаха в лодката. Това беше неговата единствена шега, така че скоро тя нямаше да му омръзне.
- А така, убаво бре - говореше му Роб настанявайки го под пейката - А са само тука че ми седиш като добро лапе и нема да зяеш за сладки, оти иначе чичко Роб че ти дърпа ухото.
Уентуърт се изкикоти.
Тифани се втурна обратно към брега и се помъчи да изправи Роланд на крака. Той отвори очи и й хвърли замътнен поглед.
- К'о ста'а? - изломоти той - Ей че странен сън...
И той пак си затвори очите и клюмна.
- Скачай в лодката! - извика му тя влачейки го през прибоя.
- Кривънци! Да не земаме с нас и тоя непотребник? - възкликна Роб докато хващаше Роланд за панталоните и го премяташе в лодката.
- Разбира се! - метна се след него Тифани и тупна на дъното на лодката, тъкмо когато я подхванаха вълните. Веслата изскърцаха и зашляпаха и лодката се плъзна напред. Разтърси се още веднъж-два пъти, когато я удариха още вълни, след което запори през морето. Пиктситата си бяха яки. Въпреки че всяко гребло приличаше на бойно поле с всичките пиктсита висящи от него или накачулили се по него или на раменете на други пиктсита, всеки хванал каквото успял да докопа, и двете весла почти се огъваха докато загребваха водата.
Тифани се поизправи и се постара да пренебрегне някак несигурното усещане в стомаха си.
- Карайте към фара! - разпореди се тя.
- Епа да, знам си - каза Роб Секигоопрай - Епа оно друго место тук нема! А па не'но личество светлина не обича - ухили се той - Убав сън, бе гос'жа. Нечеш ли да го зърнеш небето?
- Небе като небе - отвърна Тифани.
- Епа не е баш като небе - възрази Роб - А глей назаде.
Тифани се обърна. Небето беше синьо. Много синьо. Но високо над отдалечаващия се бряг се рееше огромна жълта ивица. Изглеждаше доста далече, разпростряла се на стотици мили. А посредата й бе надвиснал над света като цяла галактика и сиво-синкав заради далечината един спасителен пояс. По самата нея бе изписано наопаки с букви по-големи от луната следното:

К Я Р О М Я И Л Е С Е В

- Ние да не сме в опаковката? - попита Тифани.
- Епа да - отвърна Роб.
- Но морето изглежда толкова ... реално. Солено и мокро и студено. Не е като някоя боя! Никога не съм сънувала морето солено, нито толкова студено!
- Епа тъй ли било? - кимна Роб - Епа оно е картинка отвънка, ма си е истинско отвътре. Ние, найш ли, отколе сме обиколили и изпокраднали секакви най-различни светове и от нас туй да найш: Вселената е бая по-сложна, отколкото мяза отвънка.
Тифани извади избелялата опаковка от джоба си и отново се взря в нея. И поясът и фарът си бяха на място. Но самия Весел Моряк го нямаше. А вместо него, толкова мъничка, че не беше по-голяма от точица на напечатаното море, имаше една малка гребна лодка.
Тя погледна нагоре. Там на небето, пред грамадния замъглен спасителен пояс бяха изникнали буреносни облаци, обширни, рунтави, кълбящи се и наближаващи.
- Не и отне много време да намери път дотук - промърмори Уилям.
- Така е - подтвърди Тифани - но това е мой сън. Аз знам как върви той. Продължавайте да гребете!
Някои облаци се изтъркулиха над главите им и се спуснаха към морето. Сляха се с вълните като морски пръски наопаки. Заваля силно, толкова силно, че плътна мъгла се издигна над вълните.
- Това ли е то? - не повярва Тифани - Това ли е всичко, което може да направи?
- Епа съмневам се - каза Роб Секигоопрай - Налегнете ги греблата бре момци!
Лодката се втурна напред през дъжда прескачайки от един гребен на вълна на друг.
Но тогава, противно на всички нормални правила, морето им тръгна нанагорнище. Водата се надигаше нагоре и нагоре, а лодката беше отметена назад.
Нещо изплуваше. Нещо бяло разтваряше морето надве. Огромни водопади се изливаха от сияещото кубе растящо накъм бурното небе. То се издигаше все повече, но имаше още и още. По едно време изникна око. Съвсем малко в сравнение с грамаданската глава, то се завъртя и се прикова в малката лодчица.
- Леле, е тая чутура че е цел ден работа даже за Голем Йън - възхити се Роб Секигоопрай - Че и за утре че остане! Гребете ма момци!
- Този сън си е мой - каза Тифани, толкова спокойно колкото можеше - Това е рибата кит.
Да, но никога не съм сънувала миризмата, добави тя наум. Острата, плътна, изпълнила света миризма на сол и вода и риба и буря...
- К'во ли руча това? - поинтересува се Прост Уили.
- А, това го знам - рече Тифани докато лодката се мяташе в побеснялата вода - Китовете не са опасни, понеже ядат само съвсем ситни неща...
- Гребете като мълнии ма момци! - изкряска Роб Секигоопрай.
- Ма ти отде найш, че оно руча само дребни неща? - попита Прост Уили, когато рибата кит заотваря устата си.
- Че аз платих цяла краставица за урок по Зверовете от Дълбините - отговори Тифани, докато една вълна ги заля - Китовете дори си нямат истински зъби!
Чу се гръмко изщракване и ги налетя ураганен зловонен рибешки дъх и всичко се изпълни с гледката на огромни остри зъби.
- Тъй ли ма? - каза Прост Уили - Нема да се косиш, ма туй рибе комай е одило на друго даскало!
Отлялата се от изплуването на рибата кит вода ги отнасяше надалече от него. Сега Тифани вече можеше да види цялата глава и по някакъв начин, който тя не можеше да обясни, китът напомняше за Кралицата. Кралицата беше някъде тук.
Гневът и се завърна.
- Това е моят сън - извика тя към небето - Десетки пъти съм го сънувала! За теб тук не е разрешено! А китовете не ядат хора! Всеки, стига да не е твърде тъп, го знае!
Опашка голяма като цяло поле се издигна и шляпна в морето. Китът се впусна напред.
Роб Секигоопрай отметна жълтата си шапка и си изтегли меча.
- Епа убаво, опитааме се и толкоз - провикна се той - Това дзверче че го боли корем, както не го е болело!
- Епа да - изрева Прост Уили - Че си пробием пътьо към свободата!
- Не, продължавайте да гребете! - извика Тифани.
- Никой никогиж не е рекъл, дека Нак Мак Фийгъл са обърнали гърбо си на враго! - изкрещя Роб.
- Ама вие нали гребете обърнати назад! - изтъкна Тифани.
- Епа за това не бех си помислил - омърлуши се пиктсито и пак седна.
- Само се спирайте да гребете! - настояваше Тифани - Още малко и ще стигнем фара!
Пиктситата замърмориха, понеже макар лицата им да гледаха в правилната посока, все пак се движиха в неправилната посока, но налегнаха веслата.
- Леле, ма голема чутура, найш ли, си имаме тука - каза по някое време Роб - Колкоз голема че да е чутурата, що че речеш, гонагъл?
- Епа я най викам дека е опррределено голема, Роб - обади се от екипа по другото гребло Уилям - Впрочем бих я опррределил даже като непомерррно огррромна.
- Епа нема ли да прекалиш с туй бе?
- Не ма. Огррромна си е напълно подходящо.
Още малко и ни е стигнало, помисли си Тифани. Трябва да сработи. Мой си е сънят. Всеки момент. Ей сегичка...
- А що че речеш тогаз за онуй колко ближе е? - попита най-безгрижно Роб, докато лодката се подмяташе и се люшкаше току под носа на кита.
- Това опррределено е убав въпрос, Роб - отговори Уилям - И че ти отговорим като ти кажем, че опррределено е много близко.
Ей сега, всеки момент, мислеше си Тифани. Вярно, че мис Тик ми каза да не вярвам в сънищата си, но всъщност тя имаше предвид само, че не бива да се остава на гола надежда. Ъ... всеки момент ще дойде, ... надявам се. Никога не е пропускал...
- В действителност нема да е прекалено да се каже извънррредно близко... - добави замислено Уилям.
Тифани преглътна и се занадява, че и китът няма да стори така. Между лодката и зъбите вече бяха останали само трийсетина стъпки вода.
И тогава пред нея премигна дървена стена и отфуча нататък, като само се чу едно джат-джат-джат.
Тифани погледна нагоре с увиснало чене. Бели платна се издуваха на фона на бурното небе, а от тях се стичаше вода на водопади. По такелажа се показаха моряци, които завикаха приветствено. И после кърмата на кораба на Веселия Моряк потъна в дъжда и мъглата, но не и преди Тифани да зърне едрия брадат мъж на руля, облечен с жълто импрегнирано наметало. Той се обърна и й махна само веднъж преди да изчезне в мрака.
Тя някак си успя отново да се изправи в тресящата се лодка и се провикна към надвисналия над нея кит:
- Ти трябва да го гониш! Така става тая работа! Ти го гониш, той те гони! Така каза Баба Болежкова! Не сториш ли така, не може да си рибата кит! Това е моят сън! По моите правила! В него имам повече опит от теб!
- Голяаама либа! - викна Уентуърт.
Това беше по-изненадващо и от кита. Тифани зяпна братчето си без да обръща внимание на клатушкането на лодката.
- Голяаама либа! - повтори Уентуърт.
- Правилно! - зарадва му си Тифани - Голяаама риба! А най-интересното е, че китът изобщо не е риба! Всъщност той е бозайник, също като кравата!
Аз ли го изтърсих това? - зачуди се Вторият и Акъл, а всичките пиктсита се бяха загледали в нея, а лодката се завъртя свободно по течението.
Тифани погледна към кита, който си имаше проблем. Но той си беше китът, същият кит, който тя беше сънувала толкова много пъти откакто Баба Болежкова и беше разказала за него, а дори и Кралицата не може да излезе напреки на такава история.
Китът неохотно се обърна и заплува подир кораба на Веселия Моряк.
- Голяаама либа си отиде! - каза Уентуърт.
- Не, бозайник е... - произнесе устата на Тифани преди тя да успее да я спре.
Пиктситата все така я зяпаха.
- Той просто трябва да го усвои както и правилно - измънкя тя засрамено - Много хора допускат тази грешка.
Така ще вземеш да станеш като мис Тик, каза Вторият й Акъл. Това ли искаш?
- Да - заяви един глас и Тифани осъзна, че е нейният. За нейна радост гневът и се беше завърнал - Да! Такава съм си! Аз съм предпазлива и логична и обмислям нещата, които не разбирам! Когато чуя хората да казват неправилна дума, това ме дразни! Бива ме със сиренето. Чета бързо! Мисля! И винаги си нося по малко канап! Такава съм си!
Тя спря. Дори и Уентуърт я беше зяпнал. И мигаше.
- Голяаама водна клава си отиде... - налучка той хрисимо.
- Точно така! Браво на момчето! - одобри Тифани - Като се върнем в къщи, ще ти дам една сладка!
Целокупното Фийгълско войнство все така беше замряло, гледайки я разтревожено.
- С твое позволение да одиме, а? - вдигна нервно ръка Роб Секигоопрай - Докато тая твоя ри... Докато тая твоя крава кит се не повърне, а?
Тя погледна над главите им. Фарът не беше далече. Малък кей се издаваше от островчето му.
- Да, ако обичате. Ъ... благодаря ви, - каза тя, отпускайки се донякъде.
Корабът и китът се бяха изгубили в дъжда, а морето само леко се плискаше край брега. На крайбрежните скали беше седнал един сънтутник, прострял напред бледите си тлъсти крака. Гледаше морето и изглежда не забелязваше наближаващата лодка. Мисли си, че си е в къщи, реши Тифани. Дала съм му сън по вкуса му.
Пиктситата се изсипаха на кея и завързаха лодката.
- Ми убаво, стигнааме - каза Роб Секигоопрай - Са само да му резнеме чутурата на тоя и прав ни път оттука...
- Недейте! - възрази Тифани.
- Ма оно...
- Оставете го на мира. Просто... го оставете на мира, ясно? Не му е до нас. - А и той разбира от море, добави тя наум. Сигурно му е домъчняло за море. Ето защо сънят беше толкова реалистичен. Аз сама никога не го докарвах чак такъв.
Един рак изпълзя от прибоя до краката на сънтутника и засънува рачешките си сънища.
Изглежда сънтутникът се е изгубил в собствения си сън. Интересно, дали някога ще се събуди?
- В моя сън винаги се събуждам, когато стигна фара - обърна се тя към Фийгълите.
Пиктситата вдигнаха погледи към бяло-червената кула и като един Фийгъл си изтеглиха мечовете.
- Немаме и вера на неено личество - каза Роб - Она че те остави да си мислиш, че сичко ти е наред, ма га си отпуснеш гардо, она че ти скокне. Она че те чека зад вратнико, аре на бас. Требе първо нас да ни пуснеш.
Това не беше въпрос, а разпореждане. Тифани кимна и изгледа как Нак Мак Фийгъл се втурват през камънака към кулата. Останала самичка на кея, като изключим Уентуърт и безсъзнателния Роланд, тя извади жабока от джоба си.
- Или сънувам или съм на плаж - рече той - А жабите не могат да сънуват.
- В моя сън могат - възрази Тифани - А това е моят сън.
- Значи е изключително опасен сън! - каза неблагодарно жабокът.
- А, не. Много си е сладък - не се съгласи Тифани - Чудесен е. Виж как светлинките играят по вълните.
- А къде са табелите предупреждаващи хората за опасност от удавяне? - оплака се жабокът - Няма спасителни пояси, нито заграждения против акули. А да виждам някъде квалифициран спасител? Опасявам се, че и такъв няма. Само да предположим, че някой...
- Стига де, това е морският бряг - прекъсна го Тифани - Какви бяха тези приказки?
- Аз... аз не знам. - запъна се жабокът - Може ли да ме оставиш на земята, ако обичаш. Че ще ме заболи глава.
Тифани го остави и той се навря в някакви водорасли. След малко се чу как яде нещо.
Морето беше спокойно.
Беше толкова мирно.
Точно като моментите, които всеки, който е с ума си, би заподозрял в нещо нередно.
Но нищо не се случваше. Последва още едно нищо, което също не се случваше. Уентуърт вдигна едно камъче и го лапна на основание, че всичко би могло да се окаже сладка.
Тогава изведнъж откъв фара се чуха шумове. Тифани чу приглушени викове и трясък, а веднъж дваж и шум от чупене на стъкло. По едно време нещо тежко като че изтрополи по витата стълба блъскайки се във всяко стъпало.
Вратата се отвори и Фийгълите излязоха. Изглеждаха удовлетворени.
- Нема проблема - обяви Роб Секигоопрай - Нема никой.
- Но аз чух много шум!
- Епа нали требеше да се уверим - обясни Прост Уили.
- Мале малки човечета! - извика Уентуърт.
- Мина ли вратата, ще се събудя - каза Тифани измъквайки Роланд от лодката - Винаги е ставало така. Трябва да проработи. Това е моят сън. - Тя се напъна, изправи Роланд на крака и се обърна към най-близкия Фийгъл - Можете ли да вземете Уентуърт?
- Епа да.
- И нали няма да се загубите нито пък да се напиете?
Роб изглеждаше обиден:
- Че ние не се губиме! Винаги найм дека сме! Намо дето понекогиж мойби не сме баш сигурни дека е сичко останало, ма оти па да е наша вина дека сичко се е изгубило? Нак Мак Фийгъл никогиж се не губят!
- Ами за напиването какво? - попита Тифани влачейки Роланд накъм фара.
- Никогиж у живото си не сме се губили! - пенеше се Роб Секигоопрай - Тъй ли е момци? - чу се нестройно и неубедително съгласие - Думите "губене" и Нак Мак Фийгъл" не мо'е да се тражат у едно из-речение!
- Ами напиването? - още веднъж попита Тифани, оставяйки Роланд легнал нагоре по брега.
- Губенето е нещо дето става с другите ора! - увери я Роб - Туй че ти речем я най-безкомпррромисно ясно!
- Е, добре, поне във фара няма нищо за миене - отказа се да настоява повече Тифани и се засмя - Освен ако не изпиете лампеното масло, а това никой няма да е толкова луд да направи!
Пиктситата изведнъж се смълчаха.
- Че туй па що ли е? - бавно и предпазливо попита Прост Уили - Да не е онова нещо дето прилича на такова дето е като големо шише?
- Со черепче и пресечени кокаляци по него? - допълни Роб.
- Да, вероятно е то, и е нещо ужасно - каза Тифани - ако го изпиете, ще ви стане много лошо.
- Тъй ли? - замисли се Роб - Много ... интеррресно. И от кой вид лошо че е туй лошо, ей тъй на да попитам?
- Мисля, че сигурно ще умрете.
- Ми че оно ние сме си умрели - напомни й Роб.
- Добре де, тогава ще сте много, ама много болни. - поправи се Тифани и го погледна внимателно - Освен това е леснозапалимо. Много хубаво, че не сте пили от него, нали?
Прост Уили се оригна шумно. Размириса се на парафин. Той каза:
- Епа да.
Тифани отиде да вземе Уентуърт. Зад себе си дочу приглушени гласове трескаво шепнещи си:
- Рекох ли ви я дека черепчето значи, дека не бива да го бараме?
- Ма Голем Йън вика, дека черепчето викало дека е яка пиячка! Па и накъде е ръгнал свето, щом се остаят безотговорно такива неща на место дека невинни ора мо'e случайно да строшат вратнико и да изкъртят железните прътове и да дигнат големата верига и да разбиюват катинаро на шкафо и без да искат да го излочат!
- Що па че значи леснозапалимо?
- Ми значи дека фаща огън!
- Убаво, убаво, нема да се паникьосвате бе. Нема да се оригвате и нема да се мочите има ли наближе открит огън, вдевате ли? И а се дръжте естествено!
Тифани тихичко се подсмихна. Изглежда пиктситата бяха много трудни за убиване. Може пък вярата, че вече си умрял, да те имунизираше. Тя се обърна и се загледа във вратата на фара. В съня си никога досега не я беше виждала отворена. Досега си беше мислила, че фарът трябва да е пълен със светлина също както краварникът е пълен с крави, а сайвантът за дърва с дърва.
- Добре, така да бъде - отново се обърна тя към Роб - Аз ще взема Роланд, а вие искам да вземете Уентуърт.
- Нечеш ли ти да го носиш мънечкото лапе? - учуди се Роб.
- Мале малко човече! - извика Уентуърт.
- Вие го взимате - каза накратко Тифани. Имаше предвид: Не съм сигурна, че ще се получи, а за него може би е по-безопасно да е с вас, отколкото с мен. Надявам се, че ще се събудя в леглото си. Да се събудя в леглото си би било хубаво нещо...
Разбира се, ако всички останали също се събудят там, ще имам да отговарям на някои трудни въпроси, но все ще е по-добре отколкото ако Кралицата...
Зад нея се чу силен шум и ромолене и като се обърна видя, че морето се оттича, и то много бързо. Устремно се отдалечаваше от брега. Докато гледаше, камъни и водорасли се показваха над морската пяна и изведнъж ей ги на високо над морето и сухи.
- А, да - каза след някое време тя - Всичко е наред. Знам какво е това. Това е отливът. Морето ги прави такива едни. Всеки ден си отива и пак приижда.
- Епа тъй ли? - рече Роб Секигоопрай - Чудна работа. Оно мяза сякаш се излива през некоя дупка.
На около петдесетина крачки от тях последните остатъци морска вода се изливаха през някакъв ръб, а някои от пиктситата вече се бяха насочили натам.
В този момент Тифани беше обзета от нещо, което не беше точно паника. Беше много по-бавно и по-гадно от паниката. Започна само с едно досадно малко съмненийце, което гласеше: а не трябваше ли отливът да е по-бавен?
Учителят (Чудесътъ нъ Природътъ, Иднъ Ябълкъ) не беше навлизал в чак толкова подробности. Обаче по оголеното морско дъно пляскаха с опашки риби, а нали рибата в морето не можеше да умира всеки ден?
- Ъ, мисля си, че трябва повече да внимаваме - каза тя пристъпвайки след Роб Секигоопрай.
- Оти ма? Ми то не е като да се надигуе водата. Кога че доде приливо?
- Ами, струва ми се, сигурно след няколко часа - Тифани усещаше как бавната гадна паника се засилва - Но не съм сигурна дали...
- ми значи имаме купища време - зарадва се Роб.
Стигнаха ръба, където вече се бяха наредили останалите пиктсита. По малко вода все още се точеше през краката им и се изливаше в залива отдолу. Който изглеждаше като планинска клисура. В далечния му край, на много мили нататък, отстъпващото море беше само колкото блещукаща ивичка.
Под тях обаче имаше потънали кораби. Бяха купища. Галеони и шхуни и клипери, с изпочупени мачти, с провиснал такелаж, с пробити корпуси, те бяха пръснати на длъж и на шир сред локвите от това, което някога беше залив.
Като един Фийгълите въздъхнаха блажено:
- Потънали съкровища!
- Епа да! Злато!
- Мильончета!
- Скъпоценни камичета!
- Откъде ви е хрумнало, че вътре има съкровища? - намеси се Тифани.
Нак Мак Фийгълите я изгледаха в почуда, все едно беше предположила, че камъните могат да полетят.
- Ми оно требе да има съкровища у тех - обясни Прост Уили - Иначе оти им е да потъват?
- Верно си е - подтвърди Роб - Требе да има злато у потъналите кораби, иначе немаше да си струва да се тепаш със сите акулчета и охлюподи и таквоз. Да се гепят съкровища от дъното на океано, ми че оно си е най-големото, най-убавото краднене на свето!
А това което Тифани почувства сега си беше истинска чистосърдечна паника.
- Ама това нали е фар! - посочи тя - Виждате го, нали! Фарът е за да не се разбиват корабите в скалите! Разбрахте ли? А? Това е клопка специално стъкмена за вас! Кралицата е някъде наблизо!
- Ма не мо'е ли само бърже бърже да рипнеме до доле и ей само да надзърнуеме у едно мънечко корабче? - попита смирено Роб.
- Не! Защото... - Тифани погледна нагоре и долови някакъв проблясък - Защото... морето ... то се ... връща!
Това, което отначало изглеждаше като облак на хоризонта се уголемяваше все повече лъскайки заплашително. Тифани вече чуваше рева му.
Тя хукна нагоре по брега и промуши ръце под мишниците на Роланд за да може да го влачи към фара. Огледа се и видя как пиктситата не помръдват, а все така гледат гигантската надигаща се вълна.
С тях беше и Уентуърт, радостно зазяпал се във вълната и леко навел се напред, така че можеше да се хване за ръце с двама Фийгъли, е ако те се вдигнеха на пръсти.
Тази картина и се запечата в очите. Малкото момченце и пиктситата, всичките с гръб към нея, всичките наблюдаващи с интерес грохотната, беснееща, изпълнила небето стена от вода.
- Насам! - изкрещя Тифани - Бях сгрешила, това не е прилив, това е Кралицата...
Вълната надигна потъналите кораби и ги заразмята из свистящите планини от пяна.
- Насам!
Някак си Тифани успя да преметне Роланд през рамо и се заклатушка през камъните накъм вратата на фара когато вълната се стовари на брега зад нея...
... за миг светът се изпълни с бяла светлина...
... и снегът изпращя под краката й.
Беше в безмълвната, студена земя на Кралицата. Нямаше никой околовръст, нито пък имаше какво да се види освен сняг и, някъде в далечината, гората. Над нея се кълбяха черни облаци.
Пред нея, едва-едва видима, във въздуха се рееше картина. Малко торф и няколко камъка, огряни от лунна светлина.
Това беше другата страна на вратата към вкъщи.
Тя отчаяно се обърна.
- Моля ви се! - извика тя. Не че искаше от някого каквото и да е. Просто имаше нужда да крещи - Роб? Уилям? Уили? Уентуърт?
В далечината откъм гората залаяха псета на мрака.
- Трябва да се измъквам - измърмори Тифани - Трябва да се измъквам...
Хвана Роланд за яката и го повлече към прохода. Поне по снега беше по-лесно да го плъзга.
Никой и нищо не се опита да я спре. Малко оттатък вратата между камъните и по торфа навя сняг, но въздухът беше топъл и жив от песента на щурците. Под истинската луна, под истинското небе, тя довлече момчето до един паднал камък и го облегна на него. После седна до него изтощена до смърт и се опита да си възстанови дъха.
Роклята и беше подгизнала и миришеше на море.
Някъде далече-далече можеше да чуе собствените си мисли:
Може и да са оживели. Това все пак е сън. Все трябва да има път за обратно. Аз само трябва да го намеря. Трябва да се върна там.
Лаят вече беше много силен...
Тя пак се изправи, въпреки че единственото, което и се искаше, беше да легне и да заспи.
Трите камъка на портала се чернееха на фона на звездите.
И както ги гледаше, те рухнаха. Този отляво бавно се плъзна настрани, а останалите се струпаха върху него.
Тя се втурна и заблъска тоновете скала. Заръчка въздуха около тях, та дано се случи порталът да си е останал там. Мижеше до полуда, опитвайки се да го види.

Тифани стоеше сам сама под звездите и се опитваше да не заплаче.
- Срамота - каза и Кралицата - Ти подведе всички, не е ли така...?